Joomla Software solutions Template

Payday loan

Възникване  и  политически

възход  на  Османската

империя

Османската  държава  възникнала  в  Западна  Мала  Азия  върху  развалините  на  две  могъщи  империи -  Византийската  и  Селджукската . През 1071  година  в  битката  при  Манцикерт  огузките  тюрки  под  ръководството  на  Селджукската  династия  разбили  византийската  армия , командвана  от  василевса  Роман  ІV   Диоген , взели  в  плен  императора  и  установили  властта  си  почти  в  цяла  Мала  Азия .  През  ХІІІ  век  селджукските  турци  на  свой  ред  претърпели  решително  поражение  от  монголските  войски  , командвани от  Хулагу  хан  , който  отнел  от  тях  всичките  им  източни  провинции  , включително  Багдад  и  поставил  под  своя  зависимост  т.нар. Румски  султанат  в  Мала  Азия . Под  непрекъснатият  контрол  и  опекунство  на  монголите  румските  селджуки  губели  своето  влияние  и  авторитет , за  сметка  на  което  се  издигнали  различни  местни  феодали .

През  втората  половина  на  ХІІІ  век  Румският  султанат  се  разпаднал  на 12  независими  бейлика  , като  големите  и  силните  били  Караманският , Айдънският , Гермиянският . През  1307  г.  монголите  удушили  последният  селджукски  султан  и  с  това  сложили  край  на  Селджукската  династия .

Особено  място  в  структурите  на  Селджукската  държава  заемали  т.нар. уджове . Така  се  наричали  крайграничните  области , чиито  управители  / удж – бееве /  имали  широки  пълномощия   и  голяма  самостоятелност . Те  били  военни  и  административни  управители  на  областите , командвали  заселените  в  тях  военизирани  групи  население  и  можели  да  поддържат  свои  дружини  от  платени  въоръжени  момци / гулям – и / и  зависими  люде / теаллюкят / . С тези  сили  те  охранявали  своите  области  от външни нападения  и сами нападали съседните територии  , разстройвали  политическият  и  стопански  живот  , създавали  несигурност и  подготвяли  присъединяването  им  към  султановата    държава . Тази  голяма  самостоятелност  и  възможностите  за  плячкосване  на  чужди  земи  привличали  под  знамената  им  жадни  за  обогатяване  или  търсещи  препитание  хора . Бейовете  можели  да  привличат  заселници  в  новозавладените  земи . Колкото  повече  отслабвала  властта  на  селджукските  султани , толкова  повече  се  увеличавала   самостоятелността  на  удж – бейовете .

Ядро  на  бъдещата  османска  държава  станал  уджът  , който  селджукският  султан  Алаеддин  І  Кейкубад  дал  на  Ертогрул , който  османските  хронисти  от  ХV  век  представят  като  водач  на  един  клон  от  огузкото  племе  кайъ . Този  удж  обхващал  граничещите  с  Византия  земи  около  днешният  Ески-шекир . Според същите хронисти Ертогрул се възползвал от слабостта на своите византийски съседи и разширил владенията си за тяхна сметка. След неговата смърт през 1281 г. начело на бейлика  застанал синът му Осман /1281-1324/ , който дал името на династията и държавата.

Междувременно, притиснат от парични нужди за войните си на Балканите и подведен от очевидната слабост на селджукските султани , василевсът Михаил VІІІ Палеолог премахнал данъчните облекчения и привилегии на военизираните византийски селяни в граничната зона , т. нар. акрити. Дотогава тези люде постоянно били на военна служба и отблъсквали грабителските набези на съседите. Сега военната преграда срещу турците била разрушена, от което се възползвали не селджукските султани, а дребните удж-бейове.

