Joomla Software solutions Template

Payday loan

Жизненият цикъл:епигенеза на идентичността

aЖизненият цикъл е сред задължителните координати на идентичността,защото приемаме, че едва през пубертета индивидът развива предпоставките на физиологичния растеж, умственото съзряване и социалната отговорност, за да изживее и премине кризата на идентичността като психосоциален аспект на пубертета и юношеството.Тази фаза не може също така да се премине, без идентичността да е намерила някаква форма,която по решителен начин ще определя по-нататъшния живот.

Ще представя човешкия разтеж от гледна точка на конфликтите-вътрешни и външни, на които виталната личност отстоява, излизайки отново и отново след всяка криза със засилено чувство за вътрешна зрялост, с повишена възможност за преценки и засилена способност”да се справя добре” според собствените и стандарти и според стандартите на онези, които са значими за нея.Употребата на думите”да се справя добре” успешно ни насочва към въпроса за културната относителност.Онези, които са значими за един човек,могат да считат, че той се справя успешно, когато „направи някакво добро” или когато „се справя” в смисъла на натрупване на вещи и пари; когато се справя добре в смисъла на научаване на нови умения и нови познания или когато постиженията му не надхвърлят точката на „ връзване на двата края”; когато се научи да бъде конформен с всичко около себе си или успешно да въстава,когато е просто свободен от невротични симптоми или успява да удържа в границите на своята виталност всички възможни основни конфликти.

Това са няколко формулировки за съдържанието на „ здравата” личност  у възрастния.Винаги, когато се опитваме да разберем растежа , е добре да се помни епигенетичния принцип, извлечен от растежа на организмите in utero.Обобщен този принцип постановява, че всичко, което расте има основен план, и че от този основен план възникват частите, като всяка част има своя период на доминиране до момента, когато всички части са възникнали, за да формират функциониращото цяло.

Психоанализата е осветила разбирането на по-идеосинкретичните преживявания и особено вътрешните конфликти, изграждащи начина, по който индивидът става отделна личност. Но и тук е важно да се разбере, че в последователността от неговите най-лични преживявания, може да се вярва, че здравото дете е способно да се подчинява на вътрешните закони на развитието при достатъчно подходящи напътствия; закони, създаващи последователност от възможности за значимо взаимодействие с онези хора, които са склонни да реагират и наистина реагират на неговото присъствие, и с онези институции, които са готови за него.Въпреки, че това взаимодействие варира в различните култури, то трябва да остане в границите на „подходящото темпо и подходящата последователност”, които ръководят целия епигенезис.Може да се каже, че личността се развива според стъпките, предварително оопределени в готовността на човешкия организъм да се насочва, съзнава и взаимодейства с разширяващия се радиус от значими индивиди и институции.

Точно поради тази причина при представянето на етапите в развитието на личността използваме епигенетичната диаграма за анализа на психосексуалните етапи като мост между теорията за детската сексуалност и нашето познание за детския физически и социален растеж.Диаграмата изобразява схематично развитието с течение на времето на диференциацията на частите.Това означава че всеки елемент от виталната личност, е системно свързан с всички останали и че те зависят от правилното развитие и правилната последователност на всеки елемент; и че всеки елемент съществува в някаква форма, преди да настъпи неговото решително и критично време.Ако чувството за базисно доверие е първият компонент на душевната жизненост, който се развива в живота, то чувството за автономна воля е вторият, а чувството за инициатива- третият, то диаграмата изобразява известен брой фундаментални отношения, съществуващи между трите компонента, както и няколко фундаментални факта за всеки един кокпонент.

Всеки компонент има своя възход, своята криза и дълготрайно разрешение по начин, който ще бъдат описани тук към края на всеки споменат етап. Всички те в началото съществуват в някаква форма.

Едно бебе например може да показва нещо като „автономия” от самото начало по специфичен начин, по който ядосано се опитва да си извие и  освободи ръката, когато здраво го държат. При нормални условия обаче едва към втората година то заппочва да изпитва върху себе си цялата критична алтернатива между това да бъде автономно създание или да бъде зависимо създание и едва тогава (а не преди) то е готово за специфично нова „среща”със средата си. Средата от своя страна сега се счита задължена да му предаде специфичните си идеи и понятия за автономност, и то по начин, който решително допринася за личния му характер, относителната му ефикасност и силата на неговата жизненост.

Тази среща заедно с възникващата в резултат криза ще бъдат описани за всеки етап. Всеки етап се превръща в криза, защото начеващият растеж и съзнание в една нова частична функция вървят ръка за ръка с изместването на инстинктивната енергия и същевременно стават причина за специфична нараняемост в тази част.Един от най-трудните въпроси за решаване е дали детето на даден етап е слабо или силно.Може би ще е най-добре да се каже, че то е винаги наранимо в някои отношения и напълно несъзнаващо и нечувствително в други, но същевременно е упорито в същите аспекти, в които е и нарранимо.Трябва да се добави, че слабостите на бебето му дават сила: от самата своя зависимост и слабост то създава знаци, към които неговата среда е особено чувствителна, ако то бъде ръководено добре чрез съпровождана от ”инстинктивни” и традиционни модели отзивчивост. Присъствиетона бебето представлява непрестанно и настойчиво доминиране върху външния и вътрешния живот на всеки член на семейството. За да  се приспособят към неговото присъствие, тези членове трябва да се ориентират наново и същевременно да израстат като индивиди и като група. Да се каже, че бебетата контролират и възпитават своите семейства, е също така вярно, както и да се каже обратното. Семейството може да отгледа бебето само когато е отглеждано от него. Неговият растеж се състои от серия предизвикателства, отправени към възрастните и които служат на  нововъзникващите способности на бебето за социално взаимодействие.

Всяка следваща стъпка е следователно потенциална криза поради радикалната промяна в перспектива. Тук „криза” се използва в генетичния смисъл, за да обозначи незаплаха от катастрофа, а повратна точка, критичен период на увеличена нараняемост и засилени възмможности, а следователно и онотогенетичен източник на творчека сила или маладаптация. Най-радикалната промяна в живота в утробата и извън нея настъпва в самото начало на живота. В постнаталното съществуване обаче такова радикално приспособяване на перспективата като отпочиналата поза в легнало положение, стабилното седене и бързото бягане трябва да се постигнат в определеното за тях време. С тях се променя стремително и междуличностната перспектива, и то често пъти радикално, както това се доказва от близката поява във времето на такива противоположности като „ да не се изпуска майката от очи ” и „ желанието да си независим”. По този начин различните способности използват различни възможности, за да се превърнат в напълно развити компоненти  на вечно новата конфигурация, каквато е растящата личност.