Joomla Software solutions Template

Payday loan

Емоционално развитие на детето

Чувствата – повече от всичко ни правят хора. Чувствата ни сродяват.

Д. Вискът

К. Изард (1980) обособява няколко базови емоции. Тази класификация позволява да се проследи развитието и значението на отделните емоции в живота на детето.

Интерес

Това е основна емоция, която се проявява още от раждането. Интересът поддържа усилието на детето при изследването на света ( Б. Уайт, 1975 ). Интересът се изразява като очарование, любопитство, погълнатост, желание да се изследва, стремеж към непрекъснато разширяване на опита. Интересът изразява усилието да се съхрани деятелното отношение към света. Това, което предизвиква интереса, е новостта и сложността на събитията. Връзката на интереса с новото може да се проследи чрез изследването на Хънт ( 1965 ). Отношението към стимула е представено като движение през няколко: в началото интересът генерира различна перцептивна и моторна активност, на следващия стадий ( 2-4 мес.) детето се насочва към стимули, които може да възприеме многократно, обектът става привлекателен в зависимост от действията, които могат да се извършат с него; тук се появява и радостта от собствените действия; на следващия стадий ( около 9-и мес.) детето започва да търси новото като обект на своята активност.

Радост

Радостта е чувство, което възниква при реализация на собствените възможности

Шутц

Радостта – това е магически опит за едно пълно овладяване на желания обект в даден миг.

Ж .П.Сартър

Съществуват два типа радост:

• магическа радост - преживяване, основано на предугаждане на удовлетворението на влеченията и желанията; това е радост съдържаща елемент на нереалност - индивидът чувства, че настоящето достижение ще измени целия негов живот;
• реалистична радост – тя зависи от някакво предвиждано удовлетворение на определени потребности ( игра, забава , рисуване и др.)

Радостта винаги е продукт от нещо друго (Изард, 1980). Тя се изразява чрез чувството за увереност и значимост. Радостта създава чувство на подем, на свобода, на съпричастност с обекта на радостта. Тя придобива адаптивно значение в живота на детето.

Страх

Страхът е една от най-рано преживяваните емоции. Появата на страха изразява промяната в интенциите на съзнанието. Всички събития или ситуации, насочващи към някаква опасност, могат  да породят страх. Да възникне, когато събитията не протичат  по очаквания начин. Страхът зависи от цялостната ситуация, от индивидуалните различия, темперамент, емоции, влечения, когнитивно развитие, опита.

Боубли (1973) отделя също два типа детерминанти, които пораждат страх:

• вродени детерминанти;
• производни детерминанти.

Към вродените се отнасят: самота, непознатост, внезапно приближаване, болка, променяне на стимула.

Към производните се отнасят:  тъмнина, непознатост (хора, предмети)

Видове страх и време на поява:

• Страх от непознати, свързан с когнитивното развитие, с различаването на близки и чужди, поява между 7 – 9-и месец;
• Страх от тъмното, поява след 1 – 1,6 г.;
• Страх от животни, поява след 1,6 – 2 г.;

Боулби отделя и няколко характеристики, изразяващи преживяването на страха:

• внимателно разглеждане и потискане на движенията;
• уплашен израз, съпроводен често от сълзи;
• избягване;
• търсене на контакт с други

Кагън (1974) свързва състоянията на страх с:

• неасимилираните различия;
• антиципирането на нежелано събитие;
• неопределеността;
• несъответствието между различните ментални феномени.

Развитие на страха

Страхът е универсално преживяване и той се открива много рано. Разграничаването на нещата на познати и непознати създава условия за развитие на страховете. Преживяването на неопределеността, свързана с невъзможността да се категоризира даденото събитие, може да причини страх. През 7-8 месец се появява страхът от раздялата с тези, които се грижат за детето. Бронсън (1974) прави изследване на 3, 4, 6 и 9 – месечни деца от различна националност. При изследването на децата се показвали непознати предмети и непознати хора. Бронсън открива пет вида реакции:

• усмивка, която се повтаря;
• усмивка, която не е продължителна и която е по-малко широка;
• неутрална реакция – празен израз без вокализация;
• безпокойство, отдръпване, опит за отдалечаване;
• плач.

