Joomla Software solutions Template

Payday loan

Още в дълбока древност хората са установили, че в човешките взаимоотношения съществуват два вида поведение. Едното, което е свързано с такива постъпки, които се приемат от останалите и чрез които процесът на приспособяване протича плавно и постепенно. Вторият тип поведение носи в себе си елементите на диструктивност, т.е. то е ориентирано също към самата социална общност, но целта му е не да се приспособи към неговите изисквания, а точно обратното- да им се противопостави. Такива хора са получавали негативни оценки за себе си и ефектът от това е водил до постепенното им отхвърляне от общността. Те са оценени от тази общност като по-различни. Различието носи в себе си заряда на:

-          Съдържанието на перцептивните схеми, т.е. човек възприема дадено поведение като го съотнася към общоприетото за общността.

-          Структурата на типовете взаимоотношения, т.е. поведението се оценява от гледна точка на съществуващите норми на взаимоотношения имащи културен, религиозен, етнически и т.н. характер

-          От разглеждането на физиологичния статус на човека, т.е. човекът с определен вид заболяване се е смятал като по-различен и затова очакванията за неговите поведенчески прояви са свързани с оценката за различност. Това показва, че в историческото развитие на общностите, хората на основата на опита си постепенно са формирали критерии за оценка на социална значимост на индивидуалното поведение. Тези критерии във времето се развиват и придобиват статута на социални норми.

По своята същност всяко едно поведение изпълнява няколко функции:

-          Функция на активност, отнасяща се до това, че човек чрез поведението си демонстрира присъствие в социалната общност.

-          Приспособителна функция-чрез нея човек се приобщава към различните социални общности и съблюдава онези форми на поведение, които му дават възможност да се чувстват комфортно в тях.

-          Регулативна функция-чрез нея човек се стреми да проявява такива форми на поведение, чрез които значимата за него общност да го приеме, а не да го отхвърля. Тази функция е в основа на формиращите се в индивидуалното поведение механизми за това.

С възникването на психологията като наука се поражда необходимостта, реакциите, свързани с активността на човешкото поведение, да бъдат изследвани, чрез тях и хората, които ги проявяват. До така наречения донаучен период се е предполагало, че психофизиологичната различност, определяща хората с неприемливо поведение като застрашаваща част от обществото би трябвало да бъдат наказвани или унижавани. Логично за това са се търсели връзки между формата на поведение и външните физиологични дадености. Това е така наречения антропологичен подход в оценката на поведение, който продължава до 20-те год. на миналото столетие. Научният поглед върху човешката психика, факторите за нейното развитие, както и формите, чрез които се проявява в поведението водят до деориентирането на едно ново понятие-девиантно поведение. Думата  „девиантност” има латински произход ( deviacion ) и в превод означава обратен път. В този смисъл интерпретирането на понятието е отклоняващо се от системите, от актуални, социални взаимоотношения поведение, носещо в себе си деструктивност и развиващо се в зависимост от индивидуалните типологични особености на личността и социалната среда, в която тя живее.

Девиантното поведение е тип социално поведение. То носи в себе си заряда на индивидуалност, но е насочено към социалната общност и най-вече към социалните норми, регулиращи нейното съществуване. В този широк смисъл на понятието, девиантен може да се разглежда всеки човек, който съзнателно се противопоставя или демонстрира неприемането на социокултурните, правовите, нравствените, религиозните и др. видове социални норми.

Когато в психология на девиантното поведение разкриваме съдържанието в поведението на девиантната личност, акцентуваме върху синтезираното възприемане на понятието, т.е. девиантната личност е тази, която чрез поведението си показва неудовлетворението си от тип стереотип + личностни отношения, не приема или отхвъря съществуващите в общността социални норми и се стреми да им се противопоставя чрез нарушаване на обществения ред.

Девиантното поведение се различава от престъпното поведение, което още се нарича деликвентно, по това, че противопоставянето на социокултурните норми не води до нарушаване на правовите, независимо, че последните също са социални. Престъпната личност се формира чрез поредица от девиантни прояви, докато девиантната личност не винаги се развива в престъпната. Затова и хората с девиантно поведение се обозначават като правонарушители, а не престъпници.

От факта, че девиантното поведение се разглежда като съзнателен тип поведение, основаващо се на съблюдаването, на морално ценностни норми на поведение, разкриването на неговата специфика се влияе от възрастовото развитие, периодът през който се формират социално-ценностните ориентации на личността е началото на пубертета и този процес продължава до началото на юношеския период. Всички девиантни прояви ( скитничество, просия, джепчийство, нарушения на обществения ред ) се разглеждат като специфични за възрастта правоннарушения, лицата, които са техни носители, се наричат малолетни правонарушители ( до 14 год. ) и непълнолетни  ( до 18 год. ) по смисъла на закона. За възможността девиантното поведение да стане стереотип на поведение при тях, влияние оказват типа семейни отношения, взаимодействието между семейството и училищнта среда, влиянието на близкото социално обкръжение, членовете на референтната група и групата на значимите други. Като научна област, психология на девиантното поведение започва да се развива през средата на миналото столетие като част от социално психологическото знание и като елемент от криминалната психология. От социалната психология в нея, се разглеждат проблемите, отнасящи се до индивидуалното поведение със социална насоченост и формите на взаимоотношения в социалните групи. В криминалната психология, девиантното поведение се разглежда като предпоставка за формирането на криминални нагласи чрез усложняване на противообществените такива и степента им на изразеност в индивидуалното поведение, т.е. за да може едно поведение да бъде дефинирано като отклоняващо се и носещо в себе си съзнателността, е необходимо да се разкрие характера на нагласите и мотивите, които са в неговата основа.

