Joomla Software solutions Template

Payday loan

СОФИЯ ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ (И СЛЕД ТОВА)

ПОГЛЕД ВЪРХУ НЯКОИ ПАМЕТНИЦИ

ОТ ВРЕМЕТО НА СОЦИАЛИЗМА

Защо избрах тази тема?

Редно е като за начало да отбележа защо се спрях на темата за софийските паметници от времето на социализма. Причината, естествено, не е само една, а е по-скоро сбор от различни поводи и съображения.

На първо място, искаше ми се да пиша за родния си град, колкото и банално да се струва на повечето хора с оглед на това, че градът е точно София. Смятам, че столицата ни е жестоко подценявана като пазител на архитектурни паметници и история. Вярно е, че нямаме величествени средновековни крепости или уникални образци от Възраждането, но територията на София от древни времена е била обект на интерес и събирателна точка на важни пътища, което в крайна сметка определя и ролята й на столица на българската държава след Освобождението. Смятам, че точно заради избора поради стратегическото й положение София е пренебрегвана от масите като носител на културно-историческо наследство. Това е грешка, която в случая не си поставям за задача да поправя, но държа да изтъкна като основната си мотивация.

На второ място, избрах „социалистическа София” за обект на работата си не само защото случайно попаднах в мазето на баба ми на един водач за града от 1959 г., но и защото сметнах, че темата би предизвикала по-голям интерес от поизтърканите заглавия като „София на сердите – тракийските корени на града”, „Наследството на римляните в София” или „История на храм-паметникът „Александър Невски”.

На трето място и във връзка с предишното ми съображение, взех предвид обстоятелството, че човек разбира нещо много по-лесно, когато то бъде сравнено с познати му вече неща. В това отношение паметниците, които разглеждам, са всеизвестни и могат да бъдат видяни и днес (като изключим мавзолея на Георги Димитров и Летния театър). Тук е моментът да подчертая, че пиша от своята едва 20-годишна гледна точка и „отправям” написаното предимно към връстниците си, които – за разлика от по-старите поколения – не са свидетели на социализма и не могат да правят сравнения на базата на личните си спомени.

На четвърто място, но не бих казала последно по важност, е желанието ми да отразя избраните от мен паметници не като наследство от епоха, която трябва да бъде заличена, а като част от българската историята и естественото развитие на града. Смятам, че е важно да знаем символиката на тези паметници и да разберем – доколкото ни е възможно – обстановката, в която са били създадени, както и да проследим начина, по който отношението към тях се е променило днес.

Включила съм и някои несоциалистически сгради именно с гореспоменатата идея за сравнението между „тогава” и „сега” – това са обекти като Централните софийски хали и Минералната баня, с които сме до болка свикнали. И все пак мисля, че е интересно да хвърлим поглед върху чернобелите им изображения и да се опитаме по-скоро да усетим, отколкото да видим разликите.

Мавзолеят „Георги Димитров”

Може би най-яркият символ на социалистическа София беше мавзолеят на Георги Димитров, който се намираше на площад „Княз Александър I“ между сградите на Българска народна банка и Министерство на отбраната. Решението за построяването му е взето след смъртта на Георги Димитров, настъпила на 2 юли 1948 г. в Москва. Сградата на мавзолея е изградена по проект на арх. Георги Овчаров само за 5 денонощия и на 10 юли 1948 г. в нея е положено мумифицираното тяло на  „безсмъртния вожд и учител на българския народ”.

Има леки разминавания в сведенията за това как е протекло проектирането и строителството на мавзолея. Според една от историите на арх. Овчаров са били дадени три дни, за да направи проект, и  той изготвил план на сграда с дорийски колони. Проектът обаче не бил одобрен от Политбюро на ЦК на БКП и се наложило опростяване, така че формата на построената сграда била коренно различна от първоначално проектираната. Опростяването се следяло от арх. Рачо Рибаров и било прието след одобрение от ръководителя на Строителни войски ген. Иван Винаров. За официалната церемония по поставяне тялото на Георги Димитров в мавзолея недовършените колони и цялата горна част на сградата били покрити с черен плат. Впоследствие фасадата била облицована с русенски камък, а по-късно го подменили с нови плочи от врачански камък. Вляво от входа били поставени бюстове на Димитър Благоев и Георги Кирков, а вдясно – на Георги Димитров и Васил Коларов. При изхода на мавзолея се е намирал и гробът на последния, чиито тленни останки по-късно са преместени в Централните софийски гробища.

