Joomla Software solutions Template

Payday loan

В настоящето изследване се разглежда Културно-историческата теория на А. Н. Леонтиев, представяща фило- и онтогенетичното развитие на паметта. Акцентът на работата е върху анализ на процесите на преднамерено и непреднамерено запомняне в рамките на дейностните теории за паметта на А. А. Смирнов и П. И. Зинченко. На основата на изследванията на двамата психолози върху зависимостта на запомнянето от насочеността на дейността и смисловия характер на непреднамереното запомняне, ние изграждаме хипотеза за степента на ефективност на запомняне. Хипотезата доказваме, прилагайки опитната постановка на П. И. Зинченко.

УВОД

Психологическата теория за дейността е най-силната конкретизация на културно-историческата представа за развитието на човешката психика. В монографията си ‘’Проблеми на развитието на психиката‘’, Леонтиев разглежда хипотезата за произхода на психиката и критериите за психично, анализира процеса на психичното развитие под натиска и взаимодействието с културата. За разлика от Виготски, който казва, че човек живее в знаково обкръжение, Леонтиев се основава на факта, че човек съществува в един свят от вещи и идеи-продукти на духовната и материална култура. Основното в теорията на дейността е, че развитието на човека е процес на присвояване на продуктите на културата. Те са веществен запис на човешките способности, съдържат скрита програма за извършване на определена дейност. Продуктите са зададени като задачи, овладяването им става като субектът на развитието извършва адекватна на заложената в про-дукта дейност. Тази дейност включва два процеса - разпредметяване на продуктите на културата и опредметяване на дейността. Обектите на външния свят въздействат не непосредствено върху субекта, а преобразувани в процеса на дейността, чрез която инвидуалният на пръв поглед познавателен процес придобива социален характер, тъй като дейността винаги е социална по своя произход. Тя притежава формиращи механизми, изгражда всички висши психични процеси и функции. Първоначано дейността се проявява като комуникативен акт [майката учи детето да си служи с играчка], по-късно тази ‘’разделена между двама дейност‘’ се пренася във вътрешен план, интериоризира се, превръща се от външна, материална във вътрешна, умствена, индивидуална психична функция.

Паметта прави възможно осъществяването на дейността и същевременно се определя от съдържанието на тази дейност. Паметта осигурява тъждеството на Аза със самия себе си и отношението му с другите. Паметта е процес на преобразуване картината на света и съхраняването и в различни форми.

ИЗЛОЖЕНИЕ

В монографията си ‘’Развитие висшите форми на запомняне’’, Леонтиев проследява фило- и онто- генетичното развитие на паметта у човека. Принципният път, който е изминат от тази психична функция от нейните низши, биологични форми до най-високите, специфични човешки форми, е резултат от културното и социално развитие на човечеството.

Леонтиев отбелязва началния стадий като натурална биологична памет, която се характеризира със забежително непосредствено фиксиране.

Виготски дава обобщението -‘’човек си служи със своята памет, но не я владее’’.

В процеса на по-късното социализиране на психичните процеси, което става под влияние на развитието на по-висши форми на обществена дейност, става прелом в развитието на паметта, прибягва се до употреба на спомагателни средства, организиращи запомнянето. Според Леонтиев тази употреба изменя структурата на акта на запомняне - предишното пряко непосредствено запомняне става опосредствано, опиращо се на две системи или редици стимули – ‘’стимули-обекти на запомняне’’ и ‘’стимули-средства’’. Тези спомагателни стимули-средства имат форма на действащи отвън дразнители [скални картинки, дървени резки и др.] Усъвършенстваната им форма представляват писмените знаци - напълно диференциран и специализиран стимул-средство, който води до чисто независимо от паметта възпроизвеждане. Паметта се състои в това, че дадено действие може да бъде извършено във връзка с нови стимули, каквито не се съдържат в първоначано създалата го ситуация. Докато механизмът на действие на непосредствената памет поставя процеса на възпроизвеждане в зависимост от действието на ситуацията, аналогична или подобна в някои свои елементи със ситуацията на запомняне, опосредственото запомняне прави възпроизвеждането волево т.e. независимо от тази ситуация. По този начин в онази форма на паметта, която възниква въз основа на употребяване на спомагателни стимули-средства, правещи възпроизвеждането волево, вече се съдържат всички признаци, отличаващи висшата памет на човека от неговата низша, биологична памет.

