Joomla Software solutions Template

Payday loan

Начало > Лекции > Правни системи на съвременността

Идейно-правни основи на семейството на общото право.

Правната система на Великобритания.

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО ВЕЛИКОБРИТАНИЯ И СЕВЕРНА ИРЛАНДИЯ

Великобритания е център на Алианса (Британската

общност), политическа и икономическа организация на

страните и териториите, влизащи в миналото в Британската

империя. Освен Великобритания членове на Алианса са

Австралия, Бангладеш, Малта, Нова Зеландия и други

държави.

Великобритания е унитарна държава. Части на Обединеното

Кралство са Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия.

Административно-териториалното деление на тези четири

страни е различно. В Англия и Уелс основните

административни териториални единици са графствата (с

население над 1 млн. души), които на свой ред се делят

на окръзи. Самостоятелна административно-териториална

единица представлява Лондон (Голям Лондон), който

включва 32 градски района и Сити. Северна Ирландия се

дели на окръзи, Шотландия - на области. Самостоятелни

адм. единици представляват остров Мен и Нормандските

острови.

Във Великобритания не съществува конституция като единен

законодателен акт, установяващ основите на държавния

строй. В страната действа неписана Конституция,

съставена от норми на статутното право (най-важните сред

тях са Хабеас корпус акт от 1679 г., Била за правата от

1689 г., Законът за престолонаследието от 1701 г.,

Законите за парламента от 1911 и 1949 г.), норми на

общото право и норми, представляващи сами по себе си

конституционни обичаи.

По формата си на управление Великобритания е

конституционна парламентарна монархия. Кралицата

(кралят) се явява държавен глава. Формално тя (той)

притежава достатъчно големи правомощия: назначава

премиер-министъра и членовете на правителството, други

длъжностни лица (съдии, армейски офицери, дипломати,

висши църковни служители на официалната църква), свиква

и разпуска парламента, може да наложи вето на

законопроект, приет от парламента. Кралицата обикновено

открива сесиите на парламента, изнасяйки реч, в която се

провъзгласяват основните насоки на вътрешната и външната

политика. Тя се явява главнокомандващ на Въоръжените

Сили, представлява страната в международните отношения,

сключва и ратифицира договори с чужди държави, обявява

война и сключва мир, има право да помилва осъдени. Но на

дело практически всичките й правомощия се осъществяват

от членовете на правителството. Те подписват актовете,

издавани от кралицата, и носят отговорност за тях.

Система на органите на властта

Законодателната власт принадлежи на парламент с две

камари. Срокът на пълномощията му, по Закона за

парламента от 1911 г., не може да надхвърля пет години.

Камарата на общините (Долната камара) бива избирана чрез

всеобщи и преки избори по мажоритарната система на

относителното мнозинство. В състава й влизат 650

депутати. Камарата на лордовете не се избира, правото на

участие в заседанията й се придобива или по наследство,

или по назначение от Кралицата. В началото на 1999 г. в

камарата са влизали над 1200 души (наследствени и

пожизнени перове, апелативни лорд-съдии и духовни

лордове - двама архиепископа и 24 епископа от

англиканската църква - висшата апелационна съдебна

инстанция.). През октомври 1999 г. Камарата на Лордовете

приема отмяната на института на наследствените перове. В

резултат абсолютното мнозинство от заседаващите в

Горната камара 759 графове, херцози и барони, са

принудени да напуснат Горната камара.

Депутатите създават различни комитети, които разглеждат

въпроси, имащи сериозно обществено значение. Сред

най-важните функции на парламента е приемането на закони

и контрол върху дейността на правителството. От правото

на законодателна инициатива се ползват членовете на

парламента, а съответно и членовете на правителството,

тъй като министрите задължително трябва да са депутати

от една от камарите. Правителствените законопроекти имат

приоритет: депутати, не явяващи се членове на

правителството, могат да внасят законопроекти само в

един ден от седмицата (в петък), докато членовете на

правителството по всяко време. Законопроектите могат да

бъдат внесени и в горната, и в долната камара, но, като

правило, отначало протича обсъждане в Камарата на

общините, а след това в Камарата на лордовете.

Законопроектът се обсъжда на три четения. В хода на

първото четене се обявяват наименованието и целта на

законопроекта. На второ четене законопроектът се

разглежда като цяло и се предава на един от комитетите

за обсъждане член по член. След това се обсъжда докладът

на комитета, предлагат се поправки и допълнения към

членовете на законопроекта. В хода на третото четене

законопроектът отново се обсъжда като цяло и по него се

провежда гласуване. Законопроект, одобрен от Камарата на

общините, се насочва към Камарата на лордовете.

Финансовите законопроекти задължително трябва да бъдат

разгледани и одобрени не по-късно от един месец от

момента на постъпването им в горната камара, иначе

законопроектът се подписва от Кралицата без одобрението

на Камарата на лордовете. Нефинансовите законопроекти се

изпращат за подпис на кралицата след одобрението им от

горната камара.

Парламентът осъществява контрол на дейността на

правителството в следните форми. Депутатите отправят

въпроси към членовете на правителството, на които

министрите дават устни обяснения на заседанията на

камарите и подготвят писмени отговори, публикувани в

парламентарните отчети. В началото на всяка сесия

депутатите провеждат дискусии по повод на речите на

Кралицата, в които се излагат основните насоки на

дейността на правителството.

Правителството се формира след парламентарните избори.

Премиер-министър става лидерът на партията, получила

болшинството места в Камарата на общините. По негов

съвет Кралицата назначава останалите членове на

правителството. Във Великобритания се прави разлика

между понятията правителство и кабинет. Кабинетът

действа вътре в правителството, в състава му влизат

премиер-министърът и основните министри. Съставът на

правителството е доста по-широк (ако броят на членовете

на Кабинета е 18-25 души, то в правителството има около

100.) Правителството никога не се събира в пълен състав

на заседания, и фактически всички въпроси, свързани с

вътрешната и външната политика на страната, се решават

на заседанията на Кабинета, който на дело осъществява

висшата изпълнителна власт. Кабинетът ръководи дейността

на държавния апарат, разработва най-важните

законопроекти, решава външнополитическите въпроси.

Кабинетът участва в законотворческата дейност. Той

издава различни актове в съответствие с пълномощията,

делегирани му от парламента, създавайки по този начин

делегирано законодателство. Правителството е отговорно

пред долната камара на парламента: в случай на внесен от

Камарата на общините вот на недоверие то е длъжно да

подаде оставка.

Във всяко графство, окръг, област, действат изборни

съвети, които се занимават с въпроси от местно значение

(полиция, социални служби, пътища и т.н.). В края на

90-те г. на миналия век във Великобритания е започната

крупна държавноправна реформа, с цел да се даде на някои

исторически части на кралството държавно-политическа

автономия. В края на 1999 г. въз основа на Акта за

деволюция парламентът на Великобритания официално

предаде част от пълномощията на Законодателната асамблея

на Северна Ирландия, което трябваше да сложи край на

25-годишното пряко управление на Лондон в Ълстър. През

1997 са проведени референдуми за създаване на парламент

на Шотландия и асамблея на Уелс. Въз основа на

резултатите от тях съответните органи са избрани през

1999 г. Обаче степента на получената политическа

автономия е различна: в Шотландия тя е доста значителна,

а в Уелс е рудиментарна (асамблеята се явява само

съвещателен орган).

Правна система

Обща характеристика

В Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия

наред с английското право, действащо в Англия и Уелс,

функционира като съвършено самостоятелна система правото

на Шотландия. С известни особености се отличава и

английското право, действащо в Северна Ирландия.

Основни източници на английското право се явяват

съдебните прецеденти, т.е. решенията на висшите

съдилища, имащи задължителна сила за тях самите и за

по-нискостоящите съдилища, статутите законодателни

актове на британския парламент и, накрая, издаваните от

изпълнителните органи актове на делегирано

законодателство. На свой ред в системата на съдебните

прецеденти се различават нормите на общото право, което

е започнало да се формира още през ХІ в. и днес играе

основна роля или допълва законодателството в

най-различни области на правното регулиране, и нормите

на т.нар. право на справедливостта, съставено от

решенията на Съда на канцлера, който е съществувал от ХV

в. до съдебната реформа от 1873-1875 г. В резултат на

тази реформа е протекло формално сливане на правото на

справедливостта с общото право, обаче и до днес то в

чувствителна степен продължава да регулира институтите

на доверителната собственост, възмездяването на вредата,

причинена от нарушение на задължения, и други институти

на гражданското право. В хода на многовековното развитие

на английското прецедентно право са се насложили

многочислени, нерядко противоречиви, но като цяло доста

ефективни правила, регламентиращи силата и

задължителността на съдебните решения, начините на

тълкуването им, прилагането им и т. н.

Важна роля в развитието на системата на общото право са

изиграли съдебните отчети, които започват да се събират

от края на ХІІІ в. в Годишниците, а през ХVІ в. са били

заменени от серии частни отчети, чиито съставители

станали най-видни английски юристи. От 1870 г. се

издават Съдебни отчети, където в полуофициален порядък

се публикуват решения на висшите съдилища, на които

обикновено се извършват позовавания като на прецеденти в

последващи съдебни постановления. Наред с това се

публикуват Ежеседмични съдебни отчети, Всеанглийски

съдебни отчети, Съдебни отчети по Северна Ирландия и

други издания от частен характер. Дълго време именно

прецедентите са служили за основен регулатор на правните

отношения. Английското законодателство пък е служело в

качеството на допълнителен източник на правото. То

представлявало всъщност, чак до началото на ХІХ в.,

постоянно растящ сбор на неподредени, лошо съгласувани

едни с други и дори направо противоречащи помежду си

статути, приемани, като се започне от ХІІІ в., при

най-различни обстоятелства и нерядко продължаващи да

действат в съвършено променени исторически условия.

Английската буржоазна революция от ХVІІ в., завършила с

компромис между буржоазията и новото дворянство, от една

страна, и крупните земевладелци - феодали от другата, не

променила взаимоотношенията между прецедентите и

законодателните актове, запазващи значението си и в наше

време.

Сред тях е Хабеас корпус акт от 1679 г. и Била (закона)

за правата от 1689 г., в които са формулирани отделни

принципиални положения, отнасящи се и към държавното

право, и към дейността на съда, провъзгласени са правата

на обвиняемия в Наказателен процес и др. В последвалата

след английската революция епоха значително развитие

получава също и правното регулиране на новите видове

договори, дейността на компаниите, банките и т. н.

Едва от началото на 30-те г. на ХІХ в. английското

законодателство е подложено на последователни

преобразования в много от най-важните му отрасли. В

продължение на няколко десетилетия са издадени

законодателни актове, консолидиращи правните норми по

най-значителните институти на гражданското и

Наказателното право. При издаването на актове от такъв

род не се е поставяла задача за кодификация на цели

клонове от правото: те са включвали в себе си в подреден

вид норми на отделни правни институти, допреди това

разпилени в многочислени законодателни актове, а нерядко

и формулирани в нормите на прецедентното право. В

резултат към края на ХІХ – началото на ХХ в.

мнозинството клонове на английското право били обхванати

от законодателно регулиране, най-вече с помощта на

консолидирани актове. Сред този вид актове са законите

за семейните отношения от 1857 г., за партньорството от

1890 г., за продаването на стоки от 1893 г.

В резултат законодателството става в много отношения

по-важен източник на право, отколкото нормите,

формулирани в прецедентите, още повече, че

законодателството при необходимост може да бъде

подложено на доста по-решително и бързо преобразувание.

Но нарастването на ролята на законодателството съвсем не

означава, че съдебният прецедент е загубил значението

си. Преди всичко се запазват известно число институти,

непосредствено регулирани от нормите на общото право или

дори от правото на справедливостта (например, някои

видове договори, въпроси по отговорността за нарушение

на задълженията и други граждански правонарушения). А

главното е, че по силата на исторически сложилите се и

неизменни особености на английската правна система,

новоприетите законодателни актове неизбежно обрастват с

огромно количество съдебни прецеденти, без които те

просто не могат да функционират, доколкото те тълкуват,

уточняват и развиват лаконични законодателни

формулировки.

През ХХ в. сред източниците на английското право

съществено се повишава и ролята на делегираното

законодателство, особено в такива области като

здравеопазването, образованието, социалното

застраховане, както и по отношение на някои правила на

съдопроизводството. За висша негова форма се смята

заповед на Съвета, издавана от правителството от името

на Кралицата и на Тайния съвет. Много актове на

делегираното законодателство се издават от

министерствата и други изпълнителни органи по

упълномощаване от парламента.

За последните десетилетия английското законодателство

придобива все по-систематизиран характер. През 1965 г. е

създадена Правната комисия за Англия (едновременно

аналогична комисия е учредена и за Шотландия), на която

е възложено да изготвя проекти на крупни консолидирани

законодателни актове в различни клонове на правото, за

да може в перспектива да се проведе реформа на цялото

право на Англия до кодификацията му. Паралелно с нея

действат комитети по преразглеждане на гражданското и

Наказателното законодателство, както и различни кралски

комисии, на които се възлага подготовката на отчети за

състоянието на законодателството по определен въпрос и

внасяне на съответните предложения. В резултат на редица

последователни реформи чрез крупни консолидирани актове

днес се регулира значително мнозинство от правните

институти, макар че до днес нито един клон на

английското право не е кодифициран напълно.

Гражданското и свързаните с него клонове на правото

В областта, условно наричана сфера на гражданското и

търговското право (в английското право няма деление на

тези клонове), днес много институти се регулират в

законодателно отношение от актове, приети в края на ХІХ

в. или през ХХ в. Отношенията на собственост, и преди

всичко земеделската, в днешно време биват регулирани от

пет закона, приети през 1925 г. (закони за

собствеността, за управление на имуществото и др.). С

приемането на тези актове биват отстранени много

архаизми на английското право, запазили се от времето на

господството на феодалните отношения. В частност режимът

на придобиване и предаване на земеделската собственост в

значителна степен се опростява и доближава до този при

другите видове недвижимости (в последствие

законодателството още повече разширява правата на

арендаторите). Голямо развитие получава институтът на

доверителната собственост, управлявана в полза на трети

лица. Този институт, използван за създаване на

благотворителни фондове, за управление на наследствено

имущество, на имущество на недееспособни лица и за други

цели, се регулира днес чрез един от законите от 1925 г.,

чрез последвали актове, а така и в значителна степен

чрез нормите на прецедентното право.

В английското право е прието задълженията да бъдат

разделяни на произтичащи от договори и от

правонарушения. При регулирането на договорите, както и

преди, преимуществена роля играят нормите на

прецедентното право, макар че са издадени и съответни

законодателни актове, свързани с някои видове договори.

При сключването на договори голямо значение се отдава на

установяването и спазването на стандартните условия на

съответния вид договор, за да се избегне произволното

включване в тях на различни уговорки в интерес на една

от страните.

Сред основанията за възникване на задължения от

правонарушения в Англия е прието да се различават

традиционният институт на нарушението на правото на

владение, различните посегателства срещу правата на

личността, в това число чрез устни или писмени

клеветнически заявления, измама, причиняване на лични

или имуществени щети умишлено или по непредпазливост, и

др. Към някои видове задължения, произтичащи от

правонарушение, се прилага действието на принципа на

строгата отговорност, съгласно който се изисква да се

установи само причиняването на вреда, но няма

необходимост да се доказва вината на правонарушителя.

Болшинството задължения, произтичащи от правонарушения,

се регулират от нормите на прецедентното право.

Специфична сфера на английското право представлява

законодателството за компаниите (сдруженията,

дружествата), играещи най-важна роля в икономиката на

страната (във Великобритания днес преобладават

дружествата с ограничена отговорност). В течение на

столетия това законодателство е подлагано на многократни

преобразувания, особено от средата на ХІХ в., когато е

приет Законът за акционерните дружества през 1844 г. и

редица други актове. Днес централно място в тази сфера

заема Законът за компаниите (сдруженията, дружествата)

от 1985 г., снабден с подзаглавие Закон, предназначен за

консолидация на по-голямата част от законите за

компаниите (сдруженията, дружествата). В този обширен

акт най-подробно се регламентират въпросите по

учредяването и регистрацията на компаниите, сливането им

и разделянето им и освен това се установяват правните

рамки на предприемаческата им дейност. В Закона се

определя юридическият статус на фирми от различен вид,

правилата за разпределяне на дяловете и облигациите,

пълномощията на ръководството и на длъжностните лица на

компанията, редът на осъществяване на контрол над

дейността им и, накрая, способите за ликвидация на

компаниите.

Значителна роля в регулирането на търговските и

финансовите отношения играят Законът за полиците от 1881

г. и Законът за потребителския кредит от 1974 г.,

решаващ много въпроси на кредитирането, продажбата на

стоки на изплащане и същевременно ориентиран към

известна защита на правата на потребителите.

След Втората световна война във Великобритания са

издадени редица актове по управлението на

национализирани отрасли на производството и на отделни

предприятия (впоследствие сферата на национализираното

производство е съществено ограничена). Издаденият праз

1968 г. Закон за промишленото развитие предвижда

оказване на финансова подкрепа на най-ефективните

отрасли на производството и съдействие за развитие на

районите, в които се е установила неблагоприятна

икономическа конюнктура.

В сферата на семейните отношения днес действат отделни

актове, всеки от които регулира определен кръг въпроси.

Това са Законът за брака от 1949 г., Законът за реформа

на семейното право от 1969 г., внася уточнения и

допълнения в предишните закони за наследството, за

правата на незаконородените деца и др., Законът за

признаване на брака за недействителен от 1971 г.,

Законът за имуществените отношения между съпрузите от

1973 г., Законът за реформа на семейното право от 1987

г., уточняващ, в частност, задълженията на родителите на

незаконородените деца, и други актове. За последните

десетилетия значително са се разширили правата на

омъжените жени, както и възможностите за разтрогване на

брака не само при наличието на чисто формални основания,

но и в резултат на разделното живеене на съпрузите в

продължение на определен срок.

Наследяването на имущество е възможно както по

завещание, така и по закон. В голяма степен запазва

значението си Законът за завещанията от 1857 г.,

придаващ задължителна сила на завещанието, съставено в

писмена форма в присъствието на двама свидетели,.

Действащото законодателство предвижда възможността за

обръщане към съда с молба да се установи полагаема част

от наследството, по завещание или по закон, от страна на

нетрудоспособни родственици, разведен съпруг и други

лица.

При регулирането на трудовите отношения важна роля има

както законодателството, така и прецедентното право,

което се формира в хода на съдебното разрешаване на

трудовите спорове. В някои производствени отрасли

най-важните трудови условия (ставки на работното

заплащане, продължителност на работното време и др.) се

закрепват в колективни договори; в други отрасли на

производството съществуват само индивидуални трудови

споразумения на предприемачите с работниците, за които

особено значение придобиват общите норми, съдържащи се в

парламентарните актове. Действащите закони в областта на

трудовите отношения са издадени най-вече след Втората

световна война. Отделни единици от тези актове са

издадени в годините, когато на власт е било

правителството на лейбъристите, и затова са съдействали

за укрепването на профсъюзите, на влиянието им върху

държавните дела, за предоставянето на по-големи права на

трудещите се. Други актове, особено от най-последно

време, са приети в годините на управление на

консерваторите и затова, макар че съхраняват много

социални придобивки на трудещите се, по ред въпроси те

съществено ограничават правата на профсъюзите. Например

през 1971 г. е приет Законът за отношенията в

промишлеността, който предвиждал задължителна

регистрация на профсъюзите, тяхната отчетност пред

държавните учреждения и въвеждал ред важни ограничения

на дейността на профсъюзите в предприятията, педи всичко

при провеждането на стачки. Този закон е отменен след

поражението на консерваторите на изборите от 1974 г., в

резултат на което са приети актове, подобряващи правното

положение на профсъюзите, в това число закони за

профсъюзите и трудовите отношения от 1974 и 1976 г., за

защита на заетостта от 1975 и 1978 г., редица актове,

ориентирани към забрана на дискриминацията по признак на

пол, расова принадлежност и др. В тези актове, например,

е отменена задължителната регистрация на профсъюзите,

разширено е правото на стачкуване, в това число е

призната законността на някои техни видове, забранени

преди това. През 80-те г. на ХХ в. при консервативното

правителство на Тачър са издадени ред важни актове в

сферата на трудовите отношения, в това число законите за

заетостта от 1980, 1982 и 1988 г., за профсъюзите от

1984 г., за заплащането на труда от 1986 г. и нормативни

актове за протестите и демонстрациите от 1980 г., за

затворения цех от 1980 и 1983 г. и др. С тези

постановления отново са в известна степен ограничени

правата на профсъюзите и правото на трудещите се на

протести и стачки, като в частност са признати за

незаконни политическите стачки и стачките от

солидарност.

Съвременните системи на социално осигуряване започват да

се развиват в края на ХІХ- - началото ХХ в. с издаването

на Закона за компенсациите на работниците за злополука

от 1897 г., на първия Закон за пенсиите по старост от

1911 г. и други актове. Особено голямо развитие тези

системи получават след Втората световна война, когато е

създадена мрежа учреждения, чрез които се финансират

съответните програми, например националната служба за

здравеопазване, национално застраховане за

производствени злополуки. Тези и други многочислени

фондове се формират за сметка на вноските от работници и

предприемачи, средства от общински органи, а така и от

държавния бюджет. От тях се изплащат пенсии по старост,

помощи за безработни, инвалидност, болест, многодетство,

за майчинство, а също и за образование, за изплащане на

жилища и т.н.

Един от централните в тази сфера е Законът за

националната служба по здравеопазване от 1977 г.,

консолидиращ болшинството от по-ранно издадените актове.

Редица важни допълнения в него са внесени със Закона за

здравеопазването от 1980 г. В сферата на пенсионното

законодателство голямо значение имат Законът за

социалното осигуряване от 1985 г. и Закона за трудовите

злополуки и професионалните заболявания от 1975 г., в

които са консолидирани положения от много по-рано

издадени актове. Самостоятелно действие запазва Законът

за хронично болните и инвалидите от 1970 г.

За последните десетилетия във Великобритания голямо

развитие получава законодателството за опазване на

околната среда. През 1951 г. за пръв път е въведена

система за издаване на разрешения за изхвърляне на

отпадъци във вътрешните води, през 1956 г. в редица

райони на страната е забранена работата на предприятия,

ако те отделят вредни отпадъци в атмосферата. През 1970

г. е създадено Министерството на околната среда, през

1972 г. Кралската комисия по борба със замърсяването на

околната среда независим орган къ правителството на

Великобритания; съществуват също многобройни централни

учреждения съвети по опазването на въздуха, по

обработването на различни отпадъци и десет регионални

управления по контрол над качеството на околната среда.

Важна роля играят месните органи на властта и

многочислените обществени обединения на гражданите.

От кръга на действащите в тази област законодателни

актове днес за най-важен се признава Законът за контрол

на замърсяването на околната среда от 1974 г.,

установяващ система от налози на ползващите природните

ресурси и глоби за замърсяващите околната среда. В

закона е наблегнато на строителството на пречиствателни

съоръжения, а главно на предварителната оценка на

въздействието върху околната среда на новите проекти.

Опазването на водните ресурси днес се регулира чрез

Закона за защита и използване на водите от 1973 г.,

Закона за изхвърлянето на замърсяващи вещества в морето

от 1974 г., чрез приетия през 1977 г. Закон за

пълномощията на местните власти в контрола над

изразходването на водата и изхвърлянето на промишлени

отпадъци във вътрешните и крайбрежните води и други

актове. През 1958 и 1968 г. са издадени актове за защита

на атмосферния въздух от вредни отпадъци Законите за

чистия въздух, през 1978 г. Законът за контрол над

замърсяването на атмосферата. Чрез приет през 1974 г.

Закон е предвидено получаването на предварително

разрешение за заравяне на промишлени отпадъци. В същата

1974 г. е издаден Акт, установяващ превантивни мерки по

борбата с шума. Законът за опазването на природата от

1968 г. е определил режим за създадените в Англия и Уелс

природни резервати. Важно значение има също Законът за

защита на дивите животни и растения от 1981 г. с

поправки от 1985 г.

Наказателно право

Развитието на Наказателното право в Англия, и в частност

приспособяването му към условията на капиталистическото

общество, е ставало по особени пътища. За разлика от

по-късните буржоазни революции английската революция от

ХVІІ в. всъщност не засегнала феодалното право, което в

основата си не било изменено дори към началото на ХІХ

в., когато в повечето страни на Европа Наказателното

право е било приведено в съответствие с обществените

отношения на буржоазното общество.

Значително число престъпни деяния в Англия са се

преследвали по нормите или на общото право, или на

многобройни статути, установяващи отговорност за едно и

също престъпление (наказание за фалшификация (подлог) се

предвиждало в 400 статута). Системата на санкциите се

отличавала с чудовищна жестокост. Над 200 статута

предвиждали като единствена наказателна мярка смъртното

наказание. Смъртното наказание се признавало за основна

мярка, а всички останали за второстепенни. Към тях се

отнасяли каторгата, изпращането на галерите, тъмничният

затвор, публичното бичуване и други телесни наказания.

Движението за реформа на Наказателното право в края на

ХVІІІ – началото на ХІХ в. довело само до отмяна на

най-жестоките закони и до известно опростяване и

систематизиране на Наказателното законодателство. И чак

в периода между 1830 и 1880 г. в резултат на

последователното издаване на отделни парламентарни

актове била осъществена действителна реформа на

Наказателното законодателство, която най-вече

приспособила Наказателното право към потребностите на

капиталистическото общество. В хода на реформата били

отменени няколкостотин остарели статути, които били

заменили от консолидирани актове, предвиждащи

отговорност за отделни групи престъпления (кражба,

подправяне на документи), повреда на имущество,

фалшификация на пари, престъпления против личността).

Били отменени смъртното наказание за имуществени

престъпления (освен за тези, съпроводени с прилагане на

насилие), осакатяващи и позорящи наказания (жигосване,

изправяне на позорния стълб и т.н.), макар че се

запазило бичуването на престъпниците. През 1857 г. било

отменено получилото значително разпространение заточение

в колониите, най-вече заради протестите от страна на

икономически и политически укрепналата буржоазия на

колониите (например на Австралия). В замяна на това била

законодателно укрепена системата на местата за лишение

от свобода вътре в страната, основни елементи от която

система станали каторжните работи и тъмничният затвор.

Както в съдържанието на реформата на английското

Наказателно законодателство, така и в методите на

осъществяването й (постепенност, половинчатост,

нежелание напълно да се скъса с миналото, подчертано

уважение към традициите, разтеглеността във времето и

т.н.) се отразявали специфичните за Англия методи на

обществено управление. Освен това опитът за издаване на

Наказателен кодекс за Англия се оказал безрезултатен:

проектът, съставен през 1877 г. от известния юрист Дж.

Стифън по поръчение на лорд-канцлера и главния държавен

адвокат (министъра на правосъдието), не бил разгледан от

парламента.

По-нататъшното развитие на английското Наказателно

законодателство продължава по пътя на издаване на нови

консолидирани актове или актове, внасящи изменения в

по-рано издадени статути. През последните десетилетия

дейността на английския парламент в тази област

значително се е активизирала, което се обяснява най-вече

с потребностите от провеждане на гъвкава наказателна

политика във връзка с чувствителния ръст на

престъпността в страната.

Сред действащите наказателни закони значителна част

представляват актовете, приети в хода на реформата от

1830-1880 г. и след нея, макар че има и по-ранни

(най-старият от действащите е Законът за държавна измяна

от 1351 г.). Законодателството в областта на

Наказателното право, в съпоставка с номите на

общественото право, днес обхваща почти всички основни

институти на Общата част с изключение на определението

на конкретните форми на виновност и критериите за

невменяемост, формулирани в съдебните прецеденти

(например въпросът за невменяемостта подлежи на решаване

по правила, изложени в постановление на Камарата на

лордовете като висша съдебна инстанция по делото на

Мак-Нотън от 1843 г.). Юридически значимите признаци,

характеризиращи конкретните видове престъпления, също,

като правило, се съдържат днес в съответстващи

законодателни актове. Съществуват обаче редица

престъпления, в това число тежко и просто убийство,

признаците на които се определят по нормите на общото

право, а наказанието се установява с парламентарни

актове.

Към най-важните действащи закони, регулиращи

преимуществено въпроси от Общата част на Наказателното

право, могат да бъдат отнесени следните:

- Законът за Наказателното право от 1967 г., в който е

определена нова класификация на престъпленията и е

отменено традиционното им деление на фелонии и

мисдиминори.

- Законът за Наказателното право от 1977 г. с последващи

допълнения и уточнения, определящи отговорността за

заговор (}{\i\f17 сговор) и решаващ някои други въпроси

на Общата част;

- Законът за престъпното покушение от 1981 г., внесъл

съществени изменения в регулирането на отговорността за

предварителна престъпна дейност;

- Закон за компетенцията на наказателните съдилища от

1973 г., в който се регулират много въпроси по

налагането на наказания;

- Закон за наказанията за престъпления от 1997 г.,

насочен към усилване на наказателната репресия по дела

за най-тежките престъпления;

- Закон за наказване на правонарушителите от 1974 г.,

уреждащ проблема с целите и прилагането на наказанията.

Голямо число въпроси, отнасящи се до налагането и

изпълнението на наказанията, се регулира с нормите на

парламентарните актове, периодическо издавани под името

Закони за Наказателното правосъдие (например от 1948,

1967, 1982` 1988 и 1991 г.). Съответният акт от 1994 г.

носи название Закон за Наказателното правосъдие и

обществения ред. Към най-важните закони, по които

преимуществено се определя отговорността за конкретни

видове или групи престъпления (с тях понякога се

регулират и въпроси по Общата част), могат да бъдат

отнесени:

- Законът за убийството от 1957 г.;

- Законът за престъпленията срещу личността от 1861

г.;законите за половите престъпления от 1956, 1967, 1976

и (?1985?)г.;

- Законът за похищение на деца от 1984 г.;

- Законите за кражбата от 1968 и 1978 г.;

- Законът за престъпното нанасяне на вреда на имущество

от 1971 г.;

- Законът за държавна измяна от 1351 г.;

- Законите за защита на държавната тайна от 1911, 19201

1939 и 1989 г.;

- Законът за обществения ред от 1986 г.;

- Законът за лъжливите съобщения от 1988 г.;

- Законът за фалшифицирането на пари от 1981 г.;

- Закони за злоупотреба с наркотиците от 1971 г. и за

престъпното разпространение на наркотици от 1986 г.;

- Законът за расовите отношения от 1976 г.;

- Законите за движението по пътищата от 1988 г. и за

нарушителите на правилата на движението по пътищата от

1988 г.;

- Законът за контрол над замърсяването на околната среда

от 1974 г.;

- Законът за дивите животни и растения от 1974 г.

Подготовката на проекти на нови законодателни актове в

сферата на Наказателното право и процес се осъществява

от създадената през 1965 г. Правна комисия за Англия (и

от аналогичната комисия за Шотландия), която подготвя

консолидираните актове по всички клонове на правото, а

също и от Комитета по преразглеждане на Наказателното

законодателство, създаден още през 30-те г. на ХХ в., и

от различни кралски комисии. В рамките на Правната

комисия от 1981г. се развива дейност по съставянето на

проект на Наказателен кодекс за Англия и Уелс,

осъществявана от неголяма група криминалисти-учени. През

1984 г. тази група внася на обсъждане на специалистите

доклад за кодификацията на Наказателното законодателство

и предварителен проект на Наказателен кодекс. След

доработка, през март 1989 г., Правната комисия представя

на лорд-канцлера проект за Наказателен кодекс за Англия

и Уелс. В Общата му част са отчетени нормите и на

статутното, и на прецедентното право, регулиращи днес

съответните правни институти. Особената част

представлява най-вече систематизация на действащото

Наказателно законодателство по определени категории

престъпления. Самите съставители на проекта не очакват

одобрението му от британския парламент в близко време,

макар и да смятат за съществен аргумент в полза на

приемането му наличието на наказателни кодекси в САЩ,

Канада, мнозинството щати на Австралия и в други страни,

влизащи в системата на общото право (наистина, в самата

Англия ни един клон на правото не се регулира от кодекс,

обхващащ всичките му институти).

Едно от най-важните преобразувания на английското

Наказателно право от последните десетилетия е отмяната

на делението на престъпните деяния на фелонии и

мисдиминори, провъзгласена в чл. 1 на Закона за

Наказателното право от 1967 г. По-рано, през 1945 г.,

биват отменени различията между фелониите и уредена

държавната измяна, считана за особена категория

престъпление (например, всички съучастници в нея бивали

признавани за изпълнители на престъпление). Подялбата на

фелонии и мисдиминори имало архаичен характер, доколкото

към фелониите се отнасяли престъпни деяния, които

някога, в края на ХVІІІ в., се наказвали със смърт и

конфискация на имуществото, а към мисдиминорите всички

останали. В резултат в средата на ХХ в. джебчийското в

църква било възможно да бъде признато за фелония, а

най-опасна мошеническа операция, причиняваща огромни

загуби - за мисдиминор. Отнасянето на престъпното деяние

към едната или другата категория имало доста съществени

процесуални и други последствия, не съответствуващи нито

на опасността му, нито на установеното за него

наказание. Отменяйки делението на фелонии и мисдиминори,

английският законодател е определил нова класификация на

престъпните деяния. Към така наречените арестни

престъпления са отнесени деяния, които подлежат на

санкция лишаване от свобода над пет години. По отношение

на тях са установени особени правила на производството

на ареста (оттук и названието им), позволяващи

заподозреният да се задържа при отсъствие на съдебна

заповед, ограничена е възможността за освобождаване под

гаранция и др. Всички останали престъпления са получили

названието неарестни. Посоченото деление влияе и на

регулирането на ред Наказателно-правни институти,

например съучастието, отговорността за укриване на

престъпление.

Съществено значение има така също и класификацията на

процесуални основания на престъпления, преследвани по

обвинителен акт (делата за тях се разглеждат от

съдебните заседатели) или от порядъка на сумарното

производство (делата по тях се разглеждат от

магистрати), а така също и деяния от смесена юрисдикция,

които могат да бъдат преследвани по всеки от посочените

два порядъка.

Основните елементи на днешната система за наказания в

Англия са: лишаване от свобода, пробация и глоба. В

качеството на допълнителни наказания се използват

лишаването от право на управление на автомобил, на

занимание с определена дейност и т.н., а също и

заповедта за изпълнение на общественополезен труд (от 40

до 240 часа.). Смъртното наказание, което според Закона

за убийството, от 1965 г., е отменено временно, а през

1969 г. за постоянно, доколкото се изяснило, че

временната отмяна на смъртното наказание не е довела до

ръст на тежките убийства. В днешно време в Англия

продължават да действат статути, предвиждащи смъртно

наказание за държавна измяна, пиратство и палеж на

кралските докове, но смъртни присъди по тях не се

произнасят вече в течение на няколко десетилетия.

Лишаването от свобода се отбива в учреждения с различна

степен на строгост на режима, но каторгата, която в

миналото била широко прилагана, е отменена от 1948 г. В

Англия се търсят нови пътища за лишаване от свобода, в

частност по пътя на създаване на открити затвори и

особено учреждения за непълнолетни правонарушители. Със

Закона за пълномощията на наказателните съдилища от 1973

г. е ограничена възможността да се назначава лишаване от

свобода на лица, не достигнали 21 години и не попадали

по-рано в затвори. Със Закона за Наказателното

правосъдие от 1991 г. подобни ограничения са

разпространени и върху други категории граждани.

Пробацията (буквално - изпитание ) е

най-разпространената, но не единствена форма на условно

осъждане в Англия. Тя предполага оставяне на осъдения на

свобода при условие за изпълнение на редица изисквания,

установени от съда: да не се посещават определени места,

въздържане от срещи с определени лица, оставане у дома

по вечерно време, редовно посещаване на църквата и др.

Нарушителят на условията на пробацията, налагана

обикновено за срок до три години, по препоръка на

надзираващия поведението му социален работник, може да

бъде подложен на глоба или на други мерки, не свързани с

лишаване от свобода, например да се явява за няколко

часа дневно в център за посещение за млади хора. От 1973

г. се прилага така също и отсрочка на изпълнението на

присъдата за лишаване от свобода или за глоба.

Наказателен и граждански процес

За източници на Наказателно-процесуалното право в Англия

служат преди всичко законодателни актове, в голямата си

част регулиращи едновременно и въпроси на

съдоустройството. Към тях се отнасят законите за

Върховния съд от 1981 г., за магистратските съдилища от

1980 г., за съдебните заседатели от 1974 г. (с

последвали изменения), за обжалването по наказателни

дела от 1968 г., а също и законите за Наказателното

правосъдие от 1925 г. и ред следващи годни, в това число

Законът от 1988 г. Сред актовете, издадени през последно

време, голямо значение имат законите: за преследването

за престъпления от 1985 г., за промяната на правосъдието

от 1985 г. и особено - за полицията и доказателствата по

наказателните дела от 1984 г. (в него подробно се

регламентира дейността а полицията по разследването на

престъпления, в това число и въпросите, свързани с

производството на обиските и арестите, предварителното

задържане на обвиняемите, разглеждането на жалбите срещу

действията на полицаите, а също и оценката на някои

доказателства, например получените с помощта на

компютърни устройства). Важно значение имат също Законът

за полицията и магистратските съдилища от 1994 г. и

Законът за наказателния процес и разследванията от 1996

г. Що се отнася до нормите на прецедентното право, то и

в областта на наказателния процес, независимо от

изобилието на законодателни актове, ролята им остава

доста съществена: тя се отнася и до тълкуванието на

нормите, в обща форма изложени в отделни законодателни

актове, и до отстраняването на пропуските в

законодателството.

Правната комисия, представила през 1989 г. проект за

Наказателен кодекс за Англия и Уелс, предлага в бъдеще,

след принципното одобрение на проектите на Общата и

Особената част на НК, да разработи в качество на трета

част на същия кодекс раздел под название Доказателства и

процедура, т.е. по същество процесуална част на общия

наказателен и Наказателно-процесуален кодекси. Но

подготовката на този раздел все още не е започната.

Източници на гражданското процесуално право в Англия се

явяват преди всичко законодателните актове със

съдоустройствен характер, определящи структурата,

компетенцията и някои въпроси по дейността на съдилищата

от съответните равнища (Закон за Върховния съд от 1981

г., Закон за съдилищата на графствата от 1984 г.,

Законът за съдилищата и юридическите услуги от 1990 г. и

др.). Важна роля в регулирането на гражданското

съдопроизводство играят законите за извършване на

правосъдието, в частност от 1985 г., а също и правилата

на Върховния съд и на други съдилища, които се

разработват от комитети, състоящи се от неголямо число

съдии и други висококвалифицирани юристи. Тези правила

се утвърждават от лорд-канцлера (той е и непосредствено

оглавява комитета по правилата на Върховния съд) и

влизат в сила, ако проектите им не срещат възражения от

страна на парламента.

Шотландия

Пралото на Шотландия, насилствено присъединена към

Англия в средата на ХVІІ в., а официално обединена с нея

през 1707г., по силата на историческите обстоятелства,

както и преди, съществено се отличава от английското

право.

То е възникнало като самостоятелна система от принципи и

съдебни прецеденти на базата на практиката на

шотландските съдилища, използващи много положения и

институти на римското право, приложени към местните

условия.

Последвалото силно влияние на английското право, което

се усеща и до днес, не е изменило самостоятелната

природа на общото право на Шотландия. То съществено се

отличава от английското общо право и по съдържание, и по

терминология, и в особеностите на принципите на

прилагането му от съдилищата. В известен смисъл

шотландското право показва повече сходства с правото на

континенталните европейски държави, но и спрямо него

представлява съвършено самостоятелна система. Важна

особеност на шотландското общо право представлява, че то

включва не само съдебни прецеденти, но и някои трактати

на шотландски юристи, ползващи се с изключителен

авторитет.

Наред с общото право все по-голяма роля играят

законодателството и подзаконовите актове. Постепенното,

но неотклонно разширение на сферата на законодателна

регламентация усилва влиянието на английското право. В

Шотландия действат тези актове на британския парламент,

които или съдържат указания за това, че се

разпространяват на нейна територия, или са издадени само

за Шотландия, което е отразено в названията (например,

Закон за Наказателното правосъдие за Шотландия).Запазват

действието си и много актове, издадени някога (до 1707

г.) от съществувалия парламент на Шотландия. Отново

създаденият (избран през 1999 г.) парламент на

Шотландия, очевидно, сформира собствено законодателство,

опирайки се на традицията на шотландското общо право и

на английския опит.

В Шотландия регулирането на отношенията на собственост,

особено на поземлената собственост, където в много

отношения се съхраняват категориите на феодалното право,

съществено се отличава от действащото английско

законодателство. В областта на търговските отношения и

авторското право, напротив, влиянието на английското

право се усеща доста очевидно. Както и в Англия, в

Шотландия е получил широко разпространение институтът на

доверителната собственост, но приложението му тук има

известни особености.

Някои видове договори (за заем, продажба и др.) водят

произхода си от римското право, други (покупко-продажба,

наем) се регулират по правила, в основата си съвпадащи с

нормите на английското право. Отговорността за

правонарушенията се регулира по доста своеобразни норми,

само отчасти тъждествени на английското право. В

частност, тук не намира приложение институтът на

строгата отговорност, позволяващ в Англия (при

определени обстоятелства) да не се изискват

доказателства за вината на правонарушителя.

В Шотландия традиционно се допуска не само сключване на

брак чрез религиозен обред или гражданска регистрация,

но и признаването му за действителен в резултат на

фактическото съвместно живеене. В качество на основание

за развод се предвижда доста широк спектър

обстоятелства. Що се отнася до наследяването,

традиционно се признава свободата на завещанието,

ограничена само от задължителната част за преживелия

съпруг и децата. Завещание, съставено в писмена форма,

не изисква присъствието на свидетели при оформянето му.

От 1964 г. е отменено запазилото се от средните векове

предимство в наследяването, от което се ползвали

по-големите (“първородните”) деца и лицата от мъжки пол.

Наказателното право, както и болшинството от другите

клонове на шотландското право, остава некодифицирано.

Кръгът деяния, признавани за престъпления, се определя в

голяма степен чрез статути, но признаците на повечето

престъпления са отбелязани в нормите на общото, а не на

статутното право. Много въпроси по Общата част се в

Шотландия се трактуват различно от английското право.

Например никога не се е признавала традиционната

класификация на престъпните деяния, делението на фелонии

и мисдиминори, съществено се отличават видовете умисъл и

смекчаващите вината обстоятелства, отговорността за

съучастие и т.н. Значително се отличава от английската и

систематизацията на видовете конкретни престъпления и

техните признаци, в това число и за най-опасните и

разпространени (убийства, кражби, мошеничество).

Изпитвайки влиянието на английските норми, шотландското

право оказва, на свой ред, известно обратно въздействие.

През последните десетилетия някои положеиня, отдавна

формулирани в шотландското право, биват вюзпроизведени

от английското Наказателно законодателство (например,

институтът на намалената вменяемост).

Наказателният процес в Шотландия в основните си черти е

по-близък към френската система на съдопроизводство.

Юридически източници за него до неотдавна са били

съдебните правила от 1936 и 1065 г., но британският

парламент по насока на Правната комисия за Шотландия

издал Закон за наказателния процес (за Шотландия) от

1975 г., представляващ …Наказателно-процесуален кодекс,

съставен в съответствие с шотландската система на

правото и побиращ нормите както на законодателството,

така и на прецедентното право. Най-важно допълнение към

него са законите за Наказателното правосъдие (за

Шотландия) от 1980 г. и 1987г. И така, м за разлика от

Англия , нормите на наказателния процес в Шотландия вече

са кодифицирани.

Гражданският процес в Шотландия, в миналото широко

заимстван от римското право, днес се регулира основно от

некодифицирани законодателни актове и съдебни правила, в

изработката на които най-важна роля принадлежи на

Сесийния съд. Голямо място в регулирането му заемат също

нормите на шотландското прецедентно право, своеобразно

трактуващи въпросите за допустимостта и оценката на

доказателства, а също и на редица други процесуални

институти.

Северна Ирландия

В Северна Ирландия, откъсната от Ирландия през 1921 г. и

от тогава представляваща административно - политическа

част на Обединеното Кралство, правото има малко

отличителни черти от типичното английско. Съдилищата на

Северна Ирландия ползват в качество на източници на

право не само британското законодателство, но и актове

на ирландския парламент, приети до 1021 г., а също и

актове на парламента на Северна Ирландия, учреден през

1920 г. и разпуснат от британските власти през 1972 г.

Кръгът съдебни прецеденти, ползвани от тях в качеството

на източници на права, също е доста широк, доколкото

включва решения на ирландските съдилища, приети на

територията на цяла Ирландия както преди, така и след

1921 г. Що се отнася до решенията на шотландските

съдилища, то в Северна Ирландия те имат сила само на

“убеждаващ”, а не на “задължаващ” прецедент. В днешно

време британският парламент издава за Северна Ирландия

закони, като правило копиращи актовете, приети от него

за Англия и Уелс.

Изключение представляват само актовете на извънредното

законодателство, извикано на живот от опитите да се

решат проблемите на Северна Ирландия чрез насилствени

методи, в това число и по пътя на засилване на

наказателната репресия. Някои от тях действат само на

територията на Северна Ирландия, други – на цялата

територия на Обединеното Кралство, и, накрая, има

такива, които действат на останалата територия на

Обединеното Кралство, без Северна Ирландия. В

извънредните закони, в частност в Закона за

предотвратяване на тероризма (временни положения) от

1989 г. (по-рано под това название действали закони от

1974, 1976 и 1984 г.) и в Закона за Северна Ирландия

(извънредни положения) от 1978 г., както и в издаваните

от 1973г. други закони под същото название, много

въпроси на наказателното право и наказателен процес се

регулират по особен начин. В тях се съдържа наборът на

организациите, чиято дейност е забранена в Северна

Ирландия или на цялата територия на Обединеното

Кралство. Членството в такива организации, финансовата

им или друг вид поддръжка се наказват в качеството на

сериозни самостоятелни престъпления. По отношения на

лицата, заподозрени в принадлежност към забранени

организации или в терористична дейност, се допуска

превантивен арест за срок до една година и издаване на

заповед за изселване или забрана за влизане на

територията на Северна Ирландия (или на цялото обединено

Кралство) за срок от три години. В сферата на

наказателния процес тези актове периодично са

разширявали пълномощията на полицията да извършва арести

и обиски, въвеждали са извънсъдебни или опростени форми

на разглеждане на някои категории наказателни дела,

съществено са ограничили правото на защита и

ограничаване на компетенциите на съдебните заседатели.

През 1996 г е издаден нов Закон за предотвратяване на

тероризма.

Съдебна система

Висша съдебна инстанция в Обединеното Кралство е

Камарата на лордовете. Тя приема за разглеждане

апелации, главно по въпросите на правото, на

постановления по граждански и наказателни дела, изнесени

от апелационните инстанции на Англия и Уелс, а също

(само по граждански дела) – на Шотландия. От името на

Камарата делата се разглеждат от съда на Камарата на

лордовете, който се състои от възглавяващия го

лорд-канцлер, “ординарните лордове по апелация” и тези

перове, които в миналото са заемали виши съдебни

длъжности, в това число всички бивши лорд-канцлери.

“Ординарните лордове по апелация” се назначават от

Камарата на лордовете измежду опитните юристи, като

правило, членове на Апелационния съд. Числото им

съставлява от 7 до 11 човека. Прието е двама от тях да

бъдат шотландски юристи. Делата в съда на Камарата на

лордовете се разглеждат от поне трима лордове, всеки от

които изнася реч. Приетото с болшинството гласове

заключение се предава в съда, изнасящ обжалващото

постановление, който и изнася окончателното

постановление по делото в съответствие с препоръките на

Камарата на Лордовете.

Върховният съд на Англия и Уелс, оглавяван в качество на

председател от лорд-канцлер, включва три самостоятелни

съдебни учреждения . Апелативния съд, Високият съд и

Съда на короната.

Апелативният съд се състои от гражданско и Наказателно

отделение и разглежда в колегии от трима или повече

съдии апелации на постановления на други съдилища. В

него влизат лорд-канцлерът, бившите лорд-канцлери,

лордът - главен съдия (оглавява гражданското отделение)

и други висши съдебни деятели, а така също и 18 лорда –

апелативни съдии.

Висшият съд има три отделения – на кралската скамейка,

канцеларско и семейно. В него влизат лорд-канцлерът и

други висши съдебни деятели, също и 80 редови съдии.

Отделението на кралската скамейка разглежда по първа

инстанция най-сложните граждански дела и апелации на

присъди на магистратските съдилища по наказателни дела.

С права на съставна част на Отделението на кралската

скамейка функционират самостоятелно: Адмиралтейският

Съд, в който се разглеждат спорове по морските превози,

сблъскванията на кораби и възмездяването на свързаните с

това щети и т. н., и Търговският съд, на който са

подсъдни много спорове от търговски характер.

Канцлерското отделение изслушва в качество на съд от

първа инстанция граждански дела, свързани с управлението

на имущество, доверителна собственост, фирмена дейност,

банкрути и др. С правата на една от съставните части на

Канцлерското отделение функционира Патентният съд, който

разглежда ходатайства на генералния контрольор по

въпросите на патентите, дизайна и търговските марки.

Семейното отделение основно е заето с разглеждане на

жалби от решенията на магистратските съдилища па всички

въпроси на семейните отношения, в това число развода,

разделното преживяване на съпрузите, изплащането на

издръжки, опеки и попечителства. Решаването на делата по

първа инстанция в отделенията на Високия съд се извършва

еднолично от съдиите, разглеждането на апелациите –

обикновено в колегии от двама или трима съдии. В

Отделението на кралската скамейка при определени условия

делото може да се слуша с участие на съдебни заседатели.

Съдът на короната, създаден през 1971 г. наместо редица

предишни съдебни учреждения, разглежда на първа

инстанция, задължително с участие на съдебни заседатели

(в други английски наказателни съдилища няма съдебни

заседатели), дела за престъпления, преследвани по

обвинителен акт (т.е. за най-сериозните престъпления), а

също апелации на присъди и решения на магистратските

съдилища. Считан за единствен, Съдът на Короната редовно

провежда заседания по своите окръзи, центровете на които

са разположени в най-големите градове на Англия и Уелс.

Заседанието на съда със съдебни заседатели протича под

председателството на съдия с участие обикновено на 12

съдебни заседатели, но днес се допуска участие в процеса

на 10 или 11 заседатели. Съгласно Закона за

Наказателното правосъдие от 1967 г. вместо необходимото

по-рано единогласие на съдебните заседатели за изнасяне

на решение за виновност се допуска болшинство от

гласовете 10 от 11 или 12 заседатели или 9 от 10.

Оправдателните присъди, произнесени от съда на съдебните

заседатели, не подлежат на апелационно обжалване. Ако не

се изисква участие на заседатели, делата в Съда на

короната се разглеждат от съдиите еднолично. Делата в

Съда на короната се изслушват от съдиите на Високия съд,

окръжни съдии (длъжността им е учредена през 1971 г. за

допълване на съдийския корпус на Съда на короната и на

съдилищата на графствата), а също и рекордери – юристи,

изпълняващи задълженията на съдии “по съвместителство”.

Съдията или рекордерите (писари, архивари, секретари,

протоколисти) разглеждат апелативните жалби с участието

на 2-4 мирови съдии.

Всички назовани съдилища се отнасят към категорията на

висшите. В Англия и Уелс низши се явяват съдилищата на

графствата и магистратските съдилища. Съдилищата на

графствата (те наброяват над 350) са основните органи на

гражданското правосъдие, където на първа инстанция се

разглеждат около 90% от гражданските дела. Границите на

района, в който действа съответният съд на графството,

се определя от лорд-канцлера. Той е в правото си да

разпуска, обединява или да учредява нови съдии на

графствата. Във всяко съдилище на графството обикновено

има един или двама постоянни съдии. Компетенцията им е

ограничена в сравнение с Високия съд, който също

разглежда граждански дела по първа инстанция, до размера

на исковете, различаващи се в зависимост от категорията

на последните, напр. до 5 хил. лири стерлинги по искове

по договори и деликти. Делата в тях се слушат от окръжни

съдии или рекордьори в болшинството случаи еднолично или

със заседатели, ако съдията удовлетвори отрано заявеното

ходатайство за това на една от страните (броят на

съдебните заседатели в съда на графството е не по-малко

от осем). Решенията на съдилищата на графствата могат да

бъдат обжалвани в Апелативния съд, но само със

съгласието на съда, произнесъл решението, и, като

правило, само по въпросите на правото или по

допустимостта на доказателствата, а не по въпросите на

факта.

Магистратските съдилища разглеждат в сумарен порядък

(без съдебни заседатели) основната маса наказателни дела

(до 98% на година). Те могат да осъждат само на глоба

или на лишаване от свобода за срок, по правило, само до

шест месеца. Ако магистратите достигнат до извод, че

обвиняемият заслужава по-сурово наказание, те предават

делото в Съда на короната. Магистратите провеждат също

предварително слушане по делата за престъпления,

преследвани по обвинителен акт. В хода на тези слушания

те решават въпроса има ли достатъчно доказателства за

предаването на обвиняемия на Съда на короната.

Гражданската юрисдикция на магистратите е крайно

ограничена и свързана преди всичко с разбирателството в

споровете за изискване на дългове и по някои въпроси на

семейното право. Магистратите, понякога по традиция

наричани мирови съдии, (те наброяват вече 20 хиляди), в

болшинството си съвсем не са професионални юристи и не

са длъжни да имат юридическо образование. Те разглеждат

дела само в колегии, най-често само от по двама-трима

човека. Особена, доста малочислена група са щатните

магистрати: те се назначават само измежду юристите и

разглеждат дела еднолично. Някои магистратски съдилища

по решение на събранието на съдиите получават право да

разглеждат дела за правонарушения от непълнолетни. В

състава на такъв съд (образуван от колегия от трима

съдии) задължително се включват една или две жени -

съдии. Този съд разглежда дела за правонарушения,

извършени от подрастващи и младежи на възраст до 21

години.

Наред с изброените съдилища от обща юрисдикция в Англия

и Уелс съществуват специализирани съдилища от различна

компетенция; някои от тях носят название на трибунали,

което, по правило, подчертава тяхната второстепенност.

През 1964 г. са учредени промишлени трибунали, състоящи

се от трима членове (под председателството на

професионален юрист). Те разглеждат спорове между

предприемачи и работници, в това число жалби за

неправилно уволнение, на отказ за изплащане на помощи за

бременност и раждане и т.н. Решенията на промишлените

трибунали могат да бъдат обжалвани в Апелативния

трибунал по трудови спорове, учреден през 1975 г. Той се

състои от съдии от Високия или Апелативния съд и

допълнителни членове на трибунала – специалисти или

представители на предприемачите и работниците.

Апелативният трибунал разглежда също жалби срещу

постановления на административни органи относно

регистрации на профсъюзи и по други въпроси на трудовите

отношения.

Особено място сред учрежденията на специалната

юрисдикция заема Съдът по разглеждането на жалби срещу

ограничаването на свободата на предприемачеството,

учреден през 1956 г. Той разглежда: съглашения за цени и

условия на доставка на стоки и услуги, за да не допусне

монополизация на производството и търговията, а също

така и изкуствено задържане на равнището на цените;

жалби за нарушения на правилата на добросъвестната

търговска практика; молби за освобождаване от налози по

съображение за обществен интерес. Съдът се състои от

трима души – съдии от Високия съд, назначавани от

лорд-канцлера, плюс един съдия от Сесионния съд на

Шотландия, един съдия от Върховния съд на Северна

Ирландия, а също 10 други лица, назначавани на три

години измежду специалистите по въпросите на

производството и търговията. Делата в него обикновено се

разглеждат от колегия от един професионален съдия и

двама специалисти.

През 1967 г. е учредена Служба на парламентарния

пълномощник. С помощта на сътрудниците си упълномощеният

провежда разследвания по жалби срещу действия на

правителствени учреждения, обикновено след съответното

обръщение към него от член на Камарата на общините. За

резултатите на такова разследване парламентарният

пълномощник докладва на обърналия се към него депутат и

съответното правителствено учреждение, а в някои случаи

– на Камарата на общините.

Всички съдийски длъжности във Великобритания се заемат

по назначение, а не в резултатна избори. Съдиите във

висшите съдилища се назначават от Кралицата по препоръка

на лорд-канцлера, а в низшите съдилища – от

лорд-канцлера. Традиционно съдии във висшите съдилища

биха могли да бъдат само адвокати от привилегирована

категория – баристъри, но днес е предоставена възможност

и на солиситорите да заемат съдийска длъжност на

по-високо ниво. Съдиите във Върховния съд се назначават

измежду баристърите с не по-малък от десетгодишен стаж,

окръжните съдии – измежду баристърите с подобен стаж или

измежду рекордерите, заемащи длъжността си поне три

години. А пък за рекордер, т.е. частично зает в това

качество съдия, може да бъде назначен или баристър с не

по-малък от десетгодишен стаж, или солиситор с такъв

стаж. Съдиите от висшите съдилища де назначават на

длъжност пожизнено. Във възрастта между 72 и 75 г., в

зависимост от длъжността, те излизат в оставка, а до

тогава могат да бъдат сменени от поста от лорд-канцлера,

по причина недееспособност или за недостойно поведение.

Рекордерите се назначават за определен срок. Мировите

съдии си отиват от постовете си практически при

достигането на 70, магистратите – на 65 г., но и едните

и другите не могат да бъдат сменени от лорд-канцлера без

основателни причини.

Разследването на наказателни дела се осъществява, по

правило, от полицията, която в лицето на началниците на

участъци (главни констабъли) разполага с широки

пълномощия да се откаже от предаване на делото в съда,

ограничавайки се с изнасяне на официалното “предпазни

мерки” спрямо заподозрения. По традиция обвинението в

английските съдилища по повечето наказателни дела се е

поддържало или от полицията, или от отделни граждани, и

само по най-сериозните престъпления – от ведомството на

директора на публичните преследвания. В последно време в

тази област са настъпили сериозни изменения. Законът за

преследването за престъпления от 1985 г. учредява за

Англия и Уелс служба на държавните (“коронните”)

обвинители, оглавявана от директор на публичните

преследвания, който се назначава от главния държавен

адвокат и работи под ръководството му. Основна функция

на държавните обвинители е да поддържат обвинението в

съдилищата на всички нива по делото, а също (в някои

случаи) да възбуждат наказателни дела и да участват в

разследването по тях.

Функциите на представителите на страните в гражданския

процес, защитата по наказателни дела и оказването на

други юридически услуги се изпълняват от адвокати, които

в Англия отдавна се делят на две категории – баристъри и

солиситъри. Баристърите са юристи, имащи изключителното

право да се представят във висшите съдебни инстанции

(както и солиситорите, те имат право да се представят

също и в съдилищата на низшите инстанции). За да стане

баристър, кандидатът трябва да премине стаж при опитен

баристър, дълъг курс на обучение и след полагането на

съответните изпити да бъде приет за член на един от

четирите “ина” – обединения, влизащи в корпорацията на

баристърите. Дейността на баристърите е свързана с много

традиционни правомощия и ограничения. Например те са

длъжни да общуват с клиентите само чрез солиситорите, да

носят тога и перука и т.н. Най-опитните и квалифицирани

баристъри се назначават от Кралицата по препоръка на

лорд-канцлера на длъжност “кралски съветник”, което им

дава допълнителни правомощия и привилегии. Корпорацията

на баристърите се явява самостоятелна и се оглавява от

сенат и съвет на баристърите.

Солиситорите са значително по-многобройна категория

юристи. Те дават консултации на своите клиенти, често на

постоянна основа, готвят за изслушване гражданските и

наказателните дела в интерес на своите клиенти,

представят се от името на обвиненията или защитата, а

също и в качеството си на представители на интересите на

страните в съдилищата от низши инстанции. Корпорацията

на солиситорите се оглавява от Юридическо общество,

управлявано от изборен съвет. Кандидатите за солиситори

трябва да имат юридическо образование или да минат курс

на обучение към Юридическото общество; те полагат

специални изпити и преминават двугодишен стаж.

За последните години голямо разпространение получи

системата на оказване на безплатна или облекчена като

цена юридическа помощ на затруднени материално. Съгласно

приетия през 1988 г. Закон за Съветите по юридическа

помощ на социално слаби, назначен из средата на опитните

баристъри и солиситори учредява специален фонд, от който

разпределя средства за оказване на безплатна или

облекчена юридическа помощ.

Шотландия

Съдебната система на Шотландия съществено се отличава от

английската и съхранява по отношение към нея значителна

самостоятелност. По наказателните дела в качеството на

висша и окончателна инстанция действа разположеният в

Единбург Висок съд на юстициариите (юстициарий в

средните векове на Британските острови са наричали

чиновник, изпълняващ функции на глава на изпълнителната

или съдебната власт в отсъствието на краля или по негово

поръчение на територията на Ирландия или Шотландия). Той

се състои от оглавяващия го лорд – генералния съдия на

Шотландия, лорд-съдия-клерк и лордове – членове на

Високия съд на юстициариите. Съдия от този съд заедно с

15 съдебни заседатели от първа инстанция слуша делата за

най-сериозните престъпления, преследвани по обвинителен

акт (такива процеси се провеждат в Единбург, Глазгоу и

други градове в Шотландия). В качеството на апелативна

инстанция Високият съд на юстициариите в състав на трима

или повече свои членове разглежда жалби по присъди на

различни шотландски съдилища, в това число и присъдени

от съдиите на същия този съд.

Постановленията на Високия съд играят доста важна роля в

развитието на шотландските Наказателно право и процес.

Висша съдебна инстанция по гражданските дела е

Сесионният съд, заседаващ в Единбург. В състава му

влизат лорд-генералният съдия на Шотландия, наричан в

качеството му на негов глава лорд-президент на Сесионния

съд, лорд-съдия-клерк (той стои начело на едно от

отделенията на Сесионния съд) и сесионните лордове,

едновременно явяващи се членове на Високия съд на

юстициариите. Сесионният съд има външна и вътрешна

палата (палата). Във външната палата съдиите разглеждат

дела по първа инстанция или еднолично, или с участието

на 12 съдебни заседатели. Във вътрешната, състояща се от

най-опитните и квалифицирани съдии, в колегии от четири

члена се разглеждат жалбите по решенията на съда на

външната палата. Постановленията на Сесионния съд за

разлика от постановленията на Високия съд на

юстициариите могат да бъдат обжалвани в британската

Камара на лордовете.

Важно звено от съдебната система на Шотландия са

шерифските съдилища. Шерифите са професионални съдии, те

се делят на две категории – главни шерифи (всеки

оглавява едно от шерифствата, на които е разделена

цялата територия на Шотландия) и по-многобройни шерифи,

понякога наричани заместник-шерифи. В сферата на

наказателното правосъдие и главният шериф, и шерифът са

в правото си да разглеждат с помощта на 15 съдебни

заседатели дела за престъпления, преследвани по

обвинителен акт, или еднолично – дела за престъпления,

преследвани по линия на сумарната юрисдикция. По

граждански дела главният шериф разглежда основно жалби

по решения, издадени от шерифи. На свой ред редовите

шерифи разглеждат на първа инстанция основната маса

граждански дела: компетенцията им не е ограничена от

каквато и да била сума на иска.

Низша инстанция по наказателните дела в Шотландия се

явяват окръжните съдилища, в които или щатните

магистрати еднолично, или два и повече мирови съдия

разглеждат дела по малозначителни правонарушения.

Щатните магистрати и мирови съдии са в правото си да

разрешават някои категории граждански спорове, най-често

от семеен характер.

Съдиите от шотландските съдове се назначават на своите

длъжности или от британския монарх по препоръка на

държавния секретар по въпросите на Шотландия, или,

когато става дума за мирови съдии, от самия държавен

секретар.

В Шотландия за разлика от Англия и Уелс отдавна

съществува развита система органи за публично

Наказателно преследване. Оглавяват я лорд-адвокат и

играещият роля на негов заместител генерален солиситор

на Шотландия, а на места – прокураторите-фискали.

Органите на публичното Наказателно преследване вземат

решение за целесъобразността да предават на съд и да

поддържат обвинение по дело, разследвано от полицията

(най-сложните наказателни дела могат да бъдат

разследвани от прокураторите-фискали). Обвинението във

Високия съд на юстициариите се поддържа от генералния

солиситор на Шотландия или от помощниците на

лорд-адвоката. В шерифските, а понякога и в окръжните

съдилища обвинението се поддържа от прокураторите –

фискали, ползващи се с голяма самостоятелност. Лорд -

адвокатът, генералните солиситори и

прокураторите-фискали могат да участват и в процесите по

граждански дела, излизайки в защита на “короната” или на

“публичния интерес”.

Функциите на защитници на обвиняемия по наказателните

дела и представители на страните в гражданския процес

изпълняват професионално подготвени юристи. Както и в

Англия, те се делят на две категории – адвокати (тяхното

професионално обединение се нарича Факултетум Адвокатум)

и солиситори (те са обединени в Юридическо общество на

Шотландия.). Подобно на английските баристъри,

адвокатите имат право да пледират в различни съдилища и

да дават съвети и заключения по адресирани до тях правни

въпроси. Най-опитните адвокати по препоръка на

лорд-генералния съдия се назначават за кралски съветници

(самото назначение се извършва от Кралицата).

Солиситорите, в миналото традиционно наричани

“юридически агенти”, изпълняват най-вече функции на

доверени лица и приготвят делата за изслушване. Те имат

право да се представят в шерифските и други низши

съдилища.

Северна Ирландия

Съдебната система на Северна Ирландия в много отношения

копира английската. Върховният съд включва в себе си

Висок съд (с отделения на кралската скамейка, канцлерски

и семеен), Апелативен съд и Съд на короната. Всички те

са натоварени с функции, аналогични на функциите на

съответстващите английски съдебни инстанции.

Гражданските дела, освен най-важните, се разглеждат от

съдилищата на графствата, малозначителните наказателни

дела и някои дребни граждански спорове – от

магистратските съдилища. Организацията на дейността и

процедурата на решаването на делата в съдилищата на

графствата и в магистратските съдилища малко се отличава

от приетото в английските съдилища.

Висша апелативна инстанция за съдилищата на колониите,

зависимите територии и някои държави, влизащи в Алианса,

е Съдебният комитет на Тайния съвет, оглавяван от

лорд-канцлера. Неговите съждения по спорни правни

въпроси, възникващи при разглеждането на конкретни

съдебни дела, носят характер на препоръки, но все пак се

считат за достатъчно авторитетни.