На прощаване Печат

На прощаване

Увод:

Поемата „На прощаване” от Христо Ботев е най-драматичната мържка изповед преди освобождението. В нея лиеическия герой прави най-достойния житейски избор, като избира пътя на борбата пред безличното робско съществуване. Той се обръща към най-святото си същество – майката, за да сподели вълненията си от срещата със смъртта или свободата, които са единствените възможни изходи от пътя на борбата.

1. Лирически увод.

А) мотивите на бунтовникът да поеме пътя на борбата:

-омразата му към поробителите, които са го лишили от роден дом, близки и родина. Бунтовникът разчита и на майчината клетва за успеха на битката – „ Но кълни майко, проклинай”. Омразата му към националния поробител личи в двойните епитети – „турска, черна прокуда”

-                      родината и чужбината през погледа на бутновника. Той не се чувства добре в чуждата зема, разкрита чрез метафората „тежка чужбина”. Ярките епитети „немили, клети недраги” представят тежката участ на народните синове, които са превърнали България в смисъл на живота си. За него родината е сакрално пространство, разкрито чрез повторението на наречието „там” – „там дето аз съм пораснал...” Там е детството, близките, либето. Бунтовникът не може да понася издевателството над дома, показано чрез експресивния израз „турчин че бесней”. Словосъчетанието „бащино ми огнище” е синекдоха на родното

-                      За хъша свободата е най-важното човешко благо, свръх ценност, висш идеал. Затова я поставя по-високо от живота си и приема саможертвата като висша форма на патриотизъм.

-                      Силно е вълнението на юнака, предизвикано от въображаемия диалог с майката. Незавършените и възклицателни изречения, междуметията „ах”, обръщенията и повторенията на думата „майко”, която е ключова в поемата представят неговата тревога и най-вече омраза към робството, което прекъсва родовите връзки и разделя майката от синовете.

-                      Вълнението нараства от факта , че трябва да премине през „тиха бяла Дунава”, която е не само географско понятие , а граница между робството и свободата. Епитетите „тиха, бяла” са символ на копнежа по свободата

2. Образи

Бунтовника – чрез автохарактеристика – „сърце, мъжко юнашко” се показва неговото безстрашие и свободолюбие. Инверсията „сърце мъжко” е израз на неговата духовна мощ  и сила, а митологемата „юнашко” съдържа качествата на човешката му натура. Две основни чувства противоположни определят живота му

Майката – тя не е само жената, която го е родила, а е негова саратницав битката. Затова я определя като „майка юнашка”, която го е формирала като личност и го е възпитала на любов към свободата и ненавист към враговете. От нея търси пришка бунтовника по стар християнски обичай – „прости ма и веч прощавай!” Той намесва и религиозен мотив, който формира поведението му „на глас тичам народен срещу врагът си безверни”

Направил сам своя избор бунтовникът е непоколебим и твърд в решението си, независимо от изхода на борбата – „пък... каквото сабя покаже” Замълчаванията са често срещани в произведението и издават не само вълнението на героя, а оставят читателя сам да гради представа за случващото се.

3. Картината на смъртта – тя предхожда картината на победата и е в по-голям обем, защото е най – вероятния изход от битката. Бунтовникът подготвя майка си за страшната вест и желае тя да бъде посредник между него и братята му, които трябва да продължатборбата. Хъшът знае че много хора няма да оценят подвига му и ще кажат „нехрани майка излезе”. Той е убеден, че майката с достойнство ще посрещне незаслужените упреци от страна на малодушните и ще покаже истинския му образ пред братята му. Неговият завет – „кажи им майка, да помнят” звучи като клетва. За да се съхрани спомена за човека, който „не трая, пред турчин глава да скланя”. Горд, непоколебим, решителен , бунтовникът представя юнашката смърт  чрез космически измерения –  от небето до земята”. Цветовите опозиции – „бяло ми месо”, „черни ми кърви” представят ужаса на робството и копнежа по свободата. Юнаците умират горе по скалите, на високото, защото не приемат безличното съществуване на хората от ниското. Неговото желание „дето срещна душманин, с куршум да го поздравя” носи омразата му към тиранията и любовта към свободата. Знаците на битката – „пушката, сабята, куршума” действат емоционално върху читателя и засилват трагизма на ситуацията.

Оптимизъм в картината на смъртта внасят инверсиите – „песен юнашка” и „хоро весело”. Песента на юнака съхранява спомена за героизма му и носи безсмъртие за подвига му. Дори безмълвието на майката е красноречиво и нейните сълзи ще накарат братята му да поемат по неговите стъпки. Бунтовникът е убеден’ че даже да загине идеалът му ще бъде осъществен от неговите братя – съмишленици. Той им завещава най-силните човешки чувства – „силно да любят и мразат”, защото е убеден че тези чувства движат света към по-добро

4. Картината на победата.

Показана е в по-малък обем и след картината на смъртта, защото осъществяването на идеала – свободата е по трудно осъществимо дело, копнеж, който живее в мечтите на бореца за свобода. Авторът използва многообразие от цветове, изброявания, възклицателни изречения, за да покаже голямото си вълнение от победния ден. Повторението „жив и здрав”, митологемата „юнаци” и знаците на победата „байрак, иглянки пушки, левове златни” представят силната емоция и на войниците и на народа. Засилената глаголност „берете”, „късайте” и други носи динамиката на радостното събитие. И в този най-щастлив дее, бунтовникът не забравя майката и либето – най близките му същества. Той не е само смел войн, но романтик, мечтател, идеалист, носещ сърце, изпълнено с любов към родината и към майката и към либето. Визията на бунтовника за победата е свързана с трогателния жест на майка му – „ела ме майко прегърни и в красно чело целуни”. Целувката по челото на героя е израз на народната принадлежност към бореца за свобода, посветил себе си на освобождението.