По-нататъшното развитие на паметта върви сякаш по две отделни взимно свързани линии – по линия на развитие и усъвършенстване средствата за запомняне, които си остават във формата на действащи отвън дразнители, и по линията на превръщане на тези външни стимули-средства във вътрешни. Първата линия в крайното си продължение представлява развитие на писмеността. Втората линия е линия на развитие на същинската висша логическа памет, както и първата линия, тя е свързана непосредствено с общия процес на културно-историческо развитие. Социалната среда, под чието вияние се формира висшата човешка памет, от друга страна действа по посока разрушаване старите биологични паметови форми.

При втората линия на развитие на паметта става един вид еманципиране на средството за запомняне от неговата външна форма. За да може да се осъществи преминаването от употреба на външни стимули към употреба на вътрешни елементи от опита, необходимо е самите тези вътрешни елементи да са достатъчно оформени, разчленени и предходният материал на паметта да е достатъчно организиран. В този процес на формиране вътрешния опит на човека централната роля принадлежи на речта; именно в нея се създават необходимите за опосредственото запомняне връзки, създават се намерения. Може да се предполага, че самото преминаване, ставащо от външно опосредствено запомняне, към вътрешно опосредствено, стои в тясна връзка с превръщането на речта от чисто външна функция във вътрешна.

Хипотезата, че вътрешните елементи на нашия опит могат да изпълняват в поведението инструментална функция се подкрепя чрез изследване на явлението, наречено синопсия, състоящо се в това, че у възпроизвеждащия субект се появява вътрешен образ на определена графична схема, по която се разполага фиксираният в паметта материал и която помага за неговото възпроизвеждане

Според Леонтиев паметта на съвременния човек, въпреки че е по-слаба по органичната си основа, отколкото паметта на човека с примитивна култура, същевременно е много по-въоръжена. Това ‘’въоръжение’’, притежавано от съвременния човек е опосредстването на паметта. Теорията си за опосредстваното запомняне Леонтиев подкрепя с изследване, при което се извършва запомняне непосредствено на петнадесет думи и запомняне чрез петнадесет картинки, изобразяващи обекти и ситуации, близки до избраните петнадесет думи.

Във връзка с това изследване Леонтиев поставя въпроса, дали запомнянето без спомагателни средства и запомнянето с помощта на картинки са две различни функции или само като организираме по различен начин тези процеси с помощта на два различни методически похвати, все пак изучаваме в тези две форми една единна психична функция. Леонтиев отбелязва, че още при класическите изследвания на емпиричната психология, при които изследваните лица трябвало да заучават предлагания им безмислен материал чисто механично, се оказало, че някои изследвани лица все пак не можели да не превръщат своето запомняне в сложна дейност, характеризираща се с прилагане на едни или други спомагателни средства.

Този втори тип запомняне, означаван като интелектуален или изкуствен, в противоположност на първия – сензорен или механичен, представлява според Леонтиев [при липсата на специални изкуствени ограничения] всъщност единствения тип на развито човешко запомняне.

Изводът, до които се достига е, че резултатността на запомнянето става толкова по-голяма [и толкова по- малко времето за заучаване], колкото по-развита е перцепцията у изследваните лица, тоест колкото повече спомагателни средства те употребяват и колкото по-висши са тези спомагателни средства по своя тип.

Развитието на паметта според Леонтиев предполага преминаване от едни нейни форми към качествено развити нови форми. Очертава се една обща закономерност - като се започне от предучиищната възраст темпът на развитие на запомнянето с помощта на външни средства значително надминава темпа на развитие на запомняне без тяхна помощ; от първата училищна възраст, напротив, повишаването на показателите за външно непосредствено запомняне върви по-бързо отколкото по-нататъшното нарастване на опосредстваното запомняне.

От направените обобщения Леонтиев извежда общ закон - развитието на запомняне с помощта на външни стимули-знаци, т.е. развитието на висшите сигнификативни форми памет върви по линията на превръщане външно опосредствано запомняне във вътрешно опосредствано.

Предложената от Леонтиев културно-историческа теория позволява да се проследят процесите на развитие на паметта, на преминаването и от непосредствена [механична] в опосредствана [логическа] памет.

