Joomla Software solutions Template

Payday loan

Петър е вторият син на цар Симеон от брака му със сестрата на великия болярин Георги Сурсувул. Годината на раждането му е неизвестна, но към 913 г. Петър бил прехвърлил детската възраст, щом присъствувал (заедно с баща си) на тържествения прием в Цариград. Там бил и първородният царски син Михаил. Изглежда, по това време Симеон все още се колебаел за своя приемник. Впоследствие изборът му паднал окончателно върху Петър. Причините за това съдбоносно решение остават неизвестни. Никои смятат, че то било повлияно от Георги Сурсувул, който след смъртта на Симеон поел опекунството над Петър. Но самоуверената природа на Симеон едва ли би допуснала подобно вмешателство. Далеч по-вероятно изглежда решението да е резултат от дълбокото убеждение на царя баща, че вторият му син е най-достоен за короната. Не заради това, че другите му синове били ветрогонци. А защото именно Петър външно представлявал пълно копие на своя баща: примерната му набожност, монашеското му смирение и въздържание най-много са допадали на Симеон. Всеизвестната доброта на младия Петър толкова биела на очи, че е напълно възможно тъкмо в негово лице царят да е виждал бъдещия миротворец, мисията, в която Симеон не е сполучил, но знаел, че е желана от целия народ.

Сигурно грешат онези съвременници, според които Петър представлявал пълна противоположност на своя баща и „нямал нищо общо с неговия характер и природа". Вярно е по-скоро другото: по природа и начин на живот те наистина си подхождали. Пълната противоположност между двамата се криела другаде: по способности и заложби Петър значително отстъпвал на цар Симеон. В това, разбира се, няма нищо чудно: такива синове задължително чезнат в сянката на великия си баща.

Смъртта на великия Симеон възбудила духовете и околните народи започнали да кроят планове за нахлуване в България. Като връх на всичко страната била измъчвана от продължителен глад, а налетели и скакалци, които унищожили реколтата. Младият цар се оставил да бъде убеден, че само един поход срещу Византия би могъл да възкреси помръкналата слава на българското оръжие. През лятото на 927 г. войските му нахлули в ромейските земи и „разрушили до основи градовете на Тракия". Вследствие на подновените бойни действия паднала крепостта Виза. Нашествието представлявало повече една демонстрация на сила, отколкото подновяване на военните действия между двете държави. Щом узнал, че император Роман Лакапин подготвя отчетен удар, цар Петър започнал преговори за мир. Отначало те протичали в пълна тайна - изглежда, че мирната инициатива на младия цар не се радвала на много привърженици. Едно доверено лице на царя занесло на византийския император златопечатника на Петър в уверение, че той е готов да сключи мир и да го затвърди с династичен брак. Роман Лакапин посрещнал предложението с голяма радост. Скоро в Месемврия се събрал цветът на аристокрацията от България и Византия и били уговорени предварителните условия на мира. Преговорите продължили във византийската столица - там пристигнал и цар Петър. Договорът бил подписан в началото на октомври. В него влизали две много важни клаузи: брачен съюз между Петър и византийската принцеса Мария (внучка на Роман Лакапин) и признаване царската титла на Петър. На 8 ноември 927 г. тържествено  в храма „Св. Богородица при Пиги" била отпразнувана сватбата на Петър с Мария, която приела в чест на мира името Ирина.

Съгласно с договора Византия отстъпила на България голяма част от териториите, които били завладени от Симеон и Споразумението предвиждало ромеите да признаят царската (т.е. императорската) титла на българския владетел - отстъпка, на която империята се съгласила неохотно, тъй като това означавало изравняването на българския владетел с византийския самодържец. Византийците преглътнали унижението с цената на една любопитна формула, според която титулували Петър император, но без задължителната представка „поставен от бога" - с това се преследвало внушението, че българският владетел дължи достойнството си вследствие на милостта на „поставения от бога император на ромеите". След като отстъпили във връзка с титлата на Петър, ромеите трябвало да се съгласят с независимостта на българската църква начело с патриарх. Царската титла и патриаршеският сан поставяли България на първо място след Византийската империя в тогавашния цивилизован свят. Най-накрая с династичния брак бил направен първият пробив във византийската доктрина, според която ромеите не трябвало да дават дъщерите си за съпруги на „варварските" владетели. Договорът, който цар Петър скрепил със своя подпис през 927 г., представлявал голяма победа за българската дипломация. Оттогава ромеите поели задължението "Българските пратеници да се почитат, уважават и предпочитат пред пратениците на всички останали народи". През 968 г. това изпитал върху себе си пратеникът на немския император Отон, който трябвало да преглътне унижението и да отстъпи първото място на императорската трапеза на българския представител.

