Joomla Software solutions Template

Payday loan

УВОД:

Всеки нормален човек се нуждае от общуване със себеподобните. Формалната група е човешко обединение, вид социална общност, отношенията между чиито членове са изрично регламентирани и стандартизирани. Социалните взаимоотношения между хората в организацията пораждат множество дружески групи и неформални групи. Понятието социално взаимодействие започва да се формира в социологията в края на 19 век.

ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ,СОЦИАЛНО-най-общо всеки процес на динамично взаимно

влияние между две или повече обществени явления,предизвикващо взаимни изменения в техните функции, структура, начин на съществуване и развитие; в по-конкретен план- процес на взаимна зависимост между социални субекти (индивидуални или колективни носители на активност),изграден върху базата на общ и значим за тяхното съществуване и развитие предмет на активност.

В социологията понятието В.с. се отличава с; а) изключително пъстра, почти неограничена по смисъл употреба, придружена често от неясни определения, а в отделни случаи- от почти интуитивно разбиране на неговите съдържателни характеристики; б) активно участие в разнообразни интерпретативни (символен интеракционизъм, теория на социалната размяна, структурен функционализъм) и обяснителни (Реймон Будон, Мишел Крозие, интеракционистко направление в съвременната западна социология) модели на социалната действителност,притежаващи различна степен на адекватност на изследваната проблемна ситуация; в) обслужване на различни теоритични цели – от аргументиране на самостоятелния статус на социологията като наука ( в съвременната българска социология), през съотносително определяне и прецизиране на социо. Понятия ( като социол. Структура, обмен на дейности, социална дейност,ролево взаимодействие,символно общуване,социален конфликт и пр.), до използването му като изходна клетла на социол. Анализ и фундамент на определена теоретична система (Питирим Сорокин,Джордж Мийд, Джордж Хоумънс, Питър Блау, Толкът Парсънз, Ги Роше и др.).

Понятие за В.с. започва да се формира в социологията в края на 19 в. в произведенията на Габриел Тард, Георг Зимел, Леполд фон Визе, Йожен Дюпреел,Уилям Джемс, Джордж Болдуин,Чарлз Кули. В.с. се разглежда като микросоциален процес, изграден върху основата на междуличностни отношения, независимо от различията в терминологичното му означаване - ,, междуиндивидуални  процеси при Тард, ,, взаимно действие ( Weshselwirkung) при Вебер, ,, взаимни отношения (Weshselbeziehung) при Визе, ,, социална връзка (rapport social) при Дюпреел. Изследват се формите и социално- психичните механизми на реализация на В.с. без да се прави анализ на съдържателните му характеристики.

В концептуалните системи на Емил Дюркем и Макс Вебер се открива за първи път възможност за теоретично решаване на въпросите за онтологичната съотносителност на В. с . , за неговата природа и метологични принципи на изследване.

Като поставят акцент върху надиндивидуалните регулатори на поведението на индивидите (,,колективното съзнание при Дюркем) и върху смислово натовареното, орентирано към другите индивуално действие (Вебер), двамата социолози, независимо един от друг , дават тласък на две основни направления в тълтуването на В. с. – обективисткото и субективисткото. През 20 в . те намират израз в идейни течения с различна предметна насоченост и теоретико- методологична ориентация. В зависимост от възгледа за природата на обществото В. с. Получава в тях различно тълкуване.

Ако обществото се разглежда преди всичко като множество отделни, обособени индивиди, В. с. се схваща или като междуличностен комуникативен акт ( символен интеракционизъм) , или като съвместно мисловно конструиране на събитията във всекидневието ( феноменология и етнометодология ) , или като взаимен  обмен на  възнаграждения и  наказания ( теория на социалната размяна ) . Ако освен индивуални субекти схващането за обществото включва и надиндивидуални форми на неговата организация, към субективните характеристики на В. с. се прибавя и определящата роля на културните норми (Парсънз) , на ролевите очаквания и задължения ( ролевите теории) , на груповите изисквания ( теория за референтните групи ) . В съвременната западна социология трайна осава тенденцията за интерпретация на В.с. като междуличностен процес, разгръщащ се върху основата на ‘ първите впечатления’ и ‘ представата за другия’ , на взаимните очаквания и непрестанната ориентация спрямо поведението на партнъора , вьрху интерсубективността и ситуационната адаптация. Оттук и участието на самото понятие по- скоро в микросоциол. и социално- психологични изследвания, отколкото в макросоциол. Анализи. Пробив в това отношение правят изследванията на Крозие вьрху организационното поведение на социалните актъори (1977) и анализите на Будон за динамиката на глобални социални процеси и явления – социалното неравенство ( 1973 ) , социалната промяна ( 1984 ) , идеологията ( 1986 ) .

В рамките на развиваното в източноевропейските страни  обществознание дьлго време преобладава общофилософската и философскоисторическата интерпретация на В. с. като начин на съществуване на социалната форма на движение на материята. Специфично социол. Тьлкуване на В. с. започва с процеса на предметно – теоретичното обособяване на социологията от  философията и от другите частни обществени науки след 50-те г . на 20 в . В. с. се разглежда през призмата на общодиалектическия принцип на взаимодействието и на възгледа за обществото като исторически развиваща се форма на съвместна дейност на хората. В своята съвкупност изследванията имат за предмет макросоциални процеси и остават на макросоциол. Равнище на анализ на В.с. През последните години вече се наблюдава стремеж за теоретично обхващане на реалното многообразие от обективни и субективни характеристики на взаимната зависимост между различни социални субекти и на сложната врьзка между нейните аспекти. ( И. Поляков,1983; Николай Генов, 1986 ).

Всъвременната българска социология възгледите за В.с. се формират и развиват преди всичко в рамките на концепцията за обществото като социол. Система (Живко Ошавков, Стоян Михайлов, Величко Добриянов, Нико Яхиел ). Понятието В. с. се появява на един по-късен етап от развитието на идеите за социол. Система на обществото в хода на нейната конкретизация по линия на субектната организация на социалната деиствителност. Понятието В.с. се разграничава от понятието ‘’социол. Взаимодеиствие’ , което означава взаимодействията между основните типове дейности, изграждащи социол. структура на обществото – материално – производствена, духовна, вьзпроизводствена, управленски, комуникативна, т.е. в теоретичната схема за социол. система на обществото понятието ‘’ социол. взаймодействие’’ носи смисловата натовареност на понятието взаимодействие в теорията на системите; социол. взаимодействия играят ролята на системообразуващ фактор на обществения организъм, докато понятието В. с . отразява реалността на дейностното взаимосвързано и  взаимозависимо съществуване и развитие на социалните субекти. В този смисъл то представлява родово понятие по отношение на понятията, означаващи взаимодействията в различните сфери на обществения живот, напр. Икономическои , политическо, идеологическо и пр. Взаимодействие.

Понятието В.с. не може да бьде отнесено само кьм една социол. школа или пьк да бьде ограничено до един единствен  начин  на употреба. То е свьрзано с  фундаменталните за всяка социол. концепция дилеми  индивид- общество, обективно-субективно, микро-макросоциално; може да се разглежда  едновременно като форма на  обществена взаимоврьзка и като социален  процес ; може да бьде прилагано при  изучаване на  феномени  от различни  равнища  на  социалната  реалност.

Социални  отношения и организации

Понятието ‘’ социално отношение’’ Вебер свьрзва  най-непосредствено с понятието ‘’социално действие’’. Социалното отношение е възможно да  възникне само  тогава, когато  има  вероятност  от  протичане  на  смислово  натовареното  социално  действие на деятел, който държи  сметка  за  действията  на  другите  деятели  и  ориентира  своето  действие  според  тях. Така социалното  отношение  се  състои  изцяло  и  изключително  в  смислово  ориентираното  действие  на  всеки  от  деятелите, принадлежащ  кьм  даден  крьг  от  деятели,  в които  всеки  си  дава  сметка  за ‘’другите’’. Без  миниум  взаимна  ориентация  на действието  на всеки  един  кьм  действията  на  другите  не  може  да  възникне  и да става  дума  за  социално  отношение.Социалното отношение  може  да  има  най-разнообразна  природа.То  може  да  се  изразява  в  конфликт, враждебност, лоялност, икономическа  размяна, полово  привличане  и  т. н. Социалното  отношение  може  да  има  разнообразни  характеристики  и  черти,  на  основата  на  които  може  да  се  специфицира  като  сътрудничество  или  противопоставяне,  като  икономическа  или  еротична  надпревара  и  т. н. Какъв е  характерьт  на  дадено  социално  отношение, зависи  от  смисьла,който  влагат  страните  в  даден  конкретен  случай.Социалното  отношение  и  формите  на  социална  организация  като  дьржава, цьрква, асоциация  и  т.н. не  съществуват  в  социологически  смисъл  извън  приписвания  им  смисъл  при  ориентацията  на  социални  действия, което означава, че  те  нямат  природата  на  социални  неща  и  социологията  е  длъжна  да  избягва  ‘’реификацията’’  на  тези  понятия. Тьй  като  социалното  отношение  се  определя  от  позицията  на  страните,  в  един  случай  то  може  да  бъде  реципрочно,  в  друг- нереципрочно: едната  страна  може  да  е  ориентирана  кьм  сътрудничество, а  другата – кьм  противопоставяне, или  пьк  и  двета  страни – кьм  сътрудничество,  както  и  обратно. Социалните  отношения  са  изменчиви,  като  например  от  сътрудничество  се  преминава  по  едни  или  други  причини  кьм конфликт.Всичко  това  потвърждава  базисния  характер  на  социалното  действие  и  производността  на  социалното  отношение.