Леонтиев доказва неразривната свързаност на паметта на човека, както и на цялото му висше поведение със социалната среда. Културната трансформация на паметта, самото използване на минал опит позволява освобождаване на човешката дейност от автоматизъм.

Конкретен пробем от изучаването на паметта е процесът на запомняне. В изследванията на Леонтиев, споменати по-горе в настоящето изследване, се разглеждат опосредстваната и неопосредстваната форма на запомняне, като се установява, че всяко запомняне в една или друга степен е опосредстван процес.

По отношение наличието или отсъствието на целенасоченост на запомнянето съществуват други две форми на запомняне - преднамерено и непреднамерено. Върху темата за зависимостта на тези две форми на запомняне от човешката дейност са работили психолозите Анатолий Смирнов и П. Зинченко.

ПРЕДНАМЕРЕНО И НЕПРЕДНАМЕРЕНО ЗАПОМНЯНЕ

В своята монография ‘’Проблемъi психологии памяти’’ Смирнов прави обща характеристика на преднамереното и непреднамереното запомняне. Преднамереното запомняне е налице в тези случаи, когато непосредствен източник на мнемическата насоченост се явява съзнателното намерение за запомняне.

Обикновено на този вид запомняне се противопоставя непреднамереното запомняне, което се осъществява в случаите, когато не е поставена мнемическа задача, а дейността която води към запомняне е насочена към постигане на някакви други цели. Например, когато решаваме математическа задача не си поставяме за цел да запомним числовите данни в задачата. Целта ни е да решим задачата, но въпреки това ние запомняме данните, макар и не за дълго.

ПРЕДНАМЕРЕНОТО ЗАПОМНЯНЕ И МНЕМИЧЕСКАТА НАСОЧЕНОСТ

Мнемическата насоченост е от важно значение за продуктивността на запомнянето, тъй като намерението да се запомни е главно условие за успешно запомняне. Мнемическата насоченост не е винаги еднаква, съдържанието и се определя от нуждите, които трябва да удовлетвори запомнянето. Следователно може да се говори за насоченост на дадено качество на запомнянето, действаща редом с основните и най-типични задачи или нагласи, които се изменят във всеки отделен случай и определят качественото своеобразие на насочеността на запомнянето.

Какви са тези задачи и нагласи?

Всяка мнемическа дейност е насочена главно към ПЪЛНОТА НА ЗАПОМНЯНЕТО. В едни случаи пред нас стои задача [или нагласа] да се запомни цялото съдържание - пълно запомняне. В други случаи целта ни е да запомним само част от това, което възприемаме [главни мисли в текста, отделни факти]-избирателно запомняне.

Насоченост към ТОЧНОСТ НА ЗАПОМНЯНЕ – в едни случаи се отнася за съдържанието на това, което се запомня, в други - за формата, под която е представено. В последния случай съществуват две крайности - нагласа за буквално запомняне, учене наизуст и запомняне ‘’максимално със свои думи ‘’.

Насоченост към ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ НА ЗАПОМНЯНЕ - в едни случаи се стремим към запомняне на събития, факти, словесен материал в последователността, в която е представен. При други случаи такава задача или нагласа отсъства и дори повече или по-малко съзнателно си поставяме обратната задача - изменяме възприетата последователност на материала за да го направим например по-логичен или просто по-удобен за запомняне.

Насоченост към ТРАЙНОСТ НА ЗАПОМНЯНЕ. В едни случаи целта е продължително съхранение на материала, ’’завинаги’’. При други ситуации се стремим към съхранение за кратко време, по-точно до толкова, че да е възможно непосредствено възпроизвеждане.

Насоченост към СВОЕВРЕМЕННО ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ, т.е. възпроизвеждане в определен момент или при наличие на определена ситуация.

НЕПРЕДНАМЕРЕНОТО ЗАПОМНЯНЕ И НАСОЧЕНОСТТА НА ДЕЙНОСТТА

Вече видяхме голямото влияние на мнемическата насоченост върху запомнянето. Самият факт дали тя е налице или не, както и характерът и съдържанието на мнемическата задача,определят продуктивността и качественото своеобразие на запомнянето.

