Joomla Software solutions Template

Payday loan

I. Предметно понятийни проблеми и ориентации в псих.на личността.

Хората се раждат човеци, но по-късно стават личности. Всички ли хора стават личности? Ситуацията се усложнява от нахалните аспирации на др.науки. Наличието на множество школи в псих.интерпретират личността през погледа на своята същност. За радик.бихейвиоризъм личността е придобиване на набор от реакции на външните стимули. В много науки е изтрита разликата м/у личност и човек. Какво базово положение не трябва да избягваме, когато се стремим да изградим достоверна представа за личност?

1.Всеки човек ли се развива като личност и ако „да”, защо е така? Според идеографския подход /елитарен/ само определени хора се развиват като личности. Идеята за елитаризма е канонизирана през вековете, полит.обработена и развита като социално учение.

2. Номотетичен подход /елегитарен/ на равенство – всеки човек се развива като личност, защото личностното развитие е елеревантно съответстващо на факта че е социално същество. Без личност не можем да си взаимод. с други хора. Рубинщейн – „Често се говори, че личността не влиза в сферата на психичното. Това е вярно в смисъл, че личността като цел не представлява психично образувание. Поради това тя не ноже да бъде предмет само на психологията, но докато в този смисъл е вярно, че личността не влиза в псих., не по-малко вярно е и това, че псих.явления влизат и то по необходимост в личността. Затова без псих. не може да има всестранно развитие на личността.” Какво става с личността като махнем от нея психичното? „Нищо”. Психичното е базова тъкан на личността. Посредством психичното съдържание на личността, тя е ъвзможна да се реализира като социокултурно същество и да се изучава и от др.науки. Поведението психика ли е? НЕ.

ПОВЕДЕНИЕ- активност на живия организъм опосредствана и реализирана чрез двиг.анализатор. Тази активност може да се регулира и управлява от псих. Предмета на псих.на личността е нещо психично. Онова което предизвиква, което детерминира поведението. ПРЕДМЕТ на псих.на личността е явлението и понятието личност. Определена психична конструкция, която ни прави адекватен и възомжен живота в социална и природна среда.

II. Анализ на базови понятия свързани с личността

1.ЧОВЕК - най-широко използвано понятие в науката. Носител е на биологични признаци, той е биологичен факт. Човек е биологичен вид който притежава соц.историч. културна същност. Същността на човека е култ.историч., не е възможен без да произвежда и без да присвоява продукти на културата. Само човек носи личност.

2.ИНДИВИД – Най-първично- единичния представител на вида. Понятието има количествена и качествена характеристика – индивидът притежава св-вата на вида, но има и отнасящи се само до него характеристики.

3.ИНДИВИДУАЛНОСТ – описва се с две понятия -

-интериндивидуално различие – различие спрямо другите в рамките на някакво св-во

-интраиндивидуални различия – уникалност – Един човек не може да е построен като друг

4.СУБЕКТ – човекът познаващ външния свят т.с. обекта. Пренесено от гносеологията /теория за познанието/ и на другия полюс стои понятието обект. Човек познава обектите, преобразува ги, но за човека е характерно това, че той е единствения обект който притежава качеството субект – сам познава себе си. Човек е субект и преобразува както реалността така и себе си. Той се самосътворява. Не са едни и същи законите изучаавщи предметите и субектите.

5. Личността – В древността и средновековието се формира понятието „персона”. Означава маската, която слага актьора за да скрие своята същност и  изиграе своята роля. Персоната – това са начините или формата чрез които изразяваме себе си.  Архетип за личност ни отвежда не само и не толкова към онаследени роли, които да играем в дадени ситуации, но към нещо по-сложно. Човек да става адекватен на изискванията на ситуациите, като се променя съгласно техните провокации. Идеята за архетипа за личност маркира една константа нещо инвариантно, един постоянен белег, който показва, че сме личности. Важно!!! Когато опред.личността трябва да отчетем факта, че тя е динамично структуриране на псих.св-ва и особености на човека налагани от характера на ситуацията в която се влиза. Човек и неговото поведение не могат да бъдат обяснявани с неща идващи само от вътре или само от вън. Личноста е продукт, явление от взаимодействие от вътрешно и външното. В псих.на личността има два подхода:

1.Диспозиционен – предлага описание, интерпретиране на личността чрез черти

2.Ситуационен – Най-добре изявен в интеракциите, във взаимодействието на човека в ситуациите.