Като стилизира  и  обединява  черти  на  социални  действия,Вебер  конструира  идеални  типове  на  социално  отношение  на  конфликт,  на  състезание  и  на  селекция.Като  взема  предвид  теорията  на Ф.Тьонис  за  общност  и общество,  той  формира  с  преки  заимствания  типа  на  общностното  социално  отношение  и  на  общественото  социално  отношение.Социалното  отношение  бива  отворено(открито)или  затворено  в  определен  крьг  от  деятели,  които  приемат  даден  социален  ред  за  легитимен. Това  се  отнася  както  за  общностното,  така  и  за  общественото  отношение. Отворено  е  социалното отношение,  когато  страните  при  определени  условия  допускат  участието  на  външни  деятели,  а  когато  такова участие  се  възпрепятства,  социалнотоотношение  се  обозначава  като  закрито ( затворено). И  при  двата  типа  причините  могат  да  бъдат  от  традиционно,  афективно  или  рационално  естество.Ако  страните  в  дадено  социално  отношение  споделят  очакването, че  включването  в  ситуацията  на  външни  участници  ще  бъде  благоприятно  в  един  или  друг  смисъл  за  ситуацирта,  ще  в  техен  интерес,  те  подържат  отношението  като  отворено,  ако  обаче  са  заинтересувани  от  запазване  на  своя  монопол,тогава  запазват  затворения  характер  на  социалното  отношение. Примери,  респективно  специфицирани  идеални  типове,  на  затворени  социални  отношения  са  общностните  отношения  на  основата  на  традиционно  поведение,  като  семейните  отношения; на  афективна (емоционална ) основа  са  еротичните отношения; на  ценностно – рационална  основа  се  определят  затворени  отношения  обикновено  при  групи,  които  се  придържат  към  определени  религиозни  вярвания; а  типични  случаи  на  затвореност  върху  рационално – целеви  ориентации  се  наблюдават  сред  икономически  групировки  с  монополистичен  или  плутократичен  характер. По такъв  начин  Вебер  конструира  разнообразни  специфицирани  идеалнотипични  понятия  за  социални  отношения,  които  са  ключ  за  разбиране  и  на  разнообразни  социални  групи  като  кланове, семейства, секти, гилдии  и  т. н.

Типичните  характеристики  на  социалната  организация  се  определят  от  социално  отношение,  което  е  затворено  в  определени  граници,  чиито  регулатори  се  следят  и  подържат  от  определени  индивиди. Начело  на  организацията  е  лице  с  определени  прерогативи  и  пълномощия,  което  по  правило  за  определен  тип  организация  се  подпомага  от  административната  служба,  на  която  се  делегират  власти. Освен  делегирана  власт  има  и  изпълнителна  власт. Организационният  ред  се  осъществява  с  организирани  действия,  които  имат  легитимен  характер. Независимо  дали  става  дума  за  общностна  или  обществена  организация,  казва  Вебер,  необходимо  е  наличие  на  отделно  леце  или  група  лица,  които  да  са  носители  на  определен  авторитет. Такъв  авторитет  са  главата  на  семейството,  изпълнителният  комитет  на  дадена  асоциация, директорът, принцът, призидентът, флавата  на  църква  и  т.  н. Действието  на  такива  авторитети  осигурява  управленския  ред  на  съответната  организация. Организацията  не  може  да  съществува  без  вероятността  действието  в  нея  да  протича  по  определен  начин,  както  се  изисква  или  очаква  в  зависимост  от  традицията,  целеворационалната, ценностно – рационалната  или  афективната  основа  на  съответното действие.              Колкото  по-трайна е вепоятността за  протичането  на  съответния  тип  социално  действие, толкова  по-трайно  съществуване  има  и организацията,  като  съществуването  на  организацията  не  се  поставя  под  въпрос, ако  отделни  участници  постъпват  по  нерелевантен  начин.Организацията  може  да  бъде  автономна  или  хетерономна, автокефална  или  хетерокефална.Автономията  на  организацията  означава, че  нейните членове  сами  определят  управленския  ред,както  и  авторитетите  в  нея  и  не  се  ръководят  от  външни  авторитети.При  хетерономията  всичко  това  се  налага  от  външна  инстанция. По  аналогичен  начин  стоят  нещата при  автокефалната  и хетерокефалната  организация.

От гледна  точка  на  начина,по  който  е  установен  редът  в  организациите,Вебер  типологизира  организациите  на  такива, при  които  редът  е  въпрос  на  консенсус  между  техните  членове, и  такива, при  които  този  ред  се  налага  отвън.Вебер  образува  идеалнотипични  понятия  за  административната  и регулативната  организация, за  предприятие, за  формална  организация, за  доброволни  и  принудителни  обединения, за  политически  и  йерократически  организации.Пример  на  политическа  организация  е  държавата, а  на йерократическа-църква.

ДРАМАТУРГИЯ  НА  ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО

Социалното  действие  се  реализира  на  основата  на   предварителен  план (проект ) на  дееца.Планът  може  да  се  нарече  сценарий  на  действието, тъй  като  деецът  при  съставянето  на  плана  не  стои  на  гледната  точка  на  учения, няма  нагласата  и  инструментите  на  учения, а  се  обръща  към  своя  запас  от  практически  знания,  към   жизнения  си  опит, и в практическата  перспектива  на  действието  има  виждане  на  нещата, по-близо  до  автора  на  драмартургично  произведение, автора  на  пиеса.

Деецът  прави  сценарий  за  себе  си, за   разлика  от  автора  на  пиеса, дори  да  е  режисьор  и  изпълнител  на  главната  роля, пиесата  и  нейното  представление  имат  съвсем  различно  предназначение  и  смисъл,  низависимо  колко  голямо  може  да  е  тщеславието  на  въпросния  автор  на  пиесата. Деецът  прави  сценарий  на  действието  си  на  основата  на  дефиниция  на  ситуацията, в  която  на  първо  място  се  вземат  предвид  другите  присъстващи, а  и  отсъстващите  и  преди  всичко  действията  им,  като  се  предполагат  техните  дефиниции  на  ситуацията.Другите  в  ситуацията  на  действието  правят  дефиницията  на  действието  и  дефиниция  на  социално  взаимодействие.Сценарият  на  действието  е  сценарий  на  взаимодействието  от  гледна  точка  на  дееца, който  се  предполага  да  е  валиден  за  участниците  в  предстоящото  взаимодействие, тяи  като  в  противен  случай  проектирането  на  дееца  би  останало  чисто  негово  бълнуване  и  фантазиране  без  никаква  практическа  стойност. Но  трябва  да  се  подчертае, че  сценарият  на  действието  и  респективно  на  взаимодействието,  в  което  и  чрез  което  то  може  да  се  пеализира,  е  въпрос  на  предположения,  които  се  основават  на  практически  разсъждения,  водени  от  практически  интерес ( интереси ) . Употребяваме  термина  сценарий  и  трябва  да  си  дадем  сметка, че  това  е  силен  термин  с  оглед  представата  на  дееца  за  действието  си,  за  ситуацията , за  социалното  взаимодействие,  както  впрочем  са  силни  термините  план  и  проект  на  действието. Авторът  на  театрален  сценарий  или  пък  на  научен  проект  изгражда  имагинерен  свят  във  всички  потребности,  на  което  е  способно  художественото  въображение  и  респиктивно  научното  мислене  и  научното  въображение. Текстът  на  пиесата  не  може  да  се  променя  от  актьорите  по  време  на  представлението,  зададени  са  интерпретациите  на  ролите  от  техните  изпълнители – актьорите ,  които  са  също  така  подбрани  на  основата  на  преценка, че  са  подходящите  и  т. н. В  живота  нещата  не  стоят  по  такъв  начин. Дори  в  една  строго  рационална  организация,  в  която  ролите  са  стриктно  предписани,  взаимодействията  са  строго  регламентирани,  а  дейците  не  приемат  живота  им  да  се  свежда  до  пиеса,  както  и  актьорът,  колкото  и  възвишена  да  е  ролята,  коята  изпълнява  на  сцената,  в  която  се  превъплъщава,  знае,  че  това  е  игра,  а  не  собственият  му  живот. Сценарият  на  взаимодействието,  който  деецът  изработва  във  всекидневния  си  живот,  се  попълва,  уплътнява,  коригира  в  определен  обсег; око  нещата  не  опрат  до  провал,  лицата  стават  реални,  вземат  се  в  ход  решения, отгатват  се  интриги,  възникват  непредвидени  ситуации  и  всичко  подобно  е  необходимо  да  се  управлява  с  оглед  преследваната  цел . Драматургията  на  взаимодействието  се  твори  в  самото  негово  протичане. Но  не  се  ли  превръща  в  такъв  случай  социологията  в  литературно  или  квазилитературно  занимание ?На  подобно  подозрение  може  да  се  отвърне  принципно  с  решително  ‘’ не ‘’.

