Joomla Software solutions Template

Payday loan

КУРСОВА РАБОТА

на тема:

Психологическите възгледи на Сергей Рубинщейн. Същност и природа на психичното. Учение за двойната детерминация на психичното. Психика и дейност

ВЪВЕДЕНИЕ

С. Л. Рубинщейн дава съществен принос в теоритическия анализ на проблема

за съзнанието и дейността. Принципът за единство на съзнанието и дейността, както и идеята за предметността на образа, изиграва важна роля в изграждането на философските основи на психологията.

За Рубинщейн впросът за връзката на психичното с материалното е въпрос

както за познаваемостта, така и за управляемостта на психичните процеси;

разрешаването му определя пътищата за формиране на психологията на хората.

Психичните явления са свързани с всички други явления в живота, като в

различните връзки те се явяват в различно качество - като рефлекторна висша

нервна дейност, като идеално в противоположност на материалното или като

субективно в противоположност на обективното. Но преди всичко, казва

Рубинщейн, се проявяват във връзка с мозъка; психичните явления възникват

или съществуват само като негова дейност. Оттук възниква и основният въпрос

- как е свързана психичната дейност с мозъка, какво е естествено на тази

връзка.

Бидейки дейност на мозъка, психичната дейност в същото време е отражение

на света. Ето защо връзката на психичното с мозъка може да бъде разбрана след като се разбере връзката на психичното с външния свят.

Схващането, според което психичното е дейност на мозъка и същевременно

отражение на действителността, на чието именно въздействие мозъкът

отговаря, има за своя предпоставка рефлекторното схващане за психичноата

дейност. Твърдението, че психичното е функция на мозъка, не означава, че то е дейност, изцяло детерминирана отвътре. Връзката на психичните явления с

външния свят се запазва само ако те се схващат като ответна дейност на мозъка.

Така мозъкът е само орган на психична дейност, а светът, въздействащ върху

мозъка - неин източник. Психичните явления, по думите на Рубинщейн,

възникват именно тогава, когато при рефлекторната дейност на мозъка се

появяват усещания и отразеният в тях дразнител се проявява като обект, който от своястрана предизвиква у индивида определено емоционално – волево отношение (стремеж, чувства). Самата дейност на мозъка зависи от

взаимодействието на човека с външния свят, защото човекът е субектът на

психичната дейност - чувствата и мислите възникват в дейността на мозъка, но не мозъкът, а човекът обича или мрази. Психичната дейност е рефлекторна

дейност на мозъка, но взаимодействието на индивида със света е основата, на

която се формира познавателното отношение на субекта към обективната

действителност. Това познавателно отношение може да бъде разкрито чрез

становището, че психичните явления са отражение на света като обективна

действителност - диалектикоматериалистическата теория на отражението, на

която се позовава Рубинщейн.

Според тази теория усещат се и се възприемат не усещанията и възприятията, а предметите и явленията от материалния свят. Усещанията и възприятията са

само образи на предметите, чрез които те се опознават.

Обща предпоставка на рефлекторната теория за психичната дейност и на

теорията на отражението е диалектикоматериалистическото разбиране на

детерминизма, чийто принципи Рубинщейн пренася върху психичната дейност на мозъка. По такъв начин той обединява представата за психичната дейност на мозъка. По такъв начин той обединява представата за психичната дейност и като отражение на света и като функция на мозъка. За С. Л. Рубинщейн наличието на отражение като общо свойство на материята (върху всеки предмет се отразяват онези външни въздействия, на които той е подложен) означава, че психичните явления имат основа в материалния свят, което ги прави да не бъдат инородни по отношение на всичко останало съществуващо.

Те са специфична, висша форма на проява на свойството, което природата така или иначе притежава в елементарни форми.

В най-високо организираната материя - кората на главния мозък - общото

свойство на материята - отражението, се променя като рефлекторна дейност,

чийто продукт е усетливостта. Така това общо свойство на материалния свят

придобива специфичния смисъл, който има по отношение на психичните

явления.

В книгата си "Битие и съзнание" Рубинщейн подлага наанализ, от една страна, въпроса за познавателното отношение на психичните явления към света, а от друга - въпросът за разкриване на връзката на психичните явления с мозъка като орган, служещ за осъществяване на взаимодействието на човека с външния свят. Съпоставяйки двата резултата, той формулира своята обобщаваща философска характеристика на психичното.

I. ПСИХИЧНАТА ДЕЙНОСТ И ОБЕКТИВНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

А) Теория на отражението

Според Рубинщейн взаимодействието на индивида със света създава

предпоставка за възникването на познавателно отношение у индивида.

Познавателното отношение към света възниква с появяването на психичната

дейност на мозъка, но познанието на човека е свързано с появяването на езика, чрез който е възможно да се фиксират резултатите от познанието. Така се появява самият исторически процес познание. Познанието е отражение на света като обективна действителност, а познавателното отношение на сетивното към действителността създава образа. Тъй като образът не може да бъде отделен от предмета, той е неделим също и от процеса на отражението, от познавателната дейност на субекта. Той е свързан с отражателната дейност не само по произход, а и по същество.

По този начин, свързвайки образа с отражателната дейност на субекта, теорията на отражението се бори против всякаква субстанциализация на образа като идеален. Обстоятелството, че психичната дейност е отражение, означава същевременно, че отражението е дейност или процес. Отделянето на

отношението на образа като идеален към предмета като материален е, според

Рубинщейн, абстракция, която макар и правилна, разкрива само една страна на отношението на психичната дейност към света. Това отношение, според него, се проявява в истинския си вид като процес на познавателна дейност на

субекта, в чиято динамика (на процеса) се осъществява непрекъснато

приближаване на образа към предмета, все по-пълно разкриване на предмета в образа.

Като цяло теорията на отражението представлява разпространение на принципа на детерминизма в диалектоматериалистическото му разбиране върху процеса на познанието, съгласно който външните причини действат чрез вътрешните условия, т.е. всеки процес се детерминира от външните обективни условия, пречупващи се през неговите вътрешни закономерности. Така мисленето се определя от своя обект, но обектът не определя мисленето непосредствено – то се опосредства чрез вътрешните закони на мисловната дейност, която, преобразувайки сетивните данни, води до мисленото възстановяване на обекта.

Б) За психичното като идеално

Характеристиката на психичните явления като идеални е свързана с

проявяването им като обективната действителност като неин образ. Всъщност

тази характеристика се отнася до продукта, резултата на психичната дейност -

образа, идеята в отношение им към предмета.

Източник на универсиализацията на характеристиката на психичното като

идеално е превръщането на отношението идея - вещ в основногносеологическо

отношение (характеристика на психичните явления не зависи от гледнатта

точка, от която те се обясняват). Следователно психичната дейност е

идеална преди всичко в резултативния си израз, противопоставянето й на

материалното може да се осъществи само в качеството й на духовна.

Според Рубинщейн съществува опасност от обособяване на идеалното от

материалното в резултат на отделянето на образа или идеята към предмета.

Признаването на идеалното, на неговата специфичност и самостоятелност по

отношение на материалния свят и същевременно избягването на неговото

обособяване има за Рубинщейн два взаимно свързани аспекта - отношение на

образа, на идеята към предмета и тяхното отношение на субекта, към

познавателната му дейност. Първият аспект се разрешава чрез теория на

отражението, т.е. възприятието не е откъснато от предмета. Същевременно

образът, идеята, не съвпада непосредствено със своя предмет, защото те не

изчерпват пълнотата на съдържанието му и защото сетивното даденото му

съдържание се преобразува в процеса на познанието. Това именно

несъвпадение на идеята със сетивно дадената вещ дава мнимо основание

(Рубинщейн) за обособяване на идеята от предмета. Относно въпроса за

отношението на образа, на идеята към субекта, към познавателната му дейност, е необходимо да се преодолееобособяването и в това отношение: идеите не възникват независимо от познавателната дейност на субекта, образът не съществува вън от отражението на света от субекта.

Обективирайки се в словото, продуктите на познавателната дейност на човека

(сетивните образи, мислите, идеите) сами стават обекти на по-нататъшната

мисловна дейност. Взаимна зависимост на идеите и понятията ги прави

относително независими от мисловната дейност на субекта, а включвайки се в тази зависимост, в тези връзки, съдържанието на познавателната дейност на

субекта се проявява в преобразуван вид.

В системата, в която влизат мислите на индивида, резултат на неговата

познавателна дейност - това е системата на научното знание, формираща се в

хода на обществено-историчското развитие. За индивида, за неговото мислене

тя се явява като "обективна действителност", която той чрез своята

познавателна дейност трябва да "усвои". Чрез резултатите от психичната

дейност като познавателна се извършва преходът от сферата на психичното в

тази на идеалното съдържание на знанието , съществуващо независимо от

познавателната дейност в крайното изразяване чрез своите продукти преминава в нещо качествено различно - математическо, физично и т.н. знание за различните страни и свойства на битието.

Рубинщейн критикува позицията на идеализма, според която съдържанието на знанието е или обективно - същестува независимо от познавателната дейност на субекта, или е резултата от нея - тогава е субективно. За него всяко научно понятие, "цялото идеално съдържание на знанието е именно отражение на битието и резултат от познавателната дейност на субекта". Отношението на образа, на идеята към предмета, в който психичното се явява като идеално, е момент от взаимоотношението на субекта с обективния свят.

В) Психичното като субективно

Проявяването на психичното като субективно е във връзката на отношението на човека като субект към обективната действителност. За съзнанието на субекта битието винаги се проявява като противостояща нему обективна реалност. Там, където има съзнание, битието се явява пред него в това качество.

Субективността на психичното е свързанас принадлежността на всичко

психично на човека като субект. Всяко усещане и мисъл е усещане и мисъл на

определен човек. Следователно субективна е всяка психична, всяка

познавателна дейност - "включително и тази, която разкрива на човека

обективната действителност...". Оттук следва твъдението, че не съществува

несъвместимост между субективността като обща характеристика на

познавателната дейност и обективността на нейното съдържание.

В по-специален смисъл се явява субективността като непълна адекватност на

психичното с битието, с обекта на познанието. Опитът учи, че един и същ

предмет се възприема по различен начин при различни условия, както и от

различните хора, т.е. субективността на възприятието. При отдалечаване на

някой предмет според перспективното изменение на изображението му можем да определим истинската му големина. Ето защо субективното възприятие на предмета Рубинщейн възприема като необходимо стъпало по пътя на обективното познание. (Неадекватната представа за действителните размери на Слънцето се получава само в случай, че размерите му в моето възприятие се откъсват от условията на възприемането и се пренасят върху самото Слънце)

За да конкретизира проблема субективно-обективно, Рубинщейн се обръща към самия процес на познание, анализирайки го. Започващо с усещания и

възприятие познание продължава с отвлечено мислене в понятия, но

представлява при все това единен процес. Не трябва да се обособяват и

противопоставят една от друга сетивната и логическата степен на познанието,

тъй като никакво отвлечено познание не е възможно извън сетивното. Процесът на сетивното отражение започва от различаването и диференцирането на дразнителите. Резултатът от сетивното различаване е условното обозначаване на сетивното впечатление, а резулатът от сетивната диференцировка е усещането. Различаването се осъществява чрез съответния сетивен прибор, а диференцировката е анализът на дразнителя, осъществен чрез съединяване на условна връзка. Според това, как сетивните впечатления или усещанията започват да функционират като образ на предмета, се извършва преходът от усещане към възприятие. Възприятието е сетивно познание на по-високо равнище, защото осъществяването му е преход от диференцировката на дразнителя към анализ на отразените в усещането сетивни свойства на обектите. То дава устойчив образ на заобикалящите го предмети и явления и открива възможност за действия, съответстващи на условията. (Когато чуем телефонен звън, не само анализираме звука, но изпитвме и подбуда да вдигнем телефонната слушалка)

Според Рубинщейн съществува обективна необходимост на преход от сетивно познание към отвлечено мислене, отправящо се от сетивното и излизащо извън неговите предели, без обаче да се откъсва от него. Мисленето е невъзможно без сетивното познание поради това, че само в сетивността са заключени изходните данни, от които то може да се оправи. Задачата, която сетивно даденият свят поставя пред мисленето, се състои в това да подлага на анализ крайният ефект на въздействията, който се проявява на сетивната повърхност на действителността. Анализът, свързан с абстракцията, отделя задача вътрешните, т.е. същинските свойства на нещата от ефекта на другите

въздействия върху тях, както и от останалите им свойства. В това се състои

познавателната задача на абстрактното мислене.

Разкриването на съществените свойства на нещата е естествена цел на

познанието. Когато в резултат на аналитичната работа на мисленето се

разкриват съществените свойства на нещата, зависимостта между тях се

проявява като закон (законите са именно зависимост между вътрешните

свойства на нещата). В неразривна връзка с аналитичната дейност се явява

синтетичната. Изминавайки същия път, но в обратна посока, синтезът се

проявява в две оновни форми - съотнася свойствата, определени чрез анализа, и ги извежда до по-специални форми на техните прояви. Следователно

движението на познанието изминава пътя "от съзерцанието към мисленето и от мисленето към практиката..". В резултат на анализа на емпиричните данни и синтеза на данните от анализа се създава възможност за теоретично познание на емпиричните явления и така именно са езвършва научното познание.

Преодолявайки субективността, свойствена на сетивното познание,мисленето

стига до достъпна за него обективност, тъй като преминава от дадените в

усещанията и възприятията свойства на обекта към опосредственото

определяне на тези свойства (едно и също тяло може да се усеща от субекта

ту като топло, ту като студено в зависимост от това дали до по-топло или по-студено се е допрял субектът непосредствено преди това).

Мисленето, казва Рубинщейн, е невъзможно без език. Бидейки условие за

възникване на мисленето, словото, езикът е и материалната обвивка на мисълта.

Опитвайки се да реши адекватно въпроса за съотношението между мисленето и езика, Рубинщейн съотнася езика и речта, достигайки до извода, че езикът е

онази съвкупност от средства, които използва речта. Психологически аспект

има само речта. Извършвайки се на базата на езика, мисълта се оформя в речта, т.е. тя не може да съществува без езикова обвивка.

II. ПСИХИЧНАТА ДЕЙНОСТ И МОЗЪКЪТ

А)Рефлекторната теория

Рефлекторното разбиране на психичната дейност е необходимо свързващо

звено между признаването й като дейност на мозъка и разбирането й като

отражение на света. То предполага, че психичната мозъчна дейност се

детерминира от обективния свят и се явява отражателна по отношение на него.

В същото време опознаването на света от човека може да стане само поради

това, че функционирането на мозъка не е само приемане на попадащите върху

него въздействия, а и тяхното диференциране. Така самата логика на теорията

на отражението води до рефлекторната теория, която е преди всичко

потвърждение за детерминирането на мозъчната дейност.

Рефлекторната теория е конкретен израз на общото положение, че всяко

действие е взаимодействие. Дейността на мозъка в крайна сметка има за

причина външното въздействие, а зависимостта на ответната реакция от

външното въздействие е опосредствена от вътрешните условия. Рефлекторната дейност, предизвикана от въздействието на дразнител, се изразява преди всичко в редица ориентировъчни реакции, които осигоряват по-добри условия за възприемане свойствата на външния дразнител. Но всички усещания и възприятия предполагат неизбежно специфични за тях рефлекторни реакции, а не само ориентировъчни.Проучването на реалния процес ва рефлекторната дейност, възникваща в резултат на въздействието на дразнителя върху рецептор показва, че психичните явления са неин закономерен продукт. В резултат на тази рефлекторна дейност дразнителя се явява като отражение в усещането или възприятието. Към отразения по този начен дразнител в потока на рефлекторната дейност се включват нови рефлекторни реакции и се образува отговорът на човека на въздействието на външната среда - неговите действия, с които изменя света, за да удовлетвори потребностите си.

Както сетивният образ на предмета е продукт на най-сложна аналитико

-синтезираща рефлекторна дейност, така и действията на хората са сложен

продукт на цяла съвкупност от рефлекторни дъги, затварянето на които изиска образуване на връзки на двигателния анализатор със зрителния, слуховия и т.н.

Следователно рефлекторната дейност има два външни резултата: отражението на света и действията на човека. Между тези два резултата има съществени взаимотношения. От една страна сетивното отражение на действителността.

Условията при които се извършва действието и предмета към който то е

насочено - служи за регулиране на действието. В същото време чрез

отношението си към извършваното от човека действие едни или други

индиферентни дразнители придобиват сигнално значение.

Рефлекторната теория като учение е свързана с учението за асоциациите -

връзки, образуващи се между сигналния дразнител и онова, което той

сигнализира. Асоциация се образува тогава, когато първият член сигнализира

събитие от жизнено значение, като отговарящо на нашите интереси,

потребности, задачи. Образуващата се у човека при определени условия връзка между два обекта или явления може да бъде несъществена за тях, но тя трябва да има смисъл за индивида, у когото се създава. По силата на сигналния си характер асоциативната връзка е динамична - образува се , избледнява и при определени условия се възстановява наново.

Б) Съотношението между психичното и нервното в рефлекторната дейност

на мозъка.

Рефлекторната дейност на мозъчната кора е едновременно и нервна, и

психична; и двете от тях са все същатамозъчна дейност на отражение,

разглеждана от различни аспекти, смята Рубинщейн. До възникването на

организма, способен да реагира на дразнители, битието съществува под

формата на процеси и предмети. С появата на организмите явленията от

материалния свят се явяват като дразнители. В процеса на въздействие на

дразнителите върху организмите, притежаваща рецептори, и ответна им

дейност възникват усещанията, а появата на усещанията, казва Рубещейн,

означава поява на психиката. Дразнителите отразени в усещанията могат да

действат като сигнали без да са осъзнавани като обекти. Осъзанавнето на

предмета или явлението като обект е свързано с прехода от усещането, служещо

като сигнал за действие, към усещането и възприятието като образ на предмета.

В случая "сигналът " и "образът" характеризират усещането в два различни

аспекта. "Сигналът" не е усещане като такова, а усещане дразнител, докато

понятието "образ" изразява отношението на усещането към обективната

действиеталност. Според Рубинщейн именно с появата на образа на предмета

започва съзнанието (за разлика от психичното изобщо).

В предвида на това че психичната дейност е рефлекторна мозъчна дейност, към

нея се отнасят всички закони за висшата нервна дейност. От тук следва и

схващането на Рубищейн, че психологичното изследване трябва да бъде

закономерно продължение на физиологичното проучване на нервната дейност, а

не да му се противопоставя. В същото време според него психологическото

изследване се проявява в ново качество процесите, които изучава физиологията.

Те се детермнират от отношенията, от които физилогията се абстрахира. С

други думи психичните явления оставят своеобразни психичн явления и в

същото време изпъкват като форма на проява на физиологичните

закономерности.

В) Детерминиране на психичните явления

Психичните явления, казва Рубинщейн, като всички явления в света са

детерминирани. Да се разбере детермиността на психичните явления означава

да се намерят пътища за възпитанието им. При детерминирането както на

психичните, така и на физиологичните процеси трябва де се има в предвид

условията на живот и дейност. Говорейки за условияна психичната

отражателна дейност, Рубинщейн отделя от общите условия на всевъзможни

прояви на човека специфичните условия именно на отражателната дейност.

Така той стига до извода, че условия на отражателната дейност са онези страни

или свойства на обективната действителност, с които се определят

предявяваните към отражателната дейност изисквания.

У човека словото със смисловото си съдържание се включва като дразнител в

действието, на който и да е анализатор и всеки вид усещания сякаш се

обработват от речта. Благодарение на това, че речта се свързва с условно

рефлекторни връзки със зрителната, осезателната и други сигнализации от

предмета като образува с тях единен комплексен дразнител, съдържанието му

се включва във възприемания предмет. Предметът възприеман зрително се

явява като притежаващ редица признаци, чието познаване е зафиксирано в

думата - резултат, според Рубинщейн, на общественото познание.

Особеностите на човешката психика, свързани с познавателната дейност на

ръката като орган на труда и с речта, която се развива на негова основа,

отличават коренно психиката на човека от психиката на животните. В

психиката на хората обаче има свойства, изменящи се съществено в процеса на

историческото развитие на човечеството. Така например, според Рубинщейн,

речевият слух се е формирал у хората във връзка с развитието на речта, а

музикалният - във връзка с развитието на музиката. По такъв начин развието на

формите на усетливостта не се ограничава до онези изменения, които са

свързани с прехода от животните към човека. По-специално развитието на

мисленето е свързано, според Рубинщейн, с цялата практическа дейност на

хората и се обославя от нея.

Г) Ролята на психичните явления при детерминирането на поведението

Обусловеността на поведението от психичната дейност (по силата на

отражателния характер на психичното) опосредства зависимостта му от

обективния свят. Като опосредства детерминацията на живота и дейността на

хората от външния свят, психичното отражение увеличава детерминантните им

възможности. Посредством пихичното под формата на познание за битието,

поведението на хоратасе детерминира от наличното, както и от липсващото.

Когато познавайки закономерностите в развитието на природата и обществения

живот имаме възможност да предвидим по-нататъшният ход на събитията,

тогава "въвеждаме бъдещето в детерминацията на поведението си". За

Рубинщейн всеки акт на опознаване на света е и пускане в действие на нови

детерминанти на нашето поведение. Така предметите и явленията от външния

свят са не само обекти на познание, но и двигатели на поведение негови

подбудители стимулиращи у човека определени подбуди за действие - мотиви.

По такъв начин психичното играе реална роля при детерминирането на

човешката дейност и в същото време се явява като фактор действащ обособен

от битието. Като доказателство Рубинщейн привежда примери от патологичен

материал, от които става ясно че в основата на нарушеното действие лежи

нарушението на психичните процеси.

Благодарение на психичната дейност като познание за действителността

пректическата дейност на хората се превежда в съответствие със сложните

изисквания, които предявяват към нея обективните условия. В същото време от

психичната дейност като емоционална, волева дейностпроявяваща се под

формата на стремеже, желания, чувства се определя значението на явленията за

даден човек как той при определени условия ще отвърне на тях. Обусловената

от обективните жизнени условия на човека и на свой ред обуславяща

поведението му психична дейност се включва двустранно в общата взаимна

връзка в явленията. Разглеждайки мястото на психичното в основните за него

взаимни връзки, Рубинщейн разглежда и основните форми, в които психичните

явления се явяват в техните вътрешни взаимоотношения, а именно психичната

дейност и съзнанието на човека.

III. ПСИХИЧНАТА ДЕЙНОСТ И СЪЗНАНИЕТО НА ЧОВЕКА

А)Психична дейност

Тезата на Рубинщейн е, че основен начин на съществуване на психичното е

съществуването му като поцес, като дейност - положение, непосредствено

свързано с рефлекторното схващане за психичната дейност, с твърдението, че

психичните явления възникват и съществуват само в процеса на непрекъснато

взаимодействие на индивида с околния свят, на непресъхващия поток от

въздействия на външния свят върху индивида и от неговите ответни действия,

като при това всяка от тях се обуславя от вътрешни условия създали се у даден

индивид в зависимост от външните въздайствия. По този пример изследването

на мисленето трябва да го изясни преди всичко като процес - на анализ, синтез,

обобщаване, така както и например на запомнянето или възприемането. Самата

психична дайност, според Рубинщейн, спада непосредствено към природния

свят, тя е функция на високо организираната материя - мозъка. За Рубинщейн

във функционалния си аспект като дейност на мозъка психичната дейност е

чисто природно явление.

До колкото участва в регулацията на дейността на индивида изразявайки

неговите нужди, интереси и отношения към света, психичната дейност се явява

в ново качество. До колкото се осъществява непосредствено, тя се явява върху

своя страна, която се има в предвид, когато се говори за душевна дейност.

Когато в процеса на обществения живот човек усвоява идейното съдържание на

знанията, неговата психична дейност се явява отново в ново качество - като

"духовна дейност". Рубинщейн подържа тезата, че психичните процеси

протичат едновременно на няколко равнища и висшето равнище съществува

само в наразривна връзка с нисшите (когато се извършва волево запомняне

същевременно става закономерно и неволово запомняне). Дори най-

абстрактните контакти представляват пирамидални построения, в които на

върха стоят абстракции от все по-висок порядък, а в основата лежат сетивните

обобщения.

В резултат на всеки психичен процес като мозъчна дейност възниква едно или

друго образование сетивен образ на предмета, мисъл за него и т.н. Именно това

има в предвид Рубинщейн, когато говори за психични явления. Това

образование прекратява същестуването си с прекратяване на отражателната

дейност.

Емоционалните процеси също се оформят във вид на някаквообразование -

емоции, чувства. Психичното образование представлява всъщност психичен

процес в неговия резултативен израз, чрез които психичната дейност се намира

в съотношение със своя обект, с обективната реалност.

Всеки психичен процес служи, споредРубинщейн, за регулиране дейността на

човека и неговото поведение. Представата зе регулаторната функция отново се

свързва с рефлекторното схващане за психичното. Отразяването на

действителността от индивида и регулацията на неговата дейност са

неразривно свързани помежду си. Именно в становището за регулаторната роля

на отражението се състои конкретния смисъл на твърдението за неговия

действен характер. Регулационната роля на отразяването на действителността

от индивида се явява като подбудителна и изпълнителска регулация.

Подпудителната определя какво действие се извършва. До колко определени

идеи получат за човека подбудителна сила, човек преминава от дейстие по

силата на непосредствено действащи подбуди към постъпки, извършвани по

определени мотиви, т.е. подбуди осъзнати и приети от него като основание на

собственото му поведение. Изпълнителната регулация довежда действието в

съответствие с условията, при което то се извършва. Тя се осъществува

посредством съотнасянето на условията с целите на действието. Според

Рубинщейн в изпълнителската регулация играят роля предимно познавателните

процеси, а в подбудителната - ефективните: емоции, желания.

Рубинщейн обръща внимание на една специална форма на регулация на

движението осъществена в резултат на новата автоматизация. В резултат на

автоматизацията на движенията, действията, чрез които се осъществяват те, се

превръщат в навици. Разликата между автоматичните и неавтоматични

действия е нивото на психична дейност от която те се регулират.

