Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. Агресия и агресивност

Агресията (от латинското aggressio - нападение) е поливалентно понятие, с което означаваме твърде много неща - от американската агресия в Ирак до агресивната съвременна реклама, от агресивния граф Дракула до агресивния женски волейбол и от агресивните любовни техники (на запознаване, на ухажване, в секса) до парфюма Aggression и т.н.

Общото на всички тези неща е в насочеността срещу другия и особената активност на субекта на агресията срещу него, целяща налагане по някакъв начин над него.

В по-общ план агресията може да се определи като напористост срещу някого или срещу някои, като широкоспектърна противонасочена настойчивост. Включва самоувереност, енергичност, твърдо и неотклонно преследване на целите, безпардонност, бруталност, незачитане и несъобразяване с норми и права и т.н.

Даже и когато се касае за любов (антоним на агресия и вражда, по принцип), ако действията и поведението имат горните характеристики, момеем да говорим за агресивност в любовта.

В българския младежки жаргон, както се знае, агресивното любовно запознаване с харесван обект се нарича "забиване" (като в агресивния волейбол) или "сваляне", в смисъл подчиняване (на колене), налагане.

Агресивната реклама поставя на колене просто душните публики; заставя ги почти насила да купят рекламирания продукт, агресивната политическа кампания настойчиво ги кара да гласуват когото трябва.

В по-тесен социалнопсихологически план агресията поведение (или действие), насочено срещу други хора, което цели спрямо тях едно или повече от следните неща:                           -                    вреда (ущърб) болка (страдание, мъка)                      -                    загуби

-                   поражение

-                 унищожение (смърт).

Тъкмо по причиняването на зло на друг човек, което може да е в много широк диапазон - от лека насмешка или подигравка до  осакатяване и убийство, агресивният се отличава от асертивншт, чиято единствена цел, както знаем, е демонстрирането на превъзходство и на увереност в себе си.

Можем да твърдим, че агресията като социалнопсихичен феномен е сложно, трудно за разбиране и за контрол, опасно и твърде разпространено, уви, явление в съвременния свят.

В най-общи линии, агресията е особена форма на човешко поведение, при което преднамерено и целенасочено се причинява зло на друг човек (или група хора).

Общественият живот, самото общество, а и самите хора с течение на времето стават все по-агресивни. Тази тенденция е очевидна почти във всички сфери на обществената практика — от бизнеса и религията до международните взаимодействия (военни съюзи, войни, подготовка за войни), от детските игри и любовта до рафинираната престъпност и масмедиите и т.н. Някои авторитети, главно социолози и политолози, твърдят обратното - че агресията намалява. Но не са убедителни.

Причината за лошите прогнози и тенденции по отношение на разпространението на агресията е в нейната особеност да се масовизира, да прераства в масови социални явления като терор, геноцид, етнически и расови стълкновения, ксенофобия, религиозни войни и др. Те са така характерни за настоящето. Нямаме основание да предвиждаме нещо много по-различно и за бъдещето.

Докато агресията е процес, протичащ във времето и в пространството, то агресивността е качество. С този термин обозначаваме притежаването (и проявяването) от някого на агресия. Така наричаме склонността към агресивно поведение.

Извършващият целенасочено и с лош умисъл,агресивен акт е агресивен по презумпция. Освен, разбира се, ако не е невменяем и не може да различи доброто от злото.

Ако някой бъде накаран пряко волята си да извърши агресивно действие, причиняващо зло другиму, и няма друг изход, въпросът за агресивността на този човек стои открит. От гледна точка на постъпката си, той е агресивен, но от гледна точка на мотивацията, на морала и на волята си спрямо конкретното действие - не е.

Агресивността като всички човешки качества може да бъде временна и устойчива, силна и по-слаба, наследена и придобита и т.н.

Агресията и агресивността почти винаги се считат за негативни, вредни и антиобществени.

Обикновено отрицателните емоции и афекти (гняв, силна омраза, ненавист, враждебност и др.) се съпровождат от агресивност и от реални прояви на агресия. Те са насочени винаги към конкретен обект; агресията като вътрешноличностен мотив "се излива" към него.

Важно е да помним, че проявите на агресия водят със себе си други социапнопсихични феномени. Те, например, стереотипизират образа на противника, заразяват околните с агресивност, поляризират личностните и груповите нагласи, предизвикват взаимна индукция (индуцират взаимна противонасоченост и взаимна омраза),

влияят на груповостта на мисленето и др. - *

2- Видове агресия

Според първата и най-важна типология агресията може да бъде два основни типа:

• Целенасочена агресия; злонамерена агресия. Тя е мотивирана

и определена (детерминирана) от желание за причиняване на зло, което само по себе си е нейна цел. Тази агресия е

известна още като емоционална агресия.

