Joomla Software solutions Template

Payday loan

През зрялата възраст мисленето се променя от многопосочно учене и задаване на въпроси през деството и юношествотор до зряла когниция. Мисленето продължава да се променя с годините по качество, количество, скорост, ефикасност, дълбочина, ценности и умения. За разлика обаче от относително праволинейното развитие на мисленето в детска възраст, промените, които настъпват в зряла възраст са многопосочни. Някои способности се подобряватр други отслабват, а трети остават стабилни.

Освен това мисленето при възрастните се отличава с мултиконтекстуалност. То не се заражда и развива само и основно в класната стая, а е насърчавано от ралични ситуации и предизвикателства. Задачите, с които се очаква възрастните да успеят да се справят поне веднъж в живота си, са намиряне на кариера и партньор, супервизиране на работата на други, участие в политическа, религиозна или друг вид обществена дейност, закрила и наставничество на дете или приятел. Възрастните трябва да взимат много решения, някои от които важни – като това да имат или не дете, а други – по-маловажни – да си купят ново палто или не.

Очевидно и тук е нужна и необходима life span перспективата. В изучаването на когнитивното развитие при възрастните съществуват множество подходи, само някои от които са частично свързани с хронологичната възраст.

• Постформалният подход запачва от там, където го е оставил Пиеже, обяснявайки възможните нови стадии на развитие на мисленето, като основаващи се на предходни когнитивни умения.
• Психометричният подход анализира компонентите на интелигентността, измерени с lQ тестове, като описва кое умение и кои типове знание се подобряват или отслабват през зрялата възраст.
• Информационно-процесуалният подход изучава кодирането, съхранението и извличането на информация, включително и адаптацията, която настъпва при тези процеси с остаряването на индивида и промяната в дейността на сетивата.

И трите подхода осигуряват ценни наблюдения. В настоящата глава, основният фокус ще бъде поставен върху постформалния подход, като ще стане въпрос и за някои промени на когнитивните способности, свързани с възрастта. Тази глава представя ефекта, които има обучението в колеж върху развитието.

Мисленето при възрастните се различава от това при юношите главно в три аспекта : то е по-практично, по-гъвкаво и по-диалектично. Освен това то съчетава емоции и логика. Взети заедно, тези характеристики определят постформалния етап в когнитивното развитие, комбиниращ нов ред на формалните операции с необходима субективност.

Ако следваме стадиите по Пиеже, постформаното мислене се явява 5 стадий. Този стадий се характеризира с откриване на проблема, а не решаване на проблема. Възрастните не чакат някой друг да им представи проблема, който трябва да бъде решен. Вместо това, те самите обмислят всички аспекти на ситуацията, забелязват трудностите и откриват проблемите, без да бъдат ограничавани от тях.

Можем да сравним това с мисленето при юношите, които се опитват да открият универсални истини и да разрешат световни проблеми. Когато формалното логично мислене е твърде тромаво и бавно, юношите прибягват до бързи и интуитивни мисли, действат без да мислят за последствията.

В зряла възраст интелектуалните умения се използват за нуждите на междуличностите отношения или на професията, тук заключенията и последствията от интелектуалната дейност имат значение. Това прави възрастните по-малко авантюристични и по-практични. Те не искат да спорят с часове, предпочитат първо да разберат какви опции имат и после да действат. Възрастните се учат да приемат и да се адаптират към противоречията и несъгласуваността на ежедневните преживявания. Те осъзнават, че повечето от отговорите в живота са временни, както и че несъзнателния и емоционален фактор винаги трябва да бъдат взети под внимание. Дали това е достатъчво основание да се приеме нов стадий в когнитивното развитие?

Изследователите спорят за това дали когнитивното развитие в детството преминава под стадиална форма. Тези диспути са още по-ожесточени, когато става дума за когнитивното развитие в зряла възраст. Ако под стадий се има предвид предобиването на нов набор от когнитивни умения (както е при сензомоторния и предоперационалния), то в когнитивното развитие на възрастните няма стадии. Въпреки това обаче някои процеси на мисленето, които се появяват през зрялата възраст, е трудно да бъдат намерени преди това в процеса на развитие, освен това тези мисловни процеси определят количествената и качествената промяна в когнитивното развитие на възрастните.