И двете не зависят само от мнемическата насоченост. Запомняне се осъществява в резултат и на такава дейност, която няма мнемически характер. Тази дейност също е насочена, макар и не към самото запомняне. Насочеността и е много различна и това влияе върху резултата от запомнянето, на това, което остава в паметта като резултат от немнемическата дейност.

Смирнов поставя въпроса за начина на свързване на резултатите от запомнянето с немнемическата насоченост на дейността при което вече имаме непреднамерено запомняне. За да получи материал, разясняващ този въпрос, Смирнов провежда редица опити - на изследваните лица се предлага да си спомнят някои факти от недалечното им минало. Не се поставя никаква задача за запомняне, в момента на случване нито след това от изследваните лица се изисква да си спомнят това, което са запомнили непреднамерено. Дейността, в чиито рамки се е извършило запомнянето, както всяка дейност, е била насочена. Задачата на опитите е да се проследи зависимостта на запомнянето от тези определени образи, характеризиращи насочеността на дейността, протичаща в естествени жизнени условия.

Проведени били две серии опити. В първия опит на изследваните лица се казало, че трябва да си спомня всичко, което им се е случило, когато са отивали от къщи към института, в който работят [на път за работа]. Изисквало се колкото може по-подробен отчет за всичко видяно, чуто, всичко, което са правили, за което са мислили, емоционални преживявания. Във втория опит, също неочаквано за изследваните лица, било предложено да си припомнят всичко, което се е случило в течение на едно научно съвещание на което са присъствали преди седмица.

Резултати от опитите-спомените на изследваните лица се отнасяли в по-голяма степен до това, което са правили, отколкото до това, което са си мислели. Съдържанието на мислите се помнело рядко и най-често само факта, че се е мислело. Спомените за действията са ясни.

Малкото мисли, които се помнели били свързани с това, което лицата са вършили. При описване пътя до института, изследваните помнели най-вече това, което било свързано с придвижването им, т.е. дейността.

Особеното е, че изследваните лица говорели и за нещата, които са се появили в качеството на препятствия на пътя им или тези които са облекчили предвижването. Общо казано помнели се затрудненията при придвижването, отсъствието им там, където са били очаквани.

Обяснение на получените резултати

Смирнов заключва, че характера на спомените се определя от насочеността на изследваните лица, които са се стремили към нещо при извършване на действията си [достигане на работното място навреме].

Според руския психолог съществуването на задача [цел] е създало нагласа у изследваните лица, определяща мотивите за действията им.

Придвиждането е целенасочено действие, свързано с определено условие [време] и представлява основната извършвана дейност. Затова мисленето остава на заден план.

Важно условие, определящо запомнянето в проведените от Смирнов опити се явява основната посока на дейността на изследваните лица.

Запомня се и всичко, което се отнася към основната линия на насоченост, а най-добре се запомнят нещата, които са се появили като препятствия, затрудняващи дейността.

ИЗВОД

Непреднамереното запомняне няма случаен и механичен характер, а притежава свой смисъл, зависещ от съдържанието и характера на човешката дейност.

НЕПРЕДНАМЕРЕНОТО ЗАПОМНЯНЕ И ДЕЙНОСТТА

В студията ‘’Непроизволъное запоминание‘’ П.И.Зинченко разглежда проблема за характера на непреднамереното запомняне, като отхвърля разбирането, че този вид запомняне е случайно запечатване на обекти, които се включват в границите на вниманието, когато то е било насочено към други обекти. Зинченко приема тезата, че основната форма на непроизволно запомняне се явява продукт на целенасочена дейност. Това положение определя методиката на изследване на непреднамереното запомняне.

За да се разкрият закономерните връзки и зависимости на непреднамереното запомняне от дейността, е необходимо не изолиране на материала от дейността, а включването му в нея.

Експерименталното доказване на тезата изисква организиране дейността на изследваните лица, така че един и същ материал в един случай е обект, към който е насочена дейността им [или тясно свързан с нея], а в друг случай обектът не е непосредствено включен в дейността, но се намира в полето на възприятие на изследваните лица, действайки на техните сетива. За целта Зинченко разработва методика, при която изследваните лица извършвали познавателна или игрова дейност с познавателен характер, а не запомняне. Става въпрос за действия с предмети, изобразени на картончета, като изследваните лица осъществявали възприемане, осмисляне на съдържанието и накрая разпределяне по групи. Същевременно в ъгъла на всяко картонче била написана цифра, но не се включвала в съдържанието на задачата и изследваните лица не трябвало да проявяват каквато и да е специфична активност към тези цифри. По време на целия опит обаче цифрите се намирали в полето на възприемане на изследваните лица, действали са на сетивата им. След като била завършена задачата за групиране на картончетата, изследваните лица били помолени да си спомнят предметите и цифрите върху картончетата. Съгласно предположенията се помнели изобразените предмети, а числата не.

