Joomla Software solutions Template

Payday loan

Жизненият Цикъл

Отбелязват се следните ярки приноси на Ериксън:

- изгражда цялостна теория за развитието на личността, акцентът при която е върху развитието на его-идентичността;

- обръща особено внимание на социокултурния контекст като фактор за личностно развитие;

- следвайки епигенетичния подход, извежда и анализира осем последователни стадия в личностното развитие, всеки от които е свързан с криза, задача за постигане и резултат. Това са: базисно доверие/ базисно недоверие; автономия/ срам и съмнение; инициативност/ вина; трудолюбие/ непълноценност; его-идентичност/ ролево смесване; интимност/ изолация; продуктивност/ инертност, застой; его-интеграция/ отчаяние.

Ериксън е сред малкото изследователи, които описват целия жизнен цикъл - от раждането до смъртта.

Сред  необходимите координати на идентичността е тази на жизнения цикъл, защото приемаме, че до юношеството индивидът развива предпоставките във физиологичното израстване, духовното съзряване и социалната отговорност, за да изпита и премине през кризата на идентичеността.

Ще представя човешкото, израстване от гледна точка на конфликтите – вътрешни и външни, които жизнената личност претърпява, излизайки от всяка криза със засилено чувство за вътрешно единство, с подобрена способност за преценка и по-големи възможности „да се справя добре” , според своите собствени стандарти и според стандартите на онези, които имат значение за нея.

Винаги  когато се опитваме да разберем разтежа, добре е да помним епигенетичния принцип, който е изведен въз основа на вътреутробния растеж на организмите. Донякъде обобщен, този принцип гласи, че всяко нещо, което расте, има свое време на особено надмощие, докато всички възникват, за да образуват едно функциониращо цяло. Очевидно това е вярно за зародишното развитие, където всяка част на организма има свое критично време на надмощие или опасност да се повреди. При раждането бебето напуска химическата обмяна в утробата и навлиза в социалната обменна система на своето общество, където неговите постепенно нарастващи способности се срещат с възможностите и ограниченията на неговата култура. Как съзряващият организъм продъложава да се разгръща, не като развива нови органи, а посредством предписаната последователност от двигателни, сензорни и социални способности, е описано в литературата върху детското развитие.

Личността се развива в съответствие с етапите, предопределни от готовността на човешкия организъм да бъде тласкан напред, да разбира и да взаимодейства с разширяваш се кръг от значими индивиди и институции.

Всеки етап се превръща в криза, защото началният растеж в усеща не в новата функция на тази част се съпровожда от изместване на инстинктивната енергия и освен това предизвиква особена уязвимост у тази част. Трябва да се добави, че слабостта на бебето му дава сила; поради своята зависимост и слабост то прави знаци, към които неговата среда, ако е водена от отговорност в съчетание с „инстиктивни” и традиционни образци е особено чувствителна.

Детството и взаимността на признаването

Като най-основна предпоставка за духовна жизненост вече определих чувството за основно доверие, което е едно проникващо отношение към себе си и към света, извадено от опита през първата година от живота. Под „доверие” разбирам същностна доверчивост на другите, както и основно чувство у детето, че може да му се има доверие.

Когато новороденото дете е отделено от неговата симбиоза с тялото на майката, неговата вродена и повече или по-малко координирана способност да поема с устата среща майчината повече или по-малко координирана способност и намерение да го кърми и да го приеме радушно. В този момент то живее посредством и обича с устата си и майката живее посредством и обича с гърдите си или всяка част от нейното израженбие и тяло изразява желание да му осигурни всичко, от което се нуждае.

За майката това е късно и сложно осъществяване, зависещо във висока степен от нейната развитост като жена, от нейното неосъзнато отношение към детето, от начина , по който е преживяла бременността и раждането, от нейното и нейната общност отношение към акта на отглеждане и обичане – и от отклика на новороденото. За него устата е фокусът на общ пръв подход към живота – подход на вклюване. В психоанализата този етап обикновено се нарича орален. Тъй като то има желание и е способно да смуче подходящи предмети и да поглъща всякакви подходящи течности, които те изпускат много скоро то има жалание и е способно да „поема” с очите си всичко, което влезе в полезрението му.  Това е етап на „включване”, в който бебето, относително казано е възприемчиво към каквото му се предлага.

Модалност е „да се взема” , не в смисъл  „да се иде и да се вземе” , а в смисъл да се получи и приеме каквото се дава. Това е лесно, когато се задейства, но всяко смущение показва колко наистина сложен е този процес. Несъгурният и нестабилен организъм на новороденото научава тази модалност само като се учи да регулира своята готовност да „взема” с методите на една майка, която на свой ред ще му позволи да координира своите начини за вземане, като сама развива и координира своите начини на даване.