Да сме личности това ще рече да сме вътрешно и външно адекватни на условията на живот.  Хората се раждат човеци, а стават личности. Определени личностни характеристики се онаследяват, но няма личност без придобити свойства и характеристики, без светоглед, ценности, убеждения. Има потребности, които се формират у човека по време на индивидуалния живот. В колкото по-сложни условия на живот или изисквания на средата съществува един човек, толкова по-развити форми на психика придобива. Човек става личност като резултат от изискванията на обществото, на другите хора на културата. Личността е продукт на културата. При биологичния подход се размива границата м/у човек и личност. Идеографски подход – елитарен – само някои хора се развиват като личности. Номотетичен – егалитарен/равенство/ - всеки психично здрав човек се развива като личност. Личността е реалност, извикана на живот от социокултурната природа на човека. В нейното възникване и развитие функционират културно-историческите закони и правила в границите на биологичната база, наречена човек.

III. Личност и самосъзнание

Съзнанието е анй-висша форма на отражение на реалността, единствено присъщо на псих.здравия човек, достигнал определена степен на развитие, способен да се отнася към света и към себе си. Колкото по-развито съзнание притежава един човек толкова по-развита личност е. Човек е знаково същество, развива се като личност, като усвоява знаците и думите. Гилфорд – интелигентността е най-дългият вектор в структората на личността. Няма съзнание без знание и когнитивни процеси. Образите, символите и понятията ни дават интелектуалната рамка на личността. Съзнанието ни дава първото лице на личността и най-важното, то има удивителното св-во да бъде източник, предмет, име, запознаване със самото себе си. Съзнанието функционира и като Самосъзнание. Няма личност без формиран аз – образ, без знание за това кой съм аз, какъв съм. Игор Кон – „Невъзможно е да определим собственото „аз” без да го съотнесем с представата за същността и възможностите на човека въобще.  Проблема за човешкото аз е свързан със съдържанието на две понятия:

Самост – свързано е преди всичко с разбирането на формите на човешката идентичност. Самостта е откритие на себе си чрез другите. Самостта е съзнание за родовата характеристика на човека, за това че сме човеци въобще, докато Азът се построява от индивидуалните характеристики, от отликите от другите хора. Самостта е безличие, съзнание за това което сме ние и другите. Самостта е откритие на себе си чрез другите. Тях ние не описваме интроспективно, а обективно в понятия на науката, а Азът е интроспективен, обърнат навътре, ние се познаваме не чрез другите, а чрез това което става вътре в нас.

„Аз-образът” е осъзната индивидуално преживявана устойчива с-ма от представи, мисли, отношения и оценки на човека за смия себе си. Разбиране на човека за самия себе си в/у опита от миналото и вярата в бъдещето. Важен елемент е неговата множественост. Всеки човек носи вътрешна структурираност на „аз-а” има съзнание че притежава много аз-ове : аз-интелектуално, аз-религиозно...Има избирателна привързаност към някои от азовете си и по-силно индификация. Всеки човек държи някои от азовете да има висок престиж. Аз представата функционира като доста стабилен мотив за поведение.

В будистката псих. се различават два „аз-а”:

Малък „аз” – Съзнание за нашата душа и тяло. То е и съзнание за нашата непълноценност. Колкото по-непълноценни се преживяваме, толкова по-голямо е малкото „аз”

Голямо „аз” – достига измеренията на цялата вселена, отъждествяваме се с всичко живо.

IV. Личност и интелект

Интелект или интелигентност е едно от фундаменталните св-ва на личността. Много от опитите да бъде дефиниран интелекта не са издържани защото не са съгласувани  с две глобални функции на съзнанието. В шиоркия смисъл на думата интелекта се разглежда като инструмент за адаптация, за приспособяване. В тесния смисъл на думата интелекта се дефинира като способност за абстрактно мислене. Други определят интелекта като умение за решаване на задачи.  В структурата на интелекта има две страни, две образуващи, които съществуват в органично единство и са съответни на съдържателната и на функционалната страна на психиката.

1.съдържателна : обем – всички знания притежавани от личността; какво-факти; методи-как; оценки-истина,неистина. С една дума – знание.

