Joomla Software solutions Template

Payday loan

Аспекти на когнитивния дисонанс и Аз-концепцията

Преди половин век известният американски психолог Леон Фестингер публикува “Теория на когнитивния дисонанс”. Теорията е една от най-влиятелните в областта на социалната психология и генерира редица по-късни научни разработки и изследвания, които ни позволяват да разширим познанията си относно детерминантите на нагласите и вярванията, интернализацията на ценностите, емоционалните състояния, противоречията между индивидите, подбора и преработката на информация и редица други  психични процеси.

Понятието когнитивен дисонанс, предложено от Л. Фестингер ,обозначава психическия дискомфорт, дължащ се на факта, че субектът преживява тягостно едновременното наличие на две или повече противоречиви идеи.[5]  Една от базисните характеристики на теорията се съдържа в предпоставката, че поведението въздейства върху формирането на последващите вярвания и атитюди.

Според Леон Фестингер, когнитивните елементи съответстват на реалността, представлявайки нейно огледално отражение или карта. Не всякога обаче когнитивните елементи кореспондират с реалността.[3] Авторът тълкува понятието когниция (когнитивен елемент) доста широко – всяко знание, мнение или вярване, касаещо заобикалящия свят, Аза или собственото поведение.[4] Теорията на когнитивния дисонанс ни помага да разберем обстоятелствата, при които отсъства  връзката между реалността и наличните когниции.

Теорията постулира, че две когниции могат да са релевантни или ирелевантни една на друга. Когато индивидът изобщо не възприема двойката когниции като свързани една с друга, е налице ирелевантно отношение. Ако са релевантни помежду си, те са също така дисонансни или консонансни. Консонансни са, ако от едната следва другата, а са дисонансни в случай, че от едната произтича противоположната на другата. Съществуването на когнитивен дисонанс причинява психичен дискомфорт, който мотивира личността да го редуцира и води до избягване на информация или поведение, което го усилва. Може да се направи известна аналогия с процесите, участващи във възбуждането и задоволяването на базисни физиологични потребности, като глада и жаждата. Премахването на психичното напрежение, породено от дисонанса не е толкова просто, колкото утоляването на глада или жаждата. В случая мотивът е неприятно усещане от когнитивен характер. Дисонансът е състояние на нарушена хомеостаза. Ето защо хората предпочитат когнитивните елементи, които поддържат да са в консонанс - независимо дали това произтича от биологичните детерминанти на човешкия организъм или е следствие от ученето в процеса на социализация.

Теорията на когнитивния дисонанс е базирана на три фундаментални предположения.(виж фиг.1)

1.Хората са сензитивни към инконсистентността между действия и вярвания.

Съгласно теорията всички  разпознават на някакво ниво, когато действат по начин, който е инконсистентен с мненията,  атитюдите или вярванията им. Всъщност съществува своеобразна вътрешна аларма, която се включва при наличието на подобна инконсистентност, независимо дали това се харесва или не. Например, ако хората са убедени, че е лошо да се лъже, още щом осъзнаят, че лъжат на теста по психология, те ще регистрират и ще бъдат засегнати от тази инконсистентност.

2.Разпознаването на  инконсистентността ще причини дисонанс и ще мотивира индивида да редуцира дисонанса.

След като се регистрира нарушаването на един от принципите, според теорията, хората няма просто да си кажат:”Е, добре - какво от това”. Те ще почувстват един вид ментално страдание и напрежение. Съгласно теорията на дисонанса  ще се видоизмени или ще се варира със  стойността и важността на даденото вярване, принцип или нагласа, както и със степента на инконсистентност между поведението и конкретното вярване. Във всеки случай, колкото по-силен е дисонансът, толкова по-силна ще е мотивацията да се  редуцира.

Леон Фестингер отбелязва несъмненото съществуване на индивидуални различия в това, как и до каква степен хората реагират на дисонанса, и предлага количествен континуум “толерантност към дисонанса”. Няколко изследователи показват,        че съществуващи личностни черти могат да послужат като модератори на реакциите към дисонанс.[2]

3.Дисонансът може да бъде редуциран по един от следните начини:

а)Промяна на вярванията.