У някои особено чувствителни индивиди или у индивиди, чиято ранна фрустрация не е била компенсирана, слабости в такава ранна взаимна регулация могат да бъдат в основата на разтройството за тяхното взаимоотношение със света и особено със значими хора.

През „втория орален” етап съзрява способността да се търси и изпитва удоволствие с по-активен и по-насочен подход за вкючване. Зъбите се развиват и заедно с тях и удоволствието да се захапват твърди предмети, да се прехапват и отхапват различни неща. Тази активно-включваща форма характеризира различни други дейности, както беше при първата включваща форма. Очите, които отначало изглежда са пасивни при възприемане на идващи впечатления, сега вече са се научили да се насочват, да отделят и да „улавят” предмети от по-смътния фон и да ги следят.

През втория етап се установяват междуличностите образци, които се обединяват  в социалната мадалност да се вземат и да се държат неща – неща, които се предлагат и се дават повече или по-малко свободно и неща, които по-лесно или по-трудно се изплъзват.

Кризата на втория орален период е трудно да се оцени и още по-трудно да се удостовери. Тя изглежда, че се състои от съвпадането по време на три вида развитие. 1 ) „по-силен” стремеж да се включи, да вземе, да наблюдава по-активно, едно напрежение, свързано с неразположенията около пробиването на зъбите и други промени в устната механика; 2) детето все повече усеща себе си като отделна личност; 3) постепенното отдръпване на майката от бебето към занимания, от които тя се е била отказала.

Следователно отбиването на кърмачето не бива да означава неочаквана загуба и на гърдата и  на създаващото сигурност майчино присъствие, ако разбира се, не се разчита друга жена да създава същите усещания като майката. Рязката загуба на обичайната майчина любов без подходящо заместване в същото време може да доведе до остра детска депресия или по-слабо, но хронично състояние на скръб, което може да придаде депресивен оттенък на целия останал живот на човека.

Онова, което тук наричаме „доверие” , съвпада с наричаното от Терез Бенедек „увереност” . Ако аз предпочитам думата „доверие” , то е защото в нея има повече наивност и повече взаимност.  Общото състояние на доверие предполага не само че бебето се е научило да разчита на външното осигуряване, но също ,че то може да има доверие в себе си, че то е способно да гледа на себе си като заслужаващо достатъчно доверие, така че тези, които го осигуряват , да не са принудени да бъдат нащрек или да напуснат.

Инегрирането на оралния етап с всички останали етапи има като резултат през зрелия живот едно съчетание от вяра и реализъм.

Майките създават  чувство на доверие у своите деца чрез начина, по който се разпореждат с тях, като съчетават чувствителност и грижа за индивидуалните нужди на бебето и здраво чувство за собствена надеждност в създаващите и сигурност рамки на начина на живот на тяхната общност. Това формира у детето самата основа за една част от чувството за идентичност, което по-късно ще съчетава ще съчетава чувството,че е „наред” , че е самото то и че ще стане онова, което другите хора разчитат, че то ще стане. Родителите трябва да могат да покажат  едно дъбоко убеждение, че има смисъл в онова, което вършат.

В допълнение към измеримите страни на развитието на нашата пълна схема трябва да включва: 1. Разширяващите се либидни нужди на развиващото се същество, а заедно с тях нови възможности за задоволяване, за фрустрация и за „сублимация” 2. Увеличаващият се социален кръг, т. е. Брояти видът на хората, на които то може да отговаря смислено въз основа на 3. своите все по-силно диференцирани способности 4. Кризата на развитието,  породено от необходимостта да се справя с онова, с което се сблъсква, в рамките на определно време. 5. Нов чувство за отчуждение, събудено заедно с усещане за нови зависимости  и нови близки връзки 6. Особена нова социалнопсихологическа сила, която основа за всички бъдещи сили.

Кое бихме приели като най-ранно и най-малко диференцирано „чувство за идентичност” ? Аз бих предположил, че то възниква от срещата между майчината личност и малкото дете, среща, която е изпълнена с взаимно доверие и взаимно признание. При по-късните му повторения в любов  и възхищение може само да се нарече чувство за „свято присъствие” , нуждата от което остава да се нарече у човека.

Религията изглежда е най-старата и най-продължително съществувалата институция, която служи на ритуалното възстановяване на чувството за доверие под формата на вяра, като предлага определан формула за чувството за зло, срещу което обещава да въоръжи и защитава човека. Всяка религиозна практика включва периодично детинско подчинение на МОЩТА, която създава и пресъздава; раздавайки земно щастие, както и духовно благополучие;

Когато религията загуби своята действителна силна на присътвие,  тогава вероятно епохата трябва да намери други форми на съвместно преклонение пред живота, което да извлича жизненост от един споделен образ за света. Защото само един разумно съгласуван свят осигурява вярата, която се предава от майките на децата по начин, който води до жизнената сила на надеждата, т. е. Трайното предразположение да вярваш в постижимостта на най-важните желания въпреки анархистичните пориви и гнева от зависимостта. Най-краткото определение на приноса на ранното детство за идентичността би могло да бъде: Аз съм вярата, която имам и давам.