2.процесуална, оперативна, логическа, т.е. функционална – мислене; въображение; представи; възприятия; усещания; памет.

Интелект = знания + мислене

Знанията са модели /образи/ на реалността и служат като начална точка на мисленето като съдържание на мисленето и като краен продукт от мисленето. Чов.инт. е органичен синтез от знания и мислене /когнитивни пр-си/ чрез които решаваме проблеми и придобиваме опит. На равнището на интелигентността влияят две важни особености: абстрактните знания от една страна и промяната на св-вата на когн.п-си от др.страна. Има множество типове интелигентност, но предимно се дели на стандартна и нестандартна.

Нестандартна – наречена още креативна, няма стабилна връзка с общата умствена или тестова академична интел., но има връзка с компетентност на определено равнище в дадена област. Интелигентността е опериране на определено съдържание при дадени или измислени правила. Не съществува обща интелигентност. Човешкият интелект е съставен от различни видове интелигентност и една две от тях доминират. Интелигентността е психическото лице на разума, това е един език, който има за предмет истината, търсенето й. Той не е достатъчен за да сме личности. Има други с-ва които усложняват нещата.

V. Ефективно екзенстенциални структури на личността. Емоции и чувства. Личността като носител на съзнание е способна да открива и да преживява лично, субективно нашето значение на нещата. „Убежденията са ни скъпи не защото са истинни, а защото са наши.”

Как са ни дадени значенията в съзнанието? Вътре в себе си човекпреживява личната ценност на нещата и тази ценност е дадена като емоция и чувство. Преживяването не е свързано само с емоциите и чувствата, то е с по-широко съдържание и обхваща всичко психично което осъзнава. Емоц.преж. имат своя автономия и са дадени в две разновидности : удоволствие – неудоволствие; приятно – неприятно. Емоциите и чувствата са психични процеси, чрез които личността оценява и изразява своето субективно отношение към света и себе си. Емоциите и чувствата не са мисли, не са образи нито усещания нито фантазии. Емоциите и чувствата съответстват на нещо вътре в нас. В.Вунд: „Емоц. и чувств. са вътрешни състояния, сами подобни на себе си.” Емоциите изразяват активната страна на потребностите.

Основни функции:

1.Оценъчна – като субективни преживявания те ни дават шанс да оценим отношението към даден обект. Оценката е „+” или „-„ няма средни колебаещи се оценки. С емоц. и чувст. Ние не оценяваме нещата като истинни или не, а като желани и нежелани. Психичната съвмест.м/у хората е преди всичко емоцион.съвм. „Емоциите са този език, тази с-ма от сигнали чрез които субекта узнава за потребностната значимост на ставащото, за ползата или вредата на организмите.”

2.Подбудително мотивационна ф-ия – тя е безпорна, без нея емоц.и чувств. губят същността си. , те са мотиви за чов.поведение независимо дали са позитивни или негативни.

3.Регулираща ф-ия – емоциите оставят следи в опита на индивида. Емоционалния опит се пренася и актуализира в бъдещето този опит регулира нашето поведение.

4.Активираща ф-ия – преживяването на емоции създава оптимална възбудимост на всички равнища на организма

5.Дезорганизираща ф-ия – каква е ползата и вредата от емоциите? Разумът ни диктува един модел на поведение, но емоциите и чувствата точно обратния. Можем ли да рационализираме емоциите, да ги направим разумни, да ги подтиснем или емоциите ни правят ирационални, изместват интелект.контрол и подчиняват поведението на себе си? Когато чувствата се развият като страст, дълбоки, трайни, обсебващи, понякога за цял живот и особено разгърнати в примитивна рационална рамка, човек става непредсказуем, губи интелектуалния контрол и следва сляпо чувствата се. Избора м/у разум и чувства е дело на самия човек. Тук е дезориентиращата ф-ия на чувствата. Свойства :

1.Полярност – или са „+” или „-„ няма  емоционална неутралност

2.Интегралност – ем.и чувст. съпътстват и се проявяват при всеки псих.процес или състояние, без да променят тяхната специфика. Има псих.съст. в същността на които е емоционалното – „нагласата”- те са предразположения да реагираме на обектите в зависимост от това дали удовлетворяват или не някаква актуална потребност. Те са позитивни или негативни.