Може би най-лесният път да се редуцира дисонанса между действие и вярване е просто да се промени вярването. Взема се решение, че да се лъже (в тази ситуация) е допустимо. Подобен вариант ще неутрализира всеки тип дисонанс. Ако вярването е фундаментално за индивида, този начин на  справяне би бил неефективен и засилващ психичния дискомфорт. Освен това базисните вярвания и атитюди са изключително стабилни и индивидите не могат да ги променят и пренебрегват лесно, особено, докато разчитат на тях да поддържат визията за реалността в релативно предсказуеми граници и организират мисленето и перцепцията им. Трябва да се отвори една скоба и да се поясни, че базовите вярвания са многокомпонентни структури (включващи емоционални, мисловни, поведенчески и соматични елементи), изграждат се  на ранните етапи от съзряването на Аза, детерминирани са от емоционално съдържание, без да са облечени в мисловен конструкт. Индивидът ги познава преди появата на интелекта, поради което те текат като аксиома и не подлежат на оспорване. Те също подлежат  на промяна чрез когнитивно реконструиране, което е в сферата на психотерапията,  но в случая не е обект на тази публикация. Следователно, дори и да изглежда лесна опция за редуциране на когнитивния дисонанс, споменатата не е най-разпространената и елементарна.

б)Промяна на действията.

Втората възможност за редуциране на дисонанса е свързана с това, никога да не се повтаря подобно действие в бъдеще. Известно е, че вината и тревожността са силно мотивиращи фактори за промяна на поведението. Възможно е под формата на самоинструкция индивидът да си вмени, че никога  няма да лъже на теста по психология и това да помогне за редуциране на дисонанса. Аверсивното регулиране (през чувство за вина и тревожност) често е най-краткият път за научаване, особено ако се тренира да не ги изпитва. Плюс това, в някои случаи може да се извлече полза, поне привидна, от действия, които са инконсистентни на вярванията. Основното при този начин на редуциране на дисонанса е да се игнорират тези емоции, без да се променят вярванията, което насочва към третия и вероятно най-разпространен начин за редуциране на дисонанса.

в)Промяна в перцепцията за действието.

По-комплицираният начин за редуциране е да се промени начина, по който се възприема и съхранява информацията относно действията. Казано по друг начин, ние ще рационализираме представата за действието - една своеобразна интелектуална спекулация. Например, може да се реши, че теста на който са излъгали е за много по-глупави хора и просто никога няма да  бъде полезен. Или да си каже, че всички лъжат, защо не и аз. След прецизиране,  ще се мисли за  действието в различен контекст, който е консистентен на действието. Ако се разсъждава за момент върху тази серия от ментални гимнастики сигурно ще се разбере защо теорията на когнитивния дисонанс е толкова популярна и съществена. Може също да се забележи един вид post-hoc реконцептуализация на поведението, която лесно се открива в поведението на другите, но почти никога в собственото.

Теорията на когнитивния дисонанс не представя хората като рационални същества, а по-скоро като склонни към рационализиране. Основните предположения на теорията сочат, че човек се стреми не толкова да е прав, колкото да убеди себе си в това.

Важно е да се отбележи, че устойчивостта на промяна на когницията се базира на съответствието й с  реалността и степента на консонансност с останалите когниции поддържани от индивидите. От своя страна устойчивостта на когнитивно-поведенческите елементи зависи от силата на болката или загубата, която трябва да бъде преодоляна и полученото удоволствие, съпътстващо поведенческия  акт.