Предприемчиви военачалници бързо ликвидирали ромейската власт в Мала Азия и за 10 години там били създадени няколоко нови бейлици – Кареси, Сарухан, Айдън и др. , всеки от които бил поне равен на османския. Те обаче опрели до морето и граничели помежду си и за военна плячка и богатства трябвало да нагазят в морето или да се разоряват взаимно. А османският бейлик запазвал сухопътната си граница с Византия, имал пред себе си неверническа земя за плячкосване, поради което станал притегателен център за всички мъже, готови да се издържат от войнишката професия и военна плячка. Съблазнителна била и перспективата да получат дял от завладяната неверническа земя. Сред тях се оказват и някои представители на византийската дребна военно – гранична аристокрация.

На всичко отгоре, военачалникът Алексей Филантропен, който в края на ХІІІ в.  постигнал известни успехи в борбата с тези бейлици се разбунтувал и тръгнал да овладява императорския трон. Византийското безсилие и безвластие станало очевидно и пълно, което улеснявало Осман да разширява и укрепва владенията си.  През 1299 г. селджукският султан Алаеддин ІІІ Кейкубад бил принуден да забегне от столицата си , за да се спаси от въстаналия народ , което дало повод на Осман да се обяви за независим владетел. Тази година се счита за начало на османската държава, макар че Осман, както и наследникът му Орхан /1324-1362/ продължили да признават като свои сюзерени монголските ханове.

През 1301 г. османците превзели Йенишехир и пренесли там своята резиденция. Главният успех, който направил Осман влиятелен водач  била победата удържана от него на 27 юли 1302 г. при Бафеон над една византийска армия. Като преломна година в османската експанзия в Западна Мала Азия обаче следва да се счита 1326 г., когато османците, вече предвождани от Орхан бей завладели Бурса.

Важното военностратегическо и икономическо положение на града го превърнало във временна столица на османския бейлик. Разширявайки постепенно границите си, османския бейлик скоро станал твърде значителен. През 1331 г. Орхан завладял Изник /Никея/, а през 1337 г. и Измит /Никомидия/, с което границите на неговата държава достигнали до Мраморно море. Османските турци вече чукали на вратата на Балканския полуостров.

Набезите на огузките тюрки на Балканите започнали през 30-те години на ХІV в. Първите тюрки, които предприели тук походи за грабеж, били не от османския бейлик, а от бейлиците Айдън и Кареси. В започналите междуособни войни във Византия между Кантакузините и Палеолозите първият повикал на помощ тюркските отреди начело с Айдъноглу Омур бей. Между 1330 и 1345 г. тези отреди кръстосвали югоизточните области на Балканите като съюзници на Кантакузин , като не пропускали възможностите да ограбят местното население. Обаче след  1345 г. на Балканите започнали да се появяват и отреди на османските турци. Скоро нападенията, които имали за цел само грабежа, довели до трайно отсядане на османците на Балканския полуостров.

През 1352 г. османският престолонаследник  Сюлейман паша завладял малката крепост Цимпе в Галиполския полуостров и създал там база за по-нататъшната експанзия, като довел и настанил в нея тюркско население. През нощта на 1 срещу 2 март 1354 г. силно земетресение разрушило крепостните стени на Галиполи. От това се възползвал Сюлейман паша и завзел тази силна крепост, настанил в нея свой гарнизон и бързо поправил крепостните стени. Скоро след това в неговите ръце попаднал целият Галиполски полуостров, а през 1355 г. османците навлезли в Тракия.

Новозавладените земи били оформени в отделен санджак, наречен Паша – санджак, който в последствие си останал ядро на османска Румелия. И тук били организирани уджове, в които било привлечено ново огузко население от Мала Азия. Тези уджове – на лявото и дясното крило и на центъра, продължили османската експанзия и то не само по указания на централната власт, а и по инициатива на новите удж-бейове. Левият удж под командата на Евренос бег  скоро достигнал и завзел Ипсала , на брега на Марица. Неговите усилия били насочени по беломорското крайбрежие на запад. Централният удж, управляван от Сюлейман паша , трябвало да развива действията си по централния път , свързващ Цариград с Европа, Одрин-Пловдив-София. Дясното крило пък развивало настъплението  си на север, към Стара Загора – Карнобат – Добруджа. Отслабената Византия не могла да окаже реална съпротива на действията на Сюлейман паша и скоро в ръцете на османците се оказала Източна Тракия.