За стадиите в когнитивното развитие на възрастните е характерно не толкова появата на нови умения, колкото прилагането на съществуващите умения по практичен, гъвкав и диалектичен начин.

Може да бъде направена разлика между обективното и субективното мислене. Субективното мислене произлиза от личния опит и от индивидуалната перцепция, обективното от своя страна следва абстрактната, имперсонална логика. Традиционните модели за формално мислене обезценяват субективните чувства, личните вярвания и емоционални преживявания и цени (или надценява) обективното и логично мислене. Можем да открием тази перспектива в описанието на Пиеже за логичното мислене при юношите, както и в описанието на Колберг за постконвенционалното ниво на морала.

Обективността е важна в ролята си на коректив на субективното мислене, особено когато то е разказвателно, твърде емоционално и предубедено. Научният метод е създаден, за да превъзхожда неодстатъците на традиционния, обвързан с културните перспективи, той насърчава учените да търсят обективна информация, която да бъде потвърдена чрез повторения. Всеки изследовател от областта на социалните науки би трябвало да се научи да анализира статистическите данни, така че те да дават нова обективна информация, а не да отразяват личните му предпочитания.

Въпреки това обаче, изцяло обективното и логично мислене е неадаптивно, когато става въпрос зарешаване на проблеми в личния живот на възрастните. Субективните мисли и личният опит трябва да бъдат взети под внимание в такъв случай, ако ли не – обективният резултат би бил твърде ограничен, ригиден и неприложим към всекидневния живот. Истинското зряло мислене е интеракция между абстрактни, обективни и експресивни, субективни форми на действие. Мисленето при възрастните не изоставя напълно обективността, вместо това постформалната логика комбинира субективност и обективност, включвайки едновременно личност и практика.

При твърде емоционални ситуации, комбинирането на емоции и логика, се превръща в трудно изпитание. Когнитивните процеси при юношите страдат, когато тяхната религия е обект на фалшиви разследвания, или когато егоцентризмът и интуицията на възрастните вземат връх над способността им да изолзват формално операционно мислене. При възрастните появата на такива проблеми е по-малко вероятна.

В изследване на Бланчард - Фийлдс на ефекта на емоциите върху способността за взимане на решение, са включени юноши, млади хора и такива на средна възраст, предоставени са им няколко задачи, всяка от които включва две решения на измислено събитие, представено от две конфликтни гледни точки. Например война между Северна Ливия и Южна Ливия е описана от двама противопоставящи се историка. Историкът на Северан Ливия описва битката като „жестоко поражение над Южна Ливия”, а историкът на Южна Ливия описва същата битка като „минимално отстъпление”. Специално тази когнитивна дилема е създадена да бъде емоционално неутрална.

Други дилеми са създадени да бъдат – предизвикващи емоции. Момче отива да посети баба си и дядо си. Родителите му твърдят, че са говорили с момчето и разумно са го убедили да отиде, момчето от своя страна твърди, че родителите му са му чели лекция за семейните му задължения и са го принудили да отиде. Родителите на момчето твърдят, че то е прекарало добре при баба си и дядо си и, че се е наслладило на семейната близост, докато момчето твърди, че е било възможно най-любезно, но същевременно отегчено до смърт във всичко. Участниците в изследването са попитани за какво е всеки от конфликтите, кой е виновният, как е бил решен конфликта, кой е победител и защо версиите се различават. Изследователите изработват схема за оценяване със 6 нива – първото ниво представя погледа на абсолютиста, който взима предвид само едниния разказ, а последното ниво – множествена перспектива и оценяване на валидността на много различни източници. Отговорите на само 16 % от юношите са над 3 то ниво, сравнени и 36% от младите и 61% от тези на средна възраст.

Най-интересни са различията между юношите и младите хораи по емоционалните въпроси, като този за визитата на момчето при баба му и дядо му. Разсъжденията на юношите по този въпрос са по-лоши, отколкото на въпроса за Ливия, където интерпретират историята почти толкова добре, колкото и младите. Според авторката на това изследване ненаситения с емоции контекст е по-описателен за по-младите хора, което и афектира представянето им. В този случай когницията е срещу емоцията.