Зинченко провежда и втори опит, при който се извършва познавателна, а не мнемическа дейност, но картинките и числата са в противоположни роли. В първия опит предмет на дейността са картончетата, а числата са обект на пасивно възприемане, докато във втория опит е обратното. Получените резултати били - запомнени са предметите върху картончетата при първия опит и цифрите при втория опит.

Резултатите от изследванията Зинченко определя като потвърждение на твърдението, че дейността с обекти се явява основна причина за непреднамереното им запомняне. Това положение според него се потвърждава не само от факта, че продуктивността на запомняне на предметите и числата е висока там, където те са били предмет на дейност от страна на изследваните лица, но и от лошото им запомняне, там където те са били само фонови дразнители.

В описаните опити Зинченко получава факти, характеризиращи две форми на непреднамерено запомняне. Първата от тях се явява продукт на целенасочена дейност. Тук се отнасят фактите -запомняне на картинките [предметите] в процеса на класифицирането им [първи опит] и на числата при съставянето на числови редове [втори опит].

Втората форма се явява продукт на разнообразни ориентировъчни реакции, предизвикани от обектите фонови дразнители. Тези реакции не са непосредствено свързани с предмета на целенасочена дейност.

Тук се отнасят единичните факти на запомняне на картинките във втория опит и на числата в първия, където те се явяват фонови дразнители.

Последната форма на непреднамерено запомняне е ‘’случайното запомняне ‘’. В действителност и това запомняне по своята природа не се явява случайно. Според Зинченко основна грешка допускана спрямо характера на непреднамереното запомняне, е опитът обяснението му да се изчерпи със случайното запомняне, което всъщност е само една неосновна форма на непреднамереното запомняне.

След като разгледахме основните особености на преднамереното и непреднамереното запомняне в монографиите на Смирнов и Зинченко, ще обърнем внимание на направените опити за сравняване на двата вида запомняне.

СРАВНЕНИЕ НА ОТНОСИТЕЛНАТА ЕФЕКТИВНОСТ НА
ПРЕДНАМЕРЕНОТО И НЕПРЕДНАМЕРЕНОТО ЗАПОМНЯНЕ

В научната публикация на Флорес в изданието под редакцията на Фресс и Пиаже ‘’Эксперименталъная психология ‘’ са представени някои от проведените изследвания върху степента на усвояване на материала при преднамерено и непреднамерено запомняне.

По правило за определени задачи преднамереното запомняне се оказва по- ефективно. Преимуществата му са потвърдени от различни изследвания.

През 1933г. в опита на Дженкинс се сравняват две изследвани групи заучаващи безсмислени срички, като едната била съставена от лица помолени да бъдат ‘’експериментатори ‘’, те трябвало само да четат безсмислените срички на други лица, които съставят втора група - на ‘’изследваните’’от, която се изисква запомняне. Преимуществото е на страната на преднамереното запомняне. Въпреки това разликите в броя възпроизведени срички не е рязка - 10,8 за непреднамерено и 15,9 за непреднамерено запомняне. Дженкинс дава следните обяснения за отчетената ефективност при липса на мнемическа задача основавайки се на интроспективния отчет на 8 ‘’експериментатора’’.

Изводите са: върху трайността на запечатване на материала в паметта оказва влияние разположението на запомнящите се стимули [най-добре - първите и последните срички в реда], честотата на възприемане или използване на стимулите в миналото, асоциативния ефект [запомняните срички се асоциират с някаква смислена дума], необходимостта да се поправят грешките на партнъорите [‘’изследваните’’].

Дженкинс заключва - при непреднамерено запомняне става актуализиране, на експлицитни и имплицитни нагласи. Експлицитната е свързана с ролята на ‘’експериментатор’’ - тя е за надзор и проверка. Имплицитните са създавани и несъзнателно, определят се като придобита в минал опит предразположеност на индвида за избирателно отговаряне на някои аспекти на задачата [Постман , Сандърс, 1946].

