Joomla Software solutions Template

Payday loan

Фалш и изкуство в стихтворението на Вапцаров “Кино”

В лириката си Вапцаров продължава вече познати, устойчиви теми в българската поезия - за бунта срещу социалната неправда, за постигането на обществена справедливост и духовна свобода на индивида. Така той се нарежда сред поети като Ботев. Смирненски, Фурнаджиев, Гео Милев. Но както всеки голям творец, така и Вапцаров превръща познатото, традиционното в наследство с необикновено звучене. Подобно на Ботев, той отразява драматичната напрегнатост на сблъсъка между новото и старото, продължава започнатото от Фурнаджиев и Гео Милее, създавайки поезия, изтъкана от конкретни и сурови делнични образи и съчетаваща мъчителното усещане за делника с романтичната вяра. че "утре животът ще бъде по-хубав от песен/ по-хубав от пролетен ден"- така както това е направил преди него Смириенски.

Започнал своя суров диалог с епохата, историята и живота, Валцаров не подминава и проблема за смисъла на изкуството, за същността на естетичното. Верен на самия себе си, той категорично отхвърля онова изкуство, което е "Захаросано", предвзето и не пресъздава драмата на човека в ежедневната му борба за хляб. След Пенчо Славейков само Вапцаров посвещава относително тъй много текстове на творчеството, в които изразява своята концепция за неговите същност и функции. Един от тези текстове е стихотворението Кино". 

В центъра е поставен проблемът за най-популярното, най-достъпното изкуство - киното. Макар и сравнително младо, то се развива извънредно интензивно. За време по-кратко от един човешки живот киното се превръща от технически куриоз в могъщо и незаменимо средство за въздействие. Утвърдило се като един от символите на бурния технически напредък през XX век, то ознаменува появата на "най-масоватa, най-достьпна форма на просвещение, която човечеството някога е познавало (Д. Грифит).

Големите кинорежисьори са убедени, че седмото изкуствo трябва не само да забавлява, но и да обогатява зрителите, да ги кара да "споделят радостите, тъгите и мъката на даден герой от екрана, а това може да стане само когато вижда там отражението на радостите, тъгите и мъките на цялото общество, т.е. Включително и своите собствени" (Бунюел). Истинското кинопроизведение може да бъде "действително хуманно, ако разработва достатъчна дълбоко и конкретно проблемите на всекидневното човешко битие" (Канито Шиндо). Киното трябва да провокира у хората желание да живеят във "взаимно разбирателство и мир" (Куросава).

Тези разбирания за естетическата и етичната природа на киноизкуството се сблъскват с комерсиализацията, която го превръща в масов пазарен продукт. често лишен от истинска художествена стойност- В този аспект показателни са думите на испанския режисьор Лтаис Бунюел: "Продуцентът чисто и просто се ограничава в това да хвърли на зверовете храната, която те искат от него. Човекът на сделките, нито по-добьр, нито по-лош от останалите свои събратя-тьрвовци, той няма никакви скрупули стига да му се гарантира успех и икономически ефект... Истинският опиум за публиката е конформизмът, и целият гигантски свят на киното е ангажиран в популяризирането на това утешително чувство, прикрито понякога под коварната маска на изкуството".

Със средствата на поетическото изображение Вапцаров защитава същите идеи - че изкуството трябва да бъде човешко, да пресъздава живота "такъв, какъвто е - тежък, душен, мъчителен" (статията му "Театър и публика"). Поетът работник вярва в силата на социалното изкуство и е непримирим към фалша и бягството от истинските проблеми на времето. Верен на естетическите си позиции, той създава поезия, в която разкрива драмата на обикновения човек. Вапцаровата лирика е своеобразно потвърждение на една мисъл на великия Чаплин, увековечил на екрана образа на малкия човек, на вечния скитник джентълмен, поет и мечтател: "Не беше необходимо да чета книги, за да разбера, че темата на дивота това са борбата и страданието".

Гневният протестен вик на Вапцаровия лирически герой е насочен срещу онова изкуство, което е не само бягство от реалностите на живота, но със своята посредственост и фалш е и жестока гавра със страданието на хората. Текстът на ''Кино" е изграден от две контрастни части, които разкриват сблъсъка между противоположните представи за изкуството.

В първата част лирическият Аз "имитира" тематиката на баналния и мелодраматичен филмов разказ и го отрича чрез ироничното снизяване. Героите на филма са "лустросани". Те са красиви, богати ("две луксозни лимузини") и по своето социално положение са твърде чужди на обикновения човек, чиято длан се поти от стисканвто на скромната монета от десет лева ("конника на Крум”). Чуждостта им е маркирана и чрез имената им - Джон и Грета. На този фон се обезсмисля претенцията, че на екрана се пресъздава "Една човешка драма". Всичко във фикционалния свят ма филма е премного парфюмирано, премного съвършено, за да бъде истинско. Дори природата, на чийто фон се разгръща безконфликтната любовна среща, е пределно изрядна - небето "просторно-синьо", "примамлива и мела" тревата и "в дърветата, разбира се - славей". Пасторалното спокойствие на пейзажа няма нищо общо с пейзажа на големия град с "бетонни комини", с въздух, изпълнен с "пара и смрад", в чиито бордеи живее и гине обикновеният човек с отнето право да диша волно и свободно. В такова време, в тази "епоха на дива жестокост" няма място за празни илюзии, за измамни сантиментални увлечения; само миг на заблуда и можеш да "загубиш работните си жилави ръце". Животът е непрестанна борба, която изисква крайно напрежение, за да се оцелее. На идиличната картина, пресъздадена от масовото изкуство, лирическият Аз противопоставя картината на ежедневното тягостно човешко съществуване:

Стига!

Къде е тук нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз?

Кажете!?

Повелителността на изказа, реторичните въпроси, откритото диалогизиране с абстрактния събеседник категорично очертават накипелия протест на Аза, разкриват драматизма на изживяванията му. Както е типично за лириката на Вапцаров, Азьт мисли себе си не като затворена и автономна сьщност, а като част от една човешка общност, в която индивидуалностите се обединяват по силата на общата си социална участ и емоционално-мисловните си реакции спрямо живота. В този смисъл лирическият Аз с право си позволява да говори от името на мнозинството, което с труда, ума и кръвта си създава настоящето и е призвано да гради бъдещето. Тъкмо благодарение на хилядите "неизвестни хора от фабрики и канцеларии", живеещи тежко, скучно, без пориви и надежди, без романтичното обаяние на любовта, е възможно охолството на "размазания" Джон и красивата Грета.

Контрастното противопоставяне между фалшивия и истинския свят е усилено и чрез рязката промяна на поетическия език. Описвайки повседневната истина за човешкото съществуване, лирическият Аз прибягва към огрубената разговорна реч;

Гърдите ни са пълни с дим,

а дробовете ни-с каверни.

……………………………..

И после - сивия живот,

борба за хляб...

…………………………….

и вечер - тясното легло,

в което неусетно гаснем.

Убеден, че старото изкуство е овехтяло, а средствата му са твърде изтъркани, той търси нови слова, които изтръгва от "прозата на живота". Прави поезия от простите думи. от "грапавия" език и затова стиховете му са "навъсени и къси". Съзнателното преобръщане на лексиката, пределната конкретност на образите и дори раздвижената графика стиха са начините да се изразят драматизмът и суровостта на времето. Омразата към празните химери, повикът за реалистично и хуманно изкуство-пресъздаващо конфликта между човека и света, разкриващо динамичната, променяща се в резултат на допира със социалното човешка душевност, са основните послания на Вапцаровата творба "Кино".

Със своите възгледи поетът се нарежда до най-ярките творци и мислители на XX век, които се стремят да утвърдят принципите на правдивото, искреното и стойностното изкуство, което единствено предопределя непреходното духовно присъствие на неговия създател във времето.