• Инструментална агресия, която е само средство за

преследване и евентуално постигане на други цели.

Например, в старинните български сватбени ритуали е

включено заколване на кокошка от зетя, чиято цел не е нишо  друго освен респектиране и демонстрация на мъжкост пред булката ("взема й страха").

Веднага предлагаме второто важно разделение на агресията на следните типове:

• Агресия, насочена навън. Тя е срещу друго нещо, срещу друг човек или срещу други хора. Когато кажем "агресия", обикновено разбираме точно този тип.
• Автоагресия, която е насочена към самия себе си. Обикновено тя е в резултат или е съпътствана от психопатологични проблеми.

Леонард Берковиц говори и за штулсивна агресия, която е напълно неконтролирана от съзнанието .

А според третата типология агресията може да бъде още:

• Непряка агресия, косвена, без явно стълкновение.
  • Пряка агресия, директна, осъществяваща се с вербални и невербални средства, с психическо и физическо насилие.

Агресията според четвъртата типология може да бъде:

• Явна агресия, реална, вижда се.
• Скрита агресия, латентна, очаквана, не се вижда още.

От гледна точка на механизма на формирането й (пета типология), агресията у една личност може да бъде:

• Реактивна агресия, реакция на нещо.
  • Вътрешноличностно определена агресия, т.е произхождаща от вътрешноличностни фактори (например, гневливост, раздразнителност, злобност, нравствени негативи и др.)
  • Смесена агресия - едновременно е реакция на външен обект и в същото време е детерминирана от личностни качества, нагласи, мотиви, импулси и др.

Повечето реални прояви на агресия са от смесен тип.

Представените по-горе пет основни типологии дават възможност да различаваме при по-голяма прецизност цели 48 (2 х 2 2x2x3) разновидности на агресията.

Например, можем да определим един реален агресивен акт като "инструментална, насочена навън, пряка, явна, вътрешноличностно определена агресия", която е една от 48-те вида агресия, и съответно, ако е нужно, да потърсим средства за въздействие срещу нея именно като такава агресия, разбрана от нас.

Тук е мястото да кажем, че по известния ни принцип, всяко типологично определяне може още да бъде задълбочено. Агресията от горния пример, която освен всичко друго е и вътрешноличностна по произход, може да бъде още по-детайлно определена с възможностите за типология на самите вътрепшоличностни фактори. Те могат да са, например, наследени или придобити. И съответно можем изведем:

• наследена агресивност
• придобита агресивност.

Тогава примерът по-горе ще изглежда така: "инструментална, насочена навън, пряка, явна, вътрешноличностно определена от наследени фактори агресия".

3.Причини за агресията

- емоциите, които изпитваме- ако изпитаната емоция е гняв, ние ще сме склонни да отговорим враждебно; ако е страх- ще сме склонни да се оттеглим от ситуацията

- внушения на средата- предметите, които са свързани с агресивността, ситуация на фрустрираност могат да подтикнат към агресивност

- когато се чувстваме заплашени, наранени, уязвими, попадаме в капана на агресивността

- атрибуциране - приписването на враждебност на действията на другите засилва склонността да се отговори с враждебност

- чувствителност към ценностите - загубата на чувствителност към ценностите, ограничаващи приемнането на агресивността като модел на разрешаване на трудностите, засилва агресивността

- степента на самоконтрола - ако самоконтролът е силен, ще издържим на фрустрациите и това ще ограничи агресивността; ако самоконтролът е слаб, по-трудно ще се справим с фрустрациите и така ще станем по уязвими за агресивността и точно поради тази причина агресивността е по-често срещана при сллаб самоконтрол.

- влиянието на телевизията и филмите

Когато възприемаме продължително и често агресивността от филмите, които гледаме, ние започваме да реагираме по-слабо при сблъсъка с реалното насилие и емоционалната отзивчивост към пострадалия намалява и насилето започва да се опрадвава. Представената в образна и символна форма агресия от телевизионния екран влияае с това, че открива за Аз-а много нови модели с различна жестокост, агресията се възприема като обикновено поведение и изменя представата за света, който започва да се възприема като враждебен и животът с другите е изпълнен със заплхи и насилие.