В  ‘’Държавата’’ Платон  си  служи  със  знаменития  мит  за  пещерата,  чрез  който  развива  философските  си  възгледи  за  действителна  реалност  и  привидна  реалност. Това  не  е  капитулация  на  рационално -  понятийното  мислене  и  връщане  към  митологията,  а  употреба  на  мита,  за  да  се  разкрие  превъзходната  мощ  на  понятието. Ървин  Гофман  в  модерната  социология  прибягва  до  драматургията  на  театралното  представление,  за  да  приближи  в  максимална   степен  социологическата  концептуализация  на  взаимодействията  във  всекидневния  живот  на  хората, съчетавайки  перспективите  на  социологическото  схващане  с  тази  на  всекидневието,  които  се  оказват  много  по – драматични  и  драматургични  отколкото  изглеждат  в  други  социологически  перспективи, в  т. ч  такива,  които  са  сериозно  заинтересовани  от  начините,  по  които  се  конституира  всекидневният  жизнен  свят. Гофман  смело  и  предизвикателно  заема  принципи  на  драматургията,  служи  си  с  аналогии,  но  предупреждава,  че  става  дума  за  аналогии  или  метафори,  които  са  рационално  контролирани  и  подчинени  на  рационално  понятийния  анализ.  Тук  не  ще  обсъждаме  дали  и  доколко  Гофман  се  поддава  на  изкушения,  на  далече  отиващи  увлечения. Не  си  поставяме  за  задача  да  излагаме  систематично  неговия  подход  и  изводите,  до  които  стига. Изрично подчертаваме  обаче  оригиналността,  плодотворността,  стимулиращия  характер  и  евристичност  на  драматургичната  перспектива  в  съвременната  социология.

При  дефиницията на  ситуацията  деец  се  стреми  да  установи  фактите,  които  са  значими  с  оглед  на  неговия  интерес,  и  тези,  които  са  със  сигурност  значими  не  само  за  него , но и за  присъстващите, както и другите, които са най- вероятно значими за  присъстващите  и  без  които  дефиницията  на  ситуацията  на  взаимодействието  би  се  обезсмислила. ‘’За  да  разкрие  напълно  фактическата  страна  на  ситуацията,  на  индивида  му  е  необходимо  да  знае  всички  релевантни  социални  данни  за  другите. На  индивида  му  е  необходимо  също  така  да  знае  действителния  резултат  или  крайния  продукт  от  дейността  на  другите  по  време  на  взаимодействието,  както  и  най – съкровените  им  чувства  към  него . Пълна  информация  от  такъв  порядък  рядко  е  на  разположение; при  липса  на  такава  информация  индивидът  обикновено  използва  заместители – сигнали , проверки , намеци , емоциолнални  жестове , статусни  символи  и т. н . – в  качеството  на  инструменти  за  прогнозиране. Накратко , тъй  като  реалността , от  която  индивидът  се  интересува , е  недоловима  за  момента , той  трябва  да  разчита  на  привидности ‘’ ( Гофман  2000: 285 ) . По аналогичен  начин  стоят  нещата  от  гледна  точка  на  присъстващите . За  да  опростим  на  първо  време  нещата , нека  приемем , че  въпросният  деец  има  насреща  си  присъстващ , чието  поведение  го  интересува . Дефинирайки  ситуацията  на  взаимодействието ,  всеки  от  своя  гледна  точка  се  стреми  да  установи  фактите  и  му  е  необходимо  да  знае  всички  релантни  социални  данни  за  другия. Има  фактическа  страна  на  ситуацията , която  е  по  правило  безвъпросна  и  за  двамата , а  това  е  фактическият  мизансцен  на  ситуацията. Мизансценът  е  конкретна  зона  на  социалното  пространство  или  социалното  място , на  което  протича  взаимодействието , място, което е  видимо  за  участниците  във  взаимодействието . То  може  да  е  дом , кафене , хотел , учреждение , цех , улица и т . н . Впрочем  мизансценът  в  буквалния  смисъл  е  също  подобно  социално  място . Мизансценът  в  буквалния  и  условния  смисъл  е  очевидна  фактичност  и  не  стои  проблемът  за  установяването  му  като  факт  на  ситуацията , дори  за  чужденеца  не  е  проблем  за разпознаване  на  този  факт. ‘’ Мизансценът , географски  погледнато , не  променя  мястото  си , така  че  онези , които  използват  даден  мизансцен  като  част  от  своето  изпълнение , започват  да  играят  ролята  си ,  когато  се  появят  на съответното  място , и  завършват  ролята си , когато  напускат  това  място . Само  при  изключителни  обстоятелства  мизансценът  следва  изпълнителите; това  се  наблюдава  при  погребални  процесии , при  граждански  манифестации  и  при  шествия  (  ) ‘’  ( Гофман  2000 : 34 ) . Не е случаен  акцентът  върху  обозримостта  на  социалното  място  ( мизансценът )  на  взаимодействието  за  участниците  в  него , тъй  като  има  социални  места ,  имащи  отношение  към  взаимодействие , които  са  закрити ,  недостъпни  за  погледа , респективно  за  едната  и  за  другата  страна  на  взаимодействието . С  драматургичната   терминология  на  Гофман  такова  място , което  е достъпно  за  едната  страна , но  недостъпно  за  другата , е  задкулисно  пространство . Този , който  няма  достъп  до  такова  едно  обособено  социални  пространства ,  може  да  има  някаква  идея  какво  се  случва  там , но  няма  как  непосредствено  да  знае  за  случващото  се . ‘’Зоната  може  да  бъде  определена  като  всяко  едно  място , което  поне  до  известна  степен  е  обвързано  с ограничаване  на  възприятието . Зоните  се  различават , разбира  се ,  според  степента , до  която  възприемането   е  ограничено , и  според  комуникационната  среда , в  която  са  издигнати  бариери . Например  стените  от  дебело  стъкло  в  звукозаписните  студия  може  да  изолират  една  територия  за  слуха , но  не  и  за  зрението , докато  талашитените  прегради  в  един  офис  издигат  бариери  за  зрението , а  не  за  слуха ‘’ ( Гофман  2000 : 128 ) . Мизансценът  на  взаимодействието  и  задкулисните  пространства  на  участниците  във  взаимодействието  са  ярки  метафори  на  Гофман , но  що  се  отнася  до  задкулисията , метафората  може  и  да  е  ограничаваща   разбирането , тъй  като  според  нас  нещата  не  се  свеждат  до  моментни  позиционирания  в  социални  места , които  са  отвъд  възприятието  на  другия , и  могат  да  са  единствено  догаждани  и  предполагаеми . И  още  нещо : ‘’ Въпреки  че  някоя  зона  може  да  бъде  трайно  отъждествена  със  сцена  или  със  задкулисно  пространство  на  едно  представление , има  и  много  зони , които  в  един  момент  и  в  един  смисъл  функционират  като  сцена , а  в  друг  момент  и  в  друг  смисъл – като  задкулисно  пространство ‘’ ( Гофман 2000 : 149 ) . Така  или  иначе  разграниченията  са  ясни  и  даден  участник  в  социално  взаимодействие  трябва  да  е  съвсем  наивен , за  да  не  отчита  при  дефиниране  на  ситуацията  разграничението  между  едното  и  другото  социално  пространство  и  да  няма , макар  и  смътна   представа , за  естествената  структура  на  социалното  пространство .

Съставяйки  си  свой  сценарий  за  взаимодействието , точка  на  отчитане  на  който  е ,  естествено , неговият  интерес  и  успехът  на  собственото му  действие , което , както  изтъкнахме  в  предходния  параграф ,  може  да  изглежда  като  чисто  благодеяние  за  другия , все  едно – нещата  не  се  променят , деецът  е  изправен  пред  различни  опции  на  разположение  на  другия , т . е. не  е  достатъчно  да  се  каже , че  той   ориентира  действието  си  според  поведението  на  другия , или  че  си  поставя  за  задача  да  накара  другия  да  действа  по  определен  начин , и  най – после -  че  в  аспекта  на   комуникативното  действие  и  взаимодействие  се  стреми  към  разбирателство . Дефиницията  на  ситуацията  изисква  установяване  на  факти  като  каква  роля  изпълнява  другият , дали  той / тя  ще  се  въздържа  от  действие , което , както  знаем , в  социологически  смисъл  е  също  социално  действие , дали  е  разположен  към  съгласуваност  на  действията  или  пък  към  още  по-силно  изразено  съдействие , или  има  индикации  на  противодействие , което  би  могло  да  се  развие  в  разрушителен  конфликт – все  форми  на  взаимодействие  и  т . н . Установяването  на  факти  на  ситуацията  с  изключение  на  мизансценът  на  взаимодействието ,  което  изяснихме , става по  пътя  на  диалог ,  разбиран  не  само  като  разговаряне , но  и  в  невербален  смисъл . Във  всички  случаи  за  участниците  във  взаимодействиети  има  драматургия , очертана  в предварителния  сценарий  на  дееца , реализирана  от  дееца  и  конкретизирана  в  хода  на  взаимодействието . Фактите  на   ситуацията , независимо  дали  са  благоприятни , доколко  благоприятни  или  пък  неблагоприятни

