Joomla Software solutions Template

Payday loan

Морал - съвкупност от норми, правила които регулират, определят поведението на членовете на дадено общество, духовни и душевни качества на отделния човек (Български тълковен речник).

Моралът  в  тесен смисъл на думата е признаваната от определена  социална   група   съвкупност   от правила   за поведение,   изработени  в  съответствие  с определяните в крайна   сметка   от   икономическите   условия   на  живот възгледи   за  добро  и  зло, дълг и справедливост, съвест и чест,   похвално  и  срамно  и пр. Моралът в широк смисъл включва  в  себе си и нравствеността. Моралните норми се явяват вид социални норми.

Моралът  е основната отлика на човешкия индивид от останалия     животински     свят.    Основната    мисия    на семейството      като    контекст    на    социализация    е формирането   у   подрастващия   индивид   на   система от морални   ценности  и норми.

Социализацията   може най-общо да се определи като процес   на   социално  учене  от раждането до смъртта, но нейната    най – важна   функция  е  да   отдели   човека  от останалата   част   на   животинския  свят.  Само усвоените морални   норми   и   тяхното   вграждане   в   моделите  на поведение     доказват     тази    разлика    и    цената    на индивидуалните   и   социалните    усилия   да  се постигне този резултат.

Формирането   на    социални    норми   и   поведение, съобразено   с   тях,  започва  от  първия миг на появата на новия    човек   на   света.   Още  от  първите  часове  и дни новороденото се подлага на хранителен и хигиенен режим, чиито правила с времето засилват своята императивност.

За морални норми можем да говорим на по-късен етап от развитието на детето. Изследвания  показват, че децата на 5-7-годишна възраст, макар и да не могат да дефинират понятието, разбират негативния ефект на „несправедливостта" и реагират силно емоционално. В този експеримент се проявява един неочакван  модел на поведение - облагодетелстваните от несправедливостта деца проявиха по-силно агресивно поведение в защита на своята придобивка (привилегия).

Следващо условие, което трябва да бъде налице, за да се оцени едно поведение като морално или неморално, е неговата персонификация. При реализацията на нравствената норма според В. Момов се извършва не само процес на социализация, но и процес на персонификация на регулативните въздействия. Персонификацията е специфичен социален процес, който дефинира агента (субекта) на действието (поведението) и му „възлага" отговорността за него.

Човешкото поведение е социално по форма и индивидуално по изпълнение и съдържание. Персонификацията е не само процес на формиране на отговорността, но и доказателство за „функционирането" на личността като социално активен субект. Тя е наличие (присъствие, действие) на личност. При вродените или придобитите психични (когнитивни, главно) аномалии това или е невъзможно, или се наблюдава разпад на личността. В единия случай има неспособност за усвояване на социални норми, в другия - манифестиране на модели на поведение, ирелевантни на социалните очаквания.

Третото условие за морално поведение произтича от съществуването изобщо на морални норми в конкретната социална общност, т.е. доколко социалният контекст включва такъв елемент; и ако „да" - колко широко е социалното пространство, върху което те имат деонтична функция.

Четвъртото условие е способността на човека да трансформира дескриптивната информация в прескриптивна, което означава, че социалните, респ. моралните норми могат да функционират като регулатори на индивидуалното поведение, когато не само индивидът разполага с ролеви знания, но и може да ги трансформира в принципи (норми) на поведение.

Следващо условие - това е социалната оценка, която определя вида на подкрепата на нормативното (моралното) поведение от страна на групата. Ако тя не е положителна или индивидът не получава реципрочни отговори на своите действия с очакваната валентност, усърдието му да спазва нормите неминуемо отслабва и  води до вътрешен или междуличностен конфликт, Всеобщата задължителност на нормативното поведение е недостатъчна като социално изискване и подкрепа. Масовостта на манифестираните нормативно одобрени или девиантни модели на поведение в рамките на определена социална общност определя „посоката" на индивидуалните мотиви на поведение. Манифестирането на неочаквани модели на поведение води до отчуждение. Трябва да се знае обаче, че няма индивидуално поведение без правила. Но когато липсват общи или колективно договорени и одобрени правила, а всеки индивид или група се ръководят от своите собствени норми, обществото изпада в състояние на остра аномия, защото между индивидуалните или груповите действия (поведение) няма съгласуваност. Тя е социално състояние, породено от наличието на множество несъгласувани нормативни системи. Аномията е нормативна функция.