А. Бандура показва, че агресивността може да се овладее, ако съществуват няколко условия :

- способностти за възприемане на агресивността, съдържаща се в модела;

- съществуване на модел, съдържащ агресивността в достъпна за възприемане форма;

-одобрение на агресивността, при това одобрение може да бъде от другите или от Аза, стига агресивното поведение преди това да е осигурявало желания успех;

- изключване на неодобрението, снемане на забраните срещу агресивността.

Ако веднъж агресивността се е превърнала в част от собственото поведение ( и съществува предразположение към нея), при възникването на трудности ( различни фрустрации) и при намаляване на забраните вероятността от агресия се увеличава.

С приобщаването към агресивността като способ за разрешаване на проблемите, за постигане на целите и желанията Азът бавно започва да загубва чувствителност към нараняванията и болката на другите, започва да приема агресивността като „ обикновено” поведение.

4. Основни концепции за човешката агресивност

Наследеностга и придобитостта на агресивността, заедно с идеята за фрустрацията, са в основата на най-разпространените концепции, обясняващи агресията.

Теорията за инстинктивната агресия е свързана с психоанализата на Зигмунд Фройд. Според нея агресията е инстинкт, един от близо 6000-те изброени от последователите на Фройд инстинкта. Неин източник е влечението към смъртта, който влиза в противоречие с инстинктите на живота. Тогава импулсите за саморазрушение и самоунищожение се "преадресират" към външни обекти, спрямо които се проявява агресия. Инстинктът към смъртта се превръща в мотив за унищожаване (или увреждане) на други хора. “Въз основа на теоретични, подкрепени от биологията разсъждения приехме съществуването на нагон към смъртта, чиято задача е да връща органичния живот към неживото му състояние, докато Еросът има за цел да усложнява този живот чрез съединяването на все повече частици разпръсната жива субстанция, при което естествено го и запазва” (Фройд, 1992) Ерос обхваща сексуалният и себесъхранителният нагон, както и констуктивното начало, творческата и обединяваща сила. Тантос е нагон към омразата, деструктивното и смъртта. Агресията е израз на Танатос.

Според тази теория агресивните импулси се натрупват, като в същото време се задържат от морала, от разума и др., но в даден момент пробиват "загражденията" и хукват в реалната действителност "като мишка от капан", по израза на Дейвид Майерс .

В традициите на психоанализата етологьт (етология - наука за поведението в естествена среда) Конрад Лоренц в неговата култовкнига "За агресията" твърди, че агресивната енергия е с инстинктивен произход и се акумулира постоянно и непрекъснато. Колкото натрупването й е по-голямо, толкова по-дребен повод е достатъчен за нейното "избухване". Характерно за човека според него е това, че в човешката психика няма вродени механизми за спиране на агресията. С тях във филогенезата той би бил беззащитен. Но за да съществува и да функционира човешката общност, тези механизми трябва да бъдат създадени. И това го прави социализацията на личността.

Лоренц счита още, че в крайна сметка агресията и задържането й от придобитите чрез социализацията механизми изпълняват адаптивна функция.

Други знаменити трудове в руслото на инстинктивната теория са: "Голата маймуна" на Дезмънд Морис, "Териториалния императив" на Роберт Ардри и др., които, за съжаление не са преведени у нас. Най-общото, което ги свързва, е възгледът, че човешката агресия произтича от самата природа на човека, от вродения у него инстинкт за борба.

С течение на времето инстинктивната теория отстъпва на по- нови виждания:

• идея за нагона (за драйва)
• хипотеза "фрустрация - агресия" (Frustration- aggression hypothesys).

Това са втората и третата концепция за агресията:.

Според Dollard и Miller, наличието на фрустрация винаги води до агресия и възникването на агресия винаги предполага някаква форма на фрустрация. Агресията може да бъде проследена до една или повече фрустрации, което отхвърля възможността агресията да бъде инструмнетално научено поведение.
Фрустрацията е само външно явление. Тя може да бъде дефинирана като препятствие, блокиращо постигането на някакво очаквано удовлетворение.
Агресията е поведенческа последователност с добре определена цел – нанасяне на увреда на друг индивид. Според Dollard и Miller не е от значение в какви форми точно се проявява агресията.
Установено е, че колкото по-голямо е очакваното удовлетворение при постигане на целта, толкова по-агресивни ще станат хората ако им се попречи да постигнат тази цел. Положителното според Dollard е, че силата на породената подбуда към агресия може да бъде намалена чрез получаване дори на минимално частично удовлетворение.