Бронсън изкарва няколко важни идеи:

• страхът се появява постепенно и около 6-ия месец вече като ясно обособена реакция; през 9-ия месец се появяват и някои заучени страхове;
• между поведението на майката и страховете съществува връзка, нечувствителността и безразличието към нуждите на детето, лишените от радост връзки създават повече условия за поява на страха;
• страхът и безпокойството от непознатите са по-силни от страха от непознатите предмети, при 9-месечните деца обектите пораждат страх при определени условия: когато се движат, издават шум;
• индивидуалните особености също се отразяват върху страха, децата с реактивен темперамент изпитват по-голямо безпокойство в присъствието на непознат.

След първата година страхът става по-диференциран. През този период една от причините за страха е усещането, че не може да се вземе контрол върху ситуацията и развитието на въображението. През периода 2-6 години страхът започва да се свързва по-определено с въображаемите заплахи. Основните страхове са страх от изоставяне, самота, от тъмнина.

Контрол върху страха

Децата могат от най-ранна възраст да контролират собственото си поведение, както и поведението на другите ( Джианин и Троник, 1989 ). Троник обяснява, че поведението към овладяването на емоциите, е целенасочено. Когато преживяваната емоция е негативна, детето се обръща, отдалечава, като насочва своя поглед към нещо друго, приятно. Детето се учи не само да регулира емоциите, но и как да взаимодейства с тях.

Тревожност

Тревожността се появява, когато има заплаха за разрушаване на близостта, на връзката между детето и неговата майка. Хари Съливън определя тревожността като интерперсонална  емоция, появяваща се при фрустрирането на връзката дете – майка. Тази емоция възниква в резултат от загубата, която се свързва със загубата  на любовта и сигурността, с усещането за безнадеждност и безпомощност.

Е. Ериксън свързва тревожността със страха от загубата на идентичността. Любовта и тревожността са основни мотиви за идентификацията.

Възникването на тревожността е свързано с появата на две преживявания:

• преживяване на раздялата ( загуба );
• преживяване, свързано с любовта.

Най-ранните форми  на тревожността са интерперсоналните и те са свързани със загубата на майката и нейната грижа.

Страдание

Това е дълбинна емоция, която се появява при продължителна силна стимулация. Тази стимулация може да бъде физическа болка, разочарование, неудачи, загуби. Съществуват различни видове загуби:

• загуби на привлекателно качество, на сили, способности, самоуважение;
• загуба на материални притежания;
• загуби, свързани с развитието – отлитане на безгрижието от детството, на играта;
• загуба на роли и позиции;
• загуба на обекта на привързаността, което е и загуба на източника на радостта, любовта, увереността, на чувството за благополучие.

( По Периц, 1970)

Първата причина за страданието се открива в самия акт на раждането, на физическото отделяне на детето от неговата майка ( Изард, 1980 ). Отчуждението в различни форми, като продължава през целия живот , също може да причини страдание. Преживяването на неудачите в различните връзки и дейности, независимо дали са реални или въображаеми, също може да доведе до страдание.

Страданието се преживява различно – като опечаленост, обезкуражаеност,  отпадналост. В страданието детето може да  се почувства самотно, откъснато то другите, загубено, отхвърлено. Това може да породи усещане за безсилие и нещастие, времето като че ли спира. Страданието може да се свърже с други емоции – като гняв, страх, срам.

Значение на страданието:

• страданието разкрива на другите, че детето не се чувства добре;
• страданието задава определени действия, насочени към неговото намаляване или към промяна на отношението към това, което поражда страданието;
• страданието създава една  „умерена негативна мотивация”, която заставя детето да започне да решава своите проблеми.

Детското разбиране за смъртта

Една от причините за страданието е загубата на близък човек. Как детето преживява смъртта?

• смъртта е голяма енигма за детето;
• размишленията за смъртта започват много рано – по-рано, отколкото допускаме;
• детето преминава през различни стадии в разбирането на смъртта и заедно с това използва различни методи, за да се справи със страха от смъртта;
• стратегиите, които детето използва за справяне със страха от смъртта, са различните отричания.

(По Илъм, 1980, стр. 76-77)

Много често децата питат и разсъждават за смъртта и умирането: „Кога човек умира?”, „Колко е голям?”, „Аз искам да живея хиляда години” и т.н.

Всички тези въпроси и размишления разкриват не само детската невинност, преживявания, причинени от някакво външно събитие – смъртта на близък или на нещо близко, но и способността да се размишлява върху смъртта. По-късно детето ще се научи да гледа на смъртта като на нещо далечно и незначимо.