Безспорен авторитет в областта на психологията на моралното развитие е Жан Пиаже. Същото може да се каже и за Лев Виготски. Сред българските автори с най-голям принос не само в представянето на съществуващите теории (особено през XX век) за моралното развитие, но и със свои оригинални идеи и концепции са В. Момов и Е. Маринова. Смята се, че социализацията не е нищо друго освен усвояване на социални норми и тяхното вграждане в индивидуалното поведение чрез трансформиране на описателната информация в социални предписания. Релевантното на конвенционалните норми поведение дефинира и гарантира адаптацията и оцеляването, целостта н принадлежността на индивида към конкретна социална общност.

Моралните норми, вградени в поведенчески модели, доказват не само степента на овладяване на нормите, но и реалното отношение към членовете на собствената група, към хората изобщо, животинския свят и природата. Моралът е мерило (мяра) за социалността като човечност (хуманност) и любов към всичко извън себе си. Ако социализацията е формиране и усъвършенстване на индивида в съответствие със собствените цели и социалните очаквания, то тогава светът ще представлява тоталност от индивидуалности, т.е. индивидуални различия. Така се стига до другата съществена функция на социализацията, респ. морала - формиране на принципи на толерантност към различията като гаранция за съвместното съществуване н индивидуалното оцеляване и развитие. Толерантността корелира толкова силно и положително с любовта, колкото с уважението (зачитането) на другия като социална реалност и индивидуалност. Моралът е не идентифициране на другостта, а нейното уважение. В света на хората моралът винаги е бил толкова важен за оцеляването им, колкото хлябът. Липсата на морал е вземала и взема повече човешки жертви от липсата на хляб.

Изследването ни в областта на „психология на морала" има за цел да опише етапите и механизмите на формиране на морални норми в подрастващия индивид, но ние не можем да пренебрегнем н такива въпроси като; дефинирането на предмета на изследване; теории и подходи в психологията на морала; прилики, различия н регулативна ефективност; реализация на моралната норма и т.н. Моралните норми са особен тип социални норми и именно те правят човека човек.

Предметът на изследване според различните автори е различен. За Ж. Пиаже това е генезисът на моралното правило и моралното съждение; за Л. Колберг - моралната мисъл; за А. Бандура, В. Мишел. Дж. Аронфрид и М. Хофман -моралното поведение; за Е. Суботскн - моралното правило, а според психоанализата - структурата на личността. Л. Колберг дефинира три основни насоки за развитие на психологията на морала - в парадигмата на когнитивния конструктивизъм, социализацията и психоанализата. Т. Врен изхожда от степента на морална значимост на ситуацията и мотивиращата ефикасност на моралното съждение, за да обоснове разликата между изследователските подходи. С. Г. Якобсон и Е. В. Суботски имат сходни възгледи и разглеждат психологията на морала като обединяваща четири самостоятелни сфери - морално поведение; морално ценните и морално одобрените отношения към другите хора; моралните значения, представи и съждения; моралните чувства.

От теориите, занимаващи се с изследване на морала,

най-популярна е теорията за самоефикасността на А. Бандура. Авторът се занимава преди всичко с агресивното поведение и в един от експериментите си открива, че:

1) агресивният модел на поведение е изключително привлекателен за децата;

2) социално-когнитивният процес е ефективен механизъм за формиране на морално поведение;

3) очакваните последици определят силата на мотивите за агресивно поведение.

Според него три фактора участват в моралната регулация - социалната среда, поведението и личността, която, като си взаимодействат, се намират в отношение на реципрочна императивност. А. Бандура отделя специално внимание на саморегулацнята. Тя зависи от готовността за морално поведение и самооценката на индивида. Само ефективността като основно понятие в теорията на А. Бандура означава, че високата самооценка и ефективното (успешното) поведение формират очакване за успех; високата самоефективност води до добри резултати н повишава самоуважението. Това често се постига чрез агресивно поведение поради склонността на хората към самооправдание под формата на:

1) омаловажаване на предприетата агресия;

2) хуманността на целите и послушанието на индивида;

3) минимизиране на последиците;

4) отхвърляне на собствената отговорност:

5) разпределяне на отговорността между съучастниците;

6) „дехуманизиране" на жертвата (лишаването й от човешки и морални качества);

7) примирението с агресивните актове.

Една от отликите на човека от останалия животински свят е оправданието на собственото поведение. Хората твърде лесно „обосновават" всеки поведенчески акт, а това стимулира „заучаването" му от другите.

Самооправданията за собственото поведение според В. Мишел са показател за субективната ценност, която придобиват очакваните последици от поведението. В неговата теория за личностното преосмисляне три групи явления имат отношение към морала - когнитивните процеси, вътрешноличностните ценности и реализацията на моралното поведение. Моралното съждение като носител на морална оценка предписва дължимото поведение. Важен изходен момент за моралното поведение е готовността, която авторът определя като репертоар на онова, което индивидът може да направи на основата на своите знания, умения, правила и когнитивни възможности изобщо за организирането и осъществяването на дейността. Готовността за морално поведение зависи от съзряването на когнитнвните способности и социалното учене.

