Joomla Software solutions Template

Payday loan

Демографският колапс сред българската народност през 15 и 16 век

Завладяването на Балканския полуостров от османските турци през 14 и 15 век нанася сериозен удар както върху социално-икономическото развитие на региона, така и върху неговата демографска и етническа структура. Изследването на проблема за значителните загуби българско население и заселването на турско такова на Балканите през този период може да обясни събитията последвали завоеванието и да допълни представата за бита на българина и ролята му в Османската държава.

Данни за броя и облика на българското население под османска власт ни дават османските регистри за феодално зависимото население в българските земи през 15 век, различни описи на селищата, съдържащи имената на мъжете и невръсните момчета, и информация от материално-битово, социално и стопанско естество (т.нар „подробни регистри” или муфасал дефтерлер). Освен тези документи ценна информация дават и  подробните описи на ленните владения (за 15 век) и кратките описи без имената на главите на семейства (за 15 век). Те представляват държавна регистрация на феодалните обекти в градовете и селата, които се раздават като едри владения – хасове, средни – зиамети и дребни – тимари. Използват се и за взимане на държавните данъци. Противно на схващането на турските изследователи, тази регистрационна система не е създадена от Османската държава, а е наследена от византийските регистри с малка корекция – премахнато е упоменаването на членовете на семейството от женски пол. Византийските регистри са подробно изследвани от Ив. Дуйчев.

По всички тези документи работят османистите В. Мутафчиева, Б. Цветкова, Стр. Димитров, Н.Тодоров, Н. Попов, Р. Стойков, Б. Недков и други; югославските османисти Л. Шабанович, М. Соколски и Д. Боянич-Лукач; турските историци Х. Иналджък, О. Баркан и Т. Гьокбилгин.

След падането на България под османско владичество, през 15 век започват многократни опустошителни походи на завоевателите, които се редуват във всички части на българските земи. Завземането на градовете и селата от нашествениците е придружено от разруха, опожаряване и избиване на жителите им. Много българи са отвличани на тълпи като изселници или роби. Започва масово заселване на османски граждани в градовете и селата по българските земи.

В резултат на тези събития в българските земи през 15 век настъпват сериозни промени сред местното население, които се изразяват не само в рязък спад в броя му, но и в изменения в стопанското, културното и общественото положение на тогавашния българин. Отражение на всички тези процеси може да се открие в промяната на имената на някои селища, като например с. Ряхова (дн. Горна Оряховица) е преименувано на Векиллер, като населението в него е изцяло турско. Друго подобно селище е с. Краище, чието име е сменено на Ибриоглу (дн. с. Водолей) спадащо към нахия Търново. Има много примери за български селища с изцяло турско население, като най-вероятно изселването на българите от тях става в периода около 1445г. (в Софийско) – 1455г. (в Скопско).

Тези примери сочат за сериозни демографски промени сред българското население в цялата страна, насъпили през първата половина на 15 век. Те са резултат най-вече от избиване на населението, насилствена ислямизация или бягство. Свидетелство за тези процеси могат да бъдат и описите на т. нар „мезра” в османските регистри. По своята същност мезрата представлява безлюдна, необработваема местност или парче земя, което тепърва може да се включи в някакви ленни отношения за експлоатация. По-късно терминът придобива малко по-различно значение. Мезрата може да се даде като лен, чиято рента има минимални размери. От тази гледна точка мезрата е най-малоценен лен.

През 1954 г. Х. Иналджък определя значението на термина като опустяло, обезлюдено, резрушено или полуразрушено село заедно с неговото землище. Османската администрация описва жилищния фонд, запазените овощни градини, границите на самото землище и информация от друго естество, според служебната необходимост. С тази формулировка са съгласни и други изследователи османисти като Х. Шабанович и Б. Цветкова.

Описаните през 15 век мезри в българските земи могат да дадат представа за степента на обезлюдяване след османското нашествие. Хр. Гандев в своята монография „Българската народност през 15 век” дава пълен списък на имената и местонахожденията на мезрите по българските земи. От изготвения списък може да се стигне до извода, че мезрите по българските земи не са съсредоточени само на едно място, а са разпръснати по цялата територия на страната. Освен това броят им е значителен и не е за пренебрегване.

