Ангелинка на сън и на яве Печат

Ангелинка на сън и на яве

Срещата на въображаемо и реално

УВОД: В разказа “Ангелинка” Елин Пелин представя пред читателя доброто и прекрасното, което чавек носи в душата си и може да срещне в живота. Заглавието “Ангелинка” насочва към обекта на най-светлите чувства, обзели душата на едно дете.

ТЕЗА: Взаимодействието на въображаемо и реално, на мечта и действителност е показано чрез умението на писателя да вниква в душевността на героите-деца. Той е разкрил сърдечната чистота на тяхнотовъзприемане на света. Трепетите на юношата, герой на разказа, са представени като спомен на един зрял човек. Момчето, чиято сирашка участ засилва чувствителността му, съзрява и се потапя в света на въображаемото, където живее силна и красива любовта към Ангелинка. Така в резултат от взаимовействие на въображаеми мечти и реалност става личностното изграждане на героя. Пред очите на читателя детето става мъж, покровител на слабите, способен да открива доброто и житейски помъдрял. Затова съумява да проявява великодушие пред физическото несъвършенство.

1.Елин Пелин майсторски разкрива как разказите за леля Дъмша и Ангелинка моделират представата за фантастичната красота на момиченцето и за изключителността на майка му. Читателят се докосва до реалните разкази на леля Станка, които героят слуша като бедно сираче, работещо в дома на леля си за прехраната. Имено тези вдъхновени разкази са подтик да се пробудят детските мечти на момчето. Всички деца в къщата слушат възторжените думи на леля Станка и те отекват дълбоко в тях. Във въображението си децата си представят гражданката от София като “далечна, всемогъща и непостижима вълшебница”, и че обитава “някакъв приказен град”. Децата никога не са виждали тази леля, но си я представят, че е “оня лазурен небесен мир”, където те поставят дядо Господ и Богородица. Въображението активно съдейства да се очертае светлия идеал на леля Станка – леля Дъмша. Тя не е част от реалността, но е безспорен авторитет за децата. Само споменаването на името й от стопанката на дома води до послушанието на децата, стремящи се да бъдат добри: “… ние ставахме кротки и тихи, и нашите добродетели се тълпяха под светото знаме на тая незрима леля Дъмша като смирено стадо агнета”. Разказвачът говори иронично за детството, когато децата са се прехласвали пред непознатата роднина. Обяснима е насмешката на възрастния разказвач над самия себе си. Обаче в детските наивни мечти редом с представата за леля Дъмша се изгражда и представата за Ангелинка. В същия нереален свят живее мъничката Ангелинка – създание, “кротко и добро, русокосо като звездица.”. Този образ властно обсебва съзнанието на дванадесетгодишното момче. У всички детски сърца Ангелинка буди “затаена завист”. Авторът ясно подчертава, че чрез въображението си децата могат да се докоснат до красивото и доброто.

2.Романтичната природа на героя се проявява в житейската му роля на мечтател в нощите му, прекарвани в планината. Природата в планината подхранва въображението на героя. Службата му е да носи храна на говедарите в съботните дни – тогава се създават идеални условия за полета на неговото въображение. Момчето има романтична нагласа да мечтае през чудните планински нощи. Неповторими са миговете под “самите звезди”, край “тлеещия огън в малката колиба”. В осамотението след чутите “вълшебни приказки” на пастирите момчето лети с крилете на въображението си, разбудено от гледката към “белите звезди”, “кротко” бдящи над него от “синия небесен купол”. В изградения от въображението му свят момчето се вживява в ролята на юначен покровител, който пази ангелоподобното момиче от “всичко зло”. Той убива огнения змей, който иска да я открадне. Търси я в “тайнствените подземни царства”, спасява я върху крилете на орел, който сваля “само с погледа си”. Ангелинка е мечтата на момчето и ако е омагьосана в “златна пчела”, то момчето развързва тези “страшни магии”. С Ангелинка той мечтае да царува в “незнайни земи”, защото тя е “царицата” на неговата фантазия. Въображението участва в съзряването на момчето.

3.При срещата с леля Дъмша и Ангелинка възприятията на момчето го показват преобразено и съзряло от докосването до истинската доброта и красота. Другите деца, застанали пред гостенката, изпитват благоговейно “съзерцание”. Пастирчето възприема “гордостта на леля Станка”, която е и свещен “идеал” на децата – леля Дъмша като истинска пародия на столична дама. Гледната точка на възрастния повествовател и на момчето се сливат. Естетически видът на леля Дъмша е гротескно подобие на жена “лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди паднали отстрани…”. Мъжът, който е съзрял у пастирчето, има способност да вниква отвъд видимото – какво има зад тази грозота. А то е “обич, простодушие и доброта” в кроткия “кравешки поглед” на гостенката. Юношата е добил способността да открива истинските човешки стойности зад външно уродливото. Това го кара да пристъпи “неподбутнат от никого” и да целуне жилестата й ръка “страхопочитателно”. Така порасналото момче разбира добротата като нравствен дълг.

Появата на Ангелинка в тъмната стая е най-висшата награда за всеотдайното сърце на момчето. То се пълни със светлина и възприема Ангелинка като “слънчево петно” и “зирките на тавана”. Главният герой възприема царицата на своята фантазия като излъчваща сияние – “цяла облечена в бяло …”, “с мека златна коса…”. Светлината е символният израз на възтържествувалото добро. А то пълни сърцето му “с радост, както цветната чащка се пълни с лъчи”. Пред вида на приказната Ангелинка “с чуден глас”, надминала всички очаквания на пастирчето, границата между сън и реалност изчезва. Неможейки да понесе този емоционален изблик в душата си, момчето оставя в скута й “като на жертвеник всичката иглика” – това е признание в обич. Момчето избягва от стаята примряло от срам и в усамотение се опитва да осъзнае новото чувство – това е любовта. Детето у героя безвъзвратно си е отишло, а мъжът в него предстои да се утвърждава. Срещата с Ангелинка дълго време остава прекрасен спомен в сърцето му, “безкрайно влюбено”. Чистото и красиво чувство възвисява човека, окриля мечтите му и ражда красота.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Разказът “Ангелинка” убеждава читателя, че споменът за щастието, което среща човека, има способността да го съпътства цял живот. На границата между детството и младостта, човекът се облагородява от любовта си, защото тя остава за него възможност да срещне красотата и добротата.