Joomla Software solutions Template

Payday loan

В най-общ смисъл терминът социализация означава придобиване на социален опит от личността. Този процес е продължителен, бавен и се извършва под влиянието както на ендогенни характеристики на индивида, така и на екзогенни особености на средата и обществото. Понятието социализация е тясно обвързано с развитието, възпитанието и адаптацията.

Накратко ще се спрем, за да изясним различните гледища за етапите на социализацията. В ортодоксалната психоанализа на Зигмунд Фройд социализацията се възприема като процес, развиващ се в ранното детство. Приема се, че моделите на поведение в зряла възраст са резултат и отражение на социализацията на невръстния индивид. Концептуалното разбиране за социализацията е, че тя е процес, който е напълно завършен между 17 и 30-годишна възраст. От този момент нататък вече зрелият индивид се възползва от усвоените модели на поведение и от възприетия културен и социален опит. В съвременната американска психология широко застъпено е виждането за социализацията като long-life process или, иначе казано, процес, който не спира в нито един момент от живота на човек, до дълбока старост. В подкрепа на горното могат да се приведат множество доказателства. Едно от тях е фактът, че в съвременния динамичен свят на хората често им се налага да се адаптират към бързо променящите се условия на средата и да се ресоциализират, а адаптацията и ресоциализацията са части от по-глобалния процес на социализацията.

Факторите на социализацията могат да бъдат разделени на външни и вътрешни за индивида, но и двата вида произхождат от обществото. Външните фактори като цяло са под формата на награди и наказания или липсата им. Те действат на принципа на подкреплението и преполагат наличието на мотивация и ценности у личността. Вътрешните източници на социален контрол по правило са интернализирани външни източници. След като у човек се формира стабилен набор от ценности, нагласи и мотиви, той е склонен в своето социално поведение да се ръководи от тях, независимо от моделите и подкрепленията, които му се представят, а понякога дори и въпреки тях.

Механизмите на социализацията вероятно са много повече от изброените тук, но тези, които ще бъдат споменати са едни от най-ясно изразените и “мощни” механизми, установени от социалните учени.
Я.И. Глински диференцира няколко стадии на социализация, първия от които е стадий на ранната социализация, който обвхваща периода на ранното и предучилищно детство.
Тогава човешкия индивид придобива първите му необходими знания и опит. На този етап се формират основните свойства и качества на личността. Главния фактор, който указва созиализиращо въздействие върху личността в този период са родителите. Тогава детето получава първите си познания за заобикалищич го предметен и социален свят и за междуличностните отношения, формира своите социални и етико-нравствени понятия и ценности, усвоява необходимите образци на поведение.
Ролята на семейството за социализацията и възпитанието на детето, разглеждана в исторически план, не е била постоянна. Тя зависела от мястото, което обществото отреждало на семейството сред своите структури, от значимимостта, която му предавала. Като се започне с първобитното общество и се стигне до началото на XIX в. отношението към детето е амбивалентно. От една страна детето се схващало като собственост, с която родителите могат да разполагат както намерят за добре, от друга страна се смятало за чест да имаш деца. Родителите се стремели не толкова да дисциплинират детето, колкото и да помагат за неговото индивидуално развитие.
Очевидно е че за да се стигне до днешната си представа за родител и деца обществото е изминало дълъг и протеворечив път.
Максимално обобщени основните положения за мястото и ролята на родителите за формиране на личността могат да бъдат сведени до следното:
- родителите са първото социално обкръжение на личността. Тяхната роля е толкова голяма и толкова специфична, че не може да се изпълнява от никоя друга социална институция

- родителите полагат основите на личноста, а те в голяма степен определят нейния по-нататъчен облик
- през родителите се пречупва влиянието на другите социални фактори като училище, общество, средства за масова информация

- родителите изграждат първата представа за бъдещето собствено семейство

Родителите едновременно са социален изнститут и малка социална група.

Като институт то се управлява от нормите, законите, санкциите на обществото и задоволява социални потребности, като малка социална група то носи нейните основни белези, но има едновременно формален и неформален характер. Формален доколкото в него “не може да се влиза и излиза”, като в приятелските кръгове, а неформален защото създадените норми и ценности независимо дали съвпадат с общо приетите са специфични за всяко семейство. Колкото “по-отворено” е смейството към обществото, толкова повече нормите и ценностите на обществото ще бъдат норми и ценности на семейството.