След смъртта на Сюлейман през декември 1357 г. настъпило кратко затишие в османската експанзия на Балканите.

Тя била подета с нова сила през 1359 г. този път от престолонаследника Мурад и неговия военачалник Лала Шахин. През  1362 г. те завладели Одрин , който станал османска столица. След възцаряването на Мурад през 1362 г. османците вече можели да развиват експанзията си в трите основни посоки – на север към Стара Загора, Ямбол и Карнобат, на северозапад  към Пловдив и София и на запад – по беломорското крайбрежие към Македония.

Действията на османските завоеватели не накарали тукашните владетели да обединят усилията си за борба срещу тях. Когато османците се изправили на границата на българската държава Иван Александър решил да търси сигурност в едно сближение с тях, вместо да се съюзи с ромеите за отпор. За това решение допринесла и самата Византия, която в съюз с войските на граф Амадео VІ Савойски през 1364 г. нападнала българските черноморски градове.  За  борба срещу тях цар Иван Александър потърсил помощта на османците, които през същата година завладели две български крепости – Пловдив и Стара Загора.

През 1366 г. флотът на граф Амадео VІ Савойски завзел Галиполи и почти прекъснал непосредствената връзка между малоазийските и балканските владения на Мурад І. Десет години крепостта била владяна от Византия, но през това време балканските владетели не успели да се справят  с  действащите  самостоятелно  в  Тракия  османски  военачалници . Последните  продължили  да  жънат  успехи . Настъпвайки  на  запад  те  завзели  Кавала , Гюмюрджина  и  др . райони , с  което    поставили  под  непосредствена  заплаха  владенията  на  деспот  Углеша  в  югоизточна  Македония  със  средище  Сяр  и  на  брат  му  Вълкашин  ,  владетел  на  Прилеп  ,  Скопие  и  Призрен . Надвисналата  опасност  накарала  двамата  братя  да  се  заемат  с  организирането  на  голям  поход  срещу  османците. Те  успели  да  съберат  значителна  войска , с  която  потеглили  срещу  Одрин . Решителното  сражение  между  тях  и  османската  армия , предвождана  от  Евренос  бег , станало  на  26.ІХ. 1371  г.  при  село  Черномен  ,  на  южния  бряг  на  Марица . В  тази  битка  християнските  войски  претърпели  поражение , а  двамата  им  предводители  крал  Вълкашин  и  деспот  Углеша  загинали  в  боя .

Победата  при  Черномен  дала  нов  тласък  на  османските  завоевания . След  нея  османците  настъпили  бързо  на  запад , завзели  Сяр  и  нахлули  в  Македония , като  сложили  трайно  ръка  върху  владенията  на  деспот  Углеша . Наследникът  на  Вълкашин , крал  Марко , който  управлявал в  Прилеп , деспот  Константин , чиито  владения  обхващали  Кюстендил , Петрич , Струмица , Щип  и  др . и  Богдан  Жупан ,  който  владеел земите  на  север  от  Солун , се  признали  за  османски  васали . Византийският  император  също  трябвало  да  признае    сюзеренитета  на  султана . Османските  войски  настъпили  на  север  срещу  Търновското  царство , където  междувременно  цар  Иван  Александър  починал през февруари  1371  г.  и  бил  наследен  от  Иван  Шишман . В  невъзможността  си  да  се  съпротивлява  ,  Шишман  също  трябвало  да  се  признае  за  васал  на  султана . Така  черноменското  поражение  се  оказало  съдбоносно  за  всички  балкански  държави .