те  са  основа  на  драматургията  на  взаимодействието , но  подразбира  се , вече  не  са  нищо  повече . Драматургията  е  с  оглед  на  тях – да  се  накара  другата  страна  да  действа  по  определен  начин , а  това  може  да  стане  като  изпълнителят  на  роля   си  изгражда  образ  за  погледа  на  другия . Всеки  от  участниците  във  взаимодействието  се  стреми  да  представи  своя  Аз  като  впечатляващ  обтаз , на  който  да  се  гласува  доверие  или  респект. ‘’Образът  на  индивида  се  поддържа ,  за  да  бъде  Азът  приписан  на   него ,  самият  Аз  не  произлиза  от  индивида , а  от  цялата  сцена  на  неговото  изпълнение , тъй  като  се  поддържа  от  онези  конкретни  събития ,  които  го  правят  разбираем  за  наблюдателите . Правилно  режисираната  и  изиграна  сцена  кара  публиката  да  припише  Аза  на  представения  образ , но  това  приписване – този  Аз  - е  продукт  на  една  сцена , която  се  разиграва , а  не  е  причина  за  нея . Следователно  Азът  като  представен  образ  не  е  нещо  органично , което  има   определено  местоположение , чиято  фундаментална  съдба  е  да  бъде  роден , да  съзрее  и  да  умре ; той  е  драматичен  ефект , възникващ  от  различни  посоки  от  една  сцена ,  която  се  представя , и  основният , най – важен  проблем  е  дали  ще  му  бъде  гласувано  или  не  доверие’’ Образът  е  драматичен , а бихме  казали  и  драматургичен  ефект ,  който  възниква  от  цялостния  Аз  и ‘’ обобщения  друг ‘’ на  групата ,  към  която  принадлежи , изразяващ  се  в  усвоените  норми  на  групата  в  резултат  на  социализацията  на  индивида , като  през  такава  призма  Азът  се  отнася  към  конкретния  друг   и  не  е  възможно  да  се  отнася  другояче . По  такъв  начин  взаимодействието  се  полага  в  нормативно  поле . ‘’ Нормите  на  нашите  взаимодействия  са  най- вече  публични  и  институционални ‘’( Бенхабиб 2001 : 198 ) . Може  да  има  мотивирани  усилия  да  се  постигне  конкретният  друг ,  но  това  е  винаги  открит  проблем , нерешима  задача  и  следователно  винаги  има , ако  се  изразим  с  терминологията  на  Гофман , ‘’задкулисност ‘’  и  на  тази  страна  на  конкретния  друг  би  могло  да  се  влияе  само  по  косвен  начин . От  такава  гледна  точка  участниците  във  взаимодействието  се  явяват  в  това , което  Гофман   нарича  фасада , всеки  се  представя  на  другите  чрез  фасадата  си  и  му  са  достъпни  фасадите  на  другите . Но  социалнонормативните  азове , всеки  е  възприел  и  превърнал  в  структурен  елемент  на  цялостния  си  Аз ‘’ обобщен  друг ‘’ , не  са  някакви  кристализации  или  стандарти , които  си  остават  неподвижни , а  с  тях  конкретният  Аз  си  служи  с  оглед  на  конкретните  ситуации  на  взаимодействие . Всеки  се  интересува  как  ще  бъдат  интерпретирани  от  другия , участник  във  взаимодействието , адресираните  към  него  значещи  жестове .

В модерните  общества , в  които  автономията  на  човешкия  индивид ,  респективно  на  колектива ( Гофман  предпочита  термина  ‘’ екип ‘’) , се  признава  като  самоценност  и  като  самооснова , и  следователно  господството  на  социалногруповата  и  социетална  безлична  нормативност  не  е  безразделно  и  безвъпросно  принудителна , драматургията  на  взаимодействията  се  превръща  в  принцип , без  който  не  може . Но  в  такава  перспектива  имагологията , а  може  би  по-точно  имагонетиката , превръща  живота  в  представление  и  задушава  абтентичността  на  общуванията  между  хората . Отношението  към  конкретния  друг  се  колонизира  от  рационалност , ефективност  и  утилитарност . В съвременното  масово  общество  имиджмейкърството  и  рекламата  са  се  превърнали в индустрия . Впрочем  още  Русо , заедно  с  шокиращата  навремето  си  критика  на  цивилизацията , заостря  внимание  върху  загубата  на  автентичността . Той  превръща  автентичността  в  проблем  и  тема , разкрива  противоречието , разминаването  между  това , което  в  драматургичната  социология  на  Гофман  се  нарича  фасада  и  вътрешна  част , преден  двор  и  заден  двор , задкулисно  пространство , образ  на  Аза  за  пред  другите , за  публиката , който  се  различава  от  този , който  индивидът , цялостният  Аз има  за  себе  си , и  на  трето  място – как  се  възприема  от  другите  целенасочено  формираният  образ  за  тях . Това ‘’ разпластяване ‘’ на  човека  във  всекидневните  социални  взаимодействия , отбелязано  от  социологията  колкото  е  възможно  обективно  и  безпристрастно , е  разкриване  на  скритите  механизми  на  измамно  идеализиране , на  мистификации , на  контрол  и  управляване , в т . ч . изкусно  манипулиране  на  възприятията  на  другите , което  има , разбира  се , разобличителен  ефект , но  може  да  служи  за  научаване  на  цинизъм ,  безсърдечие , фалшивост  и  т . н. В  края  на  краищата  социологията  не  би  трябвало  да  бъде  винена  за  разбулването  на  някои  нелицеприятни  страни  на  живота . Напротив , нейното  призвание  е  истината  и  само  истината , по-доброто  и  адекватното  разбиране  и  обяснение  на  социалната  действителност , а  други  са  въпросите  за  отговорността , че  нещата  стоят  по  един  или  друг  начин .

ГРУПИ ,КЛАСИ , ПАРТИИ

Монументалното  съчинение  на  Макс  Вебер ‘’Икономика  и  общество’’, което  е  своеобразна  равносметка  на  неговия  творчески  път  и  внушителен  резултат  на  мощното  му  социологическо  въображение,не  съдържа  нито  отделна  глава, нито  дори  параграф, посветен  специално  на обществото  изобщо  или  обществото  като  цяло. Този  факт  рязко  контрастира  на  други  подобни  трактати  по  социология, които  започват  с  определянето  на  това,що е общество,или пък завършват с отговор на този въпрос. При Вебер  няма  нищо  подобно,макар  терминът’’общество’’ да  е  в  заглавието  на  книгата,и  композицията  на  произведението  не  дава  знак  да  се  очаква  дефиниция  на  обществото  изобщо. Но ако  ние  сме  успели  да  разберем  начина  на  мислене  на Вебер, не  бихме  си  поставяли  нетърпеливо  този  въпрос.От  гледна  точка  на  Вебер не е  възможна  универсална  теория  на  историята,а едно  понятие  за  обществото,макар и  идеалнотипично,изобщо  не  би  имало  никаква  евристична  стойност.Необходимо  е  да  припомним,че за Вебер  обществото  не  е  организъм  или  система  в  структурно-функционалистки  смисъл,която  се  предпоставя  в  онтологичен  смисъл  и  след  това  се  разчленява  на  подсистеми,структурни  елементи  и т.н.Ето  защо, когато  Вебер  поставя  проблема  за  групите  и  класите  в  обществото,той не  тръгва-и  според  логиката  на  своя  начин  на  мислене  не  би  могъл  да  тръгва-от  идеята  за  обществото  като  цяло,като  организам  или  система.Редица  коментатори  на  възгледите  на  Вебер  за  групите  и  класите  въвличат  в коментарите  си  по  непредпазлив  начин  понятия  като’’класова  структура’’,’’стратификация’’ на  обществото  и  други  подобни.Между  другото  в  социологическата  перспектива  на  Вебер  не  е  допустимо  да  се  твърди  априори ( т.е.преди  неговото  методично  емпирично  изучаване ),че  обществото  е  структурирано  по  определен  начин  и  че  ние  знаем  неговите  най-общи  структурни  закономерности,нито  е  допустимо  да  се  твърди,че по  природата  си  е аморфно  и  лишено  от  вътрешна  структурираност. Накратко, необходимо  е  отново  да  припомним,че са  недопустими  метафизични  и  онтологизирани  генерализации, на  основата  на  които  да  се  формират  социологически  хипотези. Ето  защо  проблемът  за  човешките  групи, класи  и партии  се  поставя  от  Вебер  в  перспективата  на  смисловоориентираните  човешки ( социални ) действия.Видяхме,че Вебер  разглежда  социалните  отношения  и организации  в тази  перспектива, като  подчертава  изрично, че  е недопустимо  тяхното  реифициране. По  същия  начин  той  изключва – което  искаме  да  отбележим  предварително -  реифицирането  на класите, групите, партиите, а  и  обществото, доколкото  може  да  се  постави  като  във  виша  степен  многомерен  проблем.

