Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВАПЦАРОВ И БЪЛГАРСКАТА ПОЕТИЧЕСКА ТРАДИЦИЯ

ИВАН ЦВЕТКОВ

Вапцаров се роди в един от най-древните краища на България, в родното място на оня велик българин, който от тъмнината на осемнадесетия век, на отоманското иго, намери в себе си дързост и сила да се провикне: „О не­разумни и юроде, поради что се срамиш да се наричаш болгарин.” Край на революционни борби за свобода и на бунтовни песни, край на легенди и чист български па­триотизъм. В началото на 40те години, когато хитлери­стката армия окупира България със съгласието на фа­шисткото правителство, именно в този край гръмнаха първите пушки и новите борци партизани се вдигнаха да защищават честта на родината си из пиринските усои.

Вапцаров загина на 33 години от фашистки изстрел заедно с други петима българи от ръководството на Бъл­гарската комунистическа партия и свистенето на послед­ните, куршуми бе заглушено от най-светлата българска песен на Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.” Подобно на братя Миладинови той можеше да напише от затворническата килия за „кръвта българ­ска” и го написа в предсмъртните си стихотворения - едно прощаване с любимата и с борещия се български на­род, изречено с ботевски думи.

Вапцаров падна за свободата на българския народ, повтори легендарния подвиг от Вола и с поезията си, и с подвига си стана национален поет на България, зае място­то си в редицата на Ботев, Яворов, Смирненски. Няма на света национален поет, който да не е свързан с всич­ките фибри на душата си, с живота и смъртта си, с нацио­налната съдба на своя народ, с националния език, на кой­то са изпети неговите песни, с красотата на националното слово, което той е обогатил и обезсмъртил. Няма и не може да има национален поет извън това слово, което е неговото съзнание и съдба, неговата принадлежност, из­разена веднъж завинаги пред света.

В една древна поема се казва:

Все в мире покроется пылью забвенья, лишь двое не знают ни смерти, ни тленья: лишь дело героя и речь мудреца проходят столелья, не зная конца. И солнце и бури - все выдержит смело высокое слово и доброе дело.

И „високото слово” на своята българска поезия и „доброто дело” за свободата на родината си Вапцаров завеща на своя народ и както Ботев не искаше друга награда освен народното признание, така и той желаеше от потомците само едно: да не забравят никога за онези, които храбро са се борили. Може ли на друг език освен българския да се каже точно така, както може да го каже само народната песен:

И разкажи с думи прости на тях, на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, че ние храбро сме се борили.

Това не е просто традиция, обикновено повторение на история и поезия. То извира направо от неповторимата народна душа, от характерологията на българина, от­разена в нашите юнашки песни: „Ризата да се белее, перчемът да се ветрее...” - не е ли това далечният образ, светлото величие, които цял живот са вдъхновявали и автора на „На прощаване”, и твореца на „История”?

Закърмен от легендите и народните песни на Пирина, вглъбен в „Хайдушките песни” на Яворов, Вапцаров като поет неведнъж е доказвал колко дълбоко е чувствал българското и героичното в тези песни, пълната всеотдайност на свободата:

Стреляй горе, стреляй във звездите, нека паднем горди и свободни.

Всеки национален поет е дълбоко и органично свързан с родната поетична традиция, с духа, контекста, дълго­летните процеси в своята литература. Неговото появяване е винаги закономерен резултат на исторически и литера­турни натрупвания, на определено равнище на националната поетична култура. Както Пушкин не можеше да се появи без Батюшков и Жуковски, без националния подем след 1812 година, така и Вапцаров се появи на българската поетична нива, засеяна вече от Ботев и Ва­зов, Яворов и Смирненски, в периода на новия подем на антифашистката борба в България, в „часовете пред из­грева на зората”. Национален поет не може да се появи от нищото - той предполага богат и разработен литера­турен език, той сам твори тоя език. Може ли някой да каже, че поетичният език, който Вапцаров цял живот твореше в своите безсънни нощи, е друг, а не българ­ският? А не езикът - „грапавия”, неподправеният, нешлифованият - на българските работници и селяни, на хората от „фабрики и канцеларии”. Да отнемеш от Вап­царов езика на неговите безсмъртни песни, все едно е да отнемеш неговата вяра - „но за нея бронебойни па­трони няма открити”.

Всеки национален поет още с появата си попада в определено литературно и човешко обкръжение, в което диша и съществува, което поддържа вдъхновението му, дава най-силните подтици. Човешкото обкръжение на Вапцаров беше от Пирин до Черно море, от Кочериново до Годеч и София - обкръжението на бедните български селяни, които не вярват на лъжите на „синковеца”; на българските работници, смазани от жестокия и изнурителен труд, влезли в свирепа борба с „озлобения живот”, едва изкарващи насъщния хляб. България от 30те го­дини, работническоселска България, страдаща и бореща се, окуражена от словата на Георги Димитров пред VII конгрес на Коминтерна и от отзвука на Соболевата акция, вдигаща се на последен двубой с фашистките предатели и предчувстваща близката „бяла пролет” - ето кое откърми песните на Вапцаров, роди суровото му „навъ­сено” слово, влязло във вечния фонд на българската на­ционална култура.

За литературното обкръжение на Вапцаров е писано много от неговите най-близки другари. Авторът на пър­вия предговор към стиховете на Вапцаров - Христо Радевски - разказва следното за това обкръжение през 30те години:

„Оформи се цяла фаланга от поети и белетристи, свър­зани с работническата класа и с партията, активни уча­стници в антифашисткото движение. Тези именно продъл­жители на делото на Полянов и Смирненски отстояваха през най-тежките фашистки времена честта и достойн­ството на нашата национална литература. Тяхната група постепенно укрепваше и се разрастваше, към тях грави­тираха всички писатели, които не можеха да се помирят с унищожаващата нашето национално достойнство фа­шистка диктатура. За тези писатели Смирненски вече беше наложил работническата класа като основен герой в лите­ратурното творчество. Партията за тях беше ръководител и върховен арбитър в областта на изкуството. В техните произведения се чувстваше вече мощното влияние на възмъжалата съветска литература, която се превеждаше у нас. Въпросите на социалистическия реализъм по-късно преминаха и в нашите спорове, и в произведенията на мно­го писатели този метод успешно се прилагаше. Ядрото на тези писатели увличаше всичко прогресивно в нашата литература. Въпреки тежките полицейски и цензурни условия това ядро даваше отпор на реакционните и фа­шистките изстъпления против революционната линия в културата. По този начин партията даваше тон на много въпроси и в литературата.

В тази именно литературна среда попадна Никола Вапцаров, когато към 1936 година дойде от провинцията като млад начинаещ поет. Чрез тази среда той се запозна с най-крупните факти на съветската поезия, в тази среда той се вживя в най-важните проблеми на революционната литература, в тази среда се оформи и израсна като най-яркия поет на антифашисткото движение, най-талантли­вия приемник на Смирненски в революционната поезия.”

Когато в 1940 година излиза единствената книга на Вапцаров „Моторни песни”, още първите рецензии го нареждат до имената на най-талантливите български пи­сатели; виждат в него „свежа струя в младата прогресив­на българска поезия”. Още първите ценители на поезията му усещат кръвната връзка с класиците на българската поезия Ботев и Яворов. Не само историческото повторе­ние на единство между живот и дело сближава Вапцаров и Ботев. Органичната близост е в самото светоусещане, в самата натура на поета, в неговата вяра, в мъките, през които е минала тази вяра, за да излезе на просторите на антифашистката битка и да се изрази в клетвените редове за „пеперудата малка” и за земята, която „се отърсва от отровната си плесен”. С по-други интонации, като изстрадана изповед, като изстрадано решение, не звучат ли тези редове с един и същи смисъл като Ботевите:

Боят е страшен, но славен, аз може млад да загина.

Вапцаровата поезия е нов синтез на революционните традиции в българската поезия. В нея ботевското е съче­тано с яворовското, а в отделни моменти и с дебеляновското. Наред с „История”, където Вапцаров най-силно се доближава до „Борба” и „На прощаване”, той сътвори и своите писма-изповеди, където този неизменен мотив „Ти помниш ли...” ни отвежда до елегичния блян на Дебелянов за тихия двор и белоцветните вишни. Цял живот той е под впечатлението на Яворовата поезия, с нейните най-героични подеми и с драмата през послед­ните години. Неговият поетичен диалог е Яворов е спор-диалог на две исторически времена, на две човешки съдби и толкова по-добре, че едната е поставена в по-благо­приятни дни, за да възвърне изгубената вяра, за да из­лекува тежката болка на неверието с оптимистично оку­ражаващото „Не бойте се, деца”. Тук гласът на Вапцаров е глас на друга епоха, изпълнена с романтика и мотори, а най-вече с вяра за скорошния край на свирепия живот.

Вапцаров пое щафетата на Смирненски, използва обогатяването на българския поетичен език през 20те години - поточно - приземяването му в стиховете на Ламар, Далчев и други поети, въведе в него разговорната реч, спора, диалога. Както вярно казва Георги Караславов, „за пръв път в българската поезия Вапцаров заговори с езика и волята, с бита, с борбите, с идейната целеустременост на пролетарската маса, на работниче­ската класа, като поет, сам израснал, възмъжал и излязъл от нейните железни редици”.

Тъкмо в това е неотразимото обаяние на Вапцаровата поезия - в нея струи родният въздух, светлина, мелодии на българската песен, мъката и гордостта на българина от навечерието на победата, обичта към родината и обричането на нея. В нея от всеки стих се изправя фигурата на разстреляния поет, на обикновения огняр, слял зави­наги името и делото си с борбата за свободна България.

„По-късно - пише Кънчо Иванов, - когато бяхме изправени пред военния съд като подсъдими, Никола Вапцаров повторно заяви на фашистките палачи, че не се признава за виновен за това, че е участвал в съпроти­вителното движение, защото като истински българин и верен на работническата класа и на своя народ той е действал напълно съзнателно, като с това е изпълнил само своя дълъг в борбата за освобождението на своята родина...

Големият национален поет живее не само в историята на своята поезия, не само в съзнанието, на своите съвре­менници и потомци. Той рано или късно получава и све­товно признание. Вапцаров отдавна има това признание и чрез стиховете му българското поетично слово достига до най-далечни страни. Наградата на Световния съвет на мира, поднесена в 1952 г. от Николас Гилен, беше ново потвърждение на това признание за Вапцаров и за цялата българска поезия. Нещо повече. Най-големите европей­ски поети възприемат Вапцаров като изразител на важни моменти от европейската и световната драма в навечерието и по време на Втората световна война. На една среща меж­ду италиански и съветски поети в Рим през октомври 1957 г. Салваторе Квазимодо казва:

„Бих изразил житейския опит на съвременния човек с думите на българския поет Никола Вапцаров от стихо­творението му „История”. В него кипи това, което през последните години се връща в мислите на съвременни­ците като въпрос и „заклеймяване” в поезията на днеш­ния свят.

Никола Вапцаров, разстрелян на 32годишна възраст от българските фашисти, е един от мнозината разстреляни поети от времето на съпротивата на своята страна. Той ни е оставил два завета: самата своя поезия, написана с „думи прости”, от която завинаги са изтръгнати корените на европейската абстрактна поезия и на формализма, и завета, включен в стихотворението „История”, което ще остане да живее и в бъдеще... Италианците биха поже­лали заради този поет да опознаят българската литера­тура, все още малко известна, и да научат от Вапцаров за социалния живот на човека такъв, какъвто е бил, ка­къвто е, какъвто няма да бъде.”

Именно българската поетическа традиция от Вазов до Смирненски и до поетите на 30те години изведе Вапца­ров до върховете на европейската и световната поезия. Тази традиция, в която винаги е било силно интернацио­налното начало, го накара съвсем естествено да заживее с простата човешка драма на една далечна страна - Испания, да възпее героизма на обикновените хора, които подобно на селянина от село Могила за пръв път изжи­вяват прозрението, че на тоя свят има велики неща освен хляба и тежкото всекидневно съществуване. И в Испания той още веднъж откри, че земята се отърсва от отровната си плесен, че смъртният двубой неизбежно ще доведе до жадуваната „бяла пролет”.

Вапцаров още от първите дни след Девети септември така спонтанно, дълбоко, трайно врасна в съзнанието, в сърцата на всички българи, особено на младежта, че това беше едно от чудесата в дългата история на поезията! Неговите „думи прости”, неговите изповеди и спорове със стария живот се възприемаха като поетично откровение, което найвярно отразява чувствата и настроенията на антифашистките борци, на трудещите се. Може ли това поетично откровение, родено сред българския народ, на българска земя, изпято на българска реч, да се присвоява от чужди хора, да се изтръгват корените му, да му се при­писват и натрапват съвсем чужди идеи? Кой може да ни убеди, че поетът може да съществува извън езика, на който е писал, извън въздуха, който е дишал, извън културата, която го е създала като творец. Литературата никога не е била поприще за дребни сметки и фалшификации и винаги лъжата на един поет се е смятала за най-голямото кощун­ство, за съображения, които нямат нищо общо нито с литературата, нито с истината. Който иска да чете Вап­царов - нека го чете и се възхищава от благородните му идеи, от българския му език, от красотата на българския стих. Но да го присвоява и изопачава  никому не е по­зволено, - и то пред очите на света, който отдавна е из­разил своята почит пред подвига на българина Вапца­ров, своето признание за поезията му, в която живее ду­шата на България. „Лъжата и поезията са две несъвме­стими неща” - такъв бе един от заветите на този велик български поет.