Joomla Software solutions Template

Payday loan

Всеки от нас изпитва потребност да оправдава собствените си действия. Когато направим нещо, ние съзнателно или не се стараем да убедим самите себе си, че постъпката ни е разумна и логична. Дори тя съвсем да не е такава. Именно този процес е синтезиран от Л. Фестинджър като теория за когнитивния дисонанс. Но за какво всъщност става въпрос? Когато в нашето съзнание възникнат две взаимно изключващи се идеи, то в психиката ни се заражда напрежение. Този дискомфорт е познат в психологията под термина когнитивен дисонанс. Тъй като възникването му води до неприятни преживявания, хората всячески се стремят да го редуцират. И това е съвсем естествено - за човек е невъзможно да поддържа едновременно две противоречиви убеждения. По какъв начин обаче ние намаляваме този дисонанс? Много просто - като изменяме едно от двете си убеждения, така че да ги направим по-съвместими, или като добавяме нови, които да запълнят пропастта между двете противоречиви твърдения.

Понятие, предложено от  Фестинджър за обозначаване на психичния дискомфорт, дължащ се на факта, че субектът преживява тягостно едновременното наличие на две или повече противоречиви идеи. Човекът изпитва потребност от логическа последователност и афективна хармония. Случва се обаче тази хармония да бъде нарушена от неочаквани събития. Например една  от колежките ми изненадващо започна да ми досажда повече от необходимото, с неща, несвойствени за работа и да разпространява неверни слухове за мен. За да намаля този „дисонанс", трябва да намеся друг елемент, който да ми помогне да преодолея противоречието и да постигна отново вътрешното си равновесие. Мога например да отхвърля получената информация („не вярвам, че може да се промени така") или да омаловажа значението й („тя бързо ще осъзнае грешката си"). Мога също да приключа отношенията си с нея, което е начин да променя обкръжението си, или да променя мнението си. Да, но

на света няма еднакви хора, но има такива които са обединени в социални групи и трябва по някакъв начин да се приобщя и да свикна с тези групи (или група, в която се намирам). Човешката психика е индивидуална, човек не е личност, ако няма връзки с други хора.

Хората не винаги са такива каквито изглеждат. Понякога колеги, които са ми изглеждали скромни, невинни, се оказват подмолни и непредсказуеми, а тези, които се правят на недостъпни са всъщност много свестни, стига да ги опознаеш.

Работното място е коренно различно от училището и университета, то е място за реализация и възможност за работа в екип, но колкото и спокойно човек да се чуства на работа, се случва да възникнат противопоставяния и конфликт на интереси, а моята цел е да отстоявам своите интереси.

Обичаме да казваме, че имаме развита интуиция, че веднага усещаме с какъв човек си имаме работа. Но винаги съм се питала, дали успяваме да доловим тънката граница между интуиция, стереотип, предразсъдък? Тук жизненият опит, и особено нашето его, могат да ни изиграят лоша шега. В тази връзка искам да кажа, че в междуличностните отношения се проявяват различни ефекти, които подвеждат възприятията и ни тласкат към погрешно решение.

Имайки предвид, че прекарваме по-голямата част от времето, в което сме будни, на работа, логично е да искаме да се чувстваме добре сред колегите си. Понякога това се получава от само себе си, но друг път нямаме такъв късмет и се налага да се справяме или с някой, или с повечето от тях.

Работата ми е интересна, разнообразна и динамична. Върша я с удоволствие. В общ план се разбирам с колегите, но има и такива, които по някакъв начин ме дразнят с различни свои действия, реплики, поведение. Това е така, защото сме различни, вероятно моето поведение също не е приятно за някой. Една от колежките ми,(за която преди малко споменах), задължително иска да ми бъде приятелка. До преди няколко месеца работехме в една и съща стая и направо не можех да се отърва – постоянно ме занимаваше с личните си проблеми и ме разпитваше за моите. Имаше размествания в офиса и вече не сме по цял ден заедно, но тя продължава често да ме търси, за да си "споделя". Жената е мила, но нямаме общи интереси и нямам желание да се сближаваме. Не искам да я обидя, но нейното отношение вече ми тежи. Разбирам, че има нужда да говори нещо, но във времето става досадно и неприятно. Това е типът дразнещ колега, който съвършено добре съчетава умението да не върши работа, с умението да пречи на останалите да работят.Тя съчетава в себе си качествата на неприятния колега, мързеливия досадник, интригантът, почиващият на чужди лаври.