Големината на дисонанса между един когнитивен елемент и останалите когниции, които личността съхранява   зависи от броя и важността на консонансните и дисонансните когниции спрямо определения елемент. Формално става въпрос за това, че силата на дисонанса е равна на броя на дисонансните когниции, разделен на броя консонансните плюс броя на дисонансните когниции, актуален в дадения момент. Това може да се нарече коефициент на дисонанса или дисонансна пропорция. Запазвайки броя и важността на консонансните когниции константа, докато увеличаваме броя или важността на дисонансните, то големината на дисонанса нараства. Обратно, ако дисонансните когниции са константни, а броя или значимостта на консонансните нараства, тогава силата на дисонанса намалява. Във връзка с посочените взаимоотношения Леон Фестингер заявява, че големината на дисонанса  и консонанса нараства докато значимостта или величината на елементите нараства .[8]

Преди да бъде разгледан класическия експеримент на Л. Фестингер и Дж. Карлсмит, свързан с теорията на когнитивния дисонанс, ще се обърне внимание на някои съществени аспекти от  изследователската работа на Робърт Зайонк. Той има съществен принос, както в експерименталното верифициране на теорията, така и в обогатяването й с теоритични концепции. Зайонк формулира девет постулата, които отразяват същността и стратегиите за редуциране на когнитивния дисонанс.

А именно:

1.Когнитивният дисонанс е негативно състояние.

2.В случаите на когнитивен дисонанс индивидът се опитва да го редуцира, като елиминира или избягва събития, които го усилват.

3.При наличието на консистентност субектът се стреми да избягва събития, които пораждат дисонанса.

4.Остротата и интензитивността на когнитивния дисонанс зависи от:

-значимостта на съответстващите знания;

-относителния дял на знанията, намиращи се в дисонанс

5.Силата на тенденциите в точки 2 и 3 е функция на остротата на дисонанса.

6.Когнитивният дисонанс може да се редуцира или елиминира чрез:

-придобиване на нови знания;

-промяна в съществуващите

7.Добавянето на нови знания редуцира дисонанса при условие, че те:

-усилват една от страните;

-изменят значимостта на когнитивните елементи, намиращи се в дисонанс.

8.Измененията в съществуващите знания редуцират дисонанса, ако:

-новото съдържание ги прави по-малко противоречащи на останалите;

-тяхната значимост спада.

9.Ако новите знания не могат да бъдат използвани, а съществуващите се променят с помощта на пасивни процеси, възниква поведение, когнитивните последствия от което ще способстват за възстановяване на консистентността.[6]

Съществуват и други експерименти, които подлагат теорията на когнитивния дисонанс на проверка, но може би най-плодотворен и творчески според изследователите, е публикуваният през 1959 година от Л. Фестингер и Дж. Карлсмит. Експериментът е много интересен от психологическа и историческа гледна точка, защото подлага на директно тестиране една ”неясна” менталистична теория, в научна среда, доминирана изцяло от бихевиоризма.

Теорията на когнитивния дисонанс е базирана на абстрактни (вътрешни за личността) ментални концепти, които са анатема за бихевиористите, отричащи напълно съществуването на подобни когнитивни процеси - например мисленето. Л. Фестингер и Дж. Карлсмит подготвят много находчив и изкусен експеримент, който да позволи директна проверка на концепцията, заставаща на противоположни позиции спрямо теорията на подкрепленията.

Всички участници в експеримента са помолени да изпълнят една задача, която по мнението на всички е отегчителна. На следващия етап те трябва да кажат на определено лице (подставено от експериментатора),че задачата е вълнуваща. На половината от участниците е платен по един долар, а на останалите двайсет долара (доста пари за петдесетте години). В хода на експеримента участниците са попитани как оценяват и дали харесват, отегчителната задача. Това измерване по-късно служи за експериментален критерий (зависима променлива). Според теорията на подкрепленията тези, на които са платени по двайсет долара ще харесват задачата повече, защото ще я асоциират с високото заплащане. Теорията на когнитивния дисонанс, от друга страна, предполага, че тези на които е платен един долар ще изпитат най-силен дисонанс, докато изпълняват отегчителната задача и след това излъжат само срещу един долар. Това ще създаде дисонанс между убеждението, че те не са глупави или лоши и действието по изпълнението на отегчителната задача плюс, следващата я лъжа и платения долар. (виж фиг. 2). Теорията на дисонанса предвижда, че тези в групата с единия долар ще са по-силно мотивирани да редуцират възникналия дисонанс, чрез рационализация (реконцептуализация) на действията си. Те ще формират вярване, че отегчителната задача (изразяваща се в превъртане на кибритени клечки с половин оборот, пренасянето им от едно място на друго с последващо връщане на старото и т.н.) всъщност е доста забавна.[9]