На  първо  място, Вебер  разграничава  понятието  за  човешка  група  от  това за  класа, която  също е  определено  множество  от  човешки  индивиди, а не  надиндивидуална  социална  реалност,  както  например  смята  Дюркем. Непосредствено  определение  на  типа  класа  се  определя  от  класовата  ситуация, това  на  типа  човешка  група -  от  статусната  ситуация. Класата  има  за  основа  икономическите  условия  на  живот  на хората  и  това  понятие  се  формира  в  икономическия  аспект  на  живота, което  подтиква  коментаторите  да  съпоставят  възгледа  на  Вебер с теорията  на  Маркс  за  класите. Впрочем  икономическата  проблематика  и  тематика  имат  обширно  място  в  творчеството  на  Вебер  и  в  никакъв  случай  не  може  да  се  твърди, че  той  подценява  икономическия  аспект  на  обществения  живот, но  отнасяйки  се  със  специално  внимание  към  анализите  и  теорията  на Маркс  като  цяло,  създателят  на  разбиращата  социология  се  разграничава  решително  и  категорично  от  марксистките  опити  да  се разглежда  икономическата  база  на  обществото  като  ключ  за  разбиране  на  всички  останали  социални  явления. Разграничението, което  Вебер  прави  между  класи  и  групи, е  между  другото  пряко  оспорване  на  Марксовото  универсализиране  и  далеч  отиващо  екстраполиране  на  икономическите  фактори  или  аспекти  на  обществения  живот.

Класовата  ситуация  Вебер  разглежда  като  типична  вероятност  за  членовете  на  дадена  класа, за  човешките  индивиди,  които  се  причисляват  към  класата, първо,  да  усвоят  блага, второ, да  завоюват  позиция  в  живота, трето, да  получат  вътрешно  удовлетворение. Тази  вероятност  произтича  от  относителния  контрол,  упражняван  върху  благата  и  уменията,  и  от  практиките  в  рамките  на  даден  икономически  ред,  които  създават  доход. Хората  в  така  очертаната  и  една  и  съща  за  тях  класова  ситуация  образуват  класата. Вебер  разграничава  три  главни  типа  класи. Единият  от  тези  типове  се  отнася  до  разнообразни  класи  на  собственици, които  са  типични  рентиери,  получаващи  доходи  от  собствеността  върху  хора  ( какъвто  е  случаят  с  робовладелците ) , земи,мини, индустриални  предприятия,кораби  и  т .н. Типът  на  търговските  класи  включва  търговци,банкери,представетили  на  професии, които  изискват  високо  образование,  като  юристи, лекари, артисти  и т.н., работници  с  монополна  квалификация  и  умения  и  т .н . Търговските  класи  се  определят  от  пазарния  характер  на  стоките  и  услугите. В  рамките  на  двата  типа  класи  Вебер  разграничава  класи, които имат  привилегиите  да  са  едри собственици, и такива,чиито  членове  разполагат  с  дребна  собственост  или  са  лишени  от  собственост, респективно  силни  в  сферата  на  пазарните  отношения ( привилегировани  са  в  това  отношение ) , и  такива,  които  се  намира в негативно  състояние  по  отношение  на  пазарните  предимства. Трети  тип  са  социалните  класи, които  включват  като  типични  случаи  работническата  класа,  дребната  буржоазия  и интелигенцията  и  специалисти,  които  непритежават  собственост. Вебер  отхвърля  тезата  за  класовата  борба  и  революцията  като  обективен  закон. Въпросът  за  класовата  борба  и  класовия  мир  се поставя,  както  и останалите  социални  явления,  във вероятностно  отношение.

За  разлика  от  класите  групите  се  разглеждат  от  Вебер  във  връзка  със социалния  престиж,  респективно  статуса  на  едно  или  друго  множество  от  хора. Статусът  се  определя  от  реалната  социална  оценка  на  индивида,респективно  на  множество  от индивиди,  и привилегиите ,  които  те  имат или пък  са лишени  от  тях. Имат  се предвид  в  ценностно  отношение: а ) стилът  на  живот;  б )  формалните показатели  на образование; в ) наследственият  или  професионалният престиж. Статусът  може  да  е  свързан  по  един  или  дръг  начин  с класовата  позиция, но  не  се  определя  само  от  тази  позиция.Нещо  повече, статусът  може  да  влияе  върху  класовата  позиция, без  да  е идентичен  с  нея.Хора, които притежават собственост, и  такива, които  не  притежават  собственост, могат да  принадлежат  към  една  и  съща  статусна  група. В кръга  на  статусната  група  има  очакване  на  специфичния  стил  на  живот  на  всеки, който  се причислява  към  дадената  група или исла  да  принадлежи  към  нея. Регламентирани  са  по  определен  начин отношеничта  между  членовете  на  различните  групи. Статусната  група  може  да  има  строго  затворен  характер  и  тогава  тя  е  каста. Статусните  различия  се  гарантират  посредством  обикновени  конвенции  и  закони, а  в някои  случаи  и  с  религиозни  санкции. Вебер  типологино  разглежда  групи  на  основата  на  родствени  признаци, етнически  групи, религиозни  вярвания  и  др.

Вебер  смята, че  структурата  на  реда  в  обществото, който  се  приема  за  легален, влияе  пряко  върху  разпределението  на  властта. Властта  означава  възможност  за  отделен  човек  или  определено множество  от  хора  да  осъществяват  в  социалното  действие  своята  воля  независимо  от  съпротивата,  която  могат  да  срещнат  спрямо  даденото  действие. С  оглед  на  типа  действие,  свързан  с  икономическия, социалния  или  политическия  ред,  може  да  става  дума  за  икономическа, социална  и  политическа  власт, а  не  просто  за  власт   изобщо. Класите- бидейки  свързани  с

икономически  интереси,  мотивация  и  смислова  ориентация  на  действията  на  индивидите,  които  се  включват  в  тях-  се  намират  в икономическия  ред. Статусните  групи  имат  място  в  социалния  ред  и  са  зависими  от  този  ред. Вебер  определя  партиите  в  сферата  на  властта  и  тяхното  действие  е  ориентирано  към  получаване  на  социална  власт. Партийноориентираното  социално  действие, изтъква  Вебер, изисква  асоцииране. Целта, която  си  поставя  партията,  се  осъществява  на  основата  на  планиране  на  действията.Партиите  си  съставят  програми  за  постигане  на  своите  идеални  и  материални  цели. Партиите  представят  интереси, които  са  свързани  с  класова  или  статусна  ситуация, и  средствата  за  получаване  на  властта  са  най- разнобразни. Вебер  смята, че партиите  не  са  явление, свързано  само  с  модерните  времена, а  това  явление  има  място  в  средните  векове  и  в  античността, но  е  необходимо  да  се  отчитат  в  исторически  сравнителен  план  съществуващите  различия. По  своя  характер  партиите  могат  да  са  с  краткотраен  живот  и  слабо  влияние,  могат  да  имат  по-дълъг  живот, възникват  във  всички  типове  организации  и  се  организират  в  широко  многообразие  на форми. Поддръжниците  на  една  или  друга  партия  мотивират  своето  поведение  по  разнообразни  начини, било  с  харизматичността  на  лидера  си, било  с  оглед  на  определена  традиция, или  пък  по  ценностно-рационални  съображения, поради  лични  интереси  и  т.н. Възникването  в модерните  времена  на  масови  партии  е  свързано  с  появата  на  професионални  политици. Човек, който  се  посвещава  на  борбата  за  политическа  власт, може  да  живее  за  политиката  и  от  политиката. Типологичният  подход  на  Вебер  в  изучаването  на  партиите  му  дава  възможност  да  улови  специфичните  характеристики  на  голямото  разнообразие  на  партиите,  като  избира  различни  гледни  точки  и  обединява  едни  или други  гледни  точки.

Анализите  в политическата  социология  на  Вебер  се  ръководят  от  аксиологична  неутралност, което  по  разбираеми  причини  е  необходимо  специално  да  се отбележи. Възгледът  на  Вебер  за  партиите  и  борбата  за  политическа  власт  насочва, естествено, вниманието  към  проблематиката  и  тематиката  относно  типовете  господство.

ФОРМАЛНА  ГРУПА – човешко  обединение, вид  социална  общност, отношенията  между  чиито  членове  са  изрично  регламентирани  и  стандартизирани  с  оглед   рационалното  извършване  на  някаква  колективна   дейност. Понятието  за  Ф.г. обикновено  се  изеснява  чрез  противопоставянето  му  с  понятието  за  неформална  група ( при  която  липсва  регламентация  и  стандартизация  на  вътрешногруповите  отношения ) . Тази  дихотомия  понякога  неоснователно  се  отъждествява  с  формулираната  от  Чарлз  Кули  дихотомия  между  първичната  група ( основаваща  се  на  непосредствени  междуличностни  отношения, но  не  изключваща  тяхната  регламентация ) и  другия  тип  група, наречена  по-късно  вторична  група, характеризираща  се  преди  всичко  със  значителна  формализация  на  вътрешногруповите  отношения. Най-често  изследваните  Ф.г. обаче  са  не  само  големите  социални  организации  (  от  тях  обикновено  се  изключва  държавата ), но  и  всяка  социална  група  с  формализирани  вътрешно-групови  отношения  ( напр. малката  религиозна  секта ) .