Мавзолеят в крайна сметка представлявал доста скромна постройка със скучновата архитектура. Той бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17° C, и повечето му помещения се намирали под земята. През 1974–1975 г. била извършена основна реконструкция на мавзолея с разширение на  помещенията под траурната зала и подмяна на климатичната инсталация. През 1957 г. и 1978 г. пък сградата е била укрепявана допълнително и пригодена за противоатомно скривалище, което затрудни и разрушаването й през 1999 г.

На 17 юли 1990 г. Министерски съвет взема решение за изваждане на тленните останки на Георги Димитров от мавзолея. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото е погребано в „Орландовци”. Разрушаването на мавзолея започва на 21 август 1999 г. – първият взрив е извършен в 14:37 часа, а последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август.

Днес мястото, където се намираше мавзолеят, все още стои празно и предизвиква противоречиви чувства у различните поколения софиянци. Лансирани бяха най-различни предложения от поддръжниците на идеята за съществуването на мавзолея – от превръщането му в художествена галерия или пантеон на загиналите във войните софиянци до дискотека. В крайна сметка обаче ми се вижда, че разрушаването на мавзолея беше едно добро решение на столичните управници.

Паметникът на Съветската армия

Паметникът на  Съветската армия се намира в парка на бул. „Цар Освободител” (или бул. „Руски”, както е бил известен преди) между Орлов мост и Софийския университет и днес представлява любимо място за срещи и събирания на младежи през топлите месеци. Цялата композиция е изградена по проектите на голям авторски колектив с главен ръководител арх. Данко Митов и е открита на 7 ноември 1954 г., като е обявена за най-големия архитектурно-скулптурен паметник в София. През 1993 г. е взето решение за разрушаването на паметника, което така и не е приведено в действие.

Днес трудно ще обърнем внимание колко величествен всъщност е този ансамбъл, но гледайки стари снимки, размерите и реализацията на проекта просто зашеметяват. Внушителният изглед на паметника се открива с обширна стъпаловидна алея откъм бул. „Цар Освободител”, дълга 80 и широка 28 метра. В началото на този подход има две скулптурни групи, разположени от двете страни, които пресъздават посрещането на Съветската армия от българите. Нагоре алеята продължава с гранитен плочник, ограден с метални отливки на големи дъбови венци, и завършва с висока пресечена призма, увенчана от осемметрова фигурна композиция – съветски воин, български работник и майка с дете, които изразяват и основната идея на паметника (победата над фашизма, спокойствието и радостта, които са настъпили).

Централният корпус на паметника е ограден с три бронзови барелефа. Вляво, откъм бул. „Евлоги Георгиев”, е оформена композицията „Октомври 1917 г.”, която отразява „героичния патос и устрем на съветските хора в незабравимите дни на Октомври” (става дума за Октомврийската революция, когато работниците и селяните от Русия отменят формалната власт на капиталистическите класи). На срещуположната страна, откъм бул. „Васил Левски” (по старому бул. „Толбухин”), е композицията „Отечествената война”, която показва „несломимата мощ на Съветската армия по време на Отечествената война” (германо-съветската война от 1941–1944 г.). Последната композиция – на южната страна откъм ул. „Ген. Гурко” – е посветена на „героичния труд на съветските хора в тила и всестранната помощ, която те оказват на своята армия за разгромяване на фашизма”.

На лицевата страна на паметника е поставен надпис, изписан със заковани в гранита месингови букви: „На Съветската армия-освободителка от признателния български народ”. През 90-те години на ХХ в. буквите са изтръгнати, но в началото на XXI в. се намира финансиране и надписът е възстановен, издълбан в гранита.