Данните от проведения експеримент потвърждават напълно хипотезата на Л. Фестингер за наличието на релативни отношения между действията, които са инконсистентни на вярванията, силата на когнитивния дисонанс и мотивацията за редуцирането му.

Фигура 2

Проблемът за когнитивния дисонанс може да се разглежда във връзка с този за Аз-концепцията. Една от първите ревизии и разработки в тази област е предложена от       Елиът Арънсън и интерпретира дисонанса от позициите на консистентността на Аза. Базира се на идеята, че ситуациите, които провокират дисонанса създават инконсистентност между Аз-концепцията и поведението. Аз-концеепцията в най-общи линии е общото самовъзприемане на индивида, т.е.  представата му за самия него.  Известно е, че повечето хора имат позитивна Аз-концепция. Те по-скоро изпитват дисонанс, когато се държат по начин, за който считат, че е неумел, неморален или ирационален. Тази ревизия интерпретира ефектите, наблюдавани в експеримента на Л. Фестингер и Дж. Карлсмит (1959), като резултат от инконсистентността между Аз-концепцията ”Аз съм морален човек” и поведението “Лъжа друг човек”.[7]

В основни линии ревизията твърди, че дисонансът е най-силен в ситуациите, в които е застрашена Аз-концепцията. Според Е. Арънсън  важният аспект в горе посочената ситуация не е, че познавателният елемент ”Казах Х” е в дисонанс с познавателния елемент ”Убеден съм в не Х”. По-важен е фактът, че съм подвел хората: познавателният  елемент ”Казах нещо, в което не вярвам, а то може да има лоши последствия за хората” е в дисонанс с моята Аз-концепция - т.е. с познавателния елемент ”Аз съм порядъчен, разумен, прям човек”.[1] Базисната предпоставка е, че повечето хора се смятат за добри и при нормално стечение на обстоятелствата не биха излъгали никого, без важна причина, особено ако ще има негативни ефекти върху другия.

Личностната ангажираност с даден поведенчески стил може да потвърди или промени нагласите на индивида, да изкриви възприятията му и да повлияе върху подбора на информация. Най-силно личностната ангажираност се демонстрира в ситуациите, които застрашават самооценката. Известно е, че промените в самооценката са силно релевантни на стабилността и адекватността на Аз-концепцията. Извършването на постъпка, която може  да се  дефинира като лоша заплашва самооценката, защото води до заключението, че може наистина човекът да е лош. Хората с висока самооценка в този случай изпитват най-силен дисонанс и затова са по-склонни да избягват извършването на лоши постъпки. Обратно, при хората с ниска самооценка, дисонансът ще е по-слаб, тъй като когнитивният елемент “Постъпих лошо” е консистентен с “Аз съм лош човек” - очаквам лоши постъпки от себе си. Липсва  дисонанс с Аз-концепцията.