Според Miller фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове поведение - агресивно и неагресивно. Когато агресията първоначално не е доминантния отговор, ако индивидът упорито се стреми към постигане на някаква цел, но препятствието продължава, е много вероятно агресивните реакции да станат доминантни.
Не всяко препятствие води до агресия. Основната причина фрустрираните хора не винаги да действат агресивно, е страхът от наказание. Той може да възпрепятства появата на агресия, да я измести към други мишени или да промени формата на появата й. Например, служителка във фирма, с разочарование разбира, че повишението, което е очаквала е дадено на друга нейна колежка. Фрустрираната жена няма да има смелостта да избухне и да излее гнева си върху шефа, защото това може да й коства работата. По-вероятно е да пренесе ситуацията в дома си и да изкара агресията си върху децата и съпруга си.

Концепцията на Леонард Берковиц, която има доста голяма приложна стойност е четвърта поред.

Леонард Берковиц в своята преформулирана хипотеза (Reformulated frustration-aggression hypothesys), прераснала после в когнитивно-неоасоциативна теория (Cognitive-neoassociation theory), счита, че ако пред (или до) човека стоят неща, които той свързва по някакъв начин с успешна агресия (например, оръжия, съюзник,

пример от историята на взаимодействията, знамена, маршове, униформа, речи и др.), той е по-склонен към агресивно действие.С други думи,споредмодела на Берковиц, реални обекти, знаци и символи, които се асоциират с агресия и са релевантни на агресията, предизвикват готовност за агресивни действия, за борба, за битки.

Те влизат в схемата на агресията. А самият процес на възникване на агресия започва с неприятните преживявания от конкретна ситуация. Тези преживявания водят мисълта ни към други минали ситуации и към други негативни преживявания. Това става чрез асоциации и респективно чрез механизмите на паметта.

Готовност за агресия, естествено, предизвиква и гневът, силният афект, страстта и др.

Напълно противоположна на инстинктивната теория и твърде различна от теорията за драйва, от хипотезата "фрустрация- агресия" и от когнитивно-неоасоциативната теория е петата поред концепция - концепцията за агресивността като придобита характеристика.

Тази концепция я откриваме в по-общата теория на социалното учене на Алберт Бандура. ТАКОВА становище - за придобита агресивност - е възможно само при бихейвиористки подход. Той ни показва детерминиращите агресията процеси като всеки друг процес на научаване, изпълнение, поддържане и усъвършенстване на някаква форма на открито поведение в социума.

Счита се, че придобиването на агресивност (и респективно, проявите на агресия) се поддържа главно от две неща:

• преки преживявания
• съ преживявания (емпатии).

И в двата случая трябва да отчитаме голямата роля на външната подкрепа, която за Бандура е с особено голямо значение за усвояването (научаването) на агресивността от дадена личност. Преди всичко той обръща внимание на така наречените аверсивни фактори (болка, горещина, атакуващо поведение, теснота и др.), на обстоятелствата и на оценката на очакваните последствия от евентуалната агресия [9].

В съвременния научен свят, освен тези пет теории, има още по-нови възгледи за агресията и агресивността.

Такива са, например:

• Теорията за преноса на възбудата (Excitation- transfer theory), според която всяка форма за емоционална възбуда (включително и обич) може да усили агресивната реакция.
• Моделът за поведение на личността от тип А (Type A bihevior pattern), при който се визира склонна към конкуренция, напрегната и припряна личност и др.

Но тези възгледи са по-частни и не представят цялостността на проблема за агресията.

Приема се, че най-адекватно на прагматичната насоченост на съвременната приложна социална психология е разглеждането на агресията и агресивността именно в светлината на теорията на социалното учене.

5.Фактори за придобиване, провокиране и поддържане на агресивно поведение

Става дума за детерминантите на агресията, които ще бъдат потърсени в рамките на три основни процеса - възникване на агресия, провокиране на агресивно поведение и поддържане във времето на агресивните нагласи и на мотивите за агресия.

Придобиването на агресивност най-често е свързано с индивидуалните характеристики на човека.

Но в много случаи то има биологична основа, изразяваща се в определена роля на наследствената предразположеност към агресивно поведение. Емпирични данни потвърждават, че тази роля за

придобиване (научаване) на агресивност и агрестни форми на поведение даже е по-важна от енвиронменталните (средовите, външните) фактори.

Склонността към хроническо проявяване на агресивност обикновено се свързва с наследения нисък праг на възбудимост на нервната система, който води до агресивни реакции .