Специфичната  организираност  на  Ф. Г  обикновено  цели  изпълнението  на  някакви  социални  функции. Обикновено Ф. Г. са  предимно  социални  институции. Функционирането  на  Ф.г.  като  единен  социален  организъм  се  определя  ( в  различно  съотношение  в  различните  случаи )  както  по  относително  автономната  и  вътрешна  организираност, така  и  от  зависимостта  и  (  генитична  и  функционална ) от  включващата  я  обществена  действителност. Задължителна  и  непосредствена  характеристика  на  Ф.г. е  именно  специфичната  организираност  на  вътрешногруповите  й  отношения , а  не  зависимостта  и  от  външните   регулативни   комплекси  (  обективните  обществени  закономерности, конституцията, законодателството  и  т. н . ) . Дейността  на  много  социални  групи  в  обществото ( напр. дейността  на  занаятчиите ) е  строго  регламентирана , без  това  непременно  да ги  прави  Ф.г. Регламентацията  на  вътрешногруповия  живот  на  някои  Ф.г. ( при  много  целенасочено  самоизолиращи  се  религиозни  секти  напр. ) е  в  преобладаваща  степен  резултат  от  самоорганизацията  им . Конкретната  форма  на  вътрешна  организираност  на  редица  Ф.г. не  може  да  бъде  изведена  непосредствено  от  някакви  по-всеобхватни  регулативни  комплекси, макар  последните  в  значителна  степен  да  доминират  функционирането  и . Т. напр. в  рамките на  господстващите  обществени отношения , икономическо  законодателство  и  наложили  се  икономически  практики  в  една  развита  индустриална  страна  действат  твърде  различни  по  своята  вътрешна  организация , макар  и  еднакви  по  производствената  си  дейност , големина  и  т.н. предприятия  и  компании.

Структурно-функционалната  автономност  на Ф.г.  се  основава  на  ансамбъл  от  специализирани , взаимодопълващи  се  и  строго  регламентирани ( в  повечето  случаи  чрез  писани  наредби ) социални  роли . Съответните  социални  статуси  във  Ф.г. са  винаги  в  някаква  степен  йерархизирани , като на  върха  на  йерархията   почти   винаги  стои  лидер ,  чието  доминиращо  положение  се  основава  преди  всичко  на  регламентираната  му  власт , а  след  това  на  личния  му  авторитет. В  по- голямата  си  част  отношенията  във  Ф.г.  са  стандартизирани , безлични , което  не  изключва   наличието  и  на  неформализирани  отношения . Процесите  на  вземане  на  решения  се  извършват  съобразно  установени  процедури .

От  друга  страна , социалният  контекст  играе  решаваща  роля  по  отношение  на  Ф.г., която  се  формира  и  функционира  в  него . Специфичната  организираност  на  Ф.г. в  значителна  степен  зависи  от  конкретно-историческата  обстановка , в  която  се  е  формирала . Особеният  вътрешноорганизационен  живот  на  Ф.г. винаги  в  някаква  степен  отразява  включващата  я  обществена  действителност , общовалидните  конституционни , юридически  и  други  наредби , закономерностите  на  функциониране  и  развитие  на  обществената  система . Това  важи  дори  за  Ф.г., които  са  нелегални  ( извън  закона ) или  пък  се  борят  за  промени  или  реформи  в  обществото. В  много  случаи  изричните  вътрешно-регуалтивни  принципи  буквално  отразяват  налагани  им  общовалидни  регулативни   норми .

ГРУПИТЕ  И  ТЯХНАТА   ЗНАЧИМОСТ

Всеки  нормален  човек  се  нуждае  от   общуване  със  себеподобните  и  обикновено  изпитва  радост  ( удовлетворение ) от  такова  общуване . Повечето  от  хората  активно   търсят   взаимодействие  с  другите . В  много  случаи  контактите  ни  с  други   хора  са  кратковременни   и  незначителни . Но  ако  двама  или  повече  души , контактуват   помежду  си  достатъчно  дълго  време , те  постепенно  започват  психологически  да  осъзнават  както  собственото  си  съществуване ,  така  и съществуването  на  останалите . Времето ,  необходимо  за  достигането  до  това  разбиране ,  силно  зависи  от  ситуацията  и  характера  на  взаимоотношенията  между  хората . Резултатът  от такова  осъзнаване ( разбиране ) практически  винаги   е  един  и  същ . Става  дума  за  това , че  нятой  мисли  за  останалите  и  очаква  нещо  от  тях . Това  разбиране  подтиква  хората  да  променят  по  някакъв  начин  своето  поведение . Тази   промяна  в  поведението  потвърждава  съществуването  на  социални   взаимоотношения . Когато  е  на лице  такъв  процес , случайната   съвкупност  от  хора  се  превръща  в  група .

Всеки  от  нас  в  даден   период  от  време  принадлежи  едновременно  на  много  групи . Ние  сме  членове  на   няколко  семейни   групи: на  собственото  си  семейство; на  семейството  на  бабата  и  дядото ;  на  семейството  на  брата , сестрата ,  както  и  на  по-далечни  роднини . Повечето  от  хората  принадлежат  и  към   няколко  групи  от  приятели . Групата  приятели  се  състои  от  хора , които  достатъчно  често  се   срещат  и контактуват  помежду  си . Някои  от  групите , с  които  се  налага  да  взаимодействаме , се  оказват  нетрайни  и  тяхната  мисия  обикновено  е  много  проста . Когато  мисията  бъде  изпълнена  или  когато  членовете  на  групата  загубят   интерес  към  нея ,  групата  се  разпада . Пример  за  такава  група  може  да  бъде  групата  от  няколко  студенти , които  се  събират  малко  преди  изпит , с  цел  да  се  подготвят  за  него . Други  групи  могат  да  съществуват  в  течение  на  няколко  години  и  да  окажат  съществено  влияние  върху  своите  членове .

Групата  е  съвкупност  от  две  или  повече  лица , които  взаимодействат  помежду  си  по  такъв  начин , че  всяко  от  тях  оказва  някакво  влияние  върху  останалите  и  едновременно  се  намира  под  влиянието  на  другите  лица .

ФОРМАЛНИ  И  НЕФОРМАЛНИ  ГРУПИ

Ако  това  определение  е  достатъчно  коректно , можем  да  смятаме, че всяка  организация, независимо  от  нейния  размер, се  състои  от  няколко  групи. Формалното  ръководство  създава  групите  по  своя  воля, когато  осъществява  разделение  на  труда  по хоризонтала   (структурни  подразделения ) и по  вертикала  ( по  нива  или  степини  на  управление ) . Ако  вземем  за  пример  една  организация  от  типа  на  акционерното  дружество , която  има  в  своя   състав  множество  предприятия, картината  е  следната: към  висшето  ръководство  на  организацията  принадлежат  множество  отделни , като  например: маркетинг, производствен , финансов , кадри  и  т . н. На  по-долустоящите  нива  към  ръководствата  на  всяко  предприятие  също  могат  да  съществуват  такива  отдели . Вътре  във  всяко  предприятие, на  най-ниско  ниво , могат  да  се  обособят  цехове  и  участаци   или   отделни  микроколективни  от  по  15-20  човека , наречени  бригади . Това  ни  дава  основание  да  твърдим , че  една  голяма  организация  може  да  се  състои  от  стотици  , а  понякога  и  от  хиляди  малки  групи .

Грубите, които  се  създават  по  волята  на  ръководство , с  цел  организиране  на  производствения  процес , можем  да  наречем  формални  групи . Колкото  и  да  са  малки  тези  групи  можем  да  ги  наречем  формални  организации , чието  основно  предназначение  в  рамките  на  организацията  като  цяло  е  изпълнението  на   конкретни  задачи  и  достигането  на  определени  конкретни  цели . В  една  организация  могат  да  съществуват  три  основни  типа  формални  групи: групи  на  ръководителите , работни ( производствени  групи ) , и т . нар. Комитети .

Групата  на  ръководителя . Може  да  се  нарече  още  командна  група  или  група  на  съподчинение . Тя  се  състои  от  ръководителя  и  неговите  непосредствени  подчинени , които  от  своя  страна  също  могат  да  бъдат  ръководители . Президентът  на  една  фирма , заедно  с  вицепрезидентите  представляват  типичен  пример  за  командна  група .

Вторият  тип  формална  група  е  работната   ( целевата ) група . Тя  по  принцип  се  състои  от  лица , които  работят  над  едно  и  също  задание . Макар  тази  група  също  да  има  ръководител . Тя  се  отличава  от  командната  група  по  това , че  разполага  със  значително  по-голяма  самостоятелност  в  планирането  и  осъществяването  на  своята  дейност . Най-целесъобразно  е  тези  групи  да  се  създават  в  рамките  на  т . нар . адаптивни  организационни  структури . Една  такава  група  може  да  работи  по  отделен  проект , задача , задание . Тя  има  временен  характер  и  функционира  докато  целта  бъде  реализирана . След  постигането  на  целта  групата  се разформирова . Сътрудниците  или  остават  в  стационарното  структурно  звено , или  напускат  организацията .

Третият  тип  формална  група  е  комитет . Комитетът  е  група  вътре  в  организацията ,на  който  са  делегирани  пълномощия  за  изпълнение  на  някакви  задания  или  комплекс  от  задания . Думата ‘’комитет ‘’ в  случая  се  използва  като  родово  наименование . Много  често  комитетът  се  нарича  съвет , целева  група , комисия  или  екип . Но  и  в  четирите  случая  става  дума  за  групово  вземане  на  решения  и  осъществяване  на  действия , което  отличава  комитета  от  другите  организационни  структури .