Вътрешноличностните инстанции, опосредстващи моралното поведение, са личностните очаквания и субективните ценности. Очакванията за последиците от конкретно поведение са резултат от продължително обучение. Знанието за възможните последици има подкрепяща функция, а социалните модели стимулират и мотивират поведението („и другите правят това").

Субективната ценност на очакваните последици е вътрешен подкрепящ стимул, който може да формира положителна или отрицателни нагласи в индивида. В. Мишел отбелязва, че различните хора избират различни модели на поведение, независимо че споделят общи очаквания. А. Бандура смята, че субективната ценност на всеки стимулиращ образец може да се усвои чрез инструкциите, наблюдението и непосредствения опит. Но те не са достатъчни да се реализира морално поведение. Те могат да мотивират конкретно поведение, но е възможно личността и да се отклони от тях.

В системата за саморегулация В. Мишел включва:

1) правилата, които конкретизират целите или нормите на поведението в конкретна ситуация;

2) последиците от следването или нарушаването на тези критерии;

3) личностните инструкции и когнитивните трансформации, стимулиращи необходимостта от постигането на целите;

4) организиращите правила (планове) за следването на сложни поведенчески образци в отсъствието на външно подкрепление или при външни спънки.

Процесът на морално развитие предизвиква две трансформации в поведението - то става опосредствано и автономно, т. е. зависимостта от социални стимули (ситуативни промени, награди, наказания) се опосредства от вътрешноличностни променливи, а формирането на личностни ценности прави възможно развитието на моралната автономност.

Джъстин Аронфрид прави опит да разработи цялостна психологическа теория за моралното развитие. Той тръгва от психоаналитичната парадигма, но недоволен от нейната ограниченост, се преориентира към социалнокогнитивната теория. През 1968 година публикува резултатите от едно изследване с „отворена експериментална схема", в която непрекъснато въвежда нови променливи и установява, че:

1) децата много бързо се ориентират в правилния избор;

2) никога не докосват привлекателна играчка, ако в предшестващата серия забраната е въведена веднага след неправилния избор.

От обясненията на децата той стига до извода, че изборът на привлекателен предмет с свързан с чувството на опасност и страх. Когато в реалния живот на детето забраните на възрастните са безапелационни, у него се създава чувство на тревога в присъствието на възрастния, без да се осъзнава истинският смисъл на наказанието.

Следващата променлива, която въвежда и анализира авторът, е съждението. Елементарните експериментални процедури дават възможност на Дж. Аронфрид да направи няколко сериозни теоретични обобщения за афективните н когнитивните ресурси, чрез които в процеса на социализация у детето се формира самоконтролът. Според него съществуват афективни показатели и съответстващи на тях пътища за въздействие върху самоконтрола. Така в процеса на социализация обществата (групите) не предават само (по)знания, но и мотиви на поведение.

Относно мястото на когнитивните процеси в социализацията авторът е на мнение, че йерархично подредените ценности съдържат категории и критерии за класификация на моралните действия. Тезата е съответствие с теорията на М. Шериф за нормативната същност на ценностите е, че те самите са такива категории и критерии. Защото ценността на външния стимул (вещ, постъпка, познание) се трансформира п възприема от индивида като самоценност. Притежаването на определени вещи; включването в определени групи; усвояването на определена квалификация или извършването па едно или друго действие утвърждават ценността на личността и внасят положителни промени в нея.

Близка до концепцията на Дж. Аронфрид е тази на М. Хофман. От анализа на алтруистичното поведение той развива идеята за когнитивната основа на моралното поведение и обвързаността на когнициите с афективннте процеси. Емпатията, симпатията и вината са тясно свързани с когнитивното развитие и ролевото поведение, което също е когнитивно детерминирано. Когнитнвното развитие обаче не е „чувството за Другия", а представата за него. Чувството е афективно образувание.

Емпатията е афективна реакция спрямо дистреса на другия, аналогия на преживявания от самия индивид дистрес в подобна ситуация.

Трансформацията на емпатията в симпатия протича на три етапа, свързани с трите равнища на когнитивното възприемане на Другия. Реакциите на първия етап се характеризират като „примитивни", „пасивни", „неволеви", дори „неадекватни". На втория етап вече може да се говори за адекватност на поведението. И едва на третия етап се формира симетрията, която мотивира разгърнатата и адекватна реакция, насочена към Другия. Нарастването на когнитивните способности помага първоначалното емоционално отношение към Другия да се трансформира в поведение към него. Социалната роля определя алтруистичните мотиви на поведение.

