Тартюф - Молиер Печат

Главният герой на комедията е не само живо лице, характеризиращо един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление, което съпровожда разцвета на абсолютизма във Франция.

Користното отношение на Тартюф към слабостта на вярващите, използването на религиозните заблуждения на госпожа Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламенната откровеност на Дамис, сина на Оргон, и от умната Елмира, жената на Оргон. Този образ на главния герой на комедията е ярък и правдив. В тогавашното общество Молиер е могъл да наблюдава достатъчно много оригинали – прототипите на неговия герой. Този факт обяснява защо Молиер е съумял да долови същината на характерни явления и да ги изобличи в ярък и жизнено правдив образ, заострен в комедиен аспект. Името на героя е станало нарицателно за измамник.

Още в първия момент от експозицията, в разправата между госпожа Пернел и Оргоновото семейство, заедно с Дорина са разкрити характерните черти на героя. От думите на Дамис се разбира, че хитрият Тартюф, който е съумял да обае Оргон и майка му, се е настанил в Оргоновия дом и е станал “критик неканен”, “ властител и тиранин”. В смелия си отгавар към госпожа Пернел Дорина го характеризира правилно:

За вас е той светец, но вярвяйте ми вие,

безбожен лицемер под маската се крие.

Хитър интригант, той най-напред е спечелил на своя страна старата Пернел и господаря на къщата Оргон. Успял е да охлади отношенията между съпрузите, настроил е Оргон срещу Клеант, а най-разпаления си противник – Дамис, успява да отстрани от къщата, като го смразява с бащата, а в същото време непрекъснато говори за Бога и небето; той не пропуска случай да спомене и за бедните, за милосърдието си към тях.

Лицемерната набожност на Тартюф е възхитила Оргон дотолкова, че във всяка постъпка, във всеки негов жест той съзира проява на безкрайна святост на човек, който се е отрекъл от всички земни радости и се стреми само към небето. За да постигне целта си да плени Оргон, безскрупулният  хитрец е способен на всичко, преструва се на безкористен, честен и милостив. Оргон е напълно завладян: “И всичко тук добре потръгна оттогаз”, заявява той.

Но Тартюф не олицетворява само лицемерната набожност и интригантство – основен елемент на нравственото му същество, но още и лукавството, чревоугодничеството и алчността.

В диалога между Оргон и Дорина тези качества на героя са показани с голяма вещина от писателя:

Тартюф? Той чувства се славно!

Пълней, руменей, разхожда си се бавно.

.....................................................

О, той вечеря си набожно

И сам пред нея там изяде с доста труд

две пилета на шиш и половина бут.

Съжалението на Оргон: “Ах, клетия човек!” ... “Ах, бедния човек!” е сполучлив контраст, чрез който Молиер засилва комичното и постига по-голяма сила при изобличението на героя, а показва и Оргоновата наивност, която стига до глупост. Външният портрет, мазен и отблъскващ, напълно отговаря на душевното му съдържание. Този, който говори за Бога, за самобичуване и отричане от света, всъщност е сластолюбив развратник. В сцените с Елмира / в III и V действие / той изявява по най-отблъскващ начин нравствената си поквара. В обяснението си с Елмира проявява отвратителен цинизъм. Любовта си към нея лицемерно обяснява с любовта си към небето / казва, че в Елмира “Бог изваял се е сам”/. Нито за миг не се спира от мисълта, че проявява черна неблагодарност към своя приятел и благодетел, осквернявайки семейната му чест. Намира негов начин да извини престъпната си страст, да се “споразумее” с небето.

Нравствената поквара, развратът на духовенството са разкрити с необикновена сила чрез особеностите в ласкателната реч на Тартюф и внушават отвращение:

Не ще очерни туй честта ви на жена-

не бойте се при мен от никаква злина...

........................................................

Но хора като нас горят със таен плам,

спокоен е човек, облегне ли се нам,

че с грижите за нас, за чистото си име,

любимото лице ний, без да щем, щадиме.

Тартюф е овладял изкуството “що съвестта приспива”, той  може да “излезе на глава с небето”, защото демагогията той владее до съвършенство:

При нужда има днес една наука блага,

що късите юзди на съвестта разтяга

и стореното зло умее да измие

с оная чиста цел, що имали сме ние.

За Тартюф “злото става зло, когато нашуми”, светът осъжда това “що стане  знайно и ний не вършим грях, кога грешиме тайно”. Така Молиер смъква маската на духовенството, показва чрез Тартюфовия образ неговата дълбока поквара. Но ловкостта му, същността му на човек, лишен от всякакви морални задръжки, се проявяват и в обясненията му, че готовността да се ожени за Мариана е искрена, изгонването на Дамис го кара да страда, присвояването на Оргоновия имот са все постъпки, извършени в името на възвишени цели и по повеля на небето. Тонът на речта му е лицемерно набожен. В нея изобилстват думи и образи от Свещеното писание. Тя е твърде различна от простонародния говор.

Дори и когато изгонва Оргон, Тартюф се представя като отмъстител на небето. Образът му е изграден съгласно изискванията на класицизма – “еднолинейно”. Той е олицетворение на този социален порок, който Молиер си е поставил за задача да избличи. Характерните черти на Тартюф са показани чрез постъпките му и от тях произтича развоят на драматичното действие. Това дава възможност на Молиер да разкрие социалната психология на героя като лицемерен набожник, ловък мошеник, който в стремежа си да осъществи користните си цели е избрал най-доброто средство за омайване на хората – религията. Проявите му показват, че пищните и красиви фрази не могат да прикрият физическата му природа.

Образът на Тартюф е ярко противоречие между думи и дела, характерен за духовенството. Жестоката му неблагодарност и безчестието му в края на комедията / когато чрез господин Лоял иска да изгони семейството на Оргон/ допълват образа му. Но не само тези черти обясняват голямото обществено значение на този Молиеров тип, чрез чиято обрисовка авторът е центрирал изобличението си върху един най-подчертан урок – лицемерието. Тартюф има връзки с полицията, двореца, лесно може да стигне дори до краля. Не се гнуси от донос и подлост. Когато за момент му е необходим полицейски чиновник, бързо го намира /господин Лоял/.

Тези черти обогатяват характеристиката на героя, те допълват и разширяват образа му. Тази обрисовка посочва, че Молиер всъщност създава комедия на характерите, в чийто център се намират общочовешки характери – лицемерът, скъперникът – според принципите на класицизма за еднолинейността в обрисовката на характерите.

ОСНОВНИ МОТИВИ: лицемерието и лековерието

КОМПОЗИЦИЯ НА КОМЕДИЯТА:

  • Експозиция – първо действие
  • Завръзка - / II действие; 1 сцена / - решението на Оргон да омъжи Мариана за Тартюф
  • Кулминация – решението на Оргон да направи Тартюф свой наследник / III действие; 7 сцена /
  • Развръзка – лицемерът е изобличен / V действие /

 

Автор: Галя Янева