Проблемите на  отклоняващото се поведение чрез оценка на различност в него, се разглеждат от различни научни области- ( педагогическа, социология, културология )

Съвременните автори, работещи върху проблемите на девиантността и девиантното поведение, определят необходимостта от наличието на критерии за оценяване на девиантно поведение като отклоняваща се. Такива критерии се приемат:

1. Изградените и формираните противообществени нагласи в отделен човек или група от хора, ориентирани към формалната група или към социалната общност като цяло.
2. Наличието на девиантни действия, т.е. съзнателно отделния човек или група от хора проявяват активност с цел нарушаване на социалните норми.
3. Демонстриране на противообществените отношения, т.е. провокиране на другите хора с цел удовлетворяване на потребностите относно придобиване на нещо или получаване, чрез негативизъм на нещо. Девиантните отношения формират девиантни по своята същност стратегии на поведение какво да направи в ущърб на другите хора.
4. Девиантността предполага устойчивост на девиантното поведение, т.е. прояви на неговите форми в различни по своята същност социални ситуации.

Тема 2

Предмет, обект и задачи на психологията на девиантното поведение

Като самостоятелна научна област, психология на девиантното поведение има свой специфичен предмет и обект на изследване. Те се обуславят от основни задачи, които още със създаването си дефинират нейното развитие.

Тези задачи включват:

1. Изучаване на психологическите закономерности, обуславящи възможностите за проява на девиантност.
2. Изучаване характерисиките на формите на проява на девиантност, включително в себе си агресивно поведение, конфликтно поведение, раннополово общуване, употреба на алкохол, наркотици oт подрастващите, отказ от храна.
3. Изучаване на съдържателната страна на формите на девиантното поведение, включваща противообществените нагласи, противооценки, девиантните действия, девиантните постъпки, механизмите на девиантно поведение от гледна точка на възрастовото развитие на личността.
4. Изучаване на взаимното влияние на проява на различните форми на девиантно поведение, търсене на взаимовръзките между тези форми, например агресивното поведение като форма на девиантно поведение, може да прерасне в конфликтно; ранното полово общуване да бъде фактор за проява на агресия; употребата на алкохол или наркотици да доведе до прояви на агресивност, конфликтност и т.н. Характерно за формите на отклоняващото се поведение е, че те синхронизират в него.
5. Изучаване на характерната същност и механизмите на девиантното поведение с цел осъществяване на психокорекционно въздействие, ориентирано към ограничаване на неговото разпространение или преминаване на индивидуално ниво към престъпно поведение.

Когато се разглежда девиантността като специфично социално негативно поведение, приоритетно се търсят причините за нейното реализиране.

Съвременните изследователи на девиантността разкриват тази причинна обусловеност, чрез достиженията на психологическата наука. Като основни фактори за проявата на различните форми на девиантност се представят:

1. Генетичната предразположеност. Тази идея се защитава от представителите на психодинамичното направление в психологията. Според тях, девиантното поведение е следствие от специфично, биологични и физиологични фактори, влияещи върху типа поведение. Психологическите характаристики на хората надграждат тези специфични особености и като краен ефект, отклоняващото се поведение се разглежда като начин за приспособяване. Така например в началото на миналото столетие се е предполагало, че хората с атлетично телосложение , със специфично разположение на очите, веждите, ушните миди, големината на дланите и ходилата, са фактори предопределящи възможността един човек да прояви отклоняващо се поведение. Към тази идея се придържа италианския лекар Чезаре Ламброзо. Според него агресията е заложена в човека и е свързана с реализирането на двата основни вида инстинкта: към съхраниение и към продължение на рода.

Зигмунд Фройд разкривайки структурата на психиката поставя в основата на подобен тип поведение сексуалния инстинкт. Либидонската енергия от него се насочва към реализиране на два инстинкта: към живота / ера / и към смъртта / танатос /. Всеки човек се стреми да изпита удоволствие, дори и тогава, когато разрушава нещо. Инстинктът му към смъртта е в основата на проява за реакции  с несъзнателен характер, които са насочени към другите хора или към себе си с цел унищожение и самоуниожение.

Юнг продължава идеите на Фройд, с ориентация към социума,  защитава идеята, че социалната среда е тази, която стимулира активността на човека и нейната насоченост. А според Адлер проявите на девиантност в поведението, са глад на социалното развитие на общността и съдържанието на социогенезиса на всяка отделна общност.

1. Според представителите на американската психологическа школа, както и идеите на представителите на руската психологическа школа, отклоняващите се форми на поведение са следствие от нарушените взаимодействия между личността и социалната среда като цяло.

Типовете нарушения са плод на неразбиране или недооценяване съдържанието на структурите от взаимоотношения и същесвтуващите социални норми. Установено е, че когато дадена социална ситуация се оцени от хората като фрустационна или застрашаваща изпълнението на техните социални роли, тогава отклоняващите се форми на поведение са част от оценките като отговор на тези ситуации.

1. Девиантната форма на поведение може да се представи и като съпътстващ елемент от индивидуалното поведение, носещо в себе си стремежът за удовлетворяване на социални потребности, провокирани от стремежа на човек да оцени тяхното удовлетворение като значимо за момента, т.е. девиантната форма на поведение носи в себе си характера на диструктивност само в рамките на отношението с близките хора.
2. ДФП / девиантна форма на поведение / е статистическа, значима за специфични социални общности и възрастови групи и се основава на факта, че тя се явява единствена като значима, тъй като другите са непознати. Този тип поведение се среща при социални общности, при които установените социокултурни норми трудно действат или се принизява тяхната значимост. Подобен тип социални общности имат полузатворен характер и ДФП се изявява като реакция на междугруповото противопоставяне.