Единствено в семейството съществува проявление на родителска любов, тези проявления са специфични за всяко семейство и в тези отношения детето играе различни роли: социални, психологически и полови. Тяхното овладяване зависи както от представата на родителите за самата роля, така и от начините за реализиране на тази проява. Ако обаче представите на родителите за ролите на детето са детерминирани изцяло от социокултурни и етнокултурни стереотипи и не държат сметка за индивидуалните особености и потребности на детето семейното възпитание ще повтаря традициите и шаблоните в тяхното съдържание и механизми.

Родителските отношения дават основание за типологизиране на семействата (например хармонично, вулканично, семейство-санаториум, семейство-театър, семейство с кумир, като във всяко от тях се обуславят принципите методите формите и средствата чрез които родителите осъществяват възпитателната си позиция).

Отношенията между родителите в семейството определят начина, по който детето възприема света. Той може да бъде психологически адекватен и оптимистичен (присъщ е на деца с благополучни семейни отмошения, родителите се отнасят към тях с любов и строгост), неоснователно оптимистичен (когато родителите са превърнали децата си в център на семейния живот и са ги изолирали от различните трудности) и адекватно-песимистичен (при децата от неблагополучни семейства, при които семейните отношения се превръщат в доминираща тема или настроение за детето).

За разлика от училището, което разполага със специално подготвени кадри за възпитание, семейството не разполага с такива и възпитанието в него се осъществява най-често по модела прилаган в собственото родителско семейство.

Родителското възпитание е тясно преплетено със социализацията и трудно може да се отличи от нея.

На първо място това може да се обясни с особеностите на семейството като първична социална система. В семейството тези, които социализират децата и тези които ги възпитават са едни и същи, това са родителите.

На второ място това е следствие от статуса на възоитанието на системата на семейните ценности.

Ако възпитанието на децата е значимо за родителите, но те смятат че то е задължение на училището и учителите, а в семейството го свеждат до подръжанието и до личния си пример на преден план ще изпъкне социализацията.

Ако семейството е ориентирано към “социално-лекомислие” и възпиатанието не е сред семейните ценности то влиянието му върху децата ще бъде стихийно-социализиращо.

За социализиращо вличние на родителите може да се говори и в семействата с много нисък материален, образователен и професионален статус. В тях обикновено има много деца, които по подражание усвояват модела на социално поведение на своите родители.

Най-важната функция на родителите в семейството е възпитателната, от това как ще се реализира е заинтерисувано и обществото и личността. Обществото защото то се нуждае от определен тип личност, която се съобразява с нормите и ценностите в него и съдейства за неговот развитие, а личността защото не само социалната и реализация, но и личния й живот до голяма степен зависят от социо-емоционалния модел, който е усвоила в семейството.

Демографската структура на семейството е свързана с доминиращия тип семейство – във което вертикалните вътрешно семейни контакти са стеснени до две поколения – родители и деца. От педагогическа гледна точка това има противоречиво значение. От една страна върху децата оказват въздействие само родителите и по този начин възможността за конфликти значително се ограничава, от друга страна обаче възпитателната позиция на родителите става трудно поддаваща се на изменения. Убедени в своята правота те рядко се обръщат към училището, дори когато неговата помощ е очевидно необходима, всичко това прави взаимодействието между тях трудно осъществимо и недостатъчно ефективно.

Броя на децата в семейството също има значение. Днес тенденцията е към семейства с едно или две деца, общото за тях е че разполагат с по-големи възможности било то материални или духовни за задоволяване потребностите и интересите на децата, за по-често и разнообразно общуване между тях, за по високо равнище на интелектуалното им развитие. Възпитанието на единственото дете има своя специфика и свои трудности. По-вероятна е например неразумна родителска любов, което води до израстването му като егоист и егоцентрик, контактите с училището обикновенно са епизодични и понеже децата не създават грижи с успеха и дисциплината, най-важните в случаи проблеми са нравствените и се подценяват.

При семействата с две деца един от проблемите е взаимодействието между самите деца. Взаимодействието с училището се пречупва през ролята, която родителите са определили на съответното дете в семейните отношения и поведението им към него. И ако статусът на детето е различен от този в семейството, взаимодействито мвжду училището и семейството сериозно се затруднява.

Тясно свързани с броя на децата са “полюсите в раждаемостта” – от една страна семейства с много деца, а от друга твърде много семейства с едно дете. При това положение възпроизводството на значителна част от децата става на възможно най-ниско социално равнище, защото високата раждаемост се осъществява в социални среди с ниско материално, култирно, кфалификационно и образователно равнище. Стига се дотам че дори някои родители трябва да бъдат убеждавани в необходимостта децата им да ходят на училище и да учат.

