Изследвания върху оптимизма в съвременната психология[1]

Софийски университет, Варненски свободен университет и Пловдивски университет

Психологията на ХХ век твърде дълго се е фиксирала върху дезадаптивни, девиантни и патологични феномени и личностни особености на индивидите. В последните десетилетия се правят множество опити да се разработват проблемите и спецификата на здравата личност. Това се най-често се нарича “позитивна психология”, “акмеология”, “психологическо здраве”, “субективно благосъстояние” и пр. В тази линия се нарежда проблематиката, свързана с психологическите измерения на феномена “оптимизъм”. В настоящия доклад ще направим преглед на избрани публикации от англоезичната база данни EBSCO: Academic Search Premier, която предостави повече от 400 научни публикации с ключова дума “optimism” за 20 годишен период. Бяха прегледани всички резюмета, а над 50 извадихме в пълен текст. Следващият текст представя водещите идеи и изследователски насоки в проблематиката на оптимизма за този период.

Исторически погледнато, Stassle & Handler, 1999; Stassle, McKee & Plant, 1999; отбелязват, че Хенри Мърей е първият изследовател на оптимизма в емпиричен план като за целта е използвал създадения от него Тематичен аперцептивен тест (ТАТ). В по-старите изследвания много от аспектите на оптимизма се отнасят към по-общата категория “надежда”, която ще бъде разгледана по-нататък в нашето изложение.

Всъщност конкретно-психологическото изследване на оптимизма, както и на много други феномени, започва с изобретяването на методики, измерващи аспекти и качества на преживяването, обозначавано като “оптимизъм”. Първата емпирична методика, използвана широко и днес, е предложена от Scheier & Carver, 1985 и се нарича LOT (Life Orientation Test). Тя е предназначена да измерва оптимизма и песимизма като два полюса на едномерно понятие. Състои се от 12 айтема (твърдения) - 4 с оптимистично съдържание, 4 песимистични твърдения и 4 дистрактора като 6 са формулирани позитивно, а другите 6 – негативно. Всеки айтем се оценява по 4 бална скала. В оригиналното изследване ЛОТ е апробиран върху 624 студенти. По-късно Scheier et al., 1994 предлагат ревизирана версия на своя тест, обозначавана като LOT-R. Всъщност това е опростен вариант е съставен от 10 айтема (3 оптимистични, 3 песимистични и 4 дистрактора) и отново 4-бална скала за оценяване. Авторите са показали коефициент на корелация между двете версии .90 (LOT-R и LOT) като са го приложили върху 2055 студенти.

За оценяване на оптимизма често се използва Attribution Style Questinnaire (ASQ) /Въпросник за атрибуционен стил/, предложен от Мартин Селигман през 1979. Първоначалното използване на въпросника е било да се установява спецификата и степента на заучената безпомощност. Тестът се състои от 12 хипотетични ситуации (6 позитивни и 6 негативни) и установява как хората си обясняват добрите и лошите събития, с които се срещат в живота. В последствие Селигман разширил теорията си за изследване на способите за формиране на оптимистичен индивид (Seliman, 1991, 1995). На основата на стария атрибуционен въпросник Селигман е разработил тест за оптимизъм. Той е достъпен чрез българското издание на Seligman, 1991 (Селигман, М. Как да бъдем оптимисти. С. Кибеа, 2001). Там е приведен тестът “Проверете доколко сте оптимист” (с. 69-77). Част от съдържанието на книгата представлява наръчник по интерпретацията на последния тест.

Широко се използва, особено в клинични изследвания, Beck Hopelessness Scale (Beck, 1981), /Скалата за безнадеждност на Бек/. Тя се препоръчва като мярка за оптимистично-песимистично мислене.