Османците  продължили  да  установяват  властта  си  в  нови  градове  и  области . През  1382 – 1386  г.  те  завладели  София , поставили  под  свой  контрол  Югозападна  Македония  и  се  озовали  в  Албания  и  в  непосредствено  съседство  със  земите  на  сръбския  княз  Лазар .

Появата  на  османците  предизвикала  тревога  у  княз  Лазар  и  босненският  крал  Твърдко , които  се  обединили  за  борба  срещу  нашественика . През  1387  г.  техните  войски  нанесли тежко  поражение  на  османските  войски  при  Плочник  на  река  Тополица . Тази  победа  дала  големи  надежди  на  балканските  народи  , че  ще  могат  да  се  справят  с  турците . Цар  Иван  Шишман  се  отметнал  от  васалитета  си . Преди   да  предприеме  опит  за  реванш  срещу  Лазар  и  Твърдко , Мурад І  решил  да  укрепи  северния  си фланг   и  през  1388  г.  неговият  пълководец  Али  паша  предприел  поход  срещу  Шишмановите  владения . Под  пряка  османска  власт  били  поставени  владенията  на  Добротица  и  Иван  Шишман  на  север  от  Стара  планина  и  на  изток  от  Силистра , включително  Добруджа . Шишман  не  само  трябвало  да  потвърди  васалитета  си  , но  и да  се  лиши  от  голяма  част  от  земите  си .

На  следващата  година  Мурад  І  с  цялата  си  армия  се  отправил  отново  срещу  Сърбия  и  Босна . Срещата  между  християнските  сили  и  мюсюлманската  армия  станала  на  28.VІ. 1389  г.  на  Косово  поле . В  разгара  на  боя   сръбският  велможа  Милош  Обилич  се  промъкнал  в  шатрата  на  Мурад  под  предлог  ,  че  иска  да  му  съобщи  нещо  важно  и  го   убил . Командването  на  войските  поел  синът  му  Баязид І  , енергичен военоначалник, който получил прозвището Илдъръм   /Светкавицата/ . Баязид  бил  провъзгласен  за  султан  и  веднага  наредил  да  бъде  убит  брат  му  Якуб  ,  за  да  няма  съперник  за  престола .

Широко  разпространеният  и  направо  вкоренен  в  историографията  факт  , че  на  Косово  поле  османците  нанесли   катастрофално  поражение  на  християнските  войски , не  се  потвърждава  от  изворите , писани  непосредствено  след  лятото  на  1389  г. Всъщност  Косовската  битка  завършила  без  победител . Нерешеният  изход    от  битката  обаче  бил  равносилен  на  поражение  за  християните , и  то  не  защото  османците  нахлули  и  завладели  сръбски  или  босненски  земи .  В  края  на  1389  г.  Сърбия  страдала  повече  от  враждебните  действия  на  унгарският  крал  Сигизмунд . Наследниците  на  крал  Лазар, поемайки  управлението  на  една  неразгромена , но  изтощена  от  военните  усилия  държава  , след  като  не  били  в  състояние  сами  да  се  справят  с  унгарския  натиск , признали   османският  сюзеренитет .

Почти  безапелационното  османско  военно  надмощие  създало  у  новият  султан Баязид І Илдъръм  илюзията , че  било възможно  форсирано  изграждане  на  централизирана  османска  империя . Известната  свобода , която  васалните  християнски  държави  притежавали   при  управлението  на  Мурад І  била  премахната . Контролът  от  страна  на  султана  станал  толкова  строг , че  изключвал  възможността   за  най – малкото  отклонение  от  васалните  отношения  ,  които  Баязид І  схващал  твърде  произволно .