Все по-актиална днес става тъй наречената непълна семейна семейна структура или непълни семейства – семейства само с един родител. Тази алтернатива става все по-широко разппространена и е алтернатива на традиционното семейство. В тези семейства много често емоционалния свят на детето е деформиран, ценностите са променени, а когато родителя е майката децата са силно конфликтни. Децата от тези семейства обикновенно се учат по-лошо от останалите, имат лошо поведение в училище, груби са в общуването си и попадат в лоши среди.

Родителите спрямо училището са склонни да заемат крайни позиции или изцяло разчитат на  него да превъзпитат децата им или се отнасят враждебно към всеки опит за помощ от страна на учителите и го приемат като посегателство върху родителските си права.

Важно място заема образованието на родителите, то е свързано с успеха на учениците. Колкото по-високо е образованието на родителите, толкова по-висок е успеха и на децата. Тази зависимост се запазват и в по-горните класове, когато децата вече имат навици за самостоятелна работа и не се нуждаят от непосредствената помощ на родителите. Понякога по-високо образованите родители общуват с децата си по-неохотно отколкото хората с по-ниско образование, т.е. тези които могат да осигорят на децата си по-разнообразно общуване не го желаят особено, а тези които го желаят (хората с по-ниско образование) не могат да го осигорят. От принципно важно значение е кутрурното равнище на поколенията в семейството, съответствието или разминаването между тях.

Оформят се две култури – едната на децата, а другата на родителите. Всяка от тях е със свои знания за света и със свое отношение, със своя специфична ценностна информация. Пак във културен аспект важна е и насочеността на родителите, тя може да бъде трудова, потребителска и творческа, трудовата е свързана с отношението към труда като средство за съществуване, като удовлетвореност от него; потребителската – с мястото на материалното и духовното във йерархията на семейните ценности, а творческата с разгръщането на личностния потенциал.

За семейното възпитание често пъти най-важна се оказва насочеността на майката, а това произтича от мястото и ролята й в това възпитание. Изследванията показват доминиращата потребителска насоченост на майката особено в семействата с традиционен тип отношения.

Много често се случва родителите да не са осведомени за живота на своите деца и само в драматични ситуации – например изключване от училище или противоправна постъпка, са способни да активизират вътрешно семейното общуване. Това е тактиката на “мирно съвместно съществуване” от позиции на ненамеса и емоционална изолация. Има и семейства, които поддържат прекалено тесни отношения между деца и родители, най-често на децата с майката, това е тъй.нар. “тактика на опеката”.

Във възрастово психологически аспект най-важни са възрастовите кризи на децата. Възрастовите кризи имат свои специфични проекции върху семейното възпитание. При “кризата на третата година” родителите се стремят към послушание на детето и подтискане на стремежа му към самостоятелност, през подрастващата възраст отношенията с родителите се осложняват, родителите предпочитат автокритичната и авторитарната позиция, тълкуват повишение и интерес на подрастващия към собствената външност като инфлация на духовните ценности, най-често срещаните родителски грешки са желанието да запазят подчинението и послушанието на децата си.

Състоянията на аутизъм, амбивалентност и резоньорство всъщност са само варианти на нормата при психиката на здравия човек, но начинът по който се възприемат от родителите си ги прави важна детерминанта на семейното възпитание. В отношенията си към тези състояния родителите са склонни към двете крайности – недооценяването им и тълкуването им като патология.

И в единия и в другия случай те допускат съществени педагогически грешки, в първия случай проявите на тези състояния се приемат за каприз и своеволие и подрастващия или е оставен сам на себе си и сам със себе си, т.е. на принципа на ненамесата или към него се предевяват безапелационни изисквания и всяко тяхно нарушение се наказва, това е тактиката на диктат. Във втория случай към децата се отнасят като към болни и вместо да се облекчи изживяването на тези състояния те се задълбочават.

Позотивно ориентираното семейно възпитание има социален и личностен план. В социален план то предполага формиране на личност непротиворечаща на приетия социален идеал за личност, в личностен план то означава формиране на личност с реално положителна самооценка, с консолидиран Аз с реална, но оптимистична представа за света, личност която максимално е развила и използвала своя личностен потенциал. Основава се на емоционално приемане на детето от родителите, а то на свой ред има следните основни белези: безусловност, постоянство на родителска любов, свобода на детето да показва открито любовта си към родителите, потребност на родителите към общуване с детето, радост от това общуване.