Счита се, че хромозомната аномалия от типа XYY при мъжете е биологична детерминанта на агресия. Прието е даже да се говори за синдром XYY, който включва прояви на голяма агресивност, прояви на насилие, умствена изостаналост и др.

Подобна картина се наблюдава и при аномалията ХО (липса на втората Х-хромозома) у жените. Такива жени също се отличават с твърде голяма агресивност в сравнение с жените, имащи нормалните хромозоми XX, а още повече се отличават от жените с хромозоми XXX .

Има доказателства за ролята на хормонални агенти, за влиянието на хипоталамуса, на лимбичната система и др. Установена е връзка между агресивността и делинквентностга с равнището на тестостерон у мъжете.

По известната схема на Олуейз тестостеронът влияе както на реактивната, така и на нереактивната агресия.

Тестостерон   - реактивна реакция

- намалена поносимост на фрустрацията-нереактивна реакция

За придобиването на агресия твърде важно е влиянието на семейството. Ако гневните неконтролируеми изблици, малтретирането и побоят на някой член на семейството е практика, това впоследствие може в много голяма степен да повлияе върху създаването на агресивни модели на поведение, оставащи за цял живот.

Субкултурните моделиращи въздействия можем да видим главно в неформашите юношески групи, в които наблюдаването и частичното участие в агресивни прояви стават причина за усвояването на агресивни патерни на поведение.

Освен семейните и субкултурните детерминанти особено силно влияние върху създаването (придобиването) на агресия у личността имат така наречените символни детерминанти. При тях научаването на агресията става чрез телевизионните предавания, чрез филмите, книгите, музикалния саунд, жаргона и др.

В този контекст изпъква ролята на феномена на идентифицирането, който в същността си представлява, вече знаем това, форма на психична защита. Превъштьщавайки се в своите представи и съзнателно подражавайки на агресивния филмов герой, на кварталния бабаит, на недостижимия за закона арогантен богат престъпник и др., юношата неусетно (но с желание, произхождащо от самопрезентацията) интериоризира агресивните форми на поведение, старае се да изглежда в постъпките си като своя модел, своя идол.

Придобиването на агресия става и чрез пряк опит, със собствено участие в агресивни прояви или чрез подкрепянето им по някакъв начин.

В общи линии детерминантите за провокиране на агресия са четири групи.

Първата от тях включва аверсивните фактори (от латинското aversio - отклоняване). Това са различни форми на така наречената неприятна подкрепа отвън.

Прието е да се счита, че основните аверсивни фактори са:

• причинената болка или дискомфорта
• атакуващото поведение на друг човек (или група), оскърбленията, заплахите, псувните
  • шумът
  • теснотата, липсата на място, пространствената недостатъчност, стьлпяването
    • несбъднатото поради външни препятствия и трудности желание  • непоносимата горещина, жега, задух и др.

Всички те поотделно водят до враждебни мисли и чувство за дифузна или насочена злост. Предизвикват (или усилват) възбуденостга на личността. Много и най-различни експерименти доказват това.

Например, установено е, че масовите безпорядки стават по- често през горещите месеци. Шофьорите в коли без климатици по- често тормозят през лятото с клаксона си другите участници в движението. Това през зимата не е така.

Препълненият автобус, както знаем, е идеалното място за разпри и кавги. Извън него желаенето ни да се караме с някого значително намалява.

Преднамерената обида (особено пред публика) предизвиква импулси за отмъщение, за агресия.

Всяка възбуда, включително на сексуална основа или от спортно състезание (бокс, футболен мач и др.), усилва евентуалния гняв и води много бързо до агресия.

Данните от специални социалнопсихологически изследвания и експерименти сочат, че повишеното ниво на шума също предизвиква агресивно поведение .

Аверсивното стимулиране на агресията е главният механизъм на провокираната враждебна агресия. Той в общи линии е показан на горната фигура.

Различните аверсивни фактори в аверсивната ситуация предизвикват възбуда, враждебност и злост. От своя страна те водят до агресивни реакции и насилие в социума.

От методическа гледна точка можем да се съгласим с предложението тази група фактори да се наричат още ситуационни фактори.

Втората група провокиращи агресия фактори са моделиращите влияния. Това са:

• влиянието върху задръжките (намаляване на задръжките в социална среда)
• влияние, подпомагащо самите агресивни реакции
• влияние върху емоционалната възбуда, омраза, гняв
• влияние върху вниманието (усилва вниманието и интереса към различните агресивни феномени и др.