В полузатворената общност, социалните механизми за привързаност и идентичност, формират оценката за груповото „ние”, което чрез поведението се противопоставя на друга група, обозначена като „те”. Този тип поведение е характерно за малцинствени и религиозни общности, както и за социални институции, в които временното пребиваване е част от онтогенетическото развитие на личността / домовете за отглеждане и възпитаване на деца лишени от родителски грижи /. Основните идеи, отнасящи се до изучаване на причинната обусловеност на девиантността предполага и разкриване на факторите, които са предпоставка за нейната проява през различните възрастови периоди.

Психология на ДП е тази научна област, която разкрива същността на тези фактори и тяхното влияние върху индивидуалното поведение и груповите оценки, както и възможностите за формиране на собствени социални норми, водещи до промени в социалните нагласи на хората.

Факторната и причинна обусловеност на различните ДП, както и възможностите за нейното преодоляване са предмет на научната дисциплина-психология на девиантното поведение.

Като непосредствени обекти се разглеждат лицата с отклоняващи се форми на поведение или социалните групи, в които възможността за тяхната поява е голяма. Тези групи в психология на ДП се дефинират като рискови групи, а децата попаднали в тях като деца в риск.

Тема 3

Организация и провеждане на изследвания по психология на деваинтното поведение

Като научна област психология на ДП строи своите анализи на резултати, които се получават от различни форми на изследователска дейност. Най-често използваните методи за получаване на данни за лица с отклоняващо се поведение или при които има предпоставки за това са методи, утвърдени в психологическата практика като беседа, наблюдение, естествен и лабораторен експеримент, прилагане на тестови методики и т.н. биографичен и автобиографичен метод.

За лицата с ДП е характерно използването на т.н. ретроспективен подход, т.е. получаването на данни за поведенчески прояви в детството и търсене на връзка между тях и актуалното настоящо поведение. За да може резултатите да се окажат значими е необходима добра теоритична подготовка на специалистите и практически умения за тяхното прилагане на практика.

Опитът на изследователите, работещи с лица с отклоняващи се форми на поведение показва специфични особености относно работата с тях, както и провеждането на изследвания.

Тези особености включват:

1. Специфични за обекта на изследване затруднения. Установено е, че лицата с ДП трудно сътрудничат или се съгласяват да бъдат обекти на изследвания. Те знаят, че тяхното поведение е по-различно и не желаят да стане достояние на много хора.
2. ДП се разкрива като постфакторно, т.е. след като девиантното действие  е извършено и психологът се е ориентирал към разкриване на причинната му обусловеност. За разлика от другите научни области, в кито установените личностни характеристики могат да имат прогностичен характер, то при лицата с девиантни прояви тези характеристики се разглеждат като специфични фактори, довели до извършване на девиантни действия.

Затруднения има и факта, че самото девиантно действие не може да се наблюдава в момента на извършването от психолога, а информацията за него се получава от други хора и често има субективен характер.

3.  Достоверността на информацията се увеличава тогава, когато тя се получи от няколко източника и ако те са разнопосочни се търси и независимо експертно мнение. Това е т.н. елемент на третата променлива.

4.  Характерът на личностното поведение се приобщава към определена форма на девиантно поведение. Ако девиантното действие е неспецифично, тогава този тип девиантно действие разглеждаме като изключение и наличието на девиации предполага анализа на сходни ситуации, в които поведението може да приеме някаква форма на изразяване, т.е. за изследване на ДП задължително се разкриват характеристиките на нагласите на лицето към себе си, към група от хора и към цялата общност.

5.  Отклоняващата се форма на поведение прдполага разграничаването й от нормалното социално поведение. За това всички изследвания и анализи, които се правят се основават на процес на сравнение на формата на ДП със социално приетите норми на поведение.

Резултатите от изследванията включват задължително в тях присъствието на две основни групи-основна и контролна; първата включваща лица с ДП и втората лица без установена такава форма.

6.Отделните форми на ДП се анализират непосредствено чрез анализ на личностните характеристики, социалнопсихологическата ситуация, в която девиантната личност проявява отклоняващо се поведение и оценката за него от общността.

7.Много често лицата с отклоняваща се форма на поведение имат неустойчив социален статус и принадлежат към т.н. маргинализирани общности. Поради този факт, когато се анализират експериментални данни, тази особеност се разглежда като вид променлива.

Агресията и агресивното поведение /АП/ в психология на девиантното поведение

Историческото развитие на социалните общности носи в себе си заряда на деструктивната форма на поведение, свързана със съзнателното желание на човек за нанасяне на физическа или психическа идея, стигаща до унищожение и самоунищожение. В психология на девиантното поведение този феномен се разкрива чрез агресивното поведение. Данни за неговото присъствие в обществото, съществуват още в древността. Приоритетно е описанието на агресивните действия, които се оценяват от гледна точка на морала и нравствените ценности. В зависимост от развитието на социалните отношения, АП / агресивното поведение / приоритетно се оценявало ситуитивно. Така например в мирни периоди, когато в обществените отношения доминират политически социалните контакти, АД-ия / агресивно действие / са носили отрицателни оценки. Затова и санкциите за тяхното използване са се изразявали приоритетно като се е налагало ..................или отделния човек се е отхвърлял от социалната общност. Не можейки да си обяснят причната за подобен тип действия , хората са смятали, че в такъв човек „са се вградили зли сили”. Те са първопричината даденият човек да проявява точно такова поведение и спрямо него са прилагани различни мерки / за изгонване на духа; употреба на билки, лишаване от храна, понасяне на физическа болка и дори изгаряне /. По съвсем различен начин АД и АП са се оценявали през т.нар.военни периоди.