Териториалното  разширяване  и  политическата  централизация  на  Османската  държава  изисквали  решителни  действия  в  Мала  Азия . Заетостта  на  османските  войски  в  Европа  е  благаприятно  обстоятелство  за  недоволните  непокорни  бейове  в  Анадола . Те  се  обединили  около  владетеля  на  Айдънския  бейлик – Алаедин  бей  ,  опитвайки  се  да  се  освободят  от  сюзеринитета  на  османския  султан . Баязид І  предприел  незабавни  действия . След  битката  при  Косово  поле  той  отишъл  в  Бурса , където  събрал  голяма  армия . Към  османците  се  присъединили  византийски  и  сръбски  контингенти  , предвождани  съответно  от  Йоан V   и  Мануил  ІІ  Палеолог  и  Стефан  Лазаревич . С  тази  значителна  армия  Баязид І покорил  и  последната  византийска  крепост  в  Анадола – Филаделфия . Към  османските  владения  се  присъединили  и  бейлиците  Сарухан , Айдън , Ментеше , Хамидели  и  Гермиян . С  изключение  на  Измир  цялото  западно  крайбрежие  на  Мала  Азия  минало  под  властта на  османците . Тези  успешни  военни  действия  били  проведени  от  края  на  1389  г.  до  края  на  1390  г.  Османското   господство  в  Анадола  обаче  не  могло  да  бъде  стабилно  , докато  запазвал  независимостта  си  бейликът  Караман . През  цялата  1391  г.  текли  военни  операции , ограничаващи  териториите  на  бейлика , но  те  не  сломили  неговата  мощ . За  1392  година  били  планирани  нови  военни  действия  срещу  непокорния  бейлик , които  не  започнали  ,  понеже  Баязид  І  пренесъл  на  Балканите  центъра  на  своята  военна  политика .

През  пролетта  на  1393 г.  подозирайки  Иван  Шишман  в  съглашателство  с  унгарският  крал  Сигизмунд , Баязид І предприел  голям  поход  срещу  Търновска  България . След  три  месечна    героична  съпротива  Царевград Търнов  паднал  в  ръцете  на  османците . Иван  Шишман  бил  оставен  да  управлява  като  васал  орязаното  си  царство , но  със  седалище  в  Никопол . На  следната  година  османците  предприели  поход  в  Тесалия  и  Беотия . Възползвайки  се  от  голямата  политическа  раздробеност  на  страната , поделена  между  венецианци , гърци  и  каталани , които  непрестано   враждували  по  между  си  , те  нахлули  дълбоко  в  християнските  владения . Оттам  през  1395  г.  Баязид  І  се  отправил  на  север  срещу  влашкият  воевода  Мирчо  Стари, който  през  1390  г.  завзел  Силистра  и  Добруджа . Със  себе  си  Баязид  повел  и  войските  на  своите  васали – крал  Марко  ,  деспот  Константин  и  княз  Стефан  Лазаревич . През  земите  на  Видинското  царство  те  се  прехвърлили  на  север  от  река  Дунав . В  голямата  битка  при  Ровине  на  17.V. 1395  г.  османците  не  успели  да  постигнат  необходимата  победа , но  въпреки  това  Мирчо  Стари   бил  принуден  да  се  признае  за  васал  на  османците . В  боя  загинали  деспот  Константин  и  крал  Марко . Във  владенията  им  била  въведена  тимарска  система  и  те  вече  били  под  османска  власт . Според  някои  сведения  след  битката  при  Ровине  Баязид І  отишъл  в  Никопол  ,  където  на  3 . VІ . 1395 г.   екзекутирал  цар  Иван  Шишман .

Падането  на  България , разгромът  на  Сърбия  и  Босна  и   появата  на  турците  на  север  от  Дунава  предизвикала  тревоги  сред  средноевропейските  държави , особено  в  Унгария . Унгарският  крал  и  германски  император  Сигизмунд  се  заел  с  организирането  на  кръстоносен  поход  срещу  османците . През  1396  г.  той  повел  събраната  армия , в  която  освен  унгарци  и  немци  влизали  рицари  от  Полша  и  Франция , и  през  Видин , където  към  него  се  присъединил  Иван  Страцимир , достигнал  до  Никопол . Тук  той  бил  посрещнат  от  Баязид , в  чиито  войски  участвал  и  княз  Стефан  Лазаревич . На  25 септември под  стените  на  Никопол  се  състояла  кръвопролитна  битка , в  която  християнските  войски  претърпели  страшно  поражение . Сигизмунд  едва  успял  да  се  спаси  с  бягство . В  плен  били  взети  и  обезглавени  множество  рицари .