По-късно е разработена Optimism/Pessimism Scale (O-P Questionnaire) от Dember & Brooks, 1989. Скалата за оптимизъм/песимизъм на Дембър и Брукс е предназначена да установява оптимизма и песимизма като два края на единно измерение и се състои от 56 айтема (18 в оптимистичната субскала, 18 в песимистичната субскала и 20 дистрактори). Айтемите се оценяват по 4-бална ликертова скала. Извършено е съпоставително изследване на LOT-R и O/P Questionnaire (Burke et al., 2000). Прави се заключение, че LOT-R е по-подходящ за измерване на диспозиционален оптимизъм, а O/PQ за измерване на оптимизма като състояние (state optimism).

Рядко се прилага една по-стара скала General Expectancy for Success Scale (GESS), предложена от Fibel & Hale, 1978. Тя се състои от 30 айтема, започващи “В бъдеще очаквам, че ще ...”. Тя е модифицирана от Fischer & Leitenberg, 1986 за американски деца и от Koizumi, 1995 за японски деца.

Създават се и експресни измерители на оптимизъм. Cassidy, 2000, конструира съвсем кратката A Short Scale of Optimism, състояща се само от 4 айтема.

Макар и първи в исторически план, все още продължават успешно да се използват проективни техники за установяване на песимистични/оптимистични нагласи (Russ, 1999, Strassle et al., 1999). Разбира се, тези методики са по-трудни за използване и с тях се работи индивидуално.

Дотук бяха описани схематично 6 методики, които са предпочитани в психологическото изследване на феномена оптимизъм. Всички те разчитат на самоотчет (self-report) от изследваните лица и повечето са от типа на въпросниците. При конструирането им авторите се придържат предимно към имплицитни концепции за оптимизма, заимствани от здравия смисъл на обикновените хора и то от англо-американския свят. Проблематично е доколко тези мерки са уместно приложими за други етно-културни общности. Досегашните оскъдни резултати са окуражаващи. Тестът LOT е прилаган за китайци от Тайван и е дал резултати, аналогични на получените за американски студенти (Chang, 1996; Lai et al., 1998). Цитираното по-горе изследване на Коизуми за оптимизма у японски тийнейджъри също използва леко адаптирана американска методика и показва добра предиктивна валидност. И все пак проблемът с крос-културната валидност на инструментариума си остава.

Ще разгледаме дефинициите на оптимизма. В много случаи в емпиричните проучвания на оптимизма се приема, че оптимизъм е това, което мери съответният тест или въпросник. Най-често към оптимизма се подхожда като към вярване, свързано с очаквания (expectancy belief). Авторите на LOT определят оптимизма като “обобщено очакване, че ще се случват добри неща” (Scheier & Carver, 1987, p. 171). Важното тук е, че оптимизмът не се обвързва с постигането на конкретни цели. Други автори, напр. Jones (1996), приравняват оптимизма с доверието (trust), по-точно правят и двете близки емоции. За последния изследовател доверието е оптимизъм по отношение на добрата воля и компетентността на другия (ibid, р. 7). В по-когнитивен план оптимизмът се разбира като глобално качество на позитивното мислене. Много автори разглеждат оптимизма като диспозиция, черта, състояние или атитюд. Това са категориални отнасяния, имащи разнообразни последствия за емпиричните подходи към оптимизма. Например, авторите, които настояват, че оптимизмът е състояние, показват, че той се влияе от настроението (mood), предходни преживявания на успех/неуспех, общия тонус (vigilance) и други въздействия, които го правят нестабилен във времето и ситуационно-специфичен (Lewis & Dember, 1995; Helton, 2000).

Дефинирането на оптимизма включва и различаването му от близки понятия, в случая надеждата и песимизма. За надеждата има по-стара изследователска традиция (Abi-Hashem, 2001). В нея има фундаментален спор дали това е емпирично измерим конструкт или категория на екзистенциалния и религиозен опит. Съществуват психометрични скали на надеждата, напр. Miller Hope Scale (Miller & Powers, 1988), състояща се от 40 твърдения и Hope Scale (Snyder, 1995), включваща 12 твърдения. И двете скали разглеждат надеждата като мултидименсиален конструкт. Прави впечатление особено голямата близост на концепциите на C. Snyder и на M. Seligman, но единият смята, че измерва надеждата (Snyder, C.), а другият, Seligman – че измерва оптимизма!