Толерантността към АД през тези периоди е много висока и използването на АП се прилага като част от стратегията за оцеляване на общността или удовлетворяване на хранителни потребности. Тези основни разбирания властват столетия наред до момента, в който психологическата наука започва да разкрива причинната обусловеност на индивидуалното АП като част от масовото поведение, т.е. разграничават се типологията на агресивните действия на отделния човек, тяхното съдържание, насочеността или както и ефектът върху собственото поведение.

Самото АП започва да се представя като структура, съдържаща в себе си:

-агресивни нагласи

-агресивни отношения

-агресивни оценки

-агресивни действия, като се търси връзката между тях. Изхожда се от факта, че трябва да се разграничават две основни понятия: агресия и агресивно поведение.

Агресията се свързва с инстинктивното поведение на биологичния организъм да се защитава, когато възприеме външния дразнител като застрашаващ. Самозащитавайки се организма се стреми да продължи съществуването си. Самата оценка за заплахата функционира на психично ниво и се ориентира към праговите усещания. Степента на риска има индивидуален характер и затова се предлага разглеждането на специфичните реакции с агресивна насоченост както използва отделния човек от гледна точка на ситуацията, в която действа дразнителя. Така възниква първият тип научна теория, която обяснява връзката между агресията и социалната среда. Това е т.н. „Фрустрационна теория”. Представителите на чикагската психологическа школа са тези, които наименуват ситуацията фрустрационна, а специфичното съсътояние на психиката, което тя поражда като фрустрация. Самата психология е препятствена бариера спрямо удовлетворението на една или друга актуална потребност. Самото състояние фокусира поведението върху промяна на стереотипа, което води до напрежение и оценка на самата ситуация като фрустираща.

Вторият аспект на разглеждане свързва употребата на агресия с цел реализиране на агресивно поведение. Представители на този научен подход са гещалтистите и учените от психоаналитичните идеи. Според тях агресията е средство, начин, чрез който биологичният организъм се противопоставя на възможността за някакви смущения в развитието. АП съдържа в себе си агресията, тъй като тя е спонтанна реакция, чрез която негативните преживявания намират външен израз. Тъй като агресията се свързва с истинктите, то и самото АП в по-голямата си част има инстинктивен характер и е плод на процеса на псиспособяване на отделния човек към социалната среда.

АП в съвременните разбирания се представя като обединение на агресивните реакции и ....................на АП, т.е. до определен момент агресията може да изпълнява формата на защитен механизъм в поведението, но след това тя съзнателно се използва като механизъм за противодействие. В подобни случаи агресията е в основата на О и А отношенията / АО/. Приемането на АП като съзнателен акт от активността на човека води и до това, че човек, който го проявява, получава негативна социална оценка, той се дефинира като агресивен.

Когато агресивността в индивидуалното поведение има устойчив характер,  (тя се прилага в различни по съдържание социални ситуации или се провокира в такива ), тогава говорим за форма на ДП. В психологията на ДП, АП се разглежда като отклоняващо се, като следвствие от:

1. Установени смущения в социализацията на личността, водещи до промяна на нагласи, цели, мотиви на поведение, ценности, включващи диспозиционна система.
2. Привикване на отделната личност към стереотипа на поведение, имащо в основата си противообществен характер, т.е. демонстрация на агресивни механизи води до включване в поведението на човек на т.нар. агресивни стереотипи. Последните са поведенчески актове, ориентирани към използването на АП в различни ситуации. Преобладаващо звено в този тип поведение е установяване на агресивни модели на поведение в детска възраст и използването им през целия съзнателен живот на човек.
3. АП в психология на ДВ се разглежда като стереотипно, но носещо в себе си силно емоционално напежение. Лицата, които го прилагат имат висока тревожност, затруднения в оценяване на актуалната ситуация / стремеж за доминиране в нея, проява на упоритост и отстъпчивост /. При оценката за възприемането на другия човек те включват критерии, които не се отнасят до неговите личностни характеристики, а до оценката на неговите действия като враждебни. Стереотипността предполага и невъзможността друг вариант на поведение да се окаже актуален , т.е. установява се разминаване между собствените оценки и оценките на другите хора, което води до преживяване на безсилие и безпомощност. Подобна ситуация предполага промяна на нагласи за които човек не е подготвен.
4. АП води до ограничаване на социалните интеракции. Човек изпитва неудовлетвореност от общуването си с другите хора, възприема ги като противници и предпочита да ги победи, да се конфронтира с тях вместо да ги разбере.
5. Изследвнията върху агресивността показват, че когато тя е активна в поведението, силно се принизява самоконтрола. Човек реактивно действа и решава колкото е възможно по-бързо взаимодействието с другите хора да бъде преустановено.
6. АД, когато активно се прилагат, променят психологическите характеристики на човека, той става неотстъпчив, злонамерен, злопаметен, трудно извършва логически ситуативни връзки и често от страха си за неуспех прилага жестокост.