След  победата  при  Никопол   Баязид  І  се  отправил  срещу  Видин  и  го  присъединил  към  своите  владения , като  отвел  в  плен   в  Мала  Азия  последният  български  цар  Иван  Срацимир .

След  създаването  на  османската  държава  всеки  неин  владетел  мечтаел  да  бъде  завоевател  на  византийската  столица . Първата  обсада  на  Константинопол  от  османците  била  още  през  1359  г. Опиянен  от  големите  си  победи  Баязид І  решил  , че  съдбата  го е  предопределила  да  ликвидира  Византийската  империя . За  целта  през   1394  г.  за  пореден  път  бил   обсаден  Константинопол . Обсадата  била  продължителна  и  безрезултатна . Това  принудило  Баязид І  през  1396 – 1398  г.  да   построи  на  анадолският  бряг  крепостта  Анадолухисар . Тя  трябвало  да  контролира  и  спира  движението  на  кораби  към  столицата . През  1398  г.  градът  отново  бил  подложен  на  силна  обсада,  но  и  тя  е  неуспешна .

Годините  на обсада  на  Константинопол  съвпаднали  с  нови  успехи  за  османската  държава , след  което  тя  окончателно  наложила  господството  си  в  Анадола . От  заетостта  на  османските  войски  в  Европа  се  възползвал  Караманският  бей  Алаеддин , за да  разшири  владенията  си . Той  предприел  офанзива  за  превземанито  на  Анкара  и  Бурса . Баязид І  приел  предизвикателството . На  войските  на  Аллаеддин  било  нанесено  голямо  поражение . Предводителят  им  избягал  в  Коня  ,  но  жителите  на  града  го  предали  на  Баязид І . През  есента   на  1397  г.  Алаеддин  бил  екзикутиран  , а  Караманският  бейлик   присъединен  към  османската  държава . Премахнато било едно  от  най – трудните  препятствия  по  пътя  към  пълното  налагане  на  османското  владичество  в  Анадола , но  тази  близка  перспектива  била  отложена  във  времето . Към  източните  граници  на  Османската  държава  настъпили  ордите  на  монголският  завоевател  Тамерлан  , които  до  този  момент  били  покорили  Месопотамия , Иран  и  Сирия . През 1400  година  войските  на  средноазиатския  емир  вече  били  на  османска  територия  и  завзели  Сивас . На  Баязид І бил  изпратен  ултиматум  с  искане  да  възстанови  на  престолите  им  легитимните  владетели  на   анадолските  бейлици . От  османска  страна  актът  бил  оценен  като  предизвикателство . От  пролетта  на  1402  г.  започнал  откритият  военен  конфликт  между  османци  и  монголи . Решителната  битка  станала  на  28.VІ. 1402  г.  край  Анкара . Армията  на  Баязид І била напълно  разгромена , а  самият  той  заедно  с  двамата  си  сина  пленен .

След  като  разгромил  османците  край  Анкара  , Тамерлан  насочил  войските  си  в  две  направления – на  юг  към  Коня  и  на  запад  към  Бурса . Монголите  извършили  страшни  опустошения . Османската  власт  в  Анадола  била ликвидирана . По  време  на  военните  действия  в  Анадола  Тамерлан  водел  със  себе  си  плененият  Баязид , когото  бил решил  да  отведе  в  столицата  като  доказателство  за  спечелената  голяма  победа  край  Анкара . Узнал  за  намеренията  му , на 3. ІІІ. 1403  г.  в  град  Акшехир  Баязид  І  се  отровил .