И докато в миналото паметникът е представлявал един от символите на София, днес той е умишлено неподдържан и подложен на системен вандализъм. Единствените, които му обръщат по-специално внимание, са левите сили в столицата и някои русофилски дружества, които отбелязват на това място годишната от 9 септември 1944 г.

Братската могила

Друг емблематичен за социализма паметник е Братската могила, намираща се в Борисовата градина (бившия Парк на свободата). Построена е по проектите на авторски колектив с ръководител Йордан Кръчмаров и е открита на 2 юни 1956 г.

Паметникът е построен на мястото, където се пазят костите на 117 българи, загинали в борбата срещу фашизма, и представлява 41-метров обелиск от рилски гранит. Пред него е издигната двуфигурна композиция – партизанин и партизанка, които възвестяват победата над фашизма. На постамента се чете Ботевият стих: „Тоз, който падне / в бой за свобода, / той не умира!...”

Централната скулптурна група е оградена от двете страни с хоризонтално развити орелефи. Десният е посветен на въоръжената борба на българския народ срещу фашизма, а левият – на посрещането на съветската армия-освободителка. На преден пран, от двете страни на обелиска, са поставени скулптурни композиции, изобразяващи майка, която изпраща сина си и един съветски боец на фронта, и работник и селянка, които олицетворяват „единството на българския народ в борбата за изграждане на социализма в нашата родина”.

Надолу от паметника по могилата се спуска павирана алея, която стига до чешма и малко езеро с лилии и фонтан. За разлика от паметника на Съветската армия, Братската могила е по-добре поддържана и предпочитана като място за разходка и почивка дори в днешно време. Всяка година на 2 юни – денят на Христо Ботев и загиналите за свободата на България – и на 9 септември – денят на победата над фашизма – тук се стичат хиляди хора, запазили спомена за миналото, които полагат венци и цветя и отдават своята почит към жертвалите се в борбата срещу фашизма.

Летният театър

Говорейки за Борисовата градина, няма как да не се спра и на Летния театър. Той е построен през 1954 г. по проект на архитектите Хаджииванов и Ненов и за времето си е представлявал атрактивно място за развлечение, забавление и отмора през лятото. Тук е мястото да отбележа, че не става дума за Лятната естрада, която изгоря в края на 2004 г. и беше реставрирана през 2007 г. Летният театър, който описвам, се е намирал в близост до Двореца на пионерите (днес Семинарията) и площад „Велчова завера”.

Сцената на театъра била построена в класически стил, очертана с корниз от бял камък. От двете й страни се намирали скулптури на девойка в носия и момък с гъдулка. Тя разполагала с 3 200 места, разделени на 13 сектора, а скамейките били наредени амфитеатрално за по-добра видимост. Под сцената били изградени съблекалня с две отделения и баня за удобство на артистите. Театърът бил снабден с две групи прожектори и светлинна завеса, която не позволявала да се вижда нищо по сцената по време на антракта. През 1956 г. била построена и оркестрална за 40 души.

Голямата сцена позволявала разгръщането на многобройни ансамбли. През летните вечери софийската публика ставала свидетел на концерти на Държавния ансамбъл за народни песни и танци, джазови концерти, театрални представления и др. На сцената са се изявявали и чужди състави като съветския ансамбъл „Берьозка”, Югославския ансамбъл за песни и танци и известния тогава театър за миниатюри на Аркадий Райкин.

През 1987 г. на сцената на Летния театър е проведен първият рок фестивал в България. През 90-те години на ХХ в. мястото на театъра е известно като „Наклона” и служи за сборен пункт на рокери, а през 1997 г. там е построена дискотека „Нерон”, която вече не съществува. В днешно време названието „летен театър” все още се е запазило, макар и да предизвиква доста объркване с Лятната естрада, и на мястото продължават да се провеждат концерти, предимно от групи с рок и метъл насоченост.