Чрез ретроспективния метод в психологията е установена връзка между насилието, жестокостта и агресията. Целенасоченото прилагане на агресивните действия води до преминаването им в по-краен вариант-употребата на насилие. При него съзнателно човек формира мотив за физическо унищожение на другия човек или хора. Установено е, че когато в детството детето е изпитвало удоволствие от унищожаването на животни, в периода на пубертета и юношеството мотивите за насилие се формират по-лесно.

Малтретираното дете в семейството или оказало се жертва на насилие от страна на други хора, силно влияе върху проявите на агресивни действия, насилие и дори убийства в последващи възрастови периоди.

7.  За използването на АД и прилагането на АП като адекватна „форма на социална активност”, силно влияе т.н. акумулирана обида, т.е дългото и продължително възприемане на негативни оценки и обиди от хората, стимулират напрежение с огромен енергиен заряд, което намира своята проява тогава, когато степента на самоконтрол е висока, но човек усеща, че не е в състояние да контролира емоциите си, поради високото енергийно напрежение. Плод на акумулираната обида може да бъде не само високата стойност на агресивното действие, но и желанието за унищожение на източника, провокирал това напрежение. За акумулираната обида е характерно, че тя се развива във времето.

В психологическата наука се срещат няколко вида агресия:

1. Пряка агресия / ПА /- тя се изразява  в това, че агресивните нагласи и отношения се проявяват чрез демонстрация на АД, свързани с употребата на физическа сила или вербални изказвания. За нея е характерно това, че се проявява при непосредствения контакт на хората, очи в очи, а се декларира степента на проявена агресия.
2. Косвена / непряка/ агресия / КА /- е форма на проява на АП, при която АД са плод на въздействието на друг човек или хора върху поведението на агресора. Индиректните въздействия / въздействията от вън на човек или хора / включва манипулативни послания, заплахи или демонстрации / извършването на силно АД от отделен човек се приема като модел за проекция на това бездействие, когато агресосрът определя насочеността му.

Бащата учи детето да се бие като му показва агресивно действие, приложено спрямо предмети или животни.

От изследвания, проведени върху лица-агресори, се установява, че непряката агресия при тях предшества пряката, но не във всички случаи. Когато агресорът е несигурен в постигането на крайния ефект, той предпочита да привлече за извършването на АД и други хора. Последният манипулира чрез изразяването си на агресивна нагласа или агресивно отношение, което е всъщност косвена агресия.

3.   Вербална агресия- при нея агресивното отношение се изразява чрез слово, включващо заплахи, негативни оценки, обидни думи, обосновани чрез анализ на чуждо поведение. Всяка ВА има носител и конкретен получател на посланието. Много често самото послание поощрява проявата на пряка агресия. Значимостта на съдържанието на посланието се определя от това доколко носителят му е готов да демонстрира агресивно поведение.

Изследвания върху ВА показват, че тя приоритетно се използва от жените и се свързва по характеристики с непряка агресия. За разлика от тях, мъжете използват приоритетно пряката агресия.

4.    Инструментална агресия- при този вид агресия, същата се използва като инстумент, чрез който човек удовлетворява свои потребности или постига поставените си предварително цели.

При ИА, агресорът предварително знае какво иска да постигне и използва такива похвати за това, които са му познати. Освен собствените действия, агресорът може да използва като инструмент и психологическите нагласи на другите хора / един политик може да настрои своите избиратели срещу използваните от тях агресивни действия като им внуши от къде идва заплахата за техния жовот или съществуване. Един военноначалник насочва директно войниците си към унищожението на врага, чийто образ той е дефинирал. Индиректната агресия при различни масови прояви се свързва и с това, че нейният носител е този, който стимулира поведението на тълпата и отделния човек, бидейки част от нея проявява агресивни действия, които не са характерни за неговото реално поведение. В този случай внушението като механизъм изпълнява функцията на ИА и се основава на ефекта на въздействие на активността на силните в тълпата хора. Основните форми на АД се разкриват чрез механизмите, които са плод на психологичните структури в личността, което показва, че АП съдържа в себе си АД, но техният обем зависи от механизмите, които обуславят възможността им те да се реализират. Говорим за АП като отклоняваща се форма тогава, когато едновременно действат нагласите, мотивите и действията, имащи за цел да причинят вреда на друг човек или други хора и това се осъзнава от агресора.

Фактори, влияещи върху формиране на агресивни нагласи в детството.

Съвременните социални условия определят детскто поведение от гл.т. на проявата на АД като рисково, т.е. установява се, че възрастовата граница на употреба на АД спада, което не се свързва с психофизическото разитие на детето. Подобни резултати показват значимостта на външните за личността форми, които влияят върху цялостния познавателен свят на детето. т.е. възприятието, представите, паметта, мисленето и въображението.

Познавателния обем на малкото дете включва възприемането на действия, които непосредствено са в неговото полезрение, тъй като абстрактно-логическите операции имат ограничен обем. Детето непосредствено оценява онова, което възпиема в момента чрез анализаторите си. Това дава основание към факторите, влияещи върху формирането на механизмите на АП да оказват влияние.