Философската изследователска традиция разглежда надеждата като съставка на волята да се живее, като емоция, като преживяване на абсолютен смисъл и пр. (Deneen, 1999; Halpin, 2001; Michael, 2000. Има и компромисно настроени автори, които допускат, че надеждата е витална и безусловна, но същевременно измерима (Carson et al., 1988). За Милър и Пауърс оптимизмът е една от съставките на надеждата, за известния философ Ричард Рорти надеждата и оптимизма са синоними (Deneen, 1999), а за други те са независими реалности на преживяването, така че е възможен както “оптимизъм без надежда”, така и “надежда без оптимизъм” (Deneen, 1999). Разбира се, дисоциацията им е екстремален духовен феномен. Общото между надеждата и оптимизма е, че и двете граничат с утопизма (Halpin, 2001). Понякога надеждата се разглежда като автентично и желателно преживяване, а песимизма – като неавтентично, защитно и компенсаторно преживяване (Snyder, 1995; Michael, 2000). Kirk & Koeske, 1995 донякъде наивно противопоставят оптимизма на това, което те наричат “реализъм”. Schneider, 2001 настоява, че съществува качествена разлика между “реалистичния” и “нереалистичния” оптимизъм, а Burrell, 2001 описва спецификата на “фалшивия” оптимизъм при лечението на болни. Такъв оптимизъм се приема за по-вреден за индивида, отколкото откровеният песимизъм. Все пак преобладаващото схващане сред учените и обикновените хора е, че надеждата е духовната основа, която прави оптимизма възможен, и че дори изявените песимисти обикновено не са лишени от надежда. Все пак е нужно да се полагат още много усилия за пълноценното различаване на надеждата и оптимизма като конструкти на човешкия опит. Твърде често единият конструкт се употребява като синоним на другия. И измервателните инструменти за надеждата и оптимизма си приличат твърде много.

Повечето изследователи на оптимизма не си правят труда да го диференцират от песимизма, защото предполагат, че това са двата полюса на едномерен конструкт. Те разсъждават, че оптимистът има високи позитивни и ниски негативни очаквания за бъдещи събития, а при песимиста е обратното. Но емпиричните изследвания показват, че когато се дадат тестове със смесени айтеми – песимистични и оптимистични, - се образуват два фактора. Тестът LOT понякога дава 2 фактора (Marshal et al, 1992; Chang & McBride, 1996), а също и тестът GESS (Dember et al, 1989; Koizumi, 1995). Това дава основания да се търсят различителни особености и проверими следствия за песимизма и оптимизма.

Тук ще направим съпоставителен анализ на песимизма и оптимизма като отделни понятия.

Да си оптимист в пълния смисъл на понятието означава да проявяваш следните склонности:

v         да имаш позитивна нагласа към бъдещето;

v         да си поставяш съвсем конкретни цели-задачи (task goals);

v         да проявяваш упоритост пред трудностите;

v         да вярваш в личната си ефикасност (self-efficacy);

v         да си даваш преобладаващо позитивни самооценки (self-evaluations);

v         да вярваш, че можеш да контролираш ситуациите на своя живот;

v         да имаш позитивен обяснителен стил за събитията в твоя живот;

v         да се учиш от грешките си;

v         да вярваш в добронамереността и добротата на другите;

v         да проявяваш гъвкави стратегии на справяне (напр., справяне чрез планиране и фокусиране върху специфични проблеми).

Да си песимист означава да правиш обратното на горните диспозиции, но заедно с това и някои специфики:

v         да капитулираш пред трудностите;

v         да приписваш неуспехите си на липсата на способности;

v         да се фокусираш върху емоциите си, когато ти е трудно;

v         да имаш жизнена философия, оправдаваща бездействието, негативизма и цинизма заради лошото устройство на света.