В практически план ще посочим, че намаляването на задръжките обикновено става при усещане за социална безнаказаност на проявите на агресия, която, знаем всички, е въпиющ факт у нас през последните години.

Непременно следва да се изтъкне и ролята на алкохола и наркотиците за пораждане на агресия. Особено при личности от соматотоничния тил (по Уйлям Шелдьн), за които са характерни жаждата за властване, безцеремонностга, състезаването и склонността към рискуване, опиянението много често се превръща в агресивно поведение.

Някои автори сочат и приноса на танците в провокирането на агресия. Тяхното възбуждащо въздействие смъква задръжките, усилва емоциите, затьмнява разума. Всичко това може да доведе до агресивност по отношение на околните.

Често агресивните реакции и агресивните постъпки са "подпомогнати" от такива фактори като подстрекателство, подбуждане, внушаване на омраза и др.

Третата група фактори на провокирането на агресия са стимулните детерминанти

Ако човек бъде убеден, че чрез проявената агресия ще получи (или постигне) нещо, това води до така наречената инструментална агресия. Тя, за разлика от пряката агресия, няма за цел увреждането на друг човек, а по-скоро е насочена към евентуално награждаване на агресивния с нещо, което той цени, което иска.

Много често инструменталната агресия се свързва с очакваните последствия от агресията.

Интересна функция изпълнява успокоителното сравняване. Същността на този фактор е в това, че човек, сравняващ се (или идентифициращ се) с агресивни еталони, може да получи успокоението, че е един от многото, че няма нищо нередно в постъпките му, че става въпрос за рутинна практика и т.н.

Последната група провокиращи фактори е свързана с контрола, който може да е реален или мним.

Като реален контрол, водещ до агресия, можем да видим контролиращото (и санкциониращо) влияние на престъпната група, на девиантната общност (включително етнос и народ), на армията, политическата хард група и др. Те реално подтикват към агресия.

Мнимият (въображаемият) контрол включва главно психопатични феномени: параноидни и параноялни внушения, обсесии (мании и фобии), религиозна неистовост, вътрешни нашепвания, чувство за собствено величие и за свързана с него сакрална безнаказаност, шизоидни убеждения и др. Те също подтикват към агресия.

Непременно трябва да кажем, че факторите обикновено действат съвместно. Те се допълват един друг, взаимодействат си и много често е твърде трудно да бъдат идентифицирани като самостойни провокатори на агресия.

Поддържането на агресията става чрез три групи фактори.

Преките външни фактори са първата група. Те са свързани главно с получаването на награди за проявена агресивност. Това често е под формата на възхищение, страхопочитание, демонстрирано покорство, подражание.

Всички те повишават неимоверно социалния статус на агресивния в очите на определени публики.

Не е за пренебрегване и материалната страна на наградите. В нашето общество, както е известно, агресивните обикновено са и обект на завист заради материалните придобивки и висок стандарт на живот, получени въз основа на агресивния им стил.

Този стил може да варира от пробивност до шокиращо насилие, но това не се отразява върху получаваното социално одобрение и даже възхита

Подкрепата на агресията може да стане и по пътя на втората група фактори, свързани със съпреживяването. Става дума за особеното усещане у агресивния, че другите хора също изпитват подобни (или еднакви) чувства и, следователно, ги подкрепят, въпреки, че не участват реално в агресивния акт като него.

Най-значителната трета група фактори за подкрепа на агресията визира неутрализирането на самонаказанието.

На практика това са различни оправдания на агресивния човек пред самия себе си. Той намалява угризенията на съвестта си (или когнитивния дисонанс) чрез различни оправдания - морално оправдания (от типа "Всичко беше в името на доброто"), когнитивно оправдание (от типа "Не съм разбрал правилно"), евфемистично оправдание, представящо с по-меки и приемливи вербални средства случилото се (от типа „Съвсем малко го ударих, той сам си падна".

Твърде често тук ще видим използване на психични защити — регресия, рационализация, откупуване (изкупление), отричане на реалността, фантазиране и др.

Можем да включим още: изместване на отговорността, разсейване и омаловажаване на вината, изкривяване (усилване) на причините за агресия, деформиране на последствията от агресията, вменяване на вини у жертвата на агресия, дехуманизиране на обекта на агресия и др.

Всички те имат за цел да оправдаят агресивния в собствените му очи и да легитимират насилието, което той е извършил, върши в момента или възнамерява да извърши.