В експериментът, проведен от Елиът Арънсън и Дейвид Матий ще се проследи верифицирането на хипотезата, че   индивидите с ниска самооценка (респективно самочувствие) ще бъдат по-склонни да измамят (при подходящи условия), в сравнение с тези с високо самочувствие. Предположенията на авторите се развиват по-далеч: ако самооценката на един нормален човек бъде временно накърнена и поради това се чувства потиснат и безполезен, той е по-склонен да измами на игра на карти, да ритне кучето си, да облече горнището и долнището от различни пижами или да извърши всякакви други постъпки, съответстващи на ниското му самочувствие. Тъй като чувстват, че са долни, тези хора ще извършват долни постъпки.[1]

За целите на експеримента е променена самооценката на изследваните чрез подаване на изкривена информация относно личността им. Студенти са подложени на тест за диагностика на личността, след което на една трета е предоставена положителна обратна информация за личностовите им качества; съобщено е, че според получените данни те са зрели, задълбочени, интересни, адаптивни и т.н. Една трета получават негативни резултати от теста, според които са относително несамостоятелни, безинтересни, неадаптивни и повърхностни. Останалата част (контролната група) не получава информация за резултатите от теста.

Веднага след това студентите трябва да участват в експеримент, провеждан от друг психолог, който на пръв поглед няма нищо общо с диагностиката на личността. Като част от втория експеримент изследваните лица трябва да играят на карти срещу част от колегите си. Играе се на комар и студентите могат да залагат пари, като им се казва, че ще могат да задържат парите, които спечелят. В процеса на играта на изследваните лица се дават няколко възможности да измамят в ситуация, в която изглежда невъзможно да бъдат уловени. Ситуацията е режисирана така, че ако някой студент реши да не измами, той със сигурност губи, а ако реши да измами, със сигурност ще спечели значителна сума пари.[1]

Резултатите от експеримента потвърждават хипотезата на авторите. Студентите, получили негативна обратна връзка, понижаваща самооценката, по-често се възползват от предоставените възможностите за измама по време на играта. Контролната група - тези, които не са получили информация от теста за диагностика на личността, показват средни стойности. Експериментът доказва наличието на релевантност между когнитивния дисонанс, самооценката и стабилността или промените в Аз-концепцията.

Елиът Арънсън насочва вниманието  към начина, по който индивидите възприемат и преработват информацията, показвайки, че процеса зависи от силата на личностната ангажираност с определено вярване, нагласа или стил на поведение. Индивидите в повечето случай са склонни да изопачават обективната информация или перцепцията за реалността, за да редуцират дисонанса.                                Тук е уместно да се направи една терминологична и концептуална препратка към психотерапията за по-ясно дефиниране на твърдението. Поведението, което редуцира дисонанса може да се нарече дисфункционално или дезадаптивно. То често затруднява адаптацията, тъй като пречи на процесите на адекватна преработка на съществената информация, вземането на решения и насочва вниманието към подбор на специфична информация релевантна на редуцирането на дисонанса. От друга страна подобно поведение е защитно спрямо Аза, защото редуцирайки дисонанса запазваме позитивна представа за себе си - респективно положителна Аз-концепция. По този начин информацията, която увеличава дисонанса бива или изтласкана, или подложена на затихване, чрез механизмите на пред-внимателен анализ, като нерелевантна и не се подлага на по-дълбока интерпретация. Въпреки, че подобно поведение съхранява Аза, в редица случаи то носи крайно негативни последствия.

В заключение може да се обобщи, че представената от Леон Фестингер ”Теория на когнитивния дисонанс” (1957) продължава да генерира редица проучвания, експерименти, ревизии и полемики. Една от причините теорията на дисонанса да е толкова продуктивна е, че концептуално е формулирана с много общи и абстрактни понятия. Последствията от това са редица приложения в областта на психологията, включващи взаимодействието между когнициите (цялата когнитивна организация на личността), мотивацията и емоционалната сфера. Личността  поддържа когнитивни елементи за поведението, перцепцията, атитюдите и вярванията. Те обхващат собствения Аз, взаимоотношенията и оценките за другите и света. Хипотезите на теорията обхващат случаите на логическа и психична инконсистентност, като известни трудности предизвиква експерименталното верифициране на данните засягащи психичната инконсистентност при отделната личност. Това дава на бъдещите изследователи свобода за проява на креативност, както в разширяването и ясното дефиниране на теоретичният конструкт, така и при експерименталното верифициране на нови концепции и приложения базирани на оригиналната работа на Леон Фестингер.