К. Л. Минейкър твърди, че песимизмът и оптимизмът са първично темпераментови категории и в този смисъл проявяват значителна предопределеност. Той обаче прави уговорката, че колкото повече сте социално обвързан, колкото сте по-образован, колкото по-добре ядете и спите, толкова по-лесно ще ви бъде да поддържате оптимистичен поглед върху нещата въпреки темпераментовите ви предиспозиции (Minaker, 2001).

Едно от най-интересните изследвания в нашия обзор, проведено от Carver et al., 1994, дава сериозни основания да се разграничат качествено оптимизма, песимизма и надеждата. На студенти бил зададен три пъти идентичен въпросник с инструкция да представят себе си (Self) от три различни гледни точки: какви очакват да бъдат, какви се надяват, че ще бъдат и какви се страхуват, че могат да бъдат през следващите една-две години. Авторите открили положителни релации между диспозиционния оптимизъм и позитивните персонални очаквания, но не и между оптимизма (Азът като добри реалистични очаквания) и Азът, конституиран от надежди и страхове. Същевременно не се наблюдавала значима разлика в обнадеждеността (hopefulness) у оптимисти и песимисти. Карвър и съавтори интерпретират своята находка чрез предположението, че оптимистите за разлика от песимистите по-добре превеждат своите надежди в ситуационно-специфични (в техните термини персонализирани) очаквания. Последното означава, че следва да се отчита разликата между абстрактни и персонализирани очаквания.

Малко се знае за формирането на оптимизъм като устойчива нагласа и черта на характера. Всъщност предходните разсъждения поставят доста отчетливи граници на възпитание и усилване на оптимизма. Дж. Търнбул дава съвети на лекари за справяне с професионалния стрес и бърнаут и в тази връзка препоръчва всеки да намери оптимистични ролеви модели, за да усили своя оптимизъм. (Turnbull, 1998). Иначе казано, той съветва да се обградите от колеги и приятели оптимисти, нещо трудно за следване. Carson et al., 1988 твърдят по отношение на надеждата, че нейните измерения на “черта” и “състояние” (trait and state dimensions) не се стабилизират до ранната възрастност, което изнася развитието на надеждата и оптимизма в психологията на развитието на възрастните. Явно съществува широк терен за психотерапевтични и консултативни техники и практики за индуциране и утвърждаване на оптимистични и обнадеждаващи преживявания и стилове на поведение.

Оптимизмът и песимизмът действат като “лещи”, през които индивидите гледат на света и на себе си, а също и като самоизпълняващи се пророчества. Kirk & Koeske отбелязват остроумно, че “розовата гледна точка може да произведе розови резултати” (с. 3). Оптимизмът на индивида внушава на околните, че той е способен, ценен, отговорен и прощаващ. Оптимизмът и песимизмът се излъчват тотално от поведението и цялостната виталност на индивида и формират собствените му очаквания за предстоящи събития и пращат мощни послания, влияещи върху очакванията на другите участници в социални взаимодействия.

Оптимизмът може да бъде медиатор на мотивация за оптимално функциониране и за увеличаване на психическия потенциал на индивида. Така високият оптимизъм става личностно мотивиращ (Pajares, 2001).

Песимизмът, както и оптимизмът се разглеждат предимно като когнитивни конструкти, свързани с активността или пасивността пред бъдещето и се подценява волевият фактор в двете нагласи. Една проста волунтаристка защита на оптимизма се съдържа в статията “Изберете оптимизма”, публикувана в популярно американско списание (DeVos, 2001). В нея авторът, 70 годишен американец, е категоричен, че оптимизмът не е лукс, а необходимост. Той е убеден, че оптимист можеш да бъдеш по природа, или по личен избор. Авторът разсъждава простичко, че начинът, по който виждаш света, определя как се чувстваш, как действаш, как се отнасяш към другите хора. Девос изтъква, че изборът на светогледна нагласа е и въпрос на културно обкръжение. Затова той казва малко патетично: “Аз съм благодарен, че съм израснал в една нация с велика оптимистична традиция”. Ето това е кредото на “конструктивния оптимизъм”, както го нарича този неподправен оптимист.