3.Амбивалентност – възможно е в един и същ момент по отношение на един и същ обект да изпитваме едновременно противоречиви чувства.

Интелигентността се изразява в опериране с обективните значения на нещата, закрепени с думите и знаците, а афективността / емоции и чувктва/ в разкриване на субективните значения на нещата за конкретния човек.

VI. Воля и волево поведение на човека

Волята е свързана с една фундаментална особеност на съзнанието с целеобразуването, с формулирането и постиганеуто на цели. Какво кара човек да си поставя цели?

1. Наличието на формирани и развити потребности

2. Идеалният „аз-образ” – всеки човек има потребност да бъде някой, има идея за себе си колко и как да се промени

3. Значимите други – всеки човек има кръг от значими /ценни/ за него хора. Често пъти целите които си поставяме не са само наши а и на значимите други. Тази зависимост и мн.сложна има различна развръзка.

4. Културния /соц./ контекст – развитите култури и общества дават по-голям шанс за целеобразуване.

За постигането на дадена цел са необходими усилия, напрежение, понякога жертви и страдание. В науч.лит. е отбелязано, че волята е композирана от цел, мотиви и борба на мотиви, вземане на решения и действие. Волята е висша съзнателна ф-ия на мобилизация на душевните и физ.сили на личността за постигане на значима цел. Тук има 2 момента:

- човек трябва да проведе диалог със себе си, да постигне съгласие, да се споразумее и разбере със себе си, че ще предприеме определен път на поведение.

- прехода от мислене към действие, трансформацията на идеята в действие

Волята е преход от идеята към поведение, адекватно на идеята, когато идеалното се превръща в реалност. Защо хората действат като волеви същества? Не рядко волевите действия не се възнаграждават но хората поддържат такава линия. Изборът на волево поведение е пряко следствие от смислообразуването от приписването на ценност и смисъл на нещата. Смислообразуването е една от най-висшите съзнателни ф-ии. Човек е способен да приписва смисъл на нещата, да ги трансформира в ценност, да живее заради тях и всичко това да координира чрез волята. Търсенето и откриването на смисъла програмира соц.отговорното поведение на човек. Волевото поведение се регулира от ценностната с-ма. Волевото поведение силно зависи и от това дали има среда която го подкрепя. Можем да мислим каквото си искаме, но не можем да правим каквото си искаме.

VII. Способности – Явлението способност може да бъде интерпретирано както и като св-во на личността, така и като завършен израз на индивидуални различия м/у хората.

1. Знанията не са способности – Знанията се появяват като образи, понятия и символи, като отражения и индефикации на реалността. Те имат отношение към способностите, защото маркират тяхната предметна територия.

2. Способностите не са навици – навиците са способи и то съвършенни за извършване на определени действия с минимален контрол на съзнанието. Навиците са автоматизирани способи за изпълнение на опр.действия, те могат да бъдат двигателни, вербални /говорни, интелектуални.

3. Способностите не са умения – Уменията са си-ми от успешни действия, интегриращи в себе си знания и навици отнесени към конкретна ситуация.

Способностите – интегрално св-во на личността, което удовлетворява изискванията на дадена дейност и води до високи, в повечето случаи оригинални постижения. Способността е способност за нещо и винаги свързана с високи постижения.

Психологична структ. на способностите. Всяка способност има един носещ, опорен, структуриращ д-стта момент. По правило това е някаква високо развита особеност на когнитивните процеси. Другият момент на способността е потребностен мотивационен, екзестенционален. Той изразява чуствителност на човека към проблематиката към дейността, към ценността за човека. Типология на способностите – не мн.удачна:

- учените говорят за т.нар. общи, първични интелектуални способности – „логически способности”

- предметни /спец.способности които се отнасят до постижения в конкретна област/ езикови, математически, музикални.

Какви са факторите, които ги пораждат, каква е тяхната наследствена и културно възпитателна детерминация. Практиката показва, че много от генетичните предпостовки за едни или други способности липсващи в определени хора, могат да се създадат при определени условия  по време на индивидуалния живот. Не е възможно да се развиват способностите вън от придобиване и обогатяване на опита. Това е важно за хора, които имат предпоставки за успех в дадена област. Способностите са условия за разширяване на псих.многообразувания и в този смисъл способността сама усилва себе си, ако се реализира. Към способностите може да се погледне и от позицията на феномена творчество.