Има житейски ситуации, в които конфликтът между учтивост и честност е въпрос на прецизен баланс...понякога в наш ущърб, друг път - в ущърб на събеседника ни в процеса на комуникация. Характерът на социалните взаимоотношения и спецификата на съвместната работа с други хора, изисква да бъда по-прецизна и може би преди да "отрежа" другия като нежелан натрапник, да се запитам за позитивите, които ми носи създалата се ситуация, както и възможните причини този човек да се е обърнал именно към мен, а не към някой друг за подкрепа и приятелски съвет...Може би съм създала доверителна атмосфера, предразполагаща този човек, може би той просто изпитва симпатия към мен или открива някакво сходство по между ни (дори и да не съм убедена, че съществува такова).
Опитвам се да помисля как да се справя с нея, за да поддържам  баланс във взаимоотношенията си и в същото време да не изпитвам този вътрешен дискомфорт?

Установила съм, че въпросната личност ми пречи в работата и ме дразни. Антипатията ми вече е на личностна основа и е свързана с това как говори, изглежда и т.н. Старая се да не слушам досадните  и глупави коментари, върша си работата и гледам да не ми се налага да прекарвам извънработно време в нейната компания. Всичко това, разбира се, се старая  да не става обществено достояние. Резервирана съм, но не и враждебна, не говоря зад гърба й, колкото и да ми идва отвътре.
Не е лесно да й кажа: „Изчезни, защото ми пречиш да работя!”. И не би трябвало да й го казвам така грубо. Но все пак трябва да реагирам  по някакъв начин. Тя постоянно иска да си говорим, да ходим за кафе и да си правим нерегламентирани почивки. Опитвам се  спокойно да й обясня, че работата трябва да бъде свършена, и че работният ден не е безкраен. Сравнително спокойна съм и мила, не обиждам, даже пробвам да се усмихна. Но не винаги  по този начин намекът е схванат, тогава вече пробвам  по-твърдо, но винаги в съответствие с добрия тон – идеята не е да си създавам врагове. Едва след тези опити, положението стана нетърпимо, и  говорих с прекия си началник, но това беше наистина крайна мярка, защото след нея тя спря да досажда в работно време, но определено вече не съм й особено симпатична.
Особено неприятно е, когато чух, че разпространява слухове срещу мен с цел да ме дискредитира. Лошото на такива хора е, че те често са доста добри в интригите и е трудно да разбереш, че плетат нещо, преди да стане късно. Но когато все пак разбрах, реагирах незабавно. Когато някой вреди на работата ми, като разпространява лъжи за мен или говори зле зад гърба ми, не оставям нещата така. Отидох при шефа и спокойно му обясних, че за мен се говорят неверни неща. Не беше нужно дори да споменавам имена – той знае за какво става дума и сам се досети. Шефът ми е човек на място, и ме разбра и без да вкарвам в изложението си думи от сорта на „некадърница”, „идиотка” и т.н.
Знаех, че съществува и вариантът „директна конфронтация”. Той не е лесен, но  можеше да бъде полезен. Когато реших да го направя, отново не изгубих спокойствието си, не прибягнах до обиди и заплахи и не направих цирк пред всички останали. Срещнах се с въпросната госпожа насаме, но не извън работата – не й показах, че тя има такова значение, че да отнемам от извънработното си време за нея. Казах й кратко и ясно, че зная за интригите й и че съм говорила  с шефа. Не й отговорих със същите средства, например като сформирам групичка срещу нея. Работното място не е бойно поле и дори да има желаещи да формират групичка, не позволих  това да стане. Кавгите започват лесно, още повече между много хора, а спират трудно, така че не рискувам. Изправих се сама срещу проблема. Това са нейните средства, не и моите. Пак повтарям – без обидни квалификации.

Как  прецених дали да направя нещо?
Не всяко дразнещо поведение трябва да ме провокира и да ме кара да обръщам внимание. Първо се запитах дали имам право и се после се постарах да преценя трезво. Дали неприятната ми колежка дразни всички или само мен? Ако всички са на моето мнение, тогава може би съм права. Ако обаче всичко в нея дразни само мен, тогава проблемът най-вероятно е мой.

След дълги размисли  дали ще се почуствам по-добре, ако реша окончателно да спра некоректното й поведение, реших да говоря открито и да сложа край, защото прецених, че само така ще мога да се почуствам по-добре.