Бланчард – Фийлдс е провела множество изследвания на когнитивното развитие от юношеството до зряла възраст. Като цяло тя смята, че юношите вярват по-силно или само на обективните или само на субективния си разум, докато възрастните са способни да комбинират и двете. Този баланс става все по-ясно изразен с всяко едно десетилетие от остаряването на човека, до момента в който отново мисленето придобива или/или формата.

Как работи на практика тази комбинация от емоции и интелект? Ако хората не успеят да я достигнат, то те стават подвластни на екстремните крайности, което е характерно за много юноши. Екстремното поведение – каквото е анорексията, пристрастяването, затлъстяването, насилието – се изражда от абсолютистките мисле. Възрастните от своя страна са по-балансирани, комбинирайки личен опит и познание.

Друг отличителен белег на постформалното мислене е съзнанието, че всяка от перспективите ни е само една от много, че всеки проблем има много възможни решения и че познанието е динамично, не статично.

Предвиждането и планирането са полезни, но в живота не винаги става, както сме планирали. Всъщност повечето предизвикателства са непридвидими, ето защо мисленето на възрастните се нуждае от способност за гъвкава адаптация. В случаи на уволнение, на проблемно дете, на сериозна болест в семейството, когнитивната гъвкавост ни помага да се справим. Въпреки че преживяното може да накара някои хора да отстъпят, следвайки само емоциите си или само интелекта си, повечето възрастни осъзнават, че трябва да ги комбинират и да се представят и анализират множество възможности.

В едно изследване възрастни предлагат различни решения на проблеми. Експериментаторите им дават 15 ситуации – 5 са често срещани при ранна зряла възраст, 5- при средна и още 5 при късна зрялост. Повечето хора предлагат няколко възможни решения на проблема, което именно е характерно за постформалното мислене.

Способността да се предлагат различни решения на проблемите е характерна за постформалното мислене. Разбира се хората се различават по своята когнитивна гъвкавост, както и по способността си да комбинират личния си опит с логиката. Доказателства за това разнообразие можем да открием в друго изследване, където възрастни са попитани какво трябва да направи човек, чиито двор се нуждае от засяване, а докторът му е казал да си почива.

Стереотипната заплаха:

Гъвкавостта, и по-точно способността автоматичната реакция да се остави настрана, е нужна за противопоставяне на стереотипите. Това е очевидно, когато човек си е изградил стереотип за някой друг, но гъвкавостта също така е нужна и, за да се противопостави човек на крайно емоционалната мисъл, че някой те стереотиппизира – предполага, че си глупав (или нещо по-лошо), заради някакви вродени характеристики, като етноса ти, например, пола или възрастта. Възможността човек да бъде негативно стереотипизиран събужда емоции, които могат да нарушат познанието. Това се нарича стереотипна заплаха. Може да се дефинира като възможността видът или поведението на някой да бъдат неправилно използвани за потвърждение на прекалено опростеното предразсъдъчно отношение на някой друг (Steele, 1997).

Не всеки човек е преживявал стереотипна заплаха и не всеки контекст може да я предизвиква. Това е особено силно изразено в юношеството, когато етническата и половата идентичност се изграждат. Обикновено младите хора, които стават отговорни за предразсъдъците срещу тях, заради техния малцинствен статут – като тъмнокож човек или хомосексуалист, например – силно се идентифицират с тяхната малцинствена група, отричайки категорично, че предразсъдъците съдържат някаква истина. Психологически, такава силна идентификация е по-полезна от неидентификация, което е съзнателно отказване да се идентифицира с групата, което от своя страна е доста по-полезно от противоположна идентификация, което е идентификация с мнозинството и затова – вярване на стереотипа. Никоя, обаче, от тези реакции – идентификация, неидентификация или противоположна идентификация, не изисква гъвкавост.

Някои ситуации са по-склонни да предизвикват стереотипна заплаха, от други. В едно изследване, хора от ранна зрялост е трябвало да решат 20 трудни задачи по математика, взети от Graduate Record Exam. Половината от учениците просто са направили теста, но на другата половина предварително им е казано, че резултатите ще бъдат използвани, за да се установят различията между мъжете и жените що се отнася до математическите им способности. Средно, мъжете и жените се представили по подобен начин , освен подгрупата на жените, които са знаели предварително, че половите различия ще бъдат оценявани, и които силно се идентифицирали като жени. Когато тези фактори са били представени, средните резултати на жените са били по-ниски от тези на мъжете (Schmader, 2002).