С договора от 927 г. цар Петър натрупал огромен политически престиж. Зад този триумф стояли усилията на цар Симеон - неговият син просто обрал плодовете от великолепните му победи.

Опиянението от тези успехи скоро било помрачено от разприте във владетелския дом - цар Петър не успял да въведе ред в собственото си семейство. Още цар Симеон се досещал, че амбициите на синовете му могат да доведат до междуособици - с цел да прегради претенциите им той замонашил първородния си син, а останалите поставил под надзора на Георги Сурсувул.

Пръв развял знамето на бунта по-малкият брат на царя - Иван. Кроежите му не представлявали тайна, тъй като и преди това Петър го изпратил в манастир. Обаче монашеската власеница вдъхновила Иван към действия, подобни на онези, които навремето променили съдбата на великия му баща. На страната на Иван застанали мнозина български велможи, но бунтът не сполучил - Иван „бил заловен, бичуван и хвърлен в тъмница", а привържениците му били „подложени на най-тежки наказания".

Неуспехът на Иван не охладил амбициите на най-големия брат Михаил, който се чувствувал пренебрегнат и отдавна „мечтаел да завземе властта в България". Михаил сполучил да избяга от манастира, завладял една крепост в Македония и открито се обявил срещу Петър. Отначало щастието било на негова страна и „мнозина българи се присъединили към него", но внезапната смърт на Михаил разстроила плановете на съзаклятниците и привържениците му побързали да напуснат пределите на България.

Не толкова щастливо се развили събитията по западната граница на обширната българска държава. Към 931 г. сръбският владетел Чеслав сполучил да избяга от Преслав, завърнал се в сръбските земи и ги вдигнал на въстание - цар Петър бил заставен да се съгласи с възстановяването на сръбската държава. Далеч повече били грижите му, свързани с маджарската заплаха. Погромът, който цар Симеон нанесъл на маджарите, ги държал известно време далеч от българските граници. Но при Петър техните отряди започнали да преминават през Дунава, а някои от тях стигали и до византийска Тракия. Първото маджарско нахлуване е датирано през 934 г. Следващите им походи са отбелязани през 943, 948 и 958 г. - разполагаме с данни за походите, които стигнали до византийските предели. В битката при Лех през 955 г. маджарите претърпели разгром от войските на германския крал Отон I, в резултат на което пътят им към Западна Европа бил затворен. При това положение маджарската експанзия се насочила изцяло срещу Балканите. Напусто отишли опитите на Петър да им се противопостави. Отношенията с Византия отивали към скъсване, особено след смъртта на царица Мария, която представлявала последната връзка между двете държави. През 963 г. Византия поставила пред Петър ултиматум - да изпрати синовете си като заложници в Константинопол и да не пропуска маджарите да нападнат ромейските предели. В невъзможност да се противопостави на заплахата от северозапад, Петър се при чудил да сключи мир с маджарите - 965 г. Споразумението между двете държави предвиждало маджарите да получат свободен достъп до Византия, а в случай, че императорът поиска помощ от българите, тя да му бъде отказана.

След като осигурил мира с маджарите, цар Петър поел по-твърд курс спрямо Византия. През пролетта на 966 г. в Константинопол пристигнали български пратеници, които трябвало да получат ежегодния данък. Властта в империята поел популярният генерал и победител на арабите Никифор Фока (963-969). Когато пратениците на цар Петър били приети на аудиенция, Никифор Фока „пламнал от гняв и противно на навика си казал с глас по-висок от обикновения: Позорно е сега за ромеите, които победиха с оръжие всички свои противници, да плащат данък като роби на един беден и презрян скитски народ". След това заповядал да набият българските пратеници, като им заръчал; „Върнете си и обадете на вашия господар, облечен в кожух кожогризец, че великият и всесилен ромейски император ще дойде веднага в страната ти и ще ти плати целия данък, така че ще се научиш ти, трижди роб на прадеди роби, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш от тях данък като от роби." Така описват византийските историци „благородния гняв" на императора - възмущението му идвало от известието за мирния договор, който цар Петър сключил с маджарите. Никифор Фока се постарал да подкрепи надменните си слова с действия, достойни за славата му на велик пълководец, и се отправил на поход срещу България. Но скоро се убедил, че е истинска лудост „да води войските си по тези опасни места, за да ги предаде на българите да ги изколят като добитък". Императорът си припомнил за поражението на своя съименник Никифор I Геник и решил да не се излага на риск в една страна, където „злини върху злини връхлитат" и все за срам на ромеите.