Безусловността означава детето да се приема такова, каквото е и да се обича заради това ковто е. Казано по друг начин родителите да обичат реалното си дете, а не представата си за него, тяхната обич да се определя не от това доколко детето отговаря на техните очаквания и ги реализира, а от това че то съществува, че ги обича, че има нужда от тях. Когато един родител каже на детето си “щете обичам ако” той просто не го проема емоционално. Любовта на родителите при емоционалното приемане на детето е постоянна, тя намира израз в ежедневните им грижи, в ритуалите на любовта, в съпричастността им към детските болки и проблеми. Ако обаче тя не е постоянна детето ще се чувства изоставено буквално и навлизайки в живота ще изпитва несигурност и страх.

Това не означава обаче че родителя трабва винаги да е доволен от детето си без оглед на неговото поведение, че не може да чувства и изразява недоволство, но недоволството не е омраза, то се превръща в такава като стане постоянно и засяга личността на детето като цяло.

Свободата на детето да прояви открито любовта си към родителите си е важен белег на емоционалното му приемане от тях, дали тази проява ще бъде чрез думи, чрез ласки или чрез участия в семейни задължения зависи както от възрастта на детето, така и от индивидуалните му особености.

Това което има значение за него е че любовта му е приета, че то е обичано следователно е нужно и значимо и обратно изисквайки от детето  да здържа любовта си често пъти родителите го довеждат до стрес, защото неговия жизнен опит е твърде малък за да види в поведението на родителите си желание да го предпазят от прекалена откритост.

Потребността на родителите от общуването с детето е една емоционална потребност, обосновена от любовта им към него. Тази потребност може да се реализира чрез диалог, игра, четене или някаква обща семейна дейност. При всички случаи обаче е нужно от страна на родителя не само време и търпение, но и отдаденост. Това означава оставяне на всички свои грижи и занимания на страна и пълна концентрация върху грижите и проблемите на детето.

Според изследвания три типа ситуации свързани с любимия човек водят до радост:

-          това което прави любимия човек щастлив

-          този човек ви отстъпва да ви направи щастлив

-          просто преживяванията, разделени с любимия човек

И тъй като общуването с дете, което се обича е именно общуване с човек, радостта която то носи е характеристика на емоционалното приемане на детето.

Друга характеристика на ориентираното смейно възпиатние е увереността на детето, че е обичано. Не е достатъчно родителите да искат да обичат детето си, защото желанието да обичаш само по себе си не е любов. Необходимо е детето да бъде уверено в това, защото само така то ще почувства ценно, ще бъде сигурно за своето съществуване, няма да се страхува от изоставяне и ще възприема родителите си като гаранция за закрила ако това се наложи. Тази увереност и сигурност са следствие от постоянната родителска любов и грижи през детството.

Обект на одобрение или неодобрение са постъпките на децата, а не качествата на тяхната личност, не личността им като цяло. Често родителите не правят разлика между двете неща, нещо повече, те изобщо не виждат тази разлика. За тях е важо да постигнат желания резултат и ако този резултат “се разминава” с очаквания те не търсят вината в себе си. Така наприме родителите са убедеби, че похвала тоже да има само положително въздействие у децата. Похвалата обаче се състои от две части – от нашите думи и от детските изводи. Поради това тя може да бъде благотворна и неблаготворна. Ако похвалата несъответства на представата, която детето има за себе си или го ориентира към отговорност над неговите възможности, ефектът от нея ще бъде отрицателен, за да въздейства положително родителите трябва да знаят че тях трябва да засяга само усилията и постиженията на детето, а не характера и личността му. Същото е валидно и за порицанието. Например “ти ме лъжеш” и “ти си лъжец” са две принципно различни неща. Първата се отнася до поведението в една определена ситуация, а втората по своята същност е личностна преценка. Много често родителите се изработват определен етикетен репертоар и започват да виждат детето си само през него. Родителите си избират като най-подходящи и най-точни според тях за детето им съвкупност от етикети. Те могат да бъдат положителни (талантлив, умен, съвършен, изключителен) и отрицателни (неспособен, изоставящ, глупав и непоправим).

И в единия и в другия случай те не са просто измислени, а се основават на някакво реално действие. И в двата случая оценката на това действие е разширена. Детето се оказва пред дилемата да отрече или да докаже етикета. И понеже няма достатъчно жизнен опит, то вярва на родителите си и започва да се възприема чрез техните етикети или се ориентира към доказващо, а не към отричащо поведение.

Друга важна харектеристика е яснотата и последователността на родителските изисквания. Децата се чувстват по-сигурни когато знаят границите на позволените действия. Когато има яснота детето без риск от грешка може да предвиди това, което ще прави утре. Обратно липсата на такава яснота създава проблеми.