Когато говорим за факторите за агресия непременно трябва да обърнем внимание на ролята на масмедиите. В най-общ план следва да изтъкнем, че както пресата (вестници и списания), така и електронните медии (радио, телевизия, интернет) имат решаващ принос при "акуширането" и подкрепата на агресивните форми на поведение при хората. Те създават и разпространяват патерни на поведение, чиито основни характеристики са с агресивен характер. Всеки ден описват детайлно и по най-цветист начин самото извършване на агресивни постъпки и престъпления. В известен смисъл героизират агресорите, представяйки много често съвсем изкривени ракурси на действителния им образ.

Подобна роля играе и част от съвременната художествена култура - литература, театър и др. Много често в сюжетите са преплетени сексуалност и насилие, чиято симбиоза се изобразява съвсем най-натуралистично.

Даже се лансира особен тип агресивна музика в младежката субкултура (хеви метьл, техно, отчасти рапа, чалгата и др.), която способства твърде много за пораждането на агресивни импулси и подкрепя насилието и враждебността.

Известна ни са агресивната непоносимост, неприязън и битки между съответните младежки неформални групи, които са почитатели на различните музикални стилове. На това, според мен, може да се погледне като на вторичен ефект от агресивния музикален саунд.

Модата, като социален институт, също, за съжаление, често се изкушава в областта на агресивните патерни: милитерската линия в облеклото, татуирането с агресивни артефакти, пънк стила, черните бандитски очила, затворническата подстрижка, масивните легионерски "кубинки" с металически носове, дамските ботуши със шпори, садо-мазо линията, последните модни писъци в пиърсинга, в макиажа и др.)

Известната хипотеза за катарзиса, която лансира идеята, че възприемането на показваното от медиите и художествената култура насилие помага на хората да освободят компресираната в подсъзнанието им агресивна енергия, няма достатъчно научни аргументи и далеч не може да получи масово признание сред широката общественост. Това е така, независимо от очевидното пристрастие към нея на телевизионните босове и модните културни творци. Но все пак, както ще видим по-нататък в последната част на темата, можем да се опитаме да я приложим.

Самото отразяване на престъпността има особената функция да я банализира, да я представя като обичайна и рутинна практика, елиминирайки по доста ефективен начин нейното морално и рационално неприемане от отделните личности.

Действат и познатите ни социалнопсихични механизми на груповото поляризиране, което рязко усилва агресивните тенденции в социалната общност, психичното заразяване и др.

6. Агресивност,насилие и враждебност в социума

.

Насилието е вид агресия, която се проявява в най-крайните си физически форми. Както показва самата дума, насилието (violence) е прилагане на сила, на силово въздействие, спрямо лица с цел тяхното наказване, контролиране или унищожаване

При насилието обектът му изпитва страдание. В редки изключения (например, при мазохизъм) това може да не е така.

То е незаконно поведение, отхвърлено по най-категоричен начин от съвременното общество, без това, разбира се, да води до неговото намаляване или премахване като социален феномен. Напротив, както знаем, в световен мащаб проблемите на насилието стават все повече и по-големи.

Трябва да уточним, че тези страдания могат да не са само физически, но и психични. Психичните страдания, респективно психичното насилие, понякога са по-тежки за понасяне от физическите мъки. Обикновено това са случаите, свързани със страдания на обичани най-близки хора, със силни чувства на чест, гордост, достойнство и др.

Съвременната социална психология определя шест основни потенциални функции на насилието:

• променяне (или избягване) на неприятни ситуации
• подкрепа за постигането на цел
• освобождаване на негативни емоции
• разрешаване на конфликт
• постигане на уважение и респект у околните
• нападане на лице, което се счита за "враг" от гледна точка на стереотигагге и културата на насилника .

Специална съвременна наука - виолентология - се занимава конкретно с проблемите на насилието.

Враждебността (hostility) е придържане към деструктивен начин на поведение при среща на личността с противоречащ факт.

Враждебността може да се види и като качество на личността, проявяващо се в противонасочена срещу друго лице (или нещо) активност. Враждебният не е склонен към диалог и разбирателство. Неговата цел обикновено е подчиняване или преобразяване на др\тия (или другите) според собствените виждания и очаквания, които много често са нереалистични.

Враждебността ражда агресия и насилие. На практика тя се включва във вътрешното мотивиране на деструктивното и на агресивното поведение.

В този контекст враждебността изглежда като негативна нагласа към друг човек или към други хора.

Изразява се в крайно неблагоприятна оценка за тях самите и в желание да им се причини зло.