1. Съдържанието на взаимоотношенията в семейството и близкото социално обкръжение. Когато едно дете възприема многократно агресивни действия, реализирани от неговите родители, то съхранява в паметта си динамиката и процесуалността на проявата им и формира представа за семейните отношения, които съдържат единствено тези действия, т.е. агресивността  в семейната общност се възприема като социална норма.
2. Средствата за масова информация / СМИ /. СМИ имат за цел да покажат динамичността в социалните отношения както и техния характер. Затова се правят както публицистични предавания, така и информационни. Като част от последните се прилагат „интерпретациите” на човешките отношения, чрез измислени анимационни герои. Малкото дете възприема тази измислена ситуация като реалност.
3. Влиянието на социалните институции / училище / които формират социалните нагласи на децата. В тях приоритетно в готов вид се представят морално-ценностните норми като регулатори на човешкото поведение. В училищна среда детето моделира социалната си активност, чрез възприемане модела на своя учител и неговата оценка за поведението на суъчениците му. Този илюзорен модел се различава от реалното социално поведение, което детето прилага в ситуации, в които този модел е неефективен. Подобни ситуации то оценява като застрашаващи и тъй като няма умение да се справи с тях, се вгражда със стереотипен негативен модел на поведение. Малкото дете, както и подрастващият имат ограничени комуникативни умения, чрез които да оценят реакциите на другите хора адекватно, а прилагат към тях морални критерии за оценка-спрямо добрите са тихи и внимателни, а спрямо лошите- агресивни и нападателни. Тези критерии за оценка се основават и на факта, че индивидуалното поведение, социалните критерии за оценката му са ограничени и малкото дете и подрастващият се стремят да се себедокажат и научат повече за себе си. При тях въпросът „ Кой съм аз? Какво мога да постигна? „ е по-значим отколкото как това да стане.

Тема 4

Отчуждението в психология на девиантното поведение

Съвременните общности развиват една нова форма за оклоняващото се поведение, свързано с отказа за проява на социална активност или нежелание за включване в социални контакти и бягство от възможността оценката на другите хора да се окаже решаваща за поведението на отделния човек. Това социално явление с психологически характер се нарича отчуждение. Коренът на думата включва определянето на човек като чужд, отделящ се от нещо или някого, което показва, че отделният човек може съзнателно да оцени ефекта от пребиваването си в малки и големи социални общности и системите от отношения, които трансформират тези оценки към самооценката. Като социално явление, отчуждението предполага наличието на специфични фактори от социалната среда и взаимодействието на личността с нея за оценка на степента на отчужденост. Факторите, обуславящи наличието на процесуалност в развитието на отчуждението включват:

1. Субективните оценки на отделния човек за значимостта на социалните контакти с него. Когато той чрез анализа достигне до заключението, че те са ненужни, че те застрашават емоционалния му живот, тогава той предприема процес на отделяне от тях, игнорира ги и проявява самоизолация, включваша процес на самоотчуждение.
2. Съществуващите структури от социални отношения и техните носители, установяват заплахата или пагобното присъствие на човек или хора, които заплашват целостността на общността или нейното пълноценно функциониране. В този случай се задейства процесът на социално отчуждение, който се нарича „игнориране на другите”, отхвърляне, отстраняване и носи в себе си оценката на ненужност за свой член или група хора.

Когато се разглежда проблемът за алиенацията е необходимо да се обърне внимание на факта, че тя също се оценява като негативно социално явление, но критерии за оценка се отнасят само за цялата социална общност. Разкриването на процеса на отчуждение вкчва анализ на понятията себеотчуждение, социлано О и алиенация. Последното в социалните науки, а чрез тях и в психология на ДП се представя като синоним на термина „ отчуждение”.

В основата на процеса, свързан с отделянето на човека от група хора, социалните ценностни, социално значимите нагласи, социално значими форми на поведение, носи в себе си елемента на стадийност, т.е. човек не може да реализира чрез поведението си процес на отчуждение в следствие на възрастови особености, кризисни и критични ситуации с висок емоционален заряд, както и частично отхвърляне на възможността да реализира функционално своите роли. Това прави понятието „отчуждение” близко по съдържание до понятието „самота”. В психология на ДП тези две понятия значително се различават. Самотата е субективно чувство, свързано с преживяванията на отделния човек, относно негови постъпки, постъпки на други хора и оценките за тях. Самотата е естествен процес, покриващ се и с нагласите на отделния човек. Оценката за нейното присъствие в ежедневието на човека не се свежда до негативизъм / човек, когато се готви за изпит има потребност да бъде сам /. Продължителното преживяване на самотата променя тази оценка тъй като личността е социално явление и тя се нуждае от контакти с други хора. Продължителното преживяване на самотата поражда отрицателни емоции, тъжни чувства, които наслагвайки се във времето могат да променят нормалното емоционално състояние в депресивно.

Когато разглеждаме отчуждението като псих. феномен, обръщаме внимание върху факта, че неговата проява в рамките на индивидуалното съзнание е ориентирано не само към емоционалната сфера, но и към цялостния начин на живот на даден човек. Т.е. отчуждилият се човек променя характера си, насочеността на личните и соц.си оценки относно СЪДЪРЖАНИЕТО И СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ. Затова първите изследователи на процесите на соц.отчуждение са немските философи- Е. Кант, Фоербах. Идеите за субективния дух при тях-еманацията на духа, развитието на способността за оценка, са в основата на стремежа на човека да се приобщи към соц. свят или да ги игнорира, т.е. процесът на отделяне ( отчуждението ) има строго субективен характер и влияе върху ФОРМИРАНЕТО НА СОЦ. НАГЛАСИ НА ХОРАТА ( как те възприемат света като цяло ) хората в него, междуличностните отношения, структурите на соц. интеракции и т.н.  Тези идеи на философите се използват от соц. психология, за да обяснят съдържанието на субективните оценки на отделния човек.  Този, който ОЦЕНИ необходимостта за него от соц. общност, ТОЙ ТАКА ОРГАНИЗИРА СВОЕТО ПОВЕДЕНИЕ, ЧЕ ДА СТАНЕ ЧАСТ ОТ НЕЯ И ДА ВЛИЯЕ ВЪРХУ ПРОЦЕСИТЕ, ФУНКЦИОНИРАЩИ ТАМ. Точно обратното става с отчуждилият се човек, той оценява като безсмислено ПРИСЪСТВИЕТО СИ В СОЦ. ......И СЕ СТРЕМИ ДА Й СЕ ПРОТИВОПОСТАВИ ИЛИ ДА ИЗГРАДИ ТРАЙНИ АНТИСОЦИАЛНИ НАГЛАСИ В СВОЕТО СЪЗНАНИЕ. Отчуждението в псих.на дивиантното поведение се разглежда във втория аспект на понятието-дивиантната личност оценява функциониращите соц.норми и тяхното следствие в соц.отношения, КАТО ЗАСТРАШАВАЩИ ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА Й ЦЯЛОСТНОСТ, КАТО НЕНУЖНИ И ДОРИ БЕЗСМИСЛЕНИ.