Мислите на детето за смъртта, страховете от смъртта и начините за справяне с тези страхове са различни за отделните възрасти. Своеобразието на детските разсъждения върху смъртта е непосредствено свързано с развитието на мисленето.

Върху оформянето на представите за страха от смъртта оказват непосредствено влияние и родителите. По правило те избягват тази тема. Ако тя се обсъжда, обикновено това е свързано с два проблема: заболяване или нещастен случай.

Депресия

Депресията е едно от най-тъжните ефективни състояния. Арън Бек (1976) дава доста пълна феноменология на депресията:

• емоционални прояви – угнетеност, униние, разстройство, потиснатост, нещастие, раздразнителност;
• когнитивни прояви – ниска самооценка, загуба на самоуважение, неувереност в себе си, склонност на Аза да разглежда себе си в непривлекателен план;
• мотивационни прояви – пасивност, зависимост, избягване, парализиране на волята;
• физически прояви – загуба на апетит, разстройство на съня, плач, намаляване на активността, загуба на адаптивност.

Защо възникват депресиите в детството? За това съществуват различни причини.

Джон Боубли вярва, че несигурността в привързването, загубата на любовта или на този, който се грижи за детето, води до изграждането на негативни когнитивни схеми Тези схеми, свързани с преживяването на действителни или въображаеми загуби, със страданието, угнетението, унинието и безнадеждността, разрушават увереността в себе си и усещането за емоционална безопасност, определят и интерпретациите на по-късните загуби и неуспехи, свързани с изграждането на връзки с другите. Трайното свързване на тези преживявания със загубите боди до депресия.

Арън Бек (1976) свързва появата на депресията с ранното овладяване на когнитивни схеми, които задават „себеподценяването” на Аза, загуба на убеденост в бъдещето. Тези негативни мисли обуславят депресивността. Депресивните деца са склонни към негативни заключения, като обвиняват себе си.

Мартин Селигмън (1975) свързва депресията със състоянието на „заучена безпомощност”. Той вярва, че ситуациите, които пораждат депресия, се преживяват като ситуации, върху които е невъзможно да се вземе контрол. Депресията е свързана с  обяснения на ситуацията, основаваща се на  негативни самообвинителни атрибуции.

На какво се дължи редуцирането на адаптивното поведение:

• на ограничаване на положителното подкрепление и възможността за получаване на положителен отговор;
• на непоследователността при приемане на наградите и наказанията, което поражда чувството на безнадеждност и безпомощност;
• на загубата на положително подкрепление, свързано със загубата на субекта на това подкрепление (Изард, 1980).

Съществува също определена зависимост между родителската депресия и детската предразположеност към това състояние (Бек, 1980)

К. Изард (1980) също описва някои ситуации, които пораждат депресия при по-големите деца:

● неуспехите в училище и стремежът към високи бележки;

● проблемите, свързани с отношенията с другия пол;

● самотата, раздялата с любимия човек, усещането на захвърленост;

● неуспехите свързани с дейности извън учението;

● смъртта или заболяването на близък човек;

● трудностите във взаимоотношенията с родителите.

Депресивните състояния могат да бъдат придружени и с мисли за самоубийство. Съществуват различни причини, които карат детето да избере самоубийството. Една от тях е, когато детето е в криза и открие, че смъртта е възможност за прекратяване на страданието, билката, безпомощността. Самоубийството може да се използва и като отмъщение, манипулиране, вик за помощ. Ниската самооценка и породените чувства на неприетост, отхвърленост, неразбраност, жестокост също могат да предизвикат желание за самоубийство. Съществуват няколко много погрешни разбирания за самоубийството, което затруднява възможността да се помогне на детето:

• Детето говори за самоубийство, няма да го извърши.
• Всички, които мислят за самоубийство, искат да умрат.
• Разговорите върху самоубийството могат да подтикнат детето към неговото извършване.
• Самоубийството се случва без предупреждение.
• Този, който веднъж е решил да се самоубие, ще запази това  желание завинаги.
• Стремежът към самоубийство е наследствен.

Вина

Детето започва да изпитва вина, когато се чувства лошо, недостойно, когато се самообвинява и ненавижда. Детето, което изпитва вина, се чувства безрадостно и се стреми да избяга от другите.

Проявата на вина е свързана с:

• формирането на ценностното съзнание, приемането на определени ценности;
• развитието на чувство за морално задължение и вярност към избраните ценности;
• развитието на самоконтрол върху постъпките при откриване на несъответствията между реалното поведение и приетите ценности, на които би трябвало да се подчини.