Основната цел на социализацията според В. Мишел е да отвоюва индивида от външния контрол н наградите така, че поведението му да става във все по-голяма степен ръководено от вътрешни стимули. Трябва да подчертаем обаче, че вътрешните стимули са субективна интерпретация на външните, а чрез социализацията става преди всичко „отвоювано" на човешкия индивид от останалия животински свят.

Когнитивните способности са предпоставка, по недостатъчно условие за морално развитие. Достигнатото равнище на когнитивно развитие обаче определя възприемчивостта на индивида за социални послания, защото според Дж. Аронфрид експерименталната парадигма за социализацията не може да внуши по-комплексни и автономни морални принципи у детето, което няма необходимия когнитивен капацитет. Тежките вродени или придобити психични разстройства препятстват включването на индивида или го изваждат от социалния контекст.

От когнитивната готовност зависи кое социално въздействие е по-ефективно - забраната или поощрението, оценъчното съждение, правилата или принципите на поведение. И на трето място - когнитивното развитие е необходимо условие за усвояване на социалната информация, която в процеса на социалното учене непрекъснато се обогатява, преструктурира и преорганизира в съответствие с външните изисквания и вътрешните принципи, за да се постигне съгласуваност между индивидуалното поведение и социалните шаблони. Саморегулацията на личността, нейната самооценка и оценката на очакваните последици изискват определено равнище на когнитивно развитие. В същото време то не е достатъчно условие за морална реализация. Много често хората знаят нормите, но не ги спазват по различни индивидуални или произтичащи от груповата принадлежност причини. Дескриптивната информация трябва да се трансформира в прескриптивна, за да влияе върху моделите на поведение. Във втората си форма всяко (по)знание се включва като елемент от процеса на вземане на решение или в плана за действие.

Идеята на Е. Маринова е да разграничи мотивите на моралното поведение от моралните мотиви на поведение. Като илюстрация на идеята си тя използва „устойчивостта на изкушението", където се експлоатира елементарна схема на социален контрол. Няма истински морал, където властват забраната, наказанието, изобщо негативните стимули. Където индивидът няма право н възможност за свободен избор. Иначе мотивите на поведение гравитират около „страха" от физически или социален дискомфорт. При „отложеното подкрепление" се наблюдава отказ от непосредственото желание за сметка на пожелана, но по-далечна цел. Между съжденията за морално правило, норма, цел и фактическия мотив на поведение има не само сериозно съдържателно различие, но и разминаване с манифестираното поведение. Хората обичат да демагогстват и да си приписват социално желани мотиви на поведение, прикривайки умело истинските си подбуди. За някои професии н социални групи това почти е норма на поведение. Все пак вътрешноличностните променливи, които опосредстват социалното въздействие, не са резултат само от усвоените правила, норми, оценки и стратегии. Сред тях най-важно място заемат ценностите, но истинското морално поведение е резултат от удовлетворяването на релевантната му потребност. Зад всяка форма на преднамерената активност на човека лежи определена потребност. Човешкото поведение отразява многостранната и многомерна „корелация" между външните стимули (изисквания) и вътрешните променливи (мотивиращи фактори). Формирането на морална потребност обаче кара индивида да постъпва по един-единствен начин – моралния.

От 1928 до 1980 година Х. Хатшорн и М. Мей публикуват поредица от изследвания, посветени на моралния характер. Изследванията им трябва да установят дали в хода на индивидуалното развитие се формира вътрешна нагласа за честно (нечестно) поведение и те стигат до извода, че моралното поведение с ситуативно. Нито измамата, нито нейната противоположност „честността" са черти на характера.

Те са специфични функции на житейските ситуации. Това се дължи на възможността една и съща ценност в различни ситуации да функционира като „инструментална" или „терминална'' ценност. В единия случай тя е „модератор", в другия „медиатор" на поведението.

Между лъжата, измамата и кражбата  двамата автори откриват съществуването на много слаба корелация. Същевременно се натъкват на значима и устойчива положителна корелация между различни характеристики на поведението, като честност, усложливост, милосърдие, кооперация, упоритост, задръжка и морално познание. Все пак съществуват и индивидуални различия н някои индивиди проявяват относителна устойчивост в своето честно (нечестно) поведение за разлика от други.

Това е масовата човешка практика, поради което толкова е разпространено категоризирането на хората в морални категории не само като отделни индивиди, но и цели групи. Независимо от многостранната си обусловеност категоризацията е когнитивен процес, без който е невъзможно структурирането на заобикалящата ни действителност и възникващите ситуации около нас - като участници в тях или пасивни наблюдатели. Няма съмнение, че когнитивното развитие е неизбежна предпоставка за развитие на индивида изобщо и в частност- като носител на определен морал. Свой морал има и неморалният човек.

Всяка човешка постъпка, насочена към другите хора, природата и всяко друго живо същество, има морално измерение.

речник София 1994