Първите изследвания върху проблемите на отчуждението в рамките на псих. на дивиантното поведение УСТАНОВЯВАТ, ЧЕ ХОРАТА, КОИТО СА ИЗПАДНАЛИ В ОТЧУЖДЕНИЕ ДЕСТАБИЛИЗИРАТ ВРЪЗКИТЕ СИ С ДРУГИТЕ ХОРА, ПРОЯВЯВАТ НИСКА СОЦ.АКТИВНОСТ, НЕПЪЛНО РЕАЛИЗИРАТ СОЦ.СИ РОЛИ И ВИДЪТ ДЕЙНОСТ, КОЙТО ИЗПЪЛНЯВАТ. Самите те се оценяват като дисфункционални, преживяват това и предприемат форми на поведение, което е ориентирано към използването на отклоняваши се форми. Избраната форма зависи от степентта на нарушени взаимоотношения както и от индивидуалните психологични характеристики. Първите изследвания обясняващи отчуждението като дивиантна форма на поведение се свързват с идеите на бихевиористичното направление в психологията. Свързвайки стимулното поведение със ситуациите, в които то се провокира или проявява, оказва, че като специфична форма на поведение отчуждението е ориентирано към :

1.степента на заплаха от външната среда

2. Псих. въздействие на хора от тази среда

3. Като променя диспозиционната система на личността.

4. Като кризис на индивидуалните и соц. ценности

Научното обяснение на феномена отчуждение се свързва и със степента на равитие на социално-икономическите, политическите, религиозните, социокултурните взаимоотношения. Първият, който подробно представя тези идеи е американският психолог Шломо Шохар. В своето произведение „ Разумът на Тантал” той представя социалното отчуждение, чрез две понятия:

1. сепарация-отделяне на едно нещо от друго

2.партиципация-влияние на едно нещо върху друго

Сепарацията авторът представя като неодовлетвореност на човека от някои хора или СПЕЦИФИЧЕН ВИД ОТНОШЕНИЯ СПРЯМО НЕГО. Самият термит „сепарация” той ориентира към социална ситуация, в която степента на преживяване води до изграждане на субективни нагласи, влияещи върху оценката за промяна на индивидуалното поведение и отношение на човека към себе си и другите хора. Самата промяна носи в себе си потребността да се потърсят нови варианти, които авторът свързва СЪС СОЦИАЛНАТА РОЛЯ И СОЦИАЛНАТА АКТИВНОСТ НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК. Този процес той обяснява чрез две понятия:

1.перципиен

2.агент

Перципиентът е човекът, върху който се оказва някакво влияние и той е в невъзможност за използване на стереотипното си поведение,т.е. самата съдържателна страна на взаимоотношенията на един човек с другите хора, се оценява като застрашаваща изпитването на чувството на удоволствие и удовлетворение. Тази заплаха провокира в отделния човек желание за противодействие, тъй като съхранението на позитивните чувства стимулират проявата на активност ( изборът на вариантно поведение ). В подобни ситуации човек се чувства отделен от точно този тип поведение, който е застрашаващ и оценката му за тях е негативна.

Агентът е този, който чрез социалната активност контролира процеса на взаимодействие. Той е този, който налага необходимостта от промяна и в този смисъл, оказва влияние относно извора на вариантно поведение. Всяко стереотипно поведение носи в себе си вариантите на повтаряемост и чрез тях протича процеса на социална адаптация. Когато тези варианти са ограничени, тогава изборът на вариант е ориентиран към такъв тип поведение, който подпомага процеса на социална адаптация, но променя неговта насоченост. Например аутсайдерът в една социална група, спрямо който се предявяват негативни оценки, с времето преживява своята непълноценност и търси социлана реализиция в такъв тип поведение, който да е различен от прилагания до този момент. Той се стреми към присъствие към такива соц. общности, в които изпитва положителни преживявания от факта, че:

общността оценява аутсайдерските му позиции и го приема като равнопоставен                ( всички аутсайдери се обединяват ). Подобна социална ситуация формира индивидуалното съзнание - АНТИЦОСИАЛНИ ЦЕННОСТИ, КОИТО ПРЕТРАНСФОРМИРАТ ЦЯЛОСТНИТЕ СХЕМИ НА ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ХОРАТА. Отчуждилият се например от един ученически клас ученик демонстрира негативното си отношение към всички училища и не желае да ги посещава. Партиципацията като понятие е ориентирано към взаимните негативни оценки на участниците в процесите на социални интеракции ( отношения ). Отчуждението е форма на субект-субективните отношения и в този случай, отделянето на индивида от съдържанието на тези отношения е следствие не само от неговите негативни оценки, а и от взаимооценките. В подобни случаи толерансът към тези негативни оценки е много нисък и негативните емоционални преживявания се демонстрират постоянно, тъй като те са взаимни. Естествен ефект от тях е отхвърлянето на взаимовлияние, т.е. всяка от страните се стреми да ИГНОРИРА присъствието и значимостта на другата страна. Процесът на отчуждение според идеите на Шохар се отнася до индивидуалното съзнание и се свързва с:

1. Индивидуалните типологични характеристики - степента на проява на всички познавателни психични процеси със соц.насоченост ( социални схеми на възприемане, соц. представи, ниво на оценка на соц. илюзии, ниво на оценка на соц. критерии за възпроизводство на индивидуално поведение, соц. нагласи, соц. мотиви на поведение ), индивидуалните прояви на психичните състояния, психичните черти на личността, акцентуациите ( преход между нормални псих. черти, които са нормални за човека и преминаването на тези черти в патологична проява ) на характера и възможността за социална адаптация към структурите от соц. отношения.

2. От интерпесоналния опит, свързан с неговия онтогенезис. В определени възрастови периоди, каквито са пубертетната възраст или юношеската, процесът на соц. отчуждение е свързан със специфичните особености на тези периоди. В периода на пубертета детето проявява силна чувствителност към соц. оценки за него и тъй като в поведението му социалноценностните ориентации за реазлизиране на соц. активност са в процес на изграждане, отчуждението може да бъде следствие от недооценяване значимостта на социално приемливото поведение. Естествената реакция на еманципация и сдружение подпомага формирането на поведенчески модел, основан на пробата и грешката. Отчуждението от поведението и отношението на другите хора може да доведе до стремежа чрез противопоставяне на съществуващите типове отношения, детето да търси своята значимост. В юношеството процесите на отчуждение носят в себе си заряда на оценката на близкото социално бкръжение, която влияе върху процеса на социална идентификация ( Ериксън ), т.е.  Аз се възприемам, аз се оценявам като социален човек и желая да ме приемат като такъв. Процесът на соц. идентификация е свързан със стремеж за доближаване към света на възрастните, в които реализирам такъв тип поведение, който да ми помогне аз да се почувствам част от голямата социална общност. Когато в групата на значимите други присъстват хора с антисоциални нагласи, тогава степента на възприемане на тези нагласи и от юношите е голяма. Те по-ярко от подрастващите демонстрират противообществени прояви като смятат, че по този начин влияят върху функционирането на соц. ценности.

3. Степента на изразеност на социалните отношения. Установено е, че колкото в повече като брой социални отношения участва, толкова отчуждението като психичен феномен се проявява по-рядко.

4. Друг американски психолог, който разглежда промените на отчуждението е Ричард Шахт. Той въвежда в соц. психология синоним на понятието „отчуждение” , взаимстван от правото- алиенация. Според него алиенацията е естествено соц. явление, свързано с ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА НА ЛИЧНОСТТА, СПРЯМО ГОЛЯМАТА СОЦИАЛНА ОБЩНОСТ. Чрез взаимоотношенията, в които участва, човек реализира ПРОЦЕС НА СРАВНЕНИЕ и чрез него оценва соц. си връзки. Всеки човек резлизира подобен тип връзки постепенно, утвърждава в себе си идеята за тяхната необходимост за постигане на личностните цели. Той избира такива соц. общности, които му помагат това да стане факт. Като социално същество човек удовлетворява потребността си да принадлежи към дадена общност. В същия момент обаче всяка принадлежност предполага възприемането на нормите на поведение, регулиращи взаимоотношенията между хората в тази общност, т.е. човек избира такива общности, в които индивидуалните му соц. оценки съвпадат с оценката на нейната черга. В живота на човека обаче съществуват общности, в които този избор не може да бъде променен        ( човек не избра своите родители, своите роднини, държавата, в която се е родил, религиозните норми, характерни за обществото / религиозните и етническите си ......по рождение / ). Спрямо тях обаче той прилага същите критерии за оценка на другите видове социални общности ( референтна група, ученическа група, производствен колектив и т.н. ). Много често  в индивидуалния опит тези значими за отделния човек групи се оказват различно функциониращи. До периода на пубертета детето положително оценява своите родители, своите приятели, своите съседи и се гордее със своята религиозна, етническа и национална идентичност. По-късно детето започва да търси ценността на различните социални общности за индивидуалното си развитие. Този процес предполага съхраняване или противопоставяне на тези общности, именно на основата на процеса на сравнение, реализиран от подрастващия и зрелия човек. Така постепенно в индивидуалните му представи и оценки една социална общност заменя друга или той съзнателно увеличава тяхното влияние върху неговото поведение. Продължителното негативно оценяване например на ученическия клас води до отказ от учене, негативното оценяване на семейната общност до страх от проява на интимно-личностни контакти и дори до създаване на семейна общност. Самите соц. нагласи, отнасящи се до игнориране значимостта на етническата, религиозната и националната идентичност, стават по-настойчиви с възрастта, когато емоционалните оценки дори и възприети отвън, се затвърждават в рационалното обяснение на тяхната нефункционалност. Стремежът за тяхното отхвърляне не предполага демонстративност с поведението, а е ориентиран към възприемането на други социалани ценностни образувания, които отговарят на възникналите с възрастта нови социални потребности. Процесът на алиенация в този случай е свързан с отделянето на човека от естествените му социални характеристики, включващи приемственост на модели на поведение или защита на устоичиви социални норми и твърдения.