И  трите  типа  формални  групи  трябва  да  работят  ефективно  в  рамките  на  организацията . Както  ще  видим  по-нататък  обаче , налице  са  множество  фактори , които  оказват  влияние  върху  поведението  на  отделната  личност  и  отделния  колектив . За  съжаление , ръководителите  на  такива  групи  не  всякога  считат  за  свой  дълг  да  повишават  своя  личен  принос  в  достигането  на  общите  цели .

Читателят  вече  е  убеден , че  ефективното  управление  на  всяка  формална  група  има  решаващо  значение  за  организацията  като  цяло . Тези  взаимозависими  групи  представляват  отделни  части  на  организацията  и  тяхната  взаимна  зависимост  ни  дава  основание  да  я  третираме  като  система . Организацията  като  цяло  може  ефективно  да  достигне  своите  глобални  задачи  само  при  условие , че  задачите  на  всяко  структурно  подразделение  осигуряват  изпълнението  на  друго  или  останалите  структурни   подразделения . Освен  това  групата  като  цяло  оказва  влияние  върху   поведението  на  отделната  личност . Налага  се  изводът , че  колкото  един  ръководител  разбира  по-добре  групата  и  факторите , които  оказват  влияние  върху  ефективността , и  колкото  по-добре  владее  изкуството  ефективно  да  управлява  групата ,  толкова  по-голяма  е  вероятността  да  се  повиши  производителността  в  неговото  подразделение  и  в  организацията  като  цяло .

Неформалните  организации  възникват  стихийно  и  не  по  волята  на  ръководството . В  определен  момент  те  се  превръщат  в  мощна  сила , която  може  да  доминира  в  организацията  и  да  срине  усилията  на  нейното  ръководство . Освен  това  неформалните  организации  имат  свойството  да  проникват  една  в  друга . Някои  ръководители  много  често  не  разбират , че  със  своите  действия  или  бездействие  създават  условия  за  възникването  на  такива  неформални  организации .

Първите  изследвания  на  неформалните  групи  са  свързани  с  името  на  Елтън  Мейо . Експериментите , проведени  от  Мейо , са  известни  като  т . нар .  хоторнски  експерименти .

НЕФОРМАЛНИ  ОРГАНИЗАЦИИ  И  ТЕХНИТЕ   ХАРАКТЕРИСТИКИ

Как  възникват  неформалните  организации ?

Всяка  формална  организация  се  създава  по  волята  на  нейното  ръководство . Но  в  момента , в  който  тя  бъде  създадена , веднага  се  превръща  и  в  социална  среда  в  която  хората  започват  да  си  взаимодействат  не  по  предписание  на  ръководство .

Хората  в  организацията  общуват  в  малки  групи  на  чаша  кафе , по  време  на  събрания , по  време  на  почивка , по  време  на  обяд  или  след  работа .  Социалните  взаимоотношения  между  хората  в  организацията  пораждат  множество  дружески  групи  и  неформални  групи , които  заедно  представляват  неформалната  организация .Неформалната  организация – това  е  спонтанно  образувана  група  от  хора ,  които  встъпват  в  постоянно  взаимодействие  за  достигането  на  определена  цел .Както  и при   формалните  организации, целта  се  явява  причина  за  съществуването  и  на  неформалната  организация . За  читателя  е  важно  да  разбере , че  в  една  голяма  организация  съществува  цяла  дузина  неформални  организации . Повечето  от  тях  са  обединени  на  доброволна  основа  в  своеобразна  мрежа . Поради  тази  причина  някои  автори  считат , че  неформалната  организация  по  същество  представлява  мрежа  от  неформални  организации . Трудовата  среда  е  благоприятна  почва  за  образуването  на  талива  групи . Благодарение  на  формалната  структура  на  една  организация  и  неинйте  задачи , много  хора  се  събират  всеки  ден , за  да  работят  заедно , понякога  в  продължение  на  много  години . При  други  условия  хората  едва  ли  биха  се  срещали , но  в  случая , те  са  принудени  да  прекарат  една  трета  от  денонощието  в  обществото  на  свои  колеги . Освен  това  характерът  на  задачите , които  те  изпълняват , в  повечето  случаи  ги  заставя  да  общуват  и  взаимодействат  помежду  си . Членовете  на  една  организация  в  много  случаи  зависят  от  членовете  на  друга  организация . Естественият  резултат  от  това  интензивно  социално  взаимодействие  е  спонтанното  възникване  на  неформалните  организации .

Неформалните  организации  имат  нещо  много  общо  с  формалните . Това  е  съвсем  естествено , тъй  като  те  възникват  в  рамките  на  формалните  организации  и  функционират  в  тяхна  среда . В  някои  случаи  дори  те  са  организирани  така  ,  както  е  организирана  формалната  организация – имат  йерархия , лидери  и  задачи  за  изпълнение . В  спонтанно  възникващите  ( емержентни ) организации  също  има  неписани  правила , които  можем  да  наречем  норми , представляващи  за  членовете  на  организацията  еталони  на  поведение . Тези  норми  са  допълнени  от  система  за  поощрение  и  санкции .

ДОКТРИНАТА  ЗА  “ЧОВЕШКИТЕ  ОТНОШЕНИЯ”

Доктрината  на  Ел . Мейо  за  ‘’ човешките  отношения ‘’  е  следващият  социологически  модел  за  икономическа  организация . Възникнала  през  20-те  и  30-те  години , тя  сменява  тейлъризма  поради  неговата  невъзможност  да  отговори  адекватно  на  неговите  условия , породени  от  модерното  индустриално  общество .

Старото  традиционно  общество  с  патриархално  обременените  си  ценности , със  стационарни  връзки  и  отношения , с  проповядвани  добродетелни  принципи , с  доминиращата  роля  на  малките  общности  ( църква , семейство , фамилия , квартал ) върху  социализацията  на  индивида  отстъпва  на  заден  план  в  общественото  съзнание  и  психика  на  хората . С  много  по-голяма  стойност  започват  да  се  оценяват  такива  изисквания  на  новото  индустриално  общество  като  адаптивност , мобилност , гъвкавост , усета  към  промяна  и  възможноста   за  бързо  инкорпориране .Според  Е . Мейо  тези  нови  качества  трябва  целенасочено  да  се  изграждат  и  да  са  предмет  на  специално  внимание . В противен  случай  настъпват  негативни  последици  на  всички  нива : на  макрониво – възникват  кризи , хаос , икономически  депресии  и  безредици ;  на  ниво  икономическа  организация – социалните  групи  се  изолират , загубват  способността  си  за  сътрудничество , в  отношенията  им  настъпва  бездушие , аномия  и  враждебност ; а  на  ниво  индивид  се  увелияават  нещастните  хора , отчуждени  и  с  разбира  ценностна  система , които  могат  да  легитимират  своето ‘’АЗ’’ чрез  асоциално  поведение .

Към  безспорните  приноси  на  доктрината  за  човешките  отношения  има  основание  да  се  отнесат  най-малко  следните :

Преди  всичко  това  е  представата  за  ‘’ социалния  индивид ‘’ . За  да  очертае  неговия  образ  като  изходна  позиция , Е. Мейо  защитава  тезата , че  човек  по  природата  е  предразположен  към  сътрудничеството , като  със  съжаление  отбелязва , че  модерната  цивилизация  почти  две  столетия  не  е  направила  нищо , за  да  създаде  и  развие  кооперативните  заложби  на  хората . Ето  защо  за  индивида  от  значение  са  не  само  техническите  знания , но  и  социалните  умения . Те  са  необходими  поради  засилващата  се от  индустриализацията  мобилност . Тя  принуждава  все  по-често  да  се  сменя   икономическата  организация , в  която  се  работи .А  на  всяко  едно  ново  място  са  нужни   социални   умения , за  да  се  адаптира  даден  човек  към  изградената  вече  форма  на  сътрудничество .

Обаче в повечето икономически организации стриктно действащите формализирани стандарти не позволяват това да се постигне. Тяхното репресивно влияние може да се намали, ако се изгради и нов тип мениджър. Той освен икономически, административни и технически знания трябва да притежава и социални знания.

ДИХОТОМИЯТА-ФОРМАЛНА И НЕФОРМАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ

Формалната организация- направления и видове. Всяка икономическа организация е агрегирано поле от различни социални дейности, роли, йерархични зависимости и комуникативни отношения. И за да действат ефективно, за постигане целта на организацията, се формират правила и стандарти. На практика това са образци за поведение, роли и изпълнявани функции. Те се създават в следните направления от дейността на организацията:

-          по административно-правна дейност- юридически се ограничава нейната предметна дейност, статусното й съподчинение, правните и задължения, арбитражни и пр.взаимоотношения;

-          по линия на обхващане на икономическата и дейност – създават се норми и правила на финансова обвързаност, продуктова специализация с пазари, контрагенти, потребители и т.н.

-          по посока на обхващане на технологическия й цикъл- уточняват се стандарти по качеството на продукта или услугата, пространственото разположение на звената, ритъма на производството и режима на труда и т.н.

-          по линия на управленската и структора- това са длъжностните характеристики, професиограмите, линейните, функционалните или щабните зависимости, форми за разпореждане, заповеди, нареждания и т.н.