На регулация се подлага и познавателната дейност - факт, който намира израз

във вниманието. Регулацията на познавателната дейност се осъществява от

двата взаимосвързани механизми - ориентировъчен и сигнален. Ние подържаме

ефикасно вниманието към обекти, към които е насочена нашата дейност,

поради това, че се поддържа сигналното значение на обекта. Ориентировъчното

естество на вниманието се проявява при продължителна съсредоточеност върху

един и същ обект в това, че условие за устойчивост е откриването на нови

страни на този обект. Рубинщейн разделя вниманието, т.е. регулацията на

познавателнитепроцеси, на две равнища - внимание осъществяващо се без

участие на словото и опосредствено чрез слово внимание.

Б) За съзнанието

За Рубинщейн изграждането на съзнанието е свързано със създаването на нова

форма на битие - човешкото битие; на нова форма на живот, субектът, на който

е способен, излизайки извън рамките на собственото си отношение към света

"да подчинява живота си на задълженията, да носи отговорност за всичко

извършено и всичко пропуснато, да си поставя задачи и без да се ограничава в

приспособяване към наличните условия на живот, да изменя света - с една дума

да живее така, както живее човекът и никой друг".

Съзнанието винаги предполага познавателно отношение към предмета,

намиращ се вън от него. Предмет на осъзнаване могат да станат и психични

явления, но според Рубинщейн осъзнаването на последните става не

непосрествено чрез самоотражение на психично в психично, а чрез обективно

дадени на съзнанието действия на хората, чрез тяхното поведение. Рубинщейн

твърди, че развитието на съзнанието у човека е свързано с обществено

организивраната дейност на хората, с труда и се извършва въз основа на него -

трудът изисква осъзнаване на резултата от него като негова цел.

В процеса на ообществено организирания труд възниква и езикът, словото,

където се наслояват натрупаните от човека знания. "Без език няма знания" -

твърди Рубинщейн, но уточнява, че знанието не трябва да бъде отъждествявано

с езика; връзката съзнание - език не трябва да се обособява от връзката на

съзнанието с обществено осъществяваната дейност на хората. В

психологически аспект съзнанието се явява преди всичко като процес на

осъзнаване от човека на околния свят и на самият себе си, което според

Рубинщейн е и централен психологичен проблем. Той успява да докаже и

твърдението, че съзнателните действия като такива също са обхванати от

детерминизма: свободните съзнателни действия се включват в общата

взаимовръзка между явленията като обословени от обстоятелствата на

човешкия живот и същевременно и като изменящи ги.

Детерминизмът следователно в теорииите на Рубинщейн обхваща всички

равнища на психична дейност.

Разглеждайки психичнитесвойства на човека, Рубинщейн ги разделя на две

групи - характерологически свойства и способности, първата, от които е

свързана с мотивационната, а втората - организационно изпълнителската страна

на психичната регулация на поведението. Материалният "субстрат" на

човешките способности, според него, трябва да се търси свойствата на

аналитико-синтетичната дейност на човешкия мозък, в особеностите на

динамиката на висшата нервна дейност, характеризираща типовете. Свойствата

на висшата нервна дейност, смята Рубинщейн, са вътрешните физиологични

условия за формиране на способностите. Ако подбудителният аспект на

регулаторната функция на психичната дейност се закрепва във формата на

способности - и двата резултата на генерализация и стериотипизация на

психичната дейност като регулатор на практичната дейност на хората.

Излизайки срещу дуалистичните схващания за психиката и съзнанието в своето

психологическо творечство С. Л. Рубинщейн прави централна идеята за

предметността на съзнанието, опосредствена от процеса на труда.

"...Съзнанието - пише той - влиза като обуславящо като всичко, върху което се

простира човешката дейност, в цялата безкрайна верига събития, пораждани от

нея в живота на света и в историята на обществото. Така се разкрива осезаемо

авторитетно видимо значението на промените, които внася в света

извършващото се в процеса на еволюцията, в хода на историята възникване и

развитие на човешкото съзнание."

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. С. Л. Рубинщейн. Битие и съзнание. София, 1977.

2. М. Т. Ярошевски. Психологията през ХХ век. София, 1977.