През 1955г. Постман, Адамс и Филипс също изследват ефективността на преднамереното и непреднамереното запомняне. Те установяват, че при значителна асоциативна сила на материала не се наблюдават различия между двата вида запомняне. При намалена асоциативна сила преимуществото на преднамереното запомняне нараства.

През 1943г. Бил и Форс провеждат опит с 12 безсмислени срички, напечатани с различен шрифт. Първата група изследвани лица имат мнемическа задача, а втората трябвало да оценяват степента на четливост на шрифтовете. Броят на запомнените, от двете групи, срички бил в полза на групата с мнемическа задача. След изравняване на групите чрез подбор на лицата с еднакви показатели и от двете и срок от 19 дни, се оказало, че при проверка на съхранения материал нямало съществена разлика между преднамереното и непреднамереното запомняне.

След разгледаните по-горе изследвания ние ще се опитаме също да сравним опитно ефективността на преднамереното и непреднамереното запомняне.

ХИПОТЕЗА НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

Може да се говори за относителност на преимуществото на едното или другото запомняне. Продуктивността на волевото запомняне се определя от наличието на мнемическа задача и често то е по- ефективното, но в случаите на активна мисловна дейност и боравене с материал с висока асоциативна сила ефективността на неволевото запомняне нараства и дори надвишава тази на преднамереното.

МЕТОДИКА НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

Материал.

За изследване на неволевото запомняне се използват 15 картички с

изображения на предмети .От тях 12 могат да се класифицират според изображението на предметите на следните четири групи – 1 /готварска печка, чайник, паничка; 2 /барабанче, топка, мече[детска играчка]; 3 /ябълка, круша, малина; 4 /кон, куче, петел; останалите три предмета са от различен характер- обувки, пушка, бръмбар. Освен картинката на предмети на всяка картичка в горния десен ъгъл е написана с черен туш по една цифра ,както следва-1, 7, 10, 16, 19, 23, 28, 34, 35, 39, 40, 42, 47, 50. [Дадената числова редица е използвана от Зинченко за изследване на неволево запомняне на фонови дразнители, в настоящия експеримент това няма да бъде включено].

Втора серия подобни 15 картички с изображения на предмети се използва за опитите за волева памет.От тях 12 се разпределят в следните групи-1 /автомобил, трамвай, параход или локомотив; 2 /морков, краставица, репичка; 3 /заек, мишка, таралеж; 4 /палто, панталони, ръкавици. Последните 3 картички имат нарисувани предмети, които не са свързани един с друг или с другите предмети - балонче, чашка, четка.

ПРОЦЕДУРА НА ОПИТА

Изследване на неволевото запомняне.

Първата серия картички се дава на изследваното лице [С], като се поставя пред него задачата да сортира картичките според характера на изображението. След като С завърши класифицирането, от него се иска да си припомни предметите от картичките.

Изследване на волевото запомняне

На изследваното лице С се поставя задачата да се запомнят картинките, но не се дава специално указание за сортирането им като средство за запомняне.

РЕЗУЛТАТИ

Анализ на резултатите

Като се сравняват резултатите от опитите за неволево запомняне със задача за сортиране с тези от опитите за волево запомняне без задача за сортиране, се установявя, че първият начин за запомняне дава при повечето изследвани лица по-добри резултати. Това се обяснява със значението на активната мисловна дейност, която благоприятства запомнянето. При последните три изследвани лица има обратни резултати - по-голям брой възпроизведени думи чрез волево запомняне .

Това може да се обясни с факта, че тези три изследвани лица са на възраст над 60 години, докато всички останали лица - на възраст около 20 години .

Изводи

От направения анализ на резултатите може да се заключи, че при извършване на активна мисловна дейност и наличие на материал с голяма асоциативна сила, съществува преимущество в ефективността на неволевото запомняне пред волевото.

Наблюдава се обаче тенденция на намаляване преимуществото на неволевото запомняне с увеличаване на възрастта. Докато през средната и горна училищна възраст това преимущество достига 45%, у възрастните то намалява до 15% [по Зинченко], като дори изчезва, заменяйки се от предимство на волевото запомняне.