Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”

ЖИВОТЪТ, СМЪРТТА И БЪДЕЩЕТО

Тази малка поема, както обикновено я наричат литерату­роведите, е лирико-драматичен разказ за това, как една чо6ешка траге­дия прераства в нравствена победа. В идейно-емоционалния център на твор­бата се вплитат проблемите на живота, смъртта и бъдещето, морални­те стойности и социалната онеправданост - водещи мотиви във Вапцаровата поезия. Композицията е усложнена. Диалогизираните встъпление и епилог рамкират основния сюжет. Може да се предаде с няколко думи: си­нът, посегнал на баща си за пари, е осъ­ден на смърт. Но в духовната еволю­ция на убиеца се засичат сложни обществено-психологически дилеми, а осъзна­ването на случилото се е път към действителните етични ценности.

Лирическите персонажи са трима: ли­рическият субект в ролята на „повествовател – съдник” (ако приемем по­добна формулировка), епическият ге­рой, извършил престъплението, и да­мата. Репликите им се изместват, за­сичат и редуват, което раздвижва и ритмично разнообразява стихотворе­нието. За много от Вапцаровите про­изведения е характерен своеобразни­ят задъхан монологичен „диалог” с въображаем или присъстващ събеседник. Поетическият слог е накъсан от въп­роси, обръщения, често близки до разговорно ежедневните интонации и сло­весност, например: „И тук започва развръзката, значи. / Как мислиш, приятелю, ти?” Така едва на финала се оказва, че има и четвърто лице, което не участ­ва в поетичното действие и на което авторът разказва цялата история.

Естествено лирическият субект, изцяло идентифициран с автора, ви­наги остава водеща фигура - и в идей­ния двубой с дамата, и в погледа към концептуалните ядра - живота, смъртта, бъдещето. На ненавистта: „Аз мразя човека”, Вапцаров противо­поставя своята пристрастна защита и възхищение от неподозираните възможности на отделния индивид, спо­собен да превъзмогне всичко и да се върне към етичността, дарена му от самата природа. Диалогът е нервно напрегнат; стихът - ярко метафори­чен: „Залива ме с кални потоци/ от ропот/ и град от словесна атака.” Но още в първите стихове, въпреки че дама­та говори изобщо, авторът уточня­ва: „Ние спориме/ двама със дама/ на те­ма:/ „Човекът във новото време”. Тълкуванията биха могли да бъдат твър­де свободни, въпросите - също. Доколко духовната същност при необ­хватната неповторимост на характери и личности се е променила във времето? Изобщо променила ли се е? И защо поетът налага това ограни­чение? Отговорът ще потърсим в ця­лото произведение, особено в цент­ралната му част, композиционно раз­гърната като разказ в разказа.

Както в класическия тип поема, и тук двата потока, епическият и лирическият, са неотделими. Лирическият субект предава разказно историята, на която той не е бил свидетел, но думите му съвсем не са безучастна хроника, а пристрастна оценка на заблудите и възраждането на една объркала се душа. При това смяната на тем­поралните пластове, изразена чрез раз­личните глаголни времена, е твърде ди­намична. В доминиращото преизказно наклонение се вмества сегашната изява на глаголното действие - разговорът с дамата, авторските размисли, утвърждения и отрицания, репликите на отделните персонажи: „Не зная с каква е/закваска заквасен... ”/„Брей как се обърках,... ”

Поетът мотивира престъплението социално, но търси не толкова оправ­дание за героя, колкото предпоставка за възможна еволюция. Етапите й са отбелязани дори словесно в после­дователните определения: „злодея злос­торен” става „субект”, а после „човек” и „брат”.

Паралелно се разгръщат две стило­ви насоки: едната - битова, пределно конкретна, подсилена от разговорна, често огрубена лексика: „Ала в съдът / не потупват по рамото”, ,,като скот в скотобойна”; другата - подчертано романтична, не само разведрява трагичността на случилото се, но излъчва ведро, облагородяващо, оптимистично внушение. Поезията на Вапцаров, строго индивидуална, много специфич­на по вътрешен нрав, драматичност, интонация се фокусира върху сблъска: човек - живот. Както цялата стихосбирка „Моторни песни”, така и в „Песен за човека” действителността-обкръжение присъства предимно визу­ално; дори няколкото щриха са доста­тъчни да очертаят битието на героя: „Бащата бил скътал / пари. Синът ги по­душил, / вземал ги насила/ и после баща си затрил”; „Не стига ти хляба,/ залитнеш/ ... и стъпиш в погрешност на гни­ло"; „сивите влажни стени”. Но живо­тът в поезията на Вапцаров е разнолико понятие: в настоящето - груб, жесток, безправен; в бъдещето - съ­вършено друг, примамливо красив. Докато в картините на живота-враг откриваме познати конкретни детайли, то животът-мечта, мираж, бликаща нежност е най-вече абстрактно ро­мантично обобщение, отнесено изця­ло в бъдещето:

Живота ще дойде по-хубав от песен,

по- хубав от пролетен ден... Пред него живота

изплаввал чудесен

Емоционално наелектризирани, алего­ричните образи „песен” и „пролет” чес­то се повтарят във Вапцаровата по­езия с близка, почти идентична символност. Трезво погледнато, картината на бъдещето по-скоро би могла да се приеме като представа какъв трябва да бъде животът, но в такива поривни мигове поетът прерязва нишките на реалността и бъдещето глаголно време („Животът ще дойде”) звучи с ця­лата си категоричност, изключва всяко колебание, съмнение, условност.

Романтичният полъх струи не само от абстрактното видение на истинския живот. Той е в емоционалната нагласа на лирическия субект, в оценката на нравствените норми, в усеща­нето за единството на битието и об­щността на света, в контраста между метафоричната алегоричност на пейзажа и трагичната участ на героя: „Човекът погледнал/ зората,/в която/ се къпела с блясък звезда, / и мислел за своята/ тежка,/ човешка,/ жестока,/ безока съдба. ” В четиричленната въз­ходяща градация се откроява ориги­налната многозначност на последния епитет „безока съдба” - безпросветна сляпа или може би нагла, безочлива...В поредицата: песен, зора, небе, звезди, човек, понятията запазват и конкретното си значение, но точно символният им смисъл изразява етичната позиция на поета, акцен­тира върху психологическата способност на човека да се върне в лоното на нравстве­ността, дори когато сам жестоко я е пога­зил. Преходите между грубо действително­то и романтично красивото се редуват на приливи и отливи, чести, очаквани и нео­чаквани, и създават особения разнопосочен емоционален ритъм на поемата. В сурово пестеливия рисунък контрастно се прокрад­ва условна баладичност, органично вписа­на в силната романтична линия като още една оценка на човешките морални възмож­ности: „Нататък е ясно. Въжето/ изкусно/ през шията,/после-/смъртта. /Но там, в разкривените, / в сините устни/напирала пак песента. ”

Понятието „песен" има изключително важна художествена функция във Вапцаровата поезия. Не става въпрос за честите повторения, а преди всичко за разнообраз­ните смислово емоционални внушения. Са­мото заглавие „Песен за човека” събужда асоциации не точно за балада, но за акцен­ти, близки до баладата или легендата, дори за своеобразна митологизирана идеализация на човешкия дух в пътя „престъпление-просветление”. Понятието „песен” от конк­ретност преминава в символ и в нравствен импулс: „...но своята участ/ от книга по-ясна/му станала с някаква песен.” Многобройните и многостранни преливания меж­ду конкретното и символното значение на тази дума са специфичен белег за поетиката на Вапцаров, неотделим от цялостния му творчески профил.

Минутите непосредствено преди смъртта са разкрити детайлно, разностранно, в пси­хологически план. Това е централният момент в поемата - една широко разгърната сцена с много участници - от лирическия субект, кой­то пристрастно разказва случилото се, до зо­рата и звездите. Конкретно предметното изображение и при осъдения: „...скочил, из­бърсал потта от челото/ и гледал с див пог­лед/ на бик. ”, и при войниците: „След него/ те тръгнали също/и чувствали някакъв хлад. ”, е изместено постепенно от метафорично ро­мантичното одухотворяване на пейзажния декор и затвора: „ Усмихнати чули звездите отгоре/и викнали: / „Браво, човек!”; „Дори и затвора/ треперел позорно, / и мрака ударил на бег. ” Приобщаването на природата при­дава мащабно внушение на етичните оценки, на трансформацията от престъпление към нравствена победа.

Промените в реакциите на литературния персонаж следват контрастно противопо­ложни насоки. При войниците - първона­чалният смут прераства в страх: „Онези го гледали/ с поглед безумен, / онези го гледали с страх. ” При осъдения е точно обратното -ужасът е превъзмогнат, мисълта за вечност­та на живота създава духовно равновесие: „ Но белким се свършва/ със мен; ”, и поведе­нието на героя приема подчертана романтичност: „ В очите му пламък цъфтял. / Усмих­нал се топло, широко и/ светло, / отдръпнал се, после запял. ”

Подобна морална еволюция е напълно възможна. Сам поетът казва пред съпругата си Бойка Вапцарова: „Човекът, когото опис­вам, не е закоравял престъпник-рецидивист, а обикновен човек... Той се подхлъзва изведнъж и „сбърква пътя”. Аз смятам, че такъв човек подлежи на превъзпитание.” От друга страна, просветлението на героя ще изглежда на ня­кого малко прибързано. Но да не забравя­ме, че поезията е поле на хиперболизации. Авторът пределно лаконично заобикаля обясненията: „Но във затвора попаднал на хора/ и станал/ човек.” Естествено е да за­питаме какви са тия хора. Нравствено сил­ни личности, случайно осъдени, които по­магат на убиеца да преосмисли извършено­то? Житейско творческият път на Вапацаров ни насочва към романтичната утопия на революцията. Но проблемното ядро на поемата е много по-широко, фокусирано е изобщо върху духовното прераждане на личността чрез романтичното видение на бъдещето.

Това е един от вечните въпроси на съзна­телното човешко съществуване. Залегнал е в основата и на религиите, и на революциите. Това е опит да се намери път-утеха за човека, играчка на случайността и неправдата. Всяко време, всяко обществено движение издига своите илюзии, надежди, обещания за бъде­щето. Просто човек съществува чрез илюзи­ите, наречени бъдеще. Цялата история на чо­вечеството е раждане и крушение на подоб­ни илюзии. Всичко се върши в името на бъ­дещето. То е утеха-мечта, но щастието оста­ва все напред, очаквано и недостижимо. Са­мата формулировка на Вапцаров: „Животът ще дойде по-хубав/ от песен, / по-хубав от пролетен ден... ”, звучи романтично красиво, крайно утопично, илюзорно.

Наистина романтичната мечта не подле­жи на логично разнищване. Но тук контрас­тът между абсолютизацията и социално битовото ситуиране на драмата поставя ред въпроси. За едни животът може и да стане песен, но задруги винаги е крах, дори неле­по фатален. Затова и религиите, и револю­циите обещават щастие в бъдещето. Проб­лемът за бъдещето, въпреки че в „Песен за човека” тази дума изобщо не се спомена­ва, става общочовешки значим и е важно звено в обществено психологическата проб­лематика на Вапацаровата поезия.

Читателите ще тълкуват различно и жи­тейския финал на героя. Наистина има сил­ни хора, които биха посрещнали смъртта с песен. Има и просто фанатици. Точно фа­натизмът е допирната точка между религи­ите и революциите. И все пак, у всяко живо същество на нашата земя се таи жажда за живот! Точно пред неизвестността, която за мнозина е страх, отчаяние, съжаление, и ре­лигиите, и революциите посочват като спа­сение бъдещето - подкрепа, вяра, прими­рение - човек е временен гост на земята.

Вапацаровата поезия често се тълкува оп­ределено праволинейно - всички големи общочовешки проблеми, заложени в нея, изцяло се подчиняват на конкретно истори­ческото, настаналите клишета изрази: Вапцаровата вяра в човека, щастливото бъде­ще, революционната романтика. А много от художествените му творби, както и „Пе­сен за човека”, са определено дискусион­ни. Това не е техен минус, а техен плюс. Точ­но личните поетически решения на Вапца­ров ни провокират да потърсим своя исти­на, ако не строго наша, индивидуална, то да изберем от всички истини, които ни се пред­лагат, тази, която за нас е най-приемлива. Поемата категорично налага едно - присъ­да над насилието, престъплението, жесто­костта, присъда — основен принцип на чо­вешката общност. Случаят, разказан в „Пе­сен за човека”, е от тези личностни взаимо­отношения, които нормалната психика ре­шително отхвърля. Поетът е избрал един от пътищата, по които героят може да преодо­лее своето драстично морално отклонение. Това е творба за етичното начало у човека, за правото да се даде на всеки възможност да преосмисли грешката си. Оттук и абсолютизациите в силно романтичните струи. Те са елемент от светоусещането на лири­ческия субект, респективно автора, от ха­рактера и темперамента му. Те са визия към действителността, към нравствено общест­вените проблеми, към основни понятия ка­то живот, смърт, бъдеще.