Националният дворец на културата (НДК)

Националният дворец на културата се намира в центъра на столицата на площад „България” между ул. „Фритьоф Нансен” и бул. „Витоша”. Построен е през 1981 г. по идея на Людмила Живкова и заема площ от 18 300 кв.м. Последният етап в изграждането му завършва в края на 1985 г. Архитектурният проект е дело на колектив с ръководител арх. Александър Баров, а оформлението на околното пространство – на колектив начело с арх. Атанас Агура. Главен проектант на парка към НДК е инж. Валентина Атанасова. След смъртта на Людмила Живкова дворецът е наречен на нейно име, но след 10 ноември 1989 г. названието му е отменено и той остава просто Национален дворец на културата.

НДК е най-големият технологически напреднал център за провеждане на конференции, изложби и специални събития в Югоизточна Европа. Състои се от 8 етажа и 3 подземни нива, включващи общо 13 зали и 55 конферентни помещения с капацитет от 100 до 4000 места. В голяма част от залите има инсталации за симултанен превод на 6 езика. Центърът предоставя възможност за оползотворяване на над 15 000 кв.м. изложбена площ. На 27 юли 2005 г. получава наградата „Апекс” на Международната асоциация на конгресните центрове за най-добър световен конгресен център.

НДК представлява синтез на модерна архитектура с пластични изкуства. Носещата му конструкция е стоманена и в него има повече желязо, отколкото в Айфеловата кула. Огромните му вътрешни пространства са одухотворени от над сто произведения на монументалната живопис, скулптурата, дърворезбата, гоблена, металопластиката и други жанрове. В централното фоайе на двореца се намира позлатената скулптура „Възраждане” (наричана също „Майка България”), дело на скулптора Д. Бойков, която символизира гостоприемната и възродена София. В интериора на НДК заема своето място още един представителен знак – птица, вплетена в слънчеви лъчи, символизираща полета към знание и светлина. И, естествено, не бива да се пропуска и главният символ на НДК, който е дело на скулптора Георги Чапкънов и представлява бронзово слънце в стилизирана форма, напомняща дърворезбите в българските къщи от Възраждането.

Централният универсален магазин (ЦУМ)

Сградата на Централния универсален магазин се намира в началото на бул. „Княз Александър Дондуков” в непосредствена близост до Министерски съвет и Президентството. Построена е през 1956 г.  по проект на архитект Коста Николов и е част от монументалния архитектурен център на София – т. нар. Ларго. Обектът днес заема търговска площ от 19 000 кв.м. на шест етажа и офис-помещения на площ от над 11 000 кв.м. на три етажа. В реч по случай официалното откриване на ЦУМ на 15 април 1957 г.  заместник-министърът на търговията Атанас Костов описва магазина като „израз на грижите на партията и правителството за непрестанно подобряване и по-пълно задоволяване на трудещите се”.

Като най-модерната сграда на своето време, ЦУМ бил задължително място за посещение при всяко идване в София, тъй като представлявал най-големият магазин в страната и предлагал изключително разнообразие от стоки. Огромната сграда примамвала столичани с ревю-сладкарница, ресторант и услугите на пощенски клон и клон на ДСК. За персонала имало стол, библиотека, кинозала, спортни съоръжения и здравен пункт. В първите години из магазина се разхождали по 30 000 души дневно, по-късно броят на зяпачите и купувачите достигнал 123 000. Стотици ученици и екскурзианти от цяла България пристигали в София с единствената цел да видят ЦУМ.

Между облицованите с мрамор и украсени с цветни керамични плочки стени на ЦУМ всеки можел да намери нещо за себе си – фини порцеланови изделия, текстил, музикални инструменти, дамска и мъжка конфекция, мебели, килими, пердета, полилеи, детски играчки и т.н. На втория етаж имало даже „кабинет за модна консултация”. Магазинът бил снабден с шест големи асансьора и два ескалатора – нещо невиждано по онова време.