Между родителската любов и родителската власт трябва да има равновесие, това е трудно постижимо, защото тенденциите са противоположни. Колкото и парадоксално може да бъде хармонията между тях води до поведение жизнено необходимо за детето.

Семейството като елемент от микросоциалната среда е един от най-съществените фактори на първичната социализация в ранното детство. Основен компонент от социализацията на малкото дете са неговите отношения с родителите. Съобразно ролята си във структурата на семейството родителят има възможност да прибягва до трите форми на власт, а именно принуждаваща или насилие, конпенсаторна или възнаграждение и условна или убеждение или друга по-скрита сила.

Опитите на възрастния да пречупи волята на детето нямат нищо общо с безусловната обич и положителния личен пример, които са в основата на ефективната първична социализация.

При семейното възпитание много важно е какви тактики ще използва семейството, тактиките това са приведените в действие разбирания на родителите за това как да възпитават децата си, още това се нарича стил на възпитание или родителска позиция или модел на родителско поведение.

Според класификацията на тактиките на А. Петровски те са пет: диктат, опека, конфронтация, мирно съвместно съществуване, сътрудничество.
Диктата, това е тактика, която се основава върху категоричните изисквания на родителите. Тук детето не обсъжда и не оспорва изискванията, а просто ги изпълнява, то е обект на диктата. Друга харектеристика е често приложение на наказание и много рядко поощрения. Целта на тази тактика е послушанието на детето, тя подтиска самостоятелността и инициативата на детето, не зачита неговото достойнство и създава дистанция между родители и дете. Проявява се в две основни форми – автократична (абсолютна родителска власт) и авторитарна (детето формално има право на мнение, но никога на решение).
Опеката е тактика, при която на преден план се поставят интересите на детето, но то е пазено от всякакви опасности. Родителят приема поведението на единствен и възможен помощник, той изисква пълна информация от детето под предтекст, че иска да му помогне, но истинската причина е че иска да знае всичко за детето за да може да го моделира според разбиранията си. Тук няма насилие,а манипулиране на детето – родителя го сравнява с другите деца за да покаже неговото превъзходство и се стреми да поддържа у детето висока самооценка, най-често завишена.
За детето в това семейство се казва че е единствената радост в живота. При тази тактика физически наказания не се прилагат, доминират поощренията, здълженията на детето са сведени до минимум особено трудовите. Основната родителска грешка тук е че родителите гледат на детето само като на дете, независимо на колко години е то, много често детето вижда единствения изход по време на пубертета във бягството от родителите, израства несамостоятелно и неспособно да се съпротивлява на различните ситуации.
Тактиката на открития конфликт се нарича конфронтация. В семейството има два свята, които непрекъснато враждуват помежду си – това е война без победител. Всяка от страните се стреми да причини страдание и болка на другата. Ролята на детето е ролята на Пепеляшка и много често то трудно създава собствено здраво семейство.
При тактиката мирно съвместно същесвуване в семейството има два свята, но те не се конфронтират, а напротив, всеки е за себе си. За детето това е една наложена принудителна свобода, нежелана от него, а по същество това е тактиката на скритата зрителска безотговорност – родителите не се изнтересуват от него, но представят поведението си като загриженост. Така детето става егоист, то иска да накаже родителите си за безразличието им и за собствения им егоизъм.
Тактиката на сътрудничеството е основана на доверието и уважението на детето, то има място в семейния диалог не само с право на мнение, но и на решение. Проблемите се обсъждат заедно, одобряват се от всички и се вземат решения, не се прилагат физически наказания и между родителите и децата няма постоянни и трайни конфликти, а когато има те са с времене характер.
Може да се направи заключението, че социализиращите функции на семейството в началото на XXI в. се характеризират с повишена сложност и динамичност поради зачестилите ситуации в семейната среда (количествен скок на разводи, отглеждане на дете от един родител) и глобалната тенденция за промяна на социалните норми и ценности по отношение на семейната среда. В тези изменени условия е още по-важно родителите да полагат съзнателни грижи и усилия за формирането и развитието на личността на детето, тъй като под влияние на стреса от натиска на обществените промени, родителския им “инстинкт” може да ги подведе към прилагане на по-лесни за тях методи и стил на възпитание – демонстриране на безприкословна власт, авторитаризъм, физическо или психическо насилие, безразличие на потребностите на детето и др.

Желателно е педагозите да познават семейната среда на децата, с чието възпитание и обучение са ангажирани за да бъдат в състояние да прилагат индивидуален подход в педагогическото взаимодействие не само въз основа на установените у тях психофизиологични характеристики на всяко от децата, но и съобразно условията, в които тези характеристики са формирани.