Наскоро след демонстрациите около границата Никифор Фока изпратил писмо до цар Петър, в което предлагал да се възстановят мирните отношения при условие, че българите няма да допускат маджарите до византийските владения. Неочаквано цар Петър отхвърлил категорично предложението, като заявил: „Когато те (т.е. маджарите) воюваха срещу нас, при все че ние те повикахме, ти не пожела да дойдеш на помощ. И сега, когато ние по принуждение сключихме съюз с тях, ти ни караш да нарушим договора, да вдигнем оръжие срещу тях и да започнем безпричинна война."

С тези думи цар Петър давал да се разбере, че няма да предпочете неизвестностите в една евентуална война с маджарите пред съмнителните изгоди от българо-византийския съюз. Отговорът му бил повлиян не само от оскърблението, нанесено му от императора, но и от безславното завръщане на Никифор Фока от българската граница.

При това положение Никифор II Фока прибягнал до изпитаното средство на византийската дипломация и решил да вдигне срещу Петър киевския княз Светослав. С тази мисия бил натоварен Калокир, който заминал при русите „с много злато, за да го разпределят помежду си и да ги склони да се отправят срещу българите, и да ги покорят". Калокир сполучил в мисията си - сприятелил се със Светослав, „подкупил го с много подаръци, очаровал го с примамливи обещания и го склонил да потегли с голяма войска срещу българите". През пролетта на 968 г. Светослав потеглил начело на армия от 60000 воини, без да се броят наемниците. На отсамния бряг на Дунав цар Петър съсредоточил войските си - едва 30 000 човека. Русите успели да слязат на брега - българите били разбити и се затворили в крепостта на Дръстьр. Светослав продължил триумфално похода си и превзел повече от 80 крепости.

Уплашен от победите на Светослав и от действията на Калокир, който убедил руския княз да му помогне да завладее византийския престол, Никифор Фока изведнъж се загрижил за „неразривното приятелство и разбирателство между българи и ромеи". Императорът побързал да изпрати пратеничество до Петър с нови мирни предложения - като доказателство за искреността им той писал на българския цар да изпрати две от своите дъщери, за да се омъжат за малолетните византийски императори Василий II и Константин. Междувременно княз Светослав трябвало да прекъсне похода си, тъй като печенегите обсадили столицата му Киев - вероятно под давлението на българската дипломация.

През 969 г. войските на киевския княз отново се появили на Дунава и започнали „да опленяват българската земя". Опечален от неуспеха на армията си, която побягнала още при първото сражение, цар Петър получил апоплектичен удар. Малко преди смъртта си той приел монашеския сан, станал черноризец н починал на 30 януари 970 г.

Продължителното царуване на Петър донесло на страната му така желания мир. С малки изключения, като не броим нашествията на маджарите, мирът продължил до края на управлението му. Зачетем ли се в „облажаванията", изписани по адрес на цар Петър, можем да останем с погрешното впечатление, че царуването му представлявало някакво „щастливо време" за българите. Например един български летопис твърди, че „в годините на Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вреше и кипете от всяко божие дарование, и нямаше оскъдица от нищо, а имаше ситост и изобилие по позволение божие". Само че този разказ е стъкмен през XI век, когато българските земи били под властта на ромеите - т.е. авторът съзнателно идеализира епохата на Петър, като я противопоставя на злоупотребите на византийските данъчни власти. Други извори дават да се разбере, че управлението на цар Петър далеч не може да се тълкува като „време на благоденствие" на неговия народ - изобилието, за което се говори по-горе, можело да се види само на господарската трапеза. Та нали тъкмо при Петър се появило богомилството, в което с побран протестът на народа против засилващия се феодален гнет. Пак при Петър се появили и първите категории феодално зависими люде - париците и клириците. Животът на обикновените хора ставал все по-труден и те жадно се вслушвали н проповедите на богомилите, които твърдели, че видимият свят е „сатанинско дело", тъй като „добрият бог" не би позволил на неправдата да тържествува, на земята. Под въздействието на тази максима богомилите обявявали царя, болярите и държавните институции за творение на „злата сила", т.е. под прицела на критиката им били устоите на съществуващия земен ред. Класовата проповед на богомилите допадала на отрудените хора с: призивите „да не се работи на земните господари", с твърдението, че „царят и болярите не са поставени от бога". Те учели „своите да не се подчиняват на господарите, ненавиждали царя и ругаели старейшините". Предмет на най-страстна критика била църквата, която при цар Петър се превърнала в едър феодален собственик. Хората още помнели „доброто старо време" и сравнявали скромния живот на езическите си жреци с леността, разврата и покварата на висшето духовенство.

Особено яростно богомилите се нахвърляли срещу монашеското съсловие, което отдавна скъсало с идеята за евангелската бедност. По времето на цар Петър монасите захвърлили власеницата, носели богати дрехи, яздели коне и се отдавали на всевъзможни пороци. Странно е наистина как същото това монашество, което при цар Симеон имало единствената грижа да поучава и обучава, при Петър вече забранило християнския си дълг и се превърнало в паразитно съсловие, което опротивяло както на народа, така и на някои от църковните служители. Причините за тази поквара не трябва да се търсят в чисто морален план или пък да се обясняват с щедростта на Петър, който не скъпял нищо за армията от черноризци, конто пълнела обширната му държава.

Цар Петър навреме съзрял опасността от разпространението на богомилското учение и побързал да изпревари злото. На няколко пъти писал на цариградския патриарх Теофилакт (той бил чичо на неговата съпруга), като искал съвет за мерките против „новопоявилата" се ерес. От запазеното писмо на патриарх Теофилакт личи, че царят не бил наясно относно същината на ереста, но той без съмнение се е вслушвал в съветите да действува срещу еретиците не само чрез проклятието и анатемата, но и „посредством заплахи и всякакви по-строги мерки" и да се превърне „в гонител и унищожител на еретическата заблуда".

Често цар Петър се обръщал с писма към прочутия византийски отшелник Павел Латърски, в които „го призовавал да се помоли за неговото спасение". Накрая Петър се запътил към Рилската пустиня за среща с прочутия светец Иван Рилски - „да му прати някаква утеха и да разхлади жара на скръбта му, тъй като много добре му било известно какви световни бури и тъмни облаци вълнуват царските сърца". Няма съмнение, че царят искрено се стремял да узнае истината за умножаването на ереста по българската земя. Друг е обаче въпросът, че Петър никога не пожелал да се добере до корените на явленията, да потърси източника на злото в двореца, аристокрацията и църквата. Той се вълнувал единствено от мисълта за личното си спасение, „презрял суетната слана и се издигнал към светлината на чистия и духовния живот".

Срещата между царя и Иван Рилски не се състояла - било защото Петър не пожелал да измине опасния път до пещерата, в която се подвизавал светецът, било защото самият Иван Рилски отказал да го приеме, но в писмото на светеца цар Петър трябвало да прочете сурови упреци. Иван Рилски му напомнял, че първото задължение на владетеля е „да се грижи за бедните, голите и бездомните, да не се надяна на неправдата и да не пожелава грабежът". Светецът призовавал венценосеца не само към смирение (с него Петър бил известен на всички), но да „бъде достъпен за всички, милосърдието му да се излива навсякъде, бедните с радост да излизат от неговите дворци, лявата му ръка да не знае какво върши десницата". Това са все евангелски истини, но произнесени от рилския августинник, те звучат като обвинение към Петър. Премного загрижен за спасението на душата си, царят малко се оглеждал около себе си, а нишката, която трябвало да го свързва с народа му, отдавна се прекъснала.

Съвременниците не скъпят епитети, когато става дума за личните качества на цар Петър - той бил „боголюбив и достопочтим", „най-добър и най-прочут", „възвестител на благочестието и учител на православието", „застъпник на вярата", „твърд камък на вярата Христова" и т.н. Не бива да забравяме, че тези хвалебствия са му засвидетелствувани от представителите на църквата, а това е отплатата им за щедростта, с която ги дарявал: той „обичал иноците и служителите на божията църква заради техните молитви и се надявал за отплата от бога". Няма съмнение, че цар Петър през целия си живот се ласкаел от мисълта да стане „божи угодник" - веднага след смъртта му българската църква го причислила към светците, но това е крайно недостатъчно, когато се оценяват достойнствата на един владетел. Съществува мнението, че Петър нямал време да се занимава с мирските дела, поради което отдал духа си на леност, занемарил държавните работи, с една дума, той е идеалният представител на онзи тип владетели, които историята ни определя като „слаби царе". С личните недостатъци на Петър се обясняваха и последвалите погроми. Няма съмнение, че политическите нещастия, които сполетели българската държава през 60-те години на Х век, не бива да се отдават на една личност. Важното е обаче друго - сякаш самата епоха изисквала появата на една такава личност като цар Петър, която да олицетворява в синтезиран вид духовната криза на едно общество, раздирано от остри класови противоречия. И на една аристокрация, която, заета с мисълта за собственото си благополучие, окончателно се откъснала от народните си корени и била завладяна от идеите на византинизма.

Затова няма нищо чудно, че паметта на историята ни пази свято образите на ересиарха поп Богомил и пустинника Иван Рилски, а е отдала на забрава спомена за техния съвременник - „благочестивия цар Петър".