През 1999­–2000 г. успешно е изпълнен проект за обновяване и реконструкция на сградата на ЦУМ. Макар че запазва името си, магазинът придобива съвсем нови измерения и вътрешен облик. Днес той е просто един от многото молове в столицата и не предизвиква дори половината от онова благоговение и възхищение, съпътствали го през ХХ в. От „народен магазин” той се превръща в поредната сграда, която „отразява новия, модерен начин на пазаруване”. С други думи – нищо ново под слънцето.

Халите

Централните софийски хали се намират на бул. „Мария Луиза” (или бул. „Георги Димитров) и открай време  представляват оживено място за срещи и „шопинг”. Строежът им започва през 1909 г. по проект на арх. Наум Торбов и завършва две години по-късно. Затворени са за реконструкция и обновление през 1988 г. и чак в края на месец май 2000 г. отново отварят врати.

Предназначението на Халите не се е променило ни най-малко през годините  – те са замислени като покрит пазар за продажба на месни и млечни продукти, птици, риба, плодове и зеленчуци. Както се вижда, единствената промяна е в по-голямото разнообразие на предлаганите днес стоки. Несъмнено е обаче, че през годините Централните хали са се утвърдили като един от символите на София и представляват колоритна и впечатляваща част от центъра на града.

Сградата на Халите е  построена на мястото на обширна дървена постройка, в която след Освобождението са се изнасяли театрални и циркови представления, и заема площ от 3 200 кв.м. Стилът й е ренесансов с елементи от византийската архитектурна традиция, но се открояват и мотиви, присъщи на средновековното българско строително изкуство. Външната украса е впечатляваща и живописна, но не натрапчива и претрупана. Използвано е последователно редуване на хоризонтални редове камък и тухли, цялата фасада е богато разчленена от ниши, в които са поместени засводените прозорци, а под главния корниз минава фриз от малки декоративни аркади. Акцент е поставен върху главният вход, който представлява висока и дълбока арка, в горната част на която се намират троен прозорец и пластично изображение на столичния герб. Над всичко това се извисява малката часовникова кула, която придава едно особено очарование на тази монументална постройка.

Минералната баня

Софийската минерална баня такава, каквато я познаваме днес, е построена през периода 1906–1913 г. по проект на арх. Петко Момчилов. Затворена е за реконструкция и обновление през 1987 г. и все още не е отворена за посетители. И докато в миналото тя е изпълнявала ролята на център за отдих и лечение чрез горещите си минерални извори, в настоящия момент бъдещето й е доста мъгляво. През 1998 г. Стефан Софиянски, изпълняващ длъжността кмет на София, обявява своята идея да премести столичната община в сградата на банята. Впоследствие се оформя план минералната баня да бъде превърната в музей на града. Първоначалната общинска функция е редуцирана до представителна гербова зала и накрая, за да бъдат задоволени противниците на идеята, към плана е добавен и малък водолечебно-оздравителен център в северното крило на сградата. По последна информация от лятото на 2008 г. северното крило ще бъде преустроено в луксозен СПА център. Не вярвам обаче някой да може да каже със сигурност каква ще е окончателната съдба на тази емблематична за София сграда.

Известно е, че първите обществени бани, използващи топлия минерален извор в центъра на София, датират още от периода на римското присъствие по тези земи. Сегашната сграда е построена върху ансамбъл от бански постройки, изградени през Средновековието и периода на османското владичество, и заема площ от 3 445 кв.м. Състои се от централна част и две малки крила. Композицията е симетрична и напълно съобразена по мащаб с Баня-баши джамия. Съзнателно е търсено единство между функция, конструкция и форма и резултатът е неповторим. Не е учудващо, че минералната баня е обявена за паметник на културата. Със своята уникална архитектура, съчетаваща стиловете на Ренесанса и сецесиона с традиционни старобългарски мотиви, тя представлява уникална постройка, допринасяща за облика на софийския център.

За външна украса са използвани цветни керамични плочки с растителни и геометрични мотиви, които опасват корнизите. Открояват се и образите на богинята покровителка на градовете Тюхе и богът на здравето Аполон. Пред представителния засводен вход се простира китна градинка с фонтан – любимо място за срещи и почивка и до днес.