В мезрите не са включени градовете. Данни за демографските промени в градовете получаваме не от момента непосредствено след завоеванието, а близо 130 години по-късно. В „Българската народност през 15 век” Хр. Гандев прави кратко описание на демографските промени настъпили в по-големите български градове след завоева-телните походи на османците.

Средновековният град Дръстър (дн. Силистра) е завладян от османските турци през 1388 г. След превземането на града османците настаняват там свои гарнизони и започва постепенното му заселване с турци. Към 1389 г. влашкият войвода Мирчо успява да превземе Дръстър и градът остава в ръцете му до 1391 г. Последва второ завоевание от турците, при което и малкото останали българи в града се разбягват, биват убити или принудително изселени. Последват няколко подобни атаки на града, при които той преминава, ту в ръцете на власите, ту под османска власт. При възвръщането на властта на турците, естествено, потърпевши всеки път били малкото българи останали в града. Тези събития обясняват, защо за града липсват регистрационни данни от 15 век.

Тутракан също е превзет през 1388 г., като заедно с почти цяла североизточна България излиза от състава на Шишмановата държава. До 1480 г. в града има само едно стражево поделение от 25 души. В Тутракан в края на 15 век са регистрирани 82 български домакинства и 3 вдовици. Прави впечатление, че турско население, освен поделението, няма. Тези данни обаче са статични и не отразяват демографското развитие на града. Според Хр. Гандев след завладяването му от турците градът е загубил изцяло първоначално-то си гражданство, а след това тези 82 български домакинства са заселени там.

Името на Разград (както и всевъзможни вариации на името) липсва в османските административни регистри до към 1490 г. Множество археологически проучвания на областта, включително и на мезрата Добра вода, намираща се в близост до града, доказват, че жителите на средновековния български град са изчезнали след османското завоевание. Няма данни за възстановяване и заселване на града през 15 век. Това става факт едва през 16 век.

Както много североизточни градове и Шумен пада под османска власт през 1388 г. Османците заварили един богат и оживен укрепен град. Изглежда Шумен е бил важен за Второто българско царство от стартегическа гледна точка, тъй като цар Иван Шишман подсилва крепостта. През 1444 г. градът попада за кратко под властта на кръстоносците начело с полския крал Владислав III Ягело. След оттеглянето на кръстоносците за известно време крепостта е изоставена полуразрушена. Въпреки това в регистрите градът е описан като град и средище на вилает с 7 – 8 села към него. През 1477 г. в града вече живеят 74 български домакинства и 5 вдовици, и 11 турски домакинства. Специфичното тук е, че тези 74 домакинства не са преки наследници на шуменските граждани. Изглежда тези българи са придошли от съседните села. Факт е, че старото шуменско население към 1480 г. вече е било изчезнало.

Необитаемият днес град Черевн в миналото е бил една монументална крепост, намираща се на брега на р. Русенски Лом. Въпреки, че не е бил голям средновековен град, Червен имал специ-фично стопанско занчение в Шишманова България.

След превземането на Червен от османските завоеватели, данни за неговото население имаме едва от 1480 г. Крепостта се охранявалаот 60 души и трима офицери. В регистрите фигурирал като град и средище на вилает. В него към края на 15 век живеели около 107 български домакинства и 4 вдовици. Вероятно преди османското завоевание градът е наброявал три пъти повече население.

След завоевателните походи на османските турци за Търново са известни два подробни описа на населението, първият е от 1480 г., а вторият – от около 1500 г., който не е довършен. Б. Цеткова, на базата на тези описи, изказва предположение, че първоначалното население на Търново е изцяло или частично загубено след падането на града под турска власт през 1393 г. Тя го нарича „гибелно обезлюдяване”. Тази теория почива на данните, че Търновов края на 15 век е имало 372 български домакинства и 64 вдовици, и 132 мюсюлмански домакинства (данните от описа от 1480 г.). В същото време в описа от 1500 г. са налице 206 глави на домