|
Легати и фидеикомиси.
1. Същност
Римското право познава и такъв правен институт, по силата на който на едно лице се давало определено наследствено имущество (вещ, сума, пари, вземане) без това лице да се провъзгласява за правоприемник на наследодателя и без това да бъде обременявано със заплащането не неговите задължения или на част от тях. Такова лице се нарича заветник, а разпореждането по случай на смът, с което се оставяло на дадено лице определено имущество, се наричало завет. Първоначално заветите могли да се учредяваят само в завещанието на наследодателя при спазването на определена форма (легати); по-нататък се допуска и по-свободна форма (фидеикомиси). По време на Републиката фидеикомисите били неформални имущественоправни разпореждания, които едно лице правело за времето след своята смърт, изпълнението на които било предоставено само на добросъвестността на наследника; нямат юридическа задължителност – едва след Принципата имат. Фидеикомисите били формулирани и едно писмо (кодицил), отправено до наследника, на когото се възлагало изпълняването им. Впоследствие чрез кодицили могат да се установят и легати, стига само разпореждането им да бъде потвърдено предварително. Приближават се до завещанието (при завещанието задължително има посочен наследник обаче). Lex Falcidia – колкото и завети да учреди завещателят за наследника трябва да бъде оставена ? от наследството.
2. Видове легати
Легатите са завети, направени или потвърдени чрез завещание, в точно определена форма. Модестин дефинира легата като оставено със завещанието дарение. Има 4 вида легати: 1) Legatum per vindicationem – създаден вероятно за учредяване на завети, имащи за предмет индивидуално определени вещи; Формулира се с думите do lego (давам и завещавам); Легатът създавал вещно право в полза на заветника. След смъртта на завещателя собствеността на роба напр. преминава в имуществото на заветника. 2) Legatum per damnationem – завети имащи за предмет парична сума. Създавал в полза на ответника и вещно и облигационно право. Формулира се dare damnas (да бъде осъден да даде). По силата на този легат заветникът имало само едно вземане срещу наследника, но не и вещно право върху роба. 3) Legatum per praeceptionem – има прилика с (1); на един от наследниците се предоставяла възможността да вземе предварително – преди извършване на делбата – една вещ от наследството за себе си. Създава вещно право. 4) Legatum sinendi modo – има прилика с (2); наследникът се осъжда да позволи на заветника да вземе и да има за себе си една вещ от наследството. Този легат създавал в полза на легатаря облигационно право. За придобиване на легатите са важни два момента – dies cedens - денят на откриване на наследството и dies veniens – денят на приемане.
3. Фидеикомиси
Неформално учредени завети, които могли да бъдат направени както в завещанието, така и вън от него без спазване на строги форми. Често се учредяват чрез устна декларация на завещателя или чрез обикновено писмо, отправено до наследника. При Август наследникът бил заставен да зачита направените от наследника фидеикомиси. Те се правят и в полза на лица, неспособни да получават чрез завещание или чрез легат и могло да бъдат възлагани в тежест на всяко лице, което получава нещо от наследството. За да бъдат задължително фидеикомисите трябва да се направени от лице, способно да завещава. Постепенно различията между легатите и фидеикомисите се заличават – при Юстиниан напълно.
Съществували и такива легати и фидеикомиси, чрез които наследодателят оставял на заветника цялото наследство (универсален фидеикомис) или част от наследството (legatum partionis). Чрез тях завещателят избягвал тези ограничения, по силата на които определена категория лица не моги да бъдат назначавани за наследници по завещание. Още преди legatum partionis наследодателите могли да направят разпореждане в завещанието си, че наследникът трябва да раздели наследството с едно трето лице. При legatum partionis наследникът бил длъжен да даде на заветника определена част от наследството. Заради тази цел наследника и заветника сключвали стипулация, наследникът се задължавал да предаде на заветника съответен дял от правата, включени в наследството, а заветниът се задължавал да поеме съответен дял от задълженията. При универсален фидеикомис наследодателят възлагал на наследника да предаде цялото наследство или част от него на дадено лице – универсален фидеикомисар. По време на Принципата той се приема като купувач на наследството; при Нерон – преторски наследник; при Юстиниан той се третира като истински наследник, но за редовния наследник се запазвала процент от наследството.
|