Ранното детство и волята да бъдеш себе си

Психоанализата обогати речника с думата „аналност” , с която обозначава определено удоволствие и упоритост, често свързани с отделителните органи през ранното детство. Цялата процедура на изпразване на червата и пикочния мехур се усилва, разбира се, от самото начало до наградата  на задоволството, че една важна работа е „свършена добре” . Отначало тази награда трябва да компенсира твърде честата болка и напрежение, докато червата се научат да вършат всекидневната си работа.

В аналната зона, повече от която и да е друга, се проявява, от една страна, тя е образец за две противоречиви състояния, които трябва да станат редуващи се, а именно задържане и отделяне. Нещо повече свинктерите са единствената част от мускулната система с тяхната обща двойнственост от стегнатост и отпуснатост, от свиване и разтегливост. Следователно целият този етап се превръща в битка за самостоятелност. Защото щом стане готово да застане по-здраво нс краката си; детето също се научава да разделя своя свят на „аз” и „ти” и „ме” и „мой” .

Детето е способно и да си пази нещата и да ги захвърля, да стиска скъопоценни за него предмети и да ги хвърля през прозореца на къщата или на превозното средство. Всички тези привидно противоричивитенденции включваме във формулата за задържащо-елиминиращите състояния. Всички основни модалности всъщност се отнасят и към враждебните, и към добрите очаквания и отношения. И така „да се държи” може дасе превърне в разрушително и жестоко задържане или ограничаване, а може и да стане грижовно поведение: „да имаш и да го задържиш” . Да се „пуска” също може да се превърне във вреднот даване воля на разрушителни сили или може да стане спокойно „не се обръща внимание” и „не се закача никой” . Казано по отношение на културата, тези модалности не са нито добри, нито лошо; тяхната стойност зависи от това как се вградени в началните за одобрение и отхвърляне, изисквания в дадената култура.

Чувството за самоконтрол без загуба на самоуважение е онтогенетичният източник на чувството за свободна воля. От неизбежното чувство за загуба на самоконтрола и за родителски свръхконтрол произлиза трайна склонност към съмнение и срам.

За увеличаването на самостоятелността е необходимо да бъде сигурно,че неговата вяра в себе си и в света няма да бъде изложена на опасност от силно желание да има свой избор, да си присвоява настойчивост и да отхвърля на инат. Само родителската твърдост може да го предпази от последиците на неговите все ооще неподготвени разум и внимание. Но неговата среда трябва също да го подкрепя в желанието му „да стои на собствените си крака” , като едновременно и глупаво, което наричаме срам или отново вторичното недоверие, онзи „двоен кадър” , който наричаме съмнение – съмнение в себе си и съмнение в твърдостта и прозорливостта на своите възпитатели.

Срамът е детска емоция, недостатъчно изучена, защото в нашата цивилизация тя толкова рано и лесно се поглъща от вината. Срамът предполагам, че човек е напълно изложен и осъзнаваш, че го гледат – с една дума той съзнава себе си. Човек е видим, а не е готов да го гледат. Тази възможност широко се използва във възпитателния метод за „засрамване” , прилаган толкова изключително от някои първобитни народи, където тя замества обикновени по-разрушителното чувство на вина.

Твърде много засрамване не води до чувство за добро държание, а до тайна решимост да се опита да се разправим с нещата, когато няма да го виждат, ако всъщност не доведе до съзнателно безсрамие.

Съмнението е брат на срама. Докато срамът зависи от съзнанието, че си изправен и те гледат, съмнението до голяма степен е свързано със съзнанието, че имаш лице и гръб – и особено „задник” , защото тази обратна страна на дупето, не може да бъде видяна от детето, а  пък се управлява от волята на другите. Задникът е облас от тялото, която може да се управлява маически и ефикасно да се напада от онези, които биха посегнали на неговата самостоятелност и които биха определили като лощо продуктите на червата, които преди това са изглеждали добри докато са или освобождавани.

Въпросът винаги е дали ние оставаме господари на начините, по които нещата стават по-управляеми или дали правилата управляват управителя.

Необходима е издръжливост, както и гъвкавост, за да се възпита волята на детето да му помага да преодолява твърде голямото упоритство, да развие известна „добра воля” и да поддържа самостоятелно чувство за свобода на волята. Що се отнася до психоанализата, тя се  е съсредоточила върху необоснованото засрамване като причини за отчуждение на детето от собственото му тяло. Тя се е опитала поне да определя какво не бива да се прави на децата, а има и разбира се много неща за избягване, които могат да се научат, като се изучава жизнения цикъл.

По думите на Франк Хремонт Смит специалистът може само да определи рамките, в които изборът е допустим и желателен.