Чувството да бъдеш заплашен от стереотип обикновено предизвиква две емоции: първо безпокойство и след това определена форма на неидентификация, в която самоуважението е откъснато от( а не свързано с) характера на въпроса.

Авторът използва себе си за пример. Според него той не пише много правилно, за което неговите ученици и редактори могат да свидетелстват. И докато неговите родители и брат печелели състезания по правопис, той просто е обичал да пише и да чете, а неговият лош правопис остава мистерия. Неидентификацията осигурява обяснение. Когато са били деца, неговият брат е показвал открито, че неговите умения в правописа означават, че авторът е глупав, стереотип, който често се използва от по-големите братя и сестри, и на който по-малките вярват. Авторът тогава се защитил като не се идентифицирал със своето семейство на шампиони по правопис, не само като обезценява правописа, но и като се гордее със своята несръчност и неспособност. Той е отказвал да се учи на правопис, като си казвал, че правилният правопис няма нищо общо с това да  бъдеш умен и, че може да докаже това с грешен правопис.

Младите афро-американски мъже имат по-ниски средни резултати и по-често са напускали училище от младите афро-американски жени, или от европейските- или азиатските- американци от двата пола. Има много възможни обяснения (Cokley, 2003) за тези обезпокояващи факти.стереотипната заплаха е едно от тях, въпреки, че то не е единственото и цялостно обяснение (Sackett et al., 2004). Реагирайки на този стереотип за себе си като по-малко способни в образованието, афро-американските момчета се отнасят скептично към академичните постижения, омаловажават ги. Те решават не само, че оценките са надценени, но и, че успехът в училище е за жените и белите, но не и за черните мъже (Fordham & Ogbu, 1986). Такъв отговор е самозащитен и запазва личното самоуважение, но в края на краищата е вреден.

Подобни примери на стереотипна заплаха са очевидни в много групи освен жените, по-малките сестри и младите афро-американски мъже. Това влияе върху обществата от определени класи в индустриални или неиндустриални нации в цял свят.

Как стереотипната заплаха се свързва с постформалното мислене? Очевидно стереотипите са ограничаващи, и възрастните трябва да бъдат приспособими и да ги преодоляват, като оставят всякакви предразсъдъци, добити през детството и юношеството настрана. Дали това е възможно? Да, както ще се разбере по-долу:

Да мислиш като учен:

Намаляване на стереотипната заплаха:

Един признак за силата на стереотипната заплаха е, че тя кара жените и малцинствата да се съмняват в техните интелектуални способности. В академичен смисъл стават обезпокоени и не се идентифицират с интелектуални постижения. Ефект тук имат промените в цялостния исторически контекст. Според редица изследвания относно расовата интеграция и половото равенство, възрастните имат по-малко расистки или сексистки стереотипи, отколкото са имали преди няколко десетилетия. Стереотипната заплаха също е отслабнала. Като резултат, по-високото образование сега е по-малка заплаха за жените и малцинствата. В Съединените Щати почти два пъти повече  жени и малцинства са получили диплома от колеж през 2000, отколкото през 1980.

Разработени са много програми за подобряване на академичните постижения на групи, чиито потенциал може в противен случай да бъде неосъществен. Изключително сполучливи са програмите на колежи, чиито студенти са главно жени и малцинства. Очевидно ученици, които имат нещо общо помежду си като раса или пол, учат по-усърдно, научават повече, и рискът да напуснат училище е по-малък, може би заради липсата на стереотипна заплаха.

Учени са използвали познанията си, за да помогнат на някои хора. Трябва да се запомни, че мисленето като учен изисква използването на теория, минали проучвания и научни методи.

Теоретично, хората ще усещат по-малко стереотипна заплаха относно техния интелектуален потенциал, яко вярват, че интелектът зависи от усилията, а не е изцяло генетично заложен (Steele, 1997). С други думи, ако възрастните приемат самозащитната идея, че коефициентът за интелигентност може да бъде подобрен чрез усилена работа, те могат да бъдат достатъчно гъвкави при преодоляването на някакви пречки, причинени от стереотипите.

