Joomla Software solutions Template

Payday loan

I. Византийската империя в ранното Средновековие IV-XII век. Византия като държавен организъм и международен фактор. Иконоборчески период.

Византийската империя е резултат от разпадането на Римската империя на Източна и западна. Това разделянестава през 395 г. със смъртта на последния император – Теодосий.

Още в началото на IV век, изплашен от социалните катаклизми, нападенията на варварите и вътрешните междуособици в Западната част на Римската империя в периода 324-330 г. основава на Босфора града Константинопол, който нарича на свое име и който се превръща в политически център на Източната част. Синовете на император Константин си поделят империята. По-големият се връща в Рим и упеарвлява Западната империя.

През 4 век нашествие от хуни опустошават Европа в продължение на 200 г. През 475 г. владетелят на Западната Римска империя е свален от Одоакр, вожд на легионгермански неамници. Източният император, улисан в собствените си грижи признава натрапника.

Юстиниан е най-яркият владетел управлявал Източната част на Римската империя между 527-565 г. Чрез интриги, насилие и успешна дипломация, както и чрез многобройни реформи той подчинява своите действия и тези на Византия в реализиране на своята цел: възраждане могъществото на Римската империя. Активно участие в управлението взима и неговата съпруга Теодора.

По време на управлението на Юстиниан, територията на Византия се увелиава почти 2 пъти. Той води успешни войни на изток с могъщия Сасанидски Иран; на Север с хуни, готи, славяни и авари. През 30-те г. на 6 век успешно е разгромена държавата на вандалите в Северна Африка.; също така съпротивата на остготите в Северна Италия и вестготите в Югозападната част на Пиринейския полуостров.

Присъединяването на Севрна Африка, на Италия, островите Сицилия и КОрсика, Сардиния, както и Далмация, Илирия по времето на управлението на Юстиниан превръща Византия в най-могъщата държава в Европа през 6 век. За тази успешна външна политика на Византия от съществено значение е запазване центарлизацията на държавното управление.

Византия е разделена на две части, известни като префектури – едната е източна, която се състои от източните територии, с център Константинпол; и втората – западна – Илирик и включва почти всички балкански земи с център Тесалия. Всяка от префектурите се делина диоцези (области), които се разделят на провинции.

През 4-5 век Византия е разделена на 7 диоцеза и 50 провинции. Начело на тези 2 префектури са 2 префекта, които притежават огромна власт. Константинопол е оформен в отделна административна единица, начело с префект на града, който ръководи цялата гражданска администрация и ръководи и контролира целия спектър от обществено – политическия икономически и военен живот на столицата.

Империята се ръководи от централна държавна администрация, чиято дейност е съсредоточена в двореца. В двореца са съсредоточени редица ведомства, начело на които стоят висши чиновници. Най-важните от тях а магистър официй и квесторът на свещения дворец. Магистър официй ръководи външната политика на Византийската държава, грижи се за охраната на императора, началник е на дворцовата охрана, ръководи и оръжейните работилници. Квесторът на свещения дворец е главенюрист на империята, притежава широка съдебна власт, съставя и разпраща имперски закони и укази.

Византийската армия се състои от гранична и действаща мобилна войска, като нейният състав се изгражда от представители на местното население, както и от варвари – федерати. Числеността на войската през 5-6 век достига до половин милион души. Съществено значение за византийските успехи играе византийския флот.

Друг важен фактор е дипломацията, чиито действия съчетават в себе си военния натиск и изкусната дипломатическа игра. В своята външно-политическа дейност Византия подчинява на действащото римско оръжие, наречено „Разделяй и владей”. Чрез интриги и изкусно противопоставяне, Византия спазва в своите взаимодействия със съседните племена основния принцип да не воюва на два фронта. Много често за да неутрализира опасността от аварите Византия изпраща срещу тях хуните; против вандалите изпраща остготите. По този начин отношенията между Византия и варварските държави през 5-7 век са една от основните тенденции на международния живот.

Цялата външн-политическа дейност на империята се ръководи от единен център – императорски дворец под непрекъснат и най-строг контрол на държавата. В сравнение с безпорядъчната и нерегулирана, често действаща несъгласувано дипломация на варварските кралства, централизираната и строго контролирана дейност на византийските дипломати има своите безспорни предимства. Византийската империя има високо квалифицирани дипломати с огромен апарат от преводачи на почти всички езици по света.

Основна заслуга на византийската дипломация е изработването на още в ранния период на съществуване на империята на правилник на дипломатическата дейност – процедури на изпращане и приемане на посланици, определяне правата и задълженията на посланиците и другите дипломати. За охрана на своите дипломатиВизантия въвежда в международното право принципа на неприкосновеността на личността на посланика. Процедурата на сключване и разтрогване на договори с чуждестранни държави, съставяне формуляри на международни договори, подготвени на съответните езици на договарящите се страни, установява и церемония за тяхното подписване. Византийските посланици въвеждат и система на т.нар. верителни (акредитивни) грамоти. Пищните цереминии, с кито са били приемани и изпращани чуждестранните посланици в Константинопол са имали за цел да заблудят варварите, убеждавайки ги в мощта на Византийската империя, съзнателно скривай ки слбостите й.

Един от успешните методи, които Византийската империя прилага по отношение на варварите е предоставяне на техните владетели висши римски длъжности, титли, знаци на отличие (диадема, жезъл, мантия) и фактически правото да управляват от името на императора фактически заетата от тях територия. Всички преговори, които се водят с чуждестранните представители завършват с клетва и договор и най-често с размяна на знатни заложници.

Една успешна форма за установяване и укрепване на Византия като международен фактор е т.нар. брачна церемония. В ранното Средновековие се установява практиката да се сключват брачни съюзи между членовете на управляващите династии. Такива бракове са сключвали и византийските императори като Теодосий 2 (по врмето на Тервел) и Константин 5 (741-775), които взимат за съпруги хазарски принцеси.

Друга удачно прилагана форма за утвърждаване на византийското влияние върху варварския свят е използването на църквата и църковните мисии. Чрез мисионерска дейност на църковните служители не само се утвърждават християнските канони, но и се утвърждава византийското политическо и идейно влияние на Константиннопол в християнизираните от Византия страни.

При представителите на Исаврийската династия – Лъв 3 717-741 и Константин 5 741-775 започва ерозия в идеологическите и политически основи на Византийската империя. Тя е свързана с иконоборческите реформи на тези императори.

Същността на реформите е свързана с обявяване за ерес притежаването на икони, както и тяхното присъствие в църкви и манастири. Действителната цел на тази акция е борбата, която светската власт започва срещу църквата , с която до тогава са действали в тесен съюз. Битката е за власт и надмощие, а и срещу непрекъснатото богатство и мощ на Църквата.

През 8-9 век с временното отслабване на централната власт се засилва властта на Църквата и монашеството. Целта на императорите е  консолидация на централната власт и поставяне под контрол Църквата и монашеството, които се превръщат в техен реален конкурент за властта.

Неслучайно реформите са срещу почитането на иконите. Култът към иконите, мощите и ърквата са силно оръжие в ръцете на Църквата за въздействие на населението, което им носи не малко доходи. И Лъв 3 и Константин 5 в засилващия се конфликт с Църквата, все по-често се обявяват за църковен глава. Географски, център на иконоборците стават източните провинции на империята – Мала Азия и Армения. Иконопочитателите са ортодоксалното духовенство и висшия клир в Константинополската патриаршия.

През 730г, по настояване на Лъв 3, привърженикът на иконопочитателите – патриарх Герман е свален от власт, независимо от силната защита на Римския папа.

Кулминация в борба та на иконоборците е иконоборческият събор, проведен през 754 г. под ръководството на наследника на Лъв 3 – КОнстантин 5. На събора се взема решение да се забрани почитането на иконите, както в храмовете, така и по домовете.

Борбата между иконоборци и иконопочитатели продължава дълъг период от време  с променлив успех. През 784 г. на събора в Нике, по вре,е на наследника на КОнстантин 5 – КОнстантин 6 иконоборчеството е осъдено и е възстановена църквата с нейните икони и култа към тях.

Борбата продължава до 843г., когато иконопочитателството е окончателно възстановено. Постига се компромис между светската власт и Църквата, укрепва се превъзходството на императора, което означава превъзходство на светската власт. Утвърждава се принципа, характерен за православните църкви – цезаропапизъм.

След приключване на иконоборческия период във Византия, тя тръгва към нов възход. По време на управлението на Македонска династия, Византия отново увеличава или възстановява свои територии.

В периода между 867-1056 Византия си възвръща  от арабите Месопотамия и Мала Азия, Сирия, Крит, Кипър, Грузия и Армения. През този период Византия включва в своите граници и българските земи.

След този разцвет на византийска мощ, появата на селджуксите турци през 11 век, както и норманите на юг в Италия и печенегите от север намаляват могъществото на Византия.

Едва при новата династия на Комнините 1080-1180 Византия успява да обедини силите си, да освободи малоазийското крайбрежие на Черно море от салдджукскте турци, временно да подчини Сърбия и Унгария, успешно да предотврати конфликти с 1 и 2 кръстоносен поход. Тези успехи са временни, тъй като Византия не успява да се справи с рицарите на 4 кръстоносен поход, които през 1204 г. обсаждат КОнстантинопол и го превземат и на мястото на Византийската империя изграждат Латинската империя и няколко гръцки държави.