Тук искаме да направим една съществена уговорка: да не се романтизира оптимизма и да не се приема безусловно, че колкото повече сте оптимист, толкова по-добре. Има и не много положителни версии на оптимизма: празен, наивен, защитен, илюзорен, циничен, аморален, безразсъден, агресивен, параноичен и пр. Възможно е индивидът да е оптимист и същевременно да е зъл! В този смисъл формирането на оптимистични нагласи и дименсии на личността следва да се обсъжда в широк нравствен и екзистенциален контекст.

В разглеждания период от две десетилетия са проведени стотици емпирични изследвания върху свързаните феномени и ефектите на оптимизма. В репрезентативната извадка, цитирани като библиография към настоящата статия, са измерени умерени и понякога високи корелации на оптимизма със следните психологически и социални конструкти:

q       удовлетвореност от живота (Moller, 1996);

q       физическо и психично здраве (Turnbull, 1998; Strassle et al., 1999; Seligman, 1991; Weinglert et al., 1995);

q       качество на живота (Harju & Bolen, 1998; Maher & Bavin, 2001; Riggs & Turner, 2000);

q       самоуважение и положителна самооценка (Weinglert et al., 1995);

q       справяне със стрес и в трудни ситуации (Harju & Bolen, 1998; Hyman & Hayward, 2001; Turnbull, 1998);

q       субективно благосъстояние (Cassidy, 2000);

q       родителска топлота и приемане (Boyer-Pennington et al., 2001; Hjelle & Busch, 1996);

q       дълголетие (Minaker, 2001; Brickey, 2001);

q       понижена склонност към самоубийство (Eshun, 1999);

q       фиксация върху резултати и постижения, а не върху емоции (Scheier & Carver, 1987; Cassidy, 2000; Pajares, 2001);

q       себеактуализация (Sumerlin, 1997);

q       настроение и виджиланс (Chang & Sanna, 2001; Lewis & Dember, 1995; Helton et al., 2000);

q       качество на приятелските отношения (Reilley & Dember, 1998);

q       ангажиране в рисково поведение (Rutter et al., 1998; Hahn & Renner, 1998; Norem & Cantor, 1986);

q       преувеличаване на своите паметови и др. възможности (Crombag, 2000] Schneider, 2001; Eiser et al., 2001);

q       щастливо детство (Brenna, 2001).

Инфлираните точки на въпросниците показва, че поне в американското общество (това май още повече важи за ганайците, както показват супер високите точки на ганайски студенти, Eshun, 1999!) се изявява висока оптимистична предиспозиция в грамаден брой жизнени ситуации, нещо, което може да се обозначи като optimistic bias, т. е. систематично оптимистично изместване на реакциите и преживяванията. Дали това е винаги полезно е спорно и не следва да се приема без сериозни аргументи. Всички зависимости от цитираните горе проучвания са корелационни и твърде малко говорят за причинни връзки – дали оптимизмът ги предизвиква, или пък тези позитивни феномени индуцират оптимизъм у изследваните лица. Интерпретацията се затруднява още от това, че зависимостите са констатирани чрез съпътстващи и ретроспективни оценъчни преживявания. Има и изключения, напр., по дизайна си изследването на T. Cassidy (2000) е проспективно и лонгитудно. Желателно е в бъдеще да се провеждат повече изследвания с такъв дизайн. Друг недостатък е, че в голяма част от изследванията изследвани лица са студенти. Това прави резултатите трудно преносими за други слоеве на американското общество. Предстои да се разширява контингента от опитни лица, така че резултатите от изследванията да придобият екологическа валидност. Като цяло проблемната област на оптимизма и свързаните с него понятия показва стабилно, незатихващо публикуване вече две десетилетия. Това дава основания да се прогнозира, че тази проблематика има обещаваща перспектива.

Очевидно е, че съществува необходимост от принципно нови концептуализации на базовите конструкти на обсъжданата изследователска парадигма и е желателно да се пробват концепции, които в по-голяма степен провокират здравия смисъл. Досегашното разгръщане на проблематиката на оптимизма, песимизма и надеждата е оптимистично и обнадеждаващо!