Развитието на съвестта и вината е свързано с развитието на отговорността, която детето изгражда. Вината се появява, когато детето почувства, че е прекалило границата на своите убеждения.

Роло Мей (1958) свързва появата на вината със:

• загуба на възможностите;
• разрушаването на връзките между Аза и близките;
• разсъгласуването между реалния и идеалния Аз.

Вината може да бъде съзнателно или несъзнателно поддържана от родителите. Това става по няколко начина: когато спонтанен гняв на детето към родителите се превърне в самообвинение и прерасне във вина или, чрез обвиненията на родителите – в неблагодарност за всичко направено от тях, като се използват оскърбления и обиди.

Срамежливост

Това е една от най-болезнените емоции. Срамежливите деца изпитват затруднения в общуването. Те се страхуват от срещата с другите, чувстват се плахи, неуверени, без инициатива, склонни да изоставят всичко, което може да доведе до неуспех. Вглъбени в себе си, те са заето от мисълта какво другите ми слят за тях, какво впечатление са оставили. Срамът се изразява като загуба на самоуважение в дадена ситуация, с усещането, че не може да се достигне Его-идеалът.

Зимбардо (1977) открива, че срамежливите деца се описват като физически неприятни, грозни, слаби, непопулярни, малко интелигентни.

Срамежливите деца:

• са нерешителни в инициативите за разговори, за активности, при предлагане на нови идеи, към задаване на въпроси, при доброволни начинания;
• нямат желание да структурират ситуациите, които са неясни;
• избягват инициативата в общуването и предпочитат да останат в мълчание и да не прекъсват другите;
• някои ситуации им създават специални проблеми;
• когато трябва да поемат инициативата при започване на разговори с другия пол, те изпитват трудности;
• прекарват по-дълго време на своето място, опитват се да останат незабелязани, като очакват неприятности;
• избягват да се включват в специални задължения.

Срамежливостта може да се придружи с тревожност, депресия, самота.

Причината за срамежливостта се търси в наследствеността, в неовладяността на ефективни способи за общуване или в конфликтите на съзнанието и подсъзнанието. Срамежливостта е тясно свързана с:

• появата на чувствителност към оценката на другите;
• различаването на реален и идеален Аз;
• осъзнаването на собствения Аз;
• откритието на неуместни саморазкрития.

Арнълд Бъз (1986) отделя два типа срамежливост:

1. Срамежливост, свързана със страха;
2. Срамежливост, свързана със самосъзнанието.

Първият тип се открива още през първата година и тя е свързана с присъствието на непознати, с притесненията, породени от необходимостта да бъдеш с другия.

Вторият тип е свързан с появата на самосъзнанието и усещането за неповторимост при сравняването с другите, с усещането за публичност. Такава срамежливост се появява между 4–5-ата година.

Срамежливостта може да бъде нормална реакция. Има известна връзка в някои ситуации между срамежливостта, предпазливостта и свенливостта, която се изразява в едно амбивалентно отношение към другия: доближаване и отбягване.

Самота

Самотата е едно от най-болезнените преживявания, което може да се открие още от най-ранните периоди на живота. Самотата е преживяване, свързано с усещането за изолираност, захвърленост, враждебност от страна на другите, за болезненост и ненужност. Състоянието на самота изпразва живота от неговия смисъл, затваря перспективата за бъдещето и води до размитост на Аза. Детето, което изпитва самота, е склонно към самообвинение, към страх от връзки с другите. Тези деца имат ниска самооценка. Самотата може да включи чувство на страх. Появата на самотата в най-ранните периоди от живота на детето е свързана със загубата на тези, които се грижат за детето. Отделянето на детето от неговата майка може да породи самота,  усещане за изоставеност. Самотата, свързана с разрушаването на връзките с връстниците, може да се дължи на различните смени на градове, училища.

Противоречията между реалния и идеалния Аз и стремежа да се запази този Аз и неговото приемане от другите също могат да причинят самота. Самотата може да се породи от неудовлетвореността на съществуващите връзки и тяхното съзнателно прекъсване. Тогава детето ще преживее самотата с усещане за безсмисленост на всичко.

Децата, които изпитват самота, имат трудности с когнитивното оценяване на ситуацията. Не могат да вземат добри решение при възникването на междуличностни проблеми.