-          комуникативна дейност – правила за получаване и (или) предаване на информация, стандарти за канализиране на информационните потоци и други

Всички тези стандарти, правила и норми представляват формалната (официалната) организация. Нейното изграждане непосредствено зависи от разделението на труда и специализацията. С формалната организация се преследва постигането най-малко на следните цели: 1) осигурява се рационалност и еднозначност в действията и отношенията чрез минимизиране на “свободата на избора” и на ирационалните действия; 2) гарантира се имперсионално съблюдаване на стандартите за поведение, съобразно изискванията на предписаната роля; 3) изгражда се система на взаимоотношения, елиминиращи специфичните особености на индивидите; 4) сегрегира се служебния от личния живот; 5) организационният императив се налага над личностния, целите на организацията над личностите; 6) синхронизира се дейността на индивида с функциите на производствените фактори; 7) изграждат се координационни и субординационни зависимости и др.

Формалната организация може да бъде рационална, естествена, делегирана, интеракционна и др. Олицетворение на рационалната е бюрократичната организация на М. Вебер. Най-същественото за такъв вид формална организация е, че тя се характеризира с точност, недвусмисленост, цялостност, единство, строга субординация, познаване на правилата. Много автори отбелязват, че неин главен белег е постигането на такава оптимална синхронност, която може да се сравни с другите организации, точно така, както се сравнява машината с немеханичните способи на производство.

При естествената формална организация трябва да се изхожда от обстоятелството, че успоредно със стандартизираните образци за поведение и роли има и непредвидени, включително и дисфункционални отклонения. Много от тях се намират под ватер линията на публичната видимост(А. Голднър), като значителна част от тях са латентни и в повечето случаи са непреднамерени. Същите могат да бъдат както функционални за формалната организация, така и дисфункционални, но може и да са безразлични към нейните изисквания, норми и стандарти. От подобен род са например неспазването на имперсолналността, нарушаването на принципа “Подходящ човек на подходящо място”, неправомерното разделение на задачите между отделните индивиди, проявата на скрит сепаратизъм при департаментните звена и др.

Друг вид формална организация е делигираната. Тя е възможна поради обстоятелството, че всяка формална организация обхваща отдели или звена, чрез които се постига косвено или дирктно прилагане на процедурните правила и стандатизирани норми. С всяка една от тези инстанции се постига:

-          децентрализация на целта на организацията и на нормите и стандартите за поведение

-          дислокация на задълженията и отговорностите, съобразно ранговете и йерархията;

-          легитимиране на звеното на инстанцията чрез деперсонификация на индивидите.

Колкото икономическата организация е по- разклонена и йерархизирана, толкова нейната формална организация се нуждае от децентрализация и делегиране на права и задължения на по- нискостоящите звена. Но при подобна ситуация възниква опасност от нарушаване на регулативния характер и на изискванията на формалната организация за надеждност и постоянство в поведението. Алтернативите, които е възможно да се приложат, са две- или масирано нарастване на правилата и стандартите, или децентрализация посредством делегиране. Първият случай води до минимизиране на персонализираните отношения в икономическата организация. Личностните отношения се изместват от “отношенията по правилата” . това поражда вероятността от възникване на защитни реакции  от страна на отделните звена и служби. Техните спасителни стртегии могат да бъдат толкова разнообразни, че “центърът” не успява да ги обхване и предвиди, поради което се принуждава да поведе политика на масирано унифициране на процедурите.

От своя страна алтернативата на делегирането в повечето случаи съзадава разнопосочност на интересите между отделните департаменти. Вероятността те да се отклонят от общата цел на икономическата организация е голяма, въпреки нейната диверсификация на редица подцели и задачи. Така се засилва департаментната идентичност. Колкото повече тя се поощрява, толкова повече нараства сепаративността на департаментите, като при дадени условия и съответен етап те могат да излезнат извън организацията.

Формалната организация от феномен “в” организацията все повече се превръща във феномен “за” организацията, за нейната клиентела, конкуренти, за средата, която я заобикаля. Поради обстоятелството, че чрез нея се по-трудно се обхващат вариантите на заобикалящата я среда, тя все повече ерозира и търси нови стратегии за адаптивност към външните условия. Но по този начин формалната организация се принуждава да нарушава своята формализация. Това нейно обезформализиране се подсилва и от вътрешни обстоятелства. Практически формалната организация не може тотално да канонизира индивида като цялостна личност, най малкото поради факта, че стандартизира само функционалното му предназначение. Същевременно самата фаормална организация е и среда за социално общуване, което е още един допълнителен фактор за нейното деформализиране.

НЕФОРМАЛНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ-СЕГМАНТИРАНЕ И ФУНКЦИИ

И в най-тотално формализираните общности (каквито са войсковите, наказателните и прочие)не е възможно да се обхванат фактическите връзки и взаимодействия между индивидите и групите. Винаги има отношения, които предварително не могат да бъдат предписани. В своята съвкупност те изграждат неформалната (неофициалната) организация. Според Ф. Ротлисбергер в нея се включват “ действия, ценности, норми, убеждения и неофициални правила, а също и сложната мрежа от социални връзки, типове, членство и центрове на влияние и комуникации, сформирали се във и между съставляващата организацията групи в рамките на формалните структори, но не конкретизирани от тях”

Причина за нейното възникване е формалната организация. Ако последната се изгражда поради производствената необходимост, то неформалната се създава като реакция от необходимостта да се общува между индивидите. Така около формалните връзки винаги се наслояват и неформални връзки от колеги или приятели. Те се преплитат, често пъти се преливат една в друга, дифузията между тях е силно изразена, границите им са често пъти условни и нестабилни. Много трудно е да се различи на персофиницирано ниво формалната от неформалната активност на индивидите. Колкото е по-висока йерархията, толкова повече правилата изчезват (Д. Голбрейт ). Така конвенционалната роля на индивида се отклонява от практически предписаната и на това ниво тя става доминантна.

Въпреки че в неформалната организация ударението се поставя върху хората, а не върху служебните роли и позиции, то във всяка една от тях възникват съответни правила и норми. С това свое свойство неформалната организация не се различава от формалната, която също изгражда образци за поведение. Разликата обаче между едните и другите стандарти е съществена. Доколкото при формалната те са предписания, налагани отвън и отгоре, то при неформалните те произтичат от самите индивиди. При първите има основание да се говори, че те фасонират поведението, докато при вторите, че солидаризират поведението. Чрез тази солидарност често пъти се формира спонтанна организираност на неформалните групи. Те обикновенно както отбелязва Е. Мейо, не са големи. В много случаи големината им се определя от възможностите за въздействието на лидера. Колкото той е по-водеща личност, толкова и групата е по голяма.

Всяка неформална организация се сегментизира в носително автономни групи. Те могат да бъдат:

А) групи, изградени върху колегиални отношения, чрез които се допълват формалните, като се явяват тяхна обвивка;

Б) групи с извънпроизводствена идентификация- изграждат се по местоживеене, ежедневни трудови пътувания, етническа принадлежност и др. ;

В) групи с конгениални предпочитания- те се обединяват поради еднаквите дарби и хоби, което имат, за екскурзии, спортни предпочитания и културни интереси и т.н.

Г) групи в които доминират престижни и статусни показатели – образуват се на базата на еднакви или сродни длъжности, на общо упражняване на властта, еднакво образование, богатство или доходи и т.н.

Д) групи, изградени на базата на символни критерии- предпочитащи еднакви спортни отбори, клубове, бокали, увеселителни заведения, симпатизиращи еднакво на партии и т.н.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Неформалните организации имат разнообразни функции, които в повечето случаи зависят от спецификата на икономическата организация. Но като общовалидни се явяват: а) нормотворческата функция- това е съвкупността от норми и правила за поведение, приемани от всяка група, с които всеки неин член се съобразява; б) комуникативната функция- образува конфигурацията на групата, връзките, зоните на нейното влияние, както и отношението й към други подобни образования; в) регулативна- използуването на стимули и санкции чрез директно или индиректно въздействие (присмивания, презрение, прякори и т.н.)

Взаимодействието между формалната и неформалната организация в съвременните икономически организации става все по-асиметрично. В много от тях вместо стабилизирането на разделението на труда, на редица места се срещат “сериозни опити за създаване на работни места на по-широка основа” (Х. Керн , М. Шуман) . този нов тип рационализиране обективно налага и промени във формалната организация, която все още почива на старото разделение на труда, йерархизация, педантичност и специализация.

А работата в модерните икономически организации става все по-малко повтаряща се и по-малко разчленена на отделни операции. Всеки работник и офисър изпълнява някаква по-голяма задача. Плаващото работно време и самоопределящият се ритъм, така наречените “лични програми” за начина на работа и “плъзгащите” се часове заместват старата нужда от масова синхронизация и строга специализация на работните места. Задачите, които се поставят пред персонала, се променат много често, съпровождат се с разместване на служителите и работниците, с промени и в производството на изделията.

Работниците и служителите носят все по-голяма отговорност и все повече оценяват как тяхната работа е свързана с тази на други, как техните задачи се нагаждат бързо към променящите се условия  без да се работи изолирано един от друг. С други думи вече се дава предпочитание на по-малко програмираните личности. На преден план излиза комплексната и индивидуализираната личност, която се гордее с обстоятелството, че се отличава от останалите. Тя спада към онази категория хора, които търсят отговорности и работа, достойна за техния талант и способности.