В самият разговор гледах да бъда позитивна. Подходих спокойно и с ясно показано желание да запазя добрия тон и доброто сътрудничество. За нея щеше да е много по-лесно да ми се противопостави, ако крещя и съм нервирана, отколкото ако съм спокойна, логична и конкретна. Не изнасях лекция за добрите отношения между колеги по принцип. Казах точно какво ме притеснява и добавих, че държа да го изгладим.
Не бях прекалено обвинителна. Не прекалих с описанието на това как ме дразни. Заложих  на бъдещето – на това, какви искам да са отношенията ни, както и на това колко ще се радвам на една приятелска атмосфера.
Този подход помогна. Това може да не е генерално решение, но все е нещо. Едва ли си заслужава заради един неприятен човек да напусна работа, макар че има хора, които бих направили и това. Така или иначе, старая се да не позволявам на недостойни хора да пречат да професионалното ми развитие.

Заключение

Повечето хора чувстват потребност да търсят оправдание на собствените си постъпки, убеждения и чувства. Когато човек направи нещо, той вече се старае (ако изобщо е възможно) да убеди самия себе си, че постъпката му е логична и разумна. Колежката ми има неоснователна причина за глупавите си постъпки (според мен). Но тъй като сигурно не знае това, й е трудно да приеме, че е могла да се държи по абсолютно безсмислен начин, тя полага големи усилия, за да убеди сама себе си, че в поведението й има логика и постъпките й всъщност са били разумни.
Как убеждаваме самите себе си, че животът ни не е безсмислен — с други думи, как намаляваме познавателния дисонанс? Като изменяме единия или двата познавателни елемента по такъв начин, че да ги направим по-съвместими, или като добавяме нови, които помагат да се запълни пропастта между първоначалните елементи.

Според основните предположения на теорията човекът се стреми не толкова да е прав, колкото да вярва, че е прав. Понякога подтикът да си прав и подтикът да вярваш, че си прав, действат в една и съща посока. Понякога обаче потребността да се  намали дисонансът (потребността сам себе си да убедиш, че си прав) води до поведение, което пречи на адаптацията.

След като взех това решение— особено, както то беше трудно и изискваше значително време и усилия от моя страна — почти веднага усетих дисонанс. Това е така, защото избраната алтернатива е рядко изцяло положителна, а отхвърлените възможности са рядко изцяло отрицателни.

В този пример познавателният елемент „прекъснах връзката с тази колежка” е в дисонанс с познавателния елемент, отразяващ недостатъците, които можеше да има, ако не бях постъпила така. Успешен начин да намаля  този дисонанс беше да  потърся  положителната позиция, която съм избрала, и да избегна отрицателната за нея.

Промяната на нагласата като средство за редуциране на дисонанса, разбира се, не се ограничава само със ситуациите след взимането на решение. Тя може да настъпи в много други ситуации, включително във всички случаи, когато човек говори нещо, в което не вярва, или върши нещо глупаво или неморално.

Теорията на дисонанса води до предвиждането, че ако човек  се старае упорито, за да постигне една цел, за него тя ще е по-привлекателна, отколкото за друг човек, който я е постигнал с малко или без никакви усилия. Един пример може да е полезен: взех трудно решение да не контактувам повече с колежката си. Да реша твърдо, беше доста тежко,  свързано с големи усилия и притеснение. След като всичко между нас приключи, открих, че нещо ми е празно в самата мен. Но аз вече не съм обективна: познавателният елемент „Преминах през огън и вода, за да постъпя по този начин” е в дисонанс с всякакви познавателни елементи, свързани с отрицателни, неприятни или нежелателни страни от досегашните си отношения с нея. За да намаля този дисонанс, ще се старая да си представям обстановката в най-благоприятна светлина. Тук отново са налице ограниченията на реалността — независимо през какви мъчения и усилия  преминах, няма начин една безотговорна колежка да бъде превърната във вълшебна принцеса от приказките, но с известна находчивост мога да убедя самата себе си, че тя не е толкова неприятна. Това, което някои хора биха могли да нарекат безотговорност например, аз мога да сметна за небрежност. Това, че тя пуска слухове и ходи от стая в стая да пие кафе, само доказва какъв безгрижен човек е.

Вълшебна принцеса тя не е, но безспорно може да се понася. Сравнявайки тази нагласа с нагласата, която бих имала, ако не бях вложили никакви усилия; ако си представя, че се бях преместила на друга работа и бях срещнали същата колежка, и тъй като не са вложени усилия, няма дисонанс, а като няма дисонанс, не ми е потребно да виждам колежката си в по-добра светлина.