Joomla Software solutions Template

Payday loan

Проблемът на агресивността има биологични, философски и нравствени измерения. Агресивното поведение е нападателно поведение. То е враждебно действие, целта на което се явява нанасяне ущърб на другите, причиняване на страдание.

Агресивността е специфична форма на поведение, което се изразява в демонстрация на неприязън, а понякога и на груба сила спрямо другиго, с намерение да му се причини вреда, болка (А. Джалдеди). Психологичните теории за агресивното поведение са създадени от клинични психолози (З. Фройд), зоопсихолози (К. Лоренц) и социални психолози (Т. Долард, Н. Милър). За З. Фройд агресията е инстиктивно, вродено и независимо предразположение у човека. Създателят на психоанализата формулира концепцията за агресивния нагон (инстинкт за смъртта). К. Лоренц е изследвал агресивното поведение при животните – във връзка с осигуряване на теорията, за определяне на йерархията в стадото и при сексуалното съперничество. Механичното пренасяне на неговите резултати към агресивното поведение на човека е чист биологизъм, тъй като се изпуска обществената същност на агресивното поведение при хората. За социалната психология агресията е субпродукт на социално-културно научаване. Според някои психолози (Дж. Долард) агресията винаги е последица от фрустрация. Според други (М. Маейр), възможни реакции на фрустрацията са агресията, фиксацията, регресия, резигнация и др. Агресията е само една от реакциите на живото същество при ситуация на фрустрация на потребностите и при конфликт. Обикновено устременото навън агресивно поведение (хетероагресия) се подхвърля на социални санкции от страна на обществото. Това усилва фрустрацията и у човека може да се изработи механизъм, насочващ агресивните импулси навътре, върху себе си (автоагресия). Някои автори разграничават два вида агресивно поведение – социално приемливо (при което напрежението и тревогата, предизвикани от фрустрация, конфликт и др., се разрешават в действия, съответствуващи на социалните норми) и социално (проявяващо се в действия, несъгласувани с нормите на поведение – от ругатни и оскърбление до деструктивни поведенчески актове).

Агресивното поведение не е вродено. Човекът не е агресивен по природа. То не е неизменим спътник в живота на човека. Дори и когато предизвиква гняв, една фрустрация може да се преработи в неагресивно поведение. Винаги трябва да се има предвид наличието на неагресивно поведение, като алтернативно решение. Агресивното поведение зависи и от образци на подражание (кино, телевизия и др.) За психологичните изследвания на агресията голямо значение придобиват етологията (наука за поведението на животните) и социологията.

Понятието агресивност се отнася до явление на относително постоянна готовност за превръщане в агресия при разнообразие от различни ситуации. Нека да не бъркаме това понятие с „враждебност”. Хората с агресивни наклонности, сблъскващи се често със заплахи и предизвикателства, и готови веднага да нападнат онези, които не им харесват, могат да имат враждебно отоншение и нагласа към другите, но не всеки враждебен индивид е непременно и едва ли не задължително и нападателен. Ето защо, според Berkowitz (1993), най-добре е да мислим за агресивността като за склонност към агресия.

В крайна сметка, може би стана ясно, че походът в тази книга е подбудата към агресията, самата агресия, гневът, враждебността и агресивността да се разглеждат като отделни, въпреки обикновено съотносителни, явления. Изследователите могат да проучат кога и защо всяко от тези явления е силно свързано с някое от другите, или кога и защо е налице слаба взаимовръзка между тях. Би било грешка обаче да се приеме, че те са едно и също нешо или дори, че са винаги тясно взаимосвързани.

Литеранурния анализ на източниците, отразяващи изследванията по проблемите на отклоненията в поведението показва изключително голямо значение на агресивността за възникване и актуализация на девиантното поведение. Повечето от разгледаните трудове и техните автори персистират това отношение, макар че среща и обратна релация, поради което ще продължа този анализ, доколкото той е необходим за определяне полето (и неговото съдържание) на агресията или агресивността като фактор в структурата на девиантното поведение.

Още в 40-те години К. Лоренц, а по-късно Н. Тиберген открояват в проблемите на поведението при животните въпросът за агресията и агресивността. Според „хидравличния” модел на Лоренц, агресията може да се осъществи и без видима агресивност, спонтанно и в зависимост от времето, изминало след последната агресивна реакция. Вероятно става дума за кумулиращ механизъм, чрез който натрупващата се агресивна енергия се освобождава. Разбира се, при животните агресивността съответства на жизнено важните потребности и е значим начин, средство за оцеляване на индивида и вида. В тази връзка Мойър диференцира агресивните реакции на хищническата агресия, агресивно поведение при мъжките животни, страхово обусловена агресия, защитаваща теорията и майчината агресия и др. Уитенбъргър също конкретизира типовете агресия, между които вътреполова, междуполова, между равни, защитна и т.н. При животните агресивността и агресията са свързани с биологични и физиологични процеси, с които се реагира на външни (средови) промени.

В психологията на човека агресивността е обяснявана най-често чрез няколко теоретични построения, в основата на които стои виждането за инстинкта, драйва и социалното учене (научаване). Големият брой изследователски парадигми и множество нюанси в теоретични идеи подсказват, че агресивността при човека е сред най-активно разработваните психологически проблеми както самостоятелно, така и във връзка с девиантното поведение, а поради това работата върху изясняването на тяхната релевантност към разглежданата тук проблематика е априори наложителна. В случая моят интерес към агресивността е продиктуван от далеч по-прагматични мотиви. Известно е, че множество елементи на девиантното поведение съдържа в себе си, в една или друга степен, очевидни и специфични форми на взаимодействие със социума, оцеляване като агресивни. В този смисъл търсенето на връзка и отношения между девиациите и агресивното поведение е една добра възможност за оценка на някои от съдържателните страни на отклоняващото се поведение.

В исторически план агресивността е обект на изследвания, организирани в три основни и няколко съпътстващи направления, отразяващи различни научни парадигми. Към първата се отнася теорията на инстинкта, застъпвана от К. Лоренц и Р. Ардри, според която в основата на агресивното поведение е вроденият инстинкт за борба. По-късно възниква теоритичния вариант (агресия като влечение), който обяснява агресията с присъщи на човека „Аз-влечение” и „влечение към смъртта”, както и с интенция към разрушение и смърт. Двама от най-известните изследователи в сферата на посочената теория са З. Фройд (1930) и К. Лоренц (1963), но от различаващи се позиции. В руслото на същата идея, а след това и диференцирано се развиват и някои важни аспекти на теорията, които обясняват еволюцията на човешката агресивност с наличието и значението на физиологични фактори – биохимични и полови. През 1932 г. Мак-Даугъл въвежда нов елемент в съдържанието на агресивния инстинкт, който по-късно се обяснява с понятието фрустрация.

При определяне на понятието фрустрация (frustration, лат. – измама) няма единство на авторите. Според едни фрустрацията е ситуация, други я схващат като преживяване, трети я определят като състояние, а четвърти като поведение. Приемаме, че фрустрацията е сложно преживяване, детерминирано от събитие, което бива субективно преживяно от фрустрирания като пречка, като загуба или като заплаха относно получаването или запазването на значими за него ценности. Касае се не просто за ощетяване или за онеправдаване, а за преживяване на всякакъв вид събития, пречещи за получаването или за запазването на значими блага.

Възникването на фрустрация се обуславя не само от обективната ситуация, но зависи и от особеностите на личността. Реакциите в ситуацията на фрустрация могат да бъдат адаптирани и неадаптирани. Неадаптираните надхвърлят фрустрационния толеранс. Честите фрустрации могат да доведат до формиране на отрицателни черти на поведение, до повишена възбудимост, до агресия.

Фрустрационната теория за същността на агресивността е създадена от Дж. Долард и сътр. (1939) в съответствие с т.нар. теория на драйва. Според основната парадигма, фрустрацията непременно лежи в основата на агресията като нейна причина. Опитите да се докаже непосредствената връзка между фрустрацията и агресията (или агресивността) не могат да се увенчаят с успех, защото такава връзка или не съществува или поне не се открива в достатъчно диференциран вид. При Първичните форми на реагиране на фрустатор, подтикът е към непремерена агресивност, но тя бива овладяна (овладявана), при което следват рафинирани форми на поведение. Например в проведените експериментални проби при изследването на фрустрацията, агресията се проявява и в множество опосредствани форми на реакцията срещу фрустратора, но понякога и без външна реакция, а само като фонов или усилващ и кумулиращ фактор.

Теорията на социалното научаване в полето на агресивността е предложена първо от л. Берковитц и доизградена от А. Бандура. Основата на идеята, развивана от Берковитц е много динамична и ориентирана към развитие – като въвежда две опосредстващи звена между фрустратора и агресията, обозначени като гняв (който е подбудителна променлива) и пускови дразнители – предизвикващи признаци, авторът разкрива и отношенията между тях. Нито гневът, нито пусковите дразнители предизвикват агресия самостоятелно, а само в последователност на протичането. Налага се непременно осмислянето и откриването на адекватно на фрустратора поведение, което следва да съответства и на пусковите моменти. Както твърди Л. Берковитц „Силата на агресивната реакция срещу някакво препятствие е съвместна функция на интензитета на възникналия гняв и степента на връзка (подч. от мен – авт.) между неговите подбудители и пусковия признак”. По-късно той прибавя към диадата още едно условие – подкрепящото значение на осъзнаваните последствия от агресивната реакция. Както личи обаче, всеки от посочените фактори има две важни особености: 1) зависи от социалните условия и 2) съдържа когнитивен елемент (осмисляне, разпознаване). Точно тази възможност стои в основата на парадигмата на А. Бандура, според който последствията от агресията се усвояват чрез научаване в процеса на наблюдение над различни типове образци на агресивно поведение. По същество става дума за процеси на усвояване на поведенски форми в зависимост от техните резултати след агресия.

Към теорията на социалното научаване се привнася, като я доразвива, идеята на общото когнитивно развитие на С. Фешбах (1974), и за значението на ситуационните фактори за агресивно поведение. В най-общ смисъл значението на когнитивните възможности е свързано с адекватната оценка на ситуационните фактори, а оттук и на самата агресивна реакция. Изключително важна се оказва оценката на намеренията на фрустриращия субект, възможната полза и санкция след агресия, самооценката и оценката на други хора, отнесени към агресията и нейния резултат, гневът, възбудата, както и редица източници на възбуда: физическо натоварване, хазартни игри, опиати, дискотека, сексуални преживявания, фантазии, разкази, видео (порно) и др.

Експерименталните изследвания на агресивността и агресията позволяват да се използват множество методи за тяхното изучаване, някои от които (ТАТ, Фрустрационен тест на Розенцвайг, Бъс-Дарки и др.) съм използвала в настоящата работа. Анализът на тези изследвания ми позволява да приведа множество мнения в описанието на агресията и агресивността, често приемани като „специфично ориентирано поведение, насочено към преодоляване на това, което заплашва физическата или психическата цялостност на организма. Валидно е и мнението „мотив за агресия е такова нанасяне на вреда, което отстранява източниците на фрустрация (у агресора – бел. авт.) и води до благоприятен емоционален изход”. Както сочи Х. Хекхаузен, „в съответствие с двете определения агресията винаги е враждебна реакция срещу създадената от други фрустрация, независимо от това дали тази фрустрация е била обусловена от враждебни намерения или не”.

Независимо от това дали агресивното поведение (действие) е предизвикано от враждебни или неутрални фрустриращи влияния, агресията има по-често реактивен характер. Възможни са явления от друг тип, когато агресивното действие не е предизвикано от фрустриращи влияния, а възниква спонтанно, вероятно под влияние на по-дълбочинни личностни структури. Наблюдава се и активно агресивно поведение, което е резултат от предварително осмисляне и замисъл. Диференциацията на три по своя характер типа агресивни действия – реактивни, спонтанни и акционни – позволява  да се внесе по-голяма яснота в същността на агресивността. Както сочи В. Знаков (1990) неясното разбиране на ситуацията и приемането и като момент на насилие или унижение най-напред предизвикват реактивни форми на агресия, но по-късно те прерастват в спонтанни или акционни форми на агресивно поведение.

В литературата са известни още множество диференциации в сферата на агресивността. Например С. Фешбах отделя експресивната от враждебната и инструментална агресия, като обяснява различията при тяхното възникване. Експресивната или импулсивната агресия е резултат от ефективен взрив и се насочва към обекта, често извън фрустриращите. Враждебната агресия цели неприменното причиняване на ущърб на обекта, предизвикал фрустрацията и нейната главна цел е физическото или психическото въздействие с вредоносни последствия. При обяснение на инструменталната агресия – се настоява обстоятелството, че самото действие е средство за постигане на определена цел, чието просоциално значение е повече или по-малко очевидно. Явлението се разглежда и в рамките на теорията на стреса, макар че там тя се приема за една от формите на адаптивно реагиране. Сочат се данни за наличие на агресивност при деца и възрастни в състояние на значителен стрес. Вероятно в тази област са възможни и други диференциации, но за целите на настоящия анализ и тези са достатъчни. По-важно е, че се проследява идеята, според която агресивността е съвкупност от множество потенциални форми на взаймодействие с мильото, при което се актуализират личностни диспозиции за използване предимно на някои от типовете въздействие върху обекта, с цел нанасяне на вреда или постигане на друга преобразуваща цел. Актуализацията на такава диспозиция продобива формата на агресивно действие, което може да се определи във всеки случай като тип агресия или агресивно поведение. Въпросите за отношенията между агресивността (като присъща черта на човека или група хора), агресията (като същност и цел на типа интеракции) и на агресивното поведение (като съдържание – детерминанти, форми, действия, резултат) са едни от най-сложните и тяхното обсъждане и опитите за решаване се откриват частично в множество теории. По-известните са аспекти на фройдизма, необихевиоризма, интеракционизма, теорията на когнитивното съответствие или са варианти на биологизаторски парадигми. В рамките на нализа тук е по-важно решаването на друг въпрос: дали агресивността и агресивното поведение са само една от характерните черти и особености на лицата с девиации в поведението, или те лежат в основата на индивидуалната (индивидуално-групова дейност) с асоциална цел, и противообществена насоченост.

Враждебност и агресия. Сега да видим какви са различията между враждебното и агресивното поведение. Един предубеден (враждебност) бял американец може никога да не стане агресивен към цветнокожите; един платен убиец (агресия) обикновено не мрази жертвата си. Освен тези примери, налице са доказателства, че враждебността и агресията са често независими. След края на волна детска игра, по време на което бива наблюдавана агресия, децата биват запитвани към кого изпитват неприязън и антипатия (Shantz, 1986). Установява се, че антипатията (враждебност) корелира -.05 с честота на физическата агресия и -.10 с честотата на вербалната агресия. Тези резултати представляват единия край на спектъра на взаимовръзката между враждебността и агресивното поведение. Несъмнено, съществуват обстоятелства, при които двете са силно свързани, защото нерядко е налице агресия към онези, които са ненавиждани. При други обстоятелства, обаче, връзката между омразата и нападенията изобщо не се открива, поради което именно те следва да се разглеждат и считат като отделни понятия.

Вторият фактор е свързан с конкретна ситуация, представлява обикновено конфликт, при който мотивите се диктуват от „злоба – 52%; мъст – 20%; гняв – 10%; хулигански подбуди – 8%; ревност – 3%; жестокост и обида – 2%. Тези фактори покриват голяма част от възможните варианти за детерминиране на агресивно поведение, но не изчерпват всички възможни външни и вътрешни стимули за агресия.

Конфликт в буквален превод означава противоречие, сблъскване. Конфликтът е трудно решимо противоречие, свързано с остри емоционални преживявания. Конфликтът е борба на противоположни тенденции в една система. В психологията се различават и изучават няколко форми конфликт: вътреличностов (вътрешен), междуличностов (в диади – съпружески двойки, двама приятели, майка и дете, двама колеги и т.н.) и междугрупов. Най-широко е изследван първият вид конфликт. Вътрешния конфликт представлява стълкновение между примерно равни по сила, но противоположно насочени интереси, потребности, влечения и др.

Според Дж. Олдхем и Л. Морис агресивният тип личност се характеризира гласно с конкуренция, готовност за борба, лидерство и жажда за власт. Както сочат авторите, агресивността и агресивното поведение се наблюдават в две основни сфери – на отношенията и водещата дейност. Привеждат се шест основни характеристики на агресивния тип личност или на агресивното поведение: склонност към командване, към върха на йерархията (доминантност), целенасоченост, сила на волята, нетърпеливост в постигането на желаните промени и склонността към риск. В много от случаите във фактора „агресивност” действителност се откриват някои от посочените качества, като основните от тях, според мен, са доминантността, склонндст към риск и воля за постижение на доминиращо положение. Някои от резултатите в собственото ми изследване подчертават връзката на агресивността с посочените явления.

Конфликтът в семейството. Както в резултат на лабораторни експерименти, така и от наблюдения в домашни условия се установява, че дори прохождащи бебета са определено емоционално разстроени при вида на разгневени възрастни в конфликт. На колкото повече „битки” са свидетели малките, толкова по-интензивно е състоянието им на дистрес. Както и в други области на човешкото поведение силното детско неудоволствие може да предизвика агресивни реакции. Дори само присъствието им по време на взаимни гневни и ядовити размени между възрастни, които те не познават, може да стимулира и подтикне малките деца да се удрят, ритат или блъскат едно друго. Очевидно тези явления са в резултат на тяхната вътрешна емоционална обърканост (Cumming, Iannotii и Zahn-Wanler, 1985). След като малчуганите реагират по този начин при вида на каращи се непознати, то съвсем вероятно е те да бъдат много по-обезпокоени и да станат дори още по-агресивни, когато са свидетели на конфликт между своите собствени родители.

Конфликт и развод. Когато родителския конфликт е така тежък, че води до разтрогване на брака, той е също така често силно смущаващ и обезпокоителен за децата и може да провокира агресия. Mavis Hetherington от Университета на Вирджиния в Шарлотсвил, САЩ, съобщава за такива агресивни тенденции в своето добре известно надлъжно проучване на ефектите от развода върху децата. Тя и колегите й оценяват социалното поведение на извадка от 4 годишни момчета и момичета в продължение на две години след разводите на родителите им. (Във всички тези случаи попечителството на децата е предоставено на майките). И тъй като тази глава е фокусирана върху мъжката агресия, ще разгледаме само резултатите, отнасящи се до момчетата (въпреки че, най-общо, момичетата показват до известна степен подобни типове на поведение).

Много от момчетата в проучването на Hetherington се оказват разстроени от разбиването на семействата им и тяхното безпокойство продължава за известен период от време. Дори година след раздялата малчуганите с разведени родители разкриват по-високи равнища както на емоционална, така и на инструментална агресия (и физическа, и словесна) в сравнение с връстниците си от здрави семейства. Друг показател за емоционалната обърканост и безпокойството на тези деца е, че те не само са по-склонни от своите връсници, произхождащи от незасегнати семейства, да демонстрират гневни изблици, но разкриват също така и тенденция към по-слаба ефективност при използване на агресия, за да постигнат желаното от тях.

Две години след разбиването на семейството обаче картината търпи промени. Поне в извесна степен. Психолозите не виждат вече никаква разлика между двете групи момчета, въпреки че останалите им връстници все още смятат момчетата от разбитите семейства за по-агресивни от онези с неразведени родители. Едно възможно обяснение на това несъответствие е, че малчуганите от разведените семейства сега са до извесна степен не толкова лесно поддаващи се на провокации в сравнение с една година по-рано (те не нападат никого, когато психолозите са наблизо), но все още те са така приятелски настроени към връстниците си, както са децата на здравите семейства (Hetherington, Cox и Cox, 1979, 1982; също и Parke и Slaby, 1983).

Становището на авторите считащи, че момчешката агресия не е причинена от отсъствието на техните бащи произтича по-скоро от емоционалната обърканост и безпокойство, произхождащи от родителския конфликт. Друго едно надлъжно проучване потвърждава това обяснение. Използвайки личностови измерения на децата по време на израстването им, изследователите сравняват децата, чиито родители се развеждат или разделят по-късно, с други малчугани, чиито родители остават впоследствие заедно. Момчетата от семейства, които впоследствие ще бъдат разбити, се оказват по-склонни към импулсивност, свръхактивност и агресивност от останалите, още седем години преди разрушаването на семейството, сякаш са вече объркани от дисхармонията между техните майки и бащи. Както отбелязват изследователите, „конфликтното поведение, недостъпните родители по време на периода преди раздялата могат да имат сериозни последствия за личностовото развитие – особено при момчетата (Block, Block и Gjerde, 1986).

Скритият смисъл, разбира се е, че децата не са задължително сериозно разстроени от развода или раздялата на своите майки и бащи сами по себе си. Степента на преживения от малчуганите стрес може значително да зависи от равнището и интензитета на родителския конфликт. Те могат да не бъдат сериозно загрижени или поне могат да преодолеят доста лесно изпитваните от тях объркване и смущение в случай, че родителите им не си обявят открита война, а разтрогват брака си по един приятелски начин. Hetherington и сътрудниците й изясняват някои окуражителни данни по този въпрос. Сравнявайки децата на разведените и неразведените родители, две години след разбиването на семейството, те установяват, че момчетата от натоварените с конфликти, но запазени семейства, са в действителност по-агресивни отколкото са синовете на спокойно развелите се родители. Както обясняват изследователите, „В края на краищата, съпружеското несъгласие може да бъде свързано с много по-неприятни резултати за децата, отколкото с развод” (Hetherington, Cox и Cox, 1982, също Hodges, Buchsbaum и Tierney, 1983). Едно спокойно и възпитано разтрогване на брака може много по-малко да навреди на децата, отколкото многократното излагане на междуродителско напрежение и конфликт в продължение на значителен период от време.

Би било трудно, а вероятно – дори невъзможно, цялостното и пълно отстраняване на насилието от социалния живот. Това е така, не защото човешките същества са в основата си зли и притежават присъщ им подтик към разрушение и убийство. Известно равнище на насилие може да бъде винаги част от човешкия живот поради две причини: първо, защото е безкрайно лесно за хората да разберат, че агресията се отплаща, макар и не винаги; и второ, защото никой не може да храни надежди за избягване на всички видове дистрес и нещастия.

Самите ние сме склонни да приложим агресивни тактики, способстващи за осъществяването на нашите цели, до степен да видим как агресията „работи”. Изненадващото е не общото потвърждение, че можем да се научим да използваме агресията инструментално, а по-скоро – изкусните начини, по които хората установяват, че нападението над другите може да се отплати. Например много от нас в процеса на израстването си научават, че понякога биха могли да прекратят безпокоенето им от страна на другите като ги нападат. Родителите ни може да са ни предупреждавали и възпитавали да не бием по-малките си братя и сестри, когато ни дразнят, но от време на време сме свидетели на това как нашата агресия си върши работата – как преустановява дразненето поне за кратък период от време. Така откриваме, че агресията, макар и епизодично, наистина се отплаща чрез отстраняване или поне намалява по интензитет обезпокоителното състояние на нещата. Освен това, емоционално възбудените агресори биват възнаграждавани от болката и дистреса на своите жертви. Един ядосан на сестра си брат ще изпита просто удовлетворение да я види как плаче след като я е ударил. Това обаче съвсем не е всичко.

Ние сме в състояние да видим как агресията се отплаща по много и различни начини. Положителните резултати, независимо от това дали ги получаваме за себе си или наблюдаваме как другите ги приемат, могат да повишат вероятността да нападнем някого в бъдеще (било то словесно, или физически) при възникване на благоприятна възможност, поне ако задръжките са ни слаби.

Да не забравяме обаче, че агресията не се извършва единствено с надеждата за външна полза. Тя може да бъде стимулирана и от отрицателни чувства. Много и най-различни неприятни ситуации могат да доведат до гняв, враждебност и дори насилие в случай, че обстоятелствата са благоприятни за това.

Дори в случай, че обществото не прави нищо за намаляване на количественото насилие, показвано във филмите, по телевизията и на печатната страница, въздействието на тези изображения би могло да бъде отслабено. Ефектът, който гледката на хора, отнасящи се като животни един към друг, ще има върху членовете на публиката, зависи от значителна степен от това какво мислят те за наблюдаваната агресия. Родители, учители, възпитатели, представители на някои неправителствени организации, като и медиите биха могли да помогнат за формиране на нагласи и отношение у зрителите към показваните на екрана събития. Най-малкото те би следвало да напомнят на децата и на публиката въобще, че агресията е социално нежелана дори тогава, когато филмовият герой „размазва” лошите.

Стъпки биха могли да се предприемат и по отношение намаляване на подбуждащите агресията последици от неприятни събития. Дори да са генетично предразположени към гняв и агресия, когато изпитват отрицателни емоции, човешките същества могат да се научат да се държат неагресивно след неприятните събития, причинили чувствата. Тук отново главна роля се отрежда на родителите и учителите. Те могат да научат своите питомци, че агресията далеч не винаги (да не споменавам думата „задължително”) се отплаща и че е възможно справяне с житейските трудности по един конструктивен и неагресивен начин.

Поставянето на ударението върху избягването на агресията и възпламеняващи агресията събития съвсем не означава препоръка за стимулиране, че със света всичко е наред. Тук няма призив за отричане на съществуващите конфликти и нещастия. Вместо това, наред с увереността, че хората само си създават главоболия и беди чрез самосъжалително (и съвсем ненужно) размишляване върху  своите трудности и/или злини, които смятат, че са изпитали и преживяли, съществува и друго убеждение. А то е, че индивид, който е имал сериозно несъгласие с някой друг, или се е сблъскал с трагедия или тежко разочарование, би направил много по-добре ако сподели със „значимите други” в неговия живот за неприятното събитие и съпътстващите го чувства. Изобщо препоръчва се много повече комунициране, а не затваряне в себе си. Комуникацията обаче съвсем не би следвало да бъде съпътствана от фармални празнословия, а би трябвало да включва по-скоро обмен на информация, отколкото открит израз на враждебност и омраза.

При една обобщена преценка не е трудно да се установи, че препоръчваните процедури обикновено са под формата на съчетание от когнитивни промени и засилени задръжки (или себевъздържание) – съчетание, което играе главна роля в редуцирането на агресията.

Какво да се прави с изключително насилствени личности обаче? Защо психологичните процедури, за съжаление, не оставят много място за оптимизъм що се отнася до възможността дори за умерена рехабилитация на агресивните хора. Заплахата от наказание се оказва неефективна при въздържанието им от насилствени престъпления, защото такива индивиди обикновено смятат, че ще се „откачат” по някакъв начин. От друга страна тази заплаха не дава положителни резултати поради присъщата им емоционална реактивност. Дори вероятността от прилагане на крайната мярка – смъртно наказание (което у нас бе вече отменено със закон), според наличните чуждестранни данни, не ги възпира за много дълго време. Наистина някои от последните изследвания изискват оптимистични предложения, че определени психологични интервенции могат да облагодетелстват поне някои от малолетните и непълнолетните престъпници. Липсва обаче почти каквото и да било основание да се мисли, че такива интервенции ще работят при подчертано асоциалните, силно нападателни възрастни. За съжаление, едва ли не по необходимост, се налага убеждението, че може би единственото разрешение на проблема с изключително насилствените индивиди с лишаването им от свобода. Разбира се, вникването от страна на социалните учени в подбудите за извършените от тези индивиди деяния съвсем не означава, че обществото би трябвало да толерира тяхното силно антисоциално поведение.