Така се извежда следната хипотеза: интелектуалното изпълнение ще се повиши, ако хората приемат идеята, че интелектът е гъвкав и може да бъде променен. Група изследователи проверяват тази хипотеза, базирайки се на две открития от по-ранни изследвания: (1) Стереотипната заплаха, свързана с интелектуалната способност има сериозна тежест при афро-американците, и (2) хората са по-склонни да приемат и  да придават субективен характер на някакви идеи, когато те самите изразяват тези идеи, това е феномен, наречен „да кажеш, това значи да повярваш” (Aronson et.al., 2002).

За да тестват хипотезата, в един експеримент, изследователите нито веднъж не са споменали расата на афро-американските студенти и европейските американци – студенти, участвали в изследването, с цел да се избегне прякото и незабавно възникване на някакви стереотипи. Студентите са били разделени на 3 групи, като във всяка група имало както бели, така и тъмнокожи. Студентите от първата група са били изследвани преди и след експерименталния период, без никакви интервенции, за да се види дали самото преминаване на времето има някакъв ефект върху резултатите. Студентите от втората и третата група са преживели почти идентични интервенции, в три серии. Първо, те трябвало да напишат насърчителен отговор, включващ в себе си изследването за интелекта,  на писмото на студент, който получава по-нисък доход. Във втория етап те прочели благодарственото писмо на студента и са били помолени да подготвят реч, с която да окуражат други по-млади студенти. Речта е била записана на видео, като това било нещо като чернова. После, в третия етап на изследването речта е била записана отново, вече като финална версия.

Единствената разлика между двете експериментални групи била в определеното изследване на коефициента за интелигентност, което те трябвало да включат в писмото или речта си. Втората група е трябвало да наблегне върху това, че има много различни видове интелект, а третата група е трябвало да обясни, че интелигентността се разширява с усилията и, че могат да се образуват нови неврони. Това по-късно изследване покопава идеята, че расовите различия, свързани с интелекта са генетично заложени, и по този начин стереотипната заплаха се отклонява.

Интервенциите постигат целта си. Идеите на студентите, участвали в изследването, относно интелигентността се променили, както и техните нагласи за академичните постижения.оценките им се подобрили. Този експеримент и други изследвания показват, че стереотипната заплаха е много мощна, но че чувствата за познанието могат да бъдат засегнати от мнение и самия контекст, и, че възрастните имат потенциала да бъдат гъвкави по отношение на мислене и чувстване. При постформалното мислене гъвкаво се комбинират емоционалната причинност и логиката.

Диалектично мислене:

Постформалното мислене, в най-добрата си форма, се превръща в диалектично мислене, като се отбелязва, че това е най-висшия когнитивен процес (Basseches, 1984, 1989; Riegel, 1975). Думата диалектично се свързва с философската идея(изложена първоначално от немския философ  Хегел, началото на 19 век), че всяка идея или истина съдържа в себе си обратната идея или истина. Тоест, всяка идея или теза, съдържа в себе си противоположната идея, или антитеза. Диалектичното мислене включва разглеждането на тези два полюса на идеята едновременно и след това да се обединят в синтез- което е нова идея, която е съставена както от оригинала, така и от противоположната идея. Заради това, че идеите винаги откриват техните противоположности, промените са неизбежни и диалектичният процес никога не свършва. Всеки нов синтез се задълбочава и разграничава тезата от антитезата. Диалектичната промяна води до развитиен растеж (Sinnot, 1998).

Във всекидневния живот диалектичното мислене включва постоянното съчетаване на мнения и преживявания със всичките противоречия и несъгласуваности, които се срещат. Този процес е особено силен и убедителен за life-span изследователите, които са на мнение, че „ появата и ефективното овладяване на кризи и конфликти, представляват не само риск, но и възможности за ново развитие ” (Baltes et al., 1998, p. 1041). Резултатът от диалектичното мислене е динамичен, защото малко, ако въобще някакви от най-важните въпроси в живота имат единствен, окончателен и правилен отговор. Промяната е многопосочна, растяща и изненадваща.