Произходът на враждебността на една личност може да бъде най-различен - от генно наследени акцентуащш и психични отклонения до предизвикани (индуцирани) отвън отрицателни отношения и омраза към даден обект.

Агресивността може де се определи като сравнително устойчива готовност за агресивни действия спрямо определен обект.

Тя фактически е предразположеност на личността към

агресия.

Важното за враждебността и агресивността е това, че те могат да бъдат изследвани (измервани) и управлявани, т.е. върху тях може да се въздейства.

6. Въздействия върху агресивността

Въздействието върху агресивността може да е ефективно само след  много добро изучаване (изследване).

В приложната психология са известни много методики за установяването и изучаване на агресивността на дадена група (например, тим, етнос и др.) или личност .

Приложният социален психолог може да ползва при конкретни случаи естественото наблюдение, оценките на околните, личностни скали, прожективни методи, самоотчети на поведението, анкети, игрови*методи, експерименти и др.

След установяването на причините и параметрите на реалната агресивност и враждебност трябва да се разработи съответната стратегия за въздействие. В нея се включват най- подходящите средства, чрез които може да се намали, измести или елиминира възможността за агресивно поведение и прояви на насилие.

В най-общи линии основните механизми за предотвратяване на агресията на ниво личност са наказанието, овладяването на гнева, когнитивните и тренинговите методики. Тук би могъл да бъде добавен и методът на катарзиса. За да има ефект от прилагането на наказанието, трябва то да е с висока степен на непоносимост за конкретния наказван заради агресията си човек. Вероятността на наказанието също трябва да бъде голяма; човек да не може да се надява, че ще му се "размине".

Наказанието може да има смисъл само при положение, че ситуацията, в която е попаднал агресивният, предлага и други приемливи алтернативи на поведение.

Наказанието трябва да следва тутакси проявата на агресия, а не да се отлага във времето.

Твърде важни според мен са чисто психологическите техники на овладяването на гнева. Обикновено те са свързани с емпатията и са много конкретни за всяка отделна личност.

Твърде ефективно е използването на хумор и представянето на нещата от смешната им страна (ако това въобще може да стане).

Добро въздействие върху агресивността и враждебността може да бъде постигнато с когнитивни методики. Обстоятелственото разглеждане на проблема с участието на агресивния (или враждебния), търсенето на смислен отговор на въпросите "Защо?", "Заслужава ли си?" и "Не може ли по друг по-човешки начин?" много често дават добри резултати.

При когнитивните методики трябва да се обърне внимание на възможните смекчаващи обстоятелства. Моите изследвания показват, че хората рядко ги виждат и по принцип са склонни да ги игнорират.

Добър ефект в много случаи имат предложените и приетите извинения, оправдания, прошка и др.

В краен случай може да се прибегне до пренасочване (изместване) на агресивната енергия в други по-безопасни и по-малко вредни за социума посоки.

Тренингът като метод за преодоляване на агресивността и враждебността вече е изпитано съвременно средство. Най-често ползваните методики служат за свикване със стреса (нещо като имунизиране спрямо стресогенните ситуации). Ефективни са тренингите за придобиване на социални умения (разбирателство, компромиси, добронамереност и др.), тренингите за несъздаване (избягване) на проблеми в социална среда, тренингите за променяне патерните на поведение и др.

Както вече казахме, в някои случаи може да се разчита в известна степен и на катарзиса. Всички сме забелязали колко умиротворен (неагресивен) излиза човек от участието си в едно остро и изпълнено с насилие зрелище (филм, спектакъл и др.) Тъкмо това може да се преследва в практичен план спрямо някои агресивни личности от приложния социален психолог.

Обществените мерки включват методите и средствата за предотвратяване и елиминиране на агресивността и враждебността в рамките на цялото общество.

Техният регистър е много разнообразен и включва:

• ограничаването на съдържанието на насилие в различните публични представления, филми и т.н.
• ограничаване на достъпността (обикновено по възрастови признаци)
• създаване на препятствия по пътя към жертвата (например, мерките за защита на свидетеля и др.)
• контрол над стимулиращите агресия фактори (например, продажбата на алкохол и др.)
• внедряване на системи за надзор и наблюдение (видеокамери и др.)
• отстраняване на социалните стресори
• контрол над оръжието
• мерки срещу сексуалната агресия (контрол над порнографията и др.)
• ефективна борба с престъпността и бандитизма
• противодействие на насилието в семейството и т.н.

Много често ефективното противопоставяне на агресията и враждебността в обществото става чрез съчетано използване на различни методи и средства.