Провалят ли се любовните връзки?

Диалектичното мислене е свързано с преживяване, познато на повечето хора, а именно разпадането на любовна връзка (Basseches, 1984). Човек, който мисли по недиалектичен начин е по-способен да вярва, че всеки от партньорите в една връзка има стабилни и независими характерни черти. Когато се сблъска с проблем в любовта, такъв човек си води извода, че единият партньор носи вината, или че връзката е била грешка от самото начало, защото двамата партньори не си пасвали.

От друга страна, хората, които мислят по диалектичен начин, гледат на хората и отношенията като на постоянно развиващи се: партньорите сменят ролите си с времето в зависимост от взаимодействието помежду им. Нагаждането и приспособяването са необходими и неизбежни. Затова и връзката им няма проблеми заради това, че партньорите са несъвместими, или защото вината е на единия или на другия партньор, а защото и двамата са се променили без да приспособят връзката си спрямо другия. Браковете не се разпадат. Те или продължават да се развиват във времето (диалектично), или остават в застой. Възрастните разсъждават по следния начин: казват „обичам те, защото си перфектен”, но не казват не „мразя те”, а вместо това : „никой от нас не е перфектен, но можем да изгладим нещата”.

Това дава на човека, мислещ по диалектичен начин по-широка и по-гъвкава перспектива, като му помага да се адаптира по-лесно към ритъма на живота. Нови изисквания, роли, отговорности, и дори конфликтите сами по себе си се превръщат във възможности за растеж и синтез, отколкото в източници на стрес. Когато емоциите се сблъскат с интелекта диалектично мислещият човек проявява мъдрост и ги комбинира, за да сформира нов синтез.

Култура и познание:

Дали културното минало влияе на познавателните процеси? Дали някои култури насърчават гъвкавата, диалектична причинност повече от други? Някои изследователи смятат, че отговорът на тези въпроси е „да”. Те са на мнение, че древните гръцки философи са довели до използването на аналитичната логика в Европа. Докато конфуциаизма и таоизма са накарали китайците и други азиатци да търсят компромиса. Азиатците мислят холистично, по-скоро за цялото, отколкото за частите, и диалектично, търсейки синтез.

Група учени проектирали експерименти за изследване на мисленето на възрастните от много култури. Изводът бил, че източните азиатци и американците са отговаряли по коренно различен начин изследване след изследване. На азиатците и южно американците са им били показани серии от рисунки, които те трябвало да опишат. Азиатците първо описвали фона, докато американците първо описвали обекта в средата на рисунката. По-късно, когато им били показани рисунки без фон, азиатците по-трудно си спомняли за съдържанието на рисунките. Това предполага, че селективната перцепция на хора от два различни континента има склонност да се различава, в зависимост от това върху какво тяхната култура ги е научила да се фокусират.

В други серии от експерименти изследователите открили, че азиатците са по-склонни да търсят компромиса между две неща, докато американците заставали от едната страна на избора.

Тези и други изследвания показват, че културата учи. Заради това, че life-span перспективата е многозначна и многокултурална, изследователите, които се занимават с развитието rразширяват данните за силата на културата като подчертават, че възрастните се променят с узряването и опита, придобит през живота.затова, въпреки че не всеки възрастен мисли по постформален или диалектичен начин, жизненият опит през зрелостта може да предвижи човешкото мислене отвъд юношеския, формално-оперативен етап.

Моралните разсъждения на възсрастните (Adult moral reasoning)

Според много изследвания отговорностите, опита и грижите при  съзряващите  се отразяват на моралните размисли така както и интелектуалните анализи.  Този процес  започва през  ранната  зрялост и продължава ,докато не настъпи средната възраст ( Pratt & Norris, 1999). Действително, според  Джеймс Рест (1993) : Драматичните и продължителни промени настъпват в периода на ранна зрялост (25-30 год.) главно, когато се използват основните стратегии за справяне с нравствените проблеми. Тези промени са свързани с фундаменталните реконцептуализации във връзка с това как човек  разбира обществото и собствената си роля в него.

Изследването проведено от Рест показва, че друг фактор, който влияе на промяната в моралните разсъждения е обучението в университет, особено ако студентите са записали курс , в който се провеждат дълги дискусии  с морална тематика или просто специалността им изисква при практикуването на избраната професия определена етика  (професии свързани с правото или медицината, например).

Други изследвания се съгласяват с тезата, че академичните дебати могат да започнат процеса, но добавят, че една личност  е истински етична в разсъжденията си, когато вече притежава постоянен навик да се чувства отговорна за благополучието и на останалите,както и опита на необратимия морален избор. Само тогава може да се говори личен опит. (Kohlberg, 1973, p.196).  Млади хора от различни етични групи се съгласяват, че поемайки отговорност за собствените си постъпки е признак, че вече стават зрели хора.

Предизвикателствата и дилемите на зрелостта, комбинирани с постформалния процес на мислене, водят до нови форми на моралното разсъждаване.  Както един учен обяснава: Развития човешки мозък  предоставя на човек  когнитивен капацитет, който е  толкова флексабилен и креативен, че всеки възможен  морален принцип генарализира противопоставяне. (Kendler,2002, p. 503).

Специфични дилеми.

Един изследовател попитал  хора на зряла възраст как  се променя начинът им на мислене  с времето. Някои от отговорите били:  „Научих се как да обичам и да релаксирам,  научих какво е важно в живота, научих, че има повече правилни начина да се направи нещо и т.н.” И всичко това те научават ,имайки семейства, губейки работата и т.н  От там този изследовател стига до следното заключение:

Подтикнати от  всекидневните социални сблъсъци, свежи от  справянето с определени  всекидневни задачи и търсене на правилното решение като например:  сключването на брак, поддържането на дълготрайни приятелства, укрепване на връзката между родител и дете, социалните роли и т.н  ( Simon, 1998, p.55)

Родителството е  много добър пример. Още от раждането на първото дете, което предполага, че и у двамата родители  се създава едно усещане, което ги кара да се чувстват по- зрели, замислят се доста по- сериозно за отговорностите си, за различни неочаквани  ситуации, с които един тийнейджър би могъл да ги изненада. Да бъдеш родител, определено дава един тласък на когнитивното развитие у човек.  (McAdams et al. , 1998).

Eестествено и хората, които не са родители също се изправят пред нравствени и морални проблеми. случките от живота им  непрекъснато карат хората на зряла възраст да  се замислят по –дълбоко над значението и смисъла на техния живот и връзките им с останалите.  Началото или края на една интимна връзка, повишение или пък обратното уволнението в работата,  демонстрирането на съвсем различен и радикален начин на живот, религиозен опит или пък задълбочена психотерапия, сериозно заболяване , че дори и смъртта на близък- всичките тези промени и преживявания биха могли да повишат когнитивния дисбаланс и да имат отражение в бъдеще. Чрез този вид преживявания съзнаваме по- добре кои сме и какъв е животът ни.

Доказателства за такъв тип когнитивно израстване изобилстват в биографичната и автобиографичната литература, а данните там са доста трудни за едно обективно измерване. Но въпреки това повечето читатели могат да оприличат някой познат, че дори и себе си като хора с бегли и недостатъчни виждания за света               през ранния период на зрелостта, но пък в по-късен етап да доразвият знанията си в отговор на субективния опит ,комбиниран с проницателността. С други думи, зрелостта ни носи моралната задача да поставяме на преден план мисленето, но много малко от зрелите хора без проблемно могат да контролират и усъвършенстват етичните си принципи.

Моралните дилеми са най-вече срещани в периода на ранна зрялост. Всеки млад човек трябва сам да прави избор за сексуалността си, възпроизводството, брака, както и за отглеждането и възпитанието на децата си.  Карал Гилиган вярва, че  тези решения повишават моралното мислене ( Gilligan, 1981; Gilligan et. Al., 1990).  Според него жените са изправени пред задачата да развият етика на грижата, те считат , че връзките между хората и техните нужди имат най- висока морална стойност. От друга страна мъжете са изправени пред социалната задача да развият етика на правдата, така че да могат да откриват редните или грешни неща във всяка задача. Това различие между приоритетите при жените и мъжете се дължи не е потвърдено чрез изследвания или проучвания.  Гилиган , че и двата пола могат и трябва да развиват и двете перспективи.

Други морални задачи ,които изникват пред съвременните зрели хора са свързани със справянето им с проблемите на глобализацията и имиграцията (Arnett, 2002).  При тях е съвсем в рамките на нормалното да се местят от място на място с цел намиране на най- подходящата работа.  И след като предприемат тези крачки , те всеки път се сблъскват с нови колеги, с различна ценностна система, религия и т.н.

Моралните дилеми при младите хора могат да настъпят в отговор на нещо чуто или видяно от медиите, от много популярната музика и разбира се от интернет.   За някои от хората в ранна зрялост всичко това може да им донесе щастие и чувство за свобода, но при други резултатите са отчуждение и непостоянство, така те могат да израстат като хора с липса на културна сигурност и без насока как да живеят живота си ( Arnett, 2001, p.776).

Измерване на моралния растеж

Как можем да определим дали моралното мислене е достигнало до пост формално ниво? Едно допускане е направено от група от учени, водени от Джеймс Рест, който прави серия от въпроси  за моралните дилме , като целия тест е наречен Defining Issue Test (DIT). Например: репортер, който трябва да реши дали да публикува лична информация, която би била в ущърб на политически кандидат.  Вместо теста да е направен така, че изследваните лица да отговарят на отворени въпроси, те трябва да подредят техните приоритети . Този тип подреждане води до по-лесно изчисление на общия резултат. Също така е по- лесно да се определи каква е корелацията между моралното развитие с някои други аспекти на зрелостната когниция, опита и удовлетвореността от живота (Schiller, 1998).  Като цяло резултатите растат с годините и с обучението, защото хората в зряла възраст стават все по- малко теоретици и повече прагматици.

Растежа през този период от време също може да бъде свързан с истината за вярата. Това твърдение е на Джеймс Фовлър (James Fowler, 1981,1986),  който развива поредица от 6 етапа на вярата , основаващи се на теориите на Пиаже и Колбърг.

Етап 1: интуитивно-обективизираща вяра: Вярата е магическа, нелогична, въображаема и изпълнена с фантазия, особено що се отнася до силата на Господ и мистериите за раждането и смъртта. Тя е типична за деца на възраст от 3 до 7 години.

Етап 2: митично-прозаична(буквална) вяра: Индивидите приемат митовете и историите на дадена религия буквално  и вярват прекалено опростено в силата на символите. Приемат, че Господ награждава тези, които следват Неговите закони и наказва останалите. Този етап е типичен за деца на възраст от 7 до 11 години, но също така е характерен и за някои възрастни.

Етап 3: изкуствено-конвенционална (традиционна) вяра. Това е конформен етап. Вярата е конвенционална, отразяваща загрижеността за други хора.

Етап 4: индивидуално-отразяваща вяра. Вярата се характеризира от интелектуална обособеност от ценността на културата и от одобрението на други хора. Този етап е характерен за колежа. Младият човек се учи да изпитва авторитета на родители, учители, и други по-висши фигури, и да разчита вместо това, на неговото собствено разбиране за света.

Етап 5: съединителна вяра: вяра, която включва кaкато силните несъзнателни идеи (като силата на молитвата и обичта на Господ) , така и рационалните, съзнателни ценности. Хората се стремят да приемат противоречията, очевидно постформален маниер на мислене. Според Fowler тази космическа перспектива е рядко достижима преди достигането до средна възраст.

Етап 6: универсална вяра: на този етап хората имат силната визия за универсално състрадание, справедливост и любов, което ги принуждава да живеят своя живот по начин, който други биха счели за безгрешен и неразумен. Този етап е трудно достижим. (примери: Моисей, Мохамед, Будда, Мартин Лутер Кинг, Майка Тереза).

Ако Fowler е прав, вярата, както и други аспекти на познанието прогресира от проста, самоцентрирана и едностранна перспектива, до по-сложна, алтруистична, неегоистична и многостранна гледна точка. Въпреки, че не всеки се съгласява с определените етапи на Fowler, ролята на религията в човешкото развитие сега е много широко приемана. Вярата, очевидно, е начин хората да се преборят със стреса, да преодолеят нещастията, и да анализират заплахите.

Като почти всички форми на мисленето, вярата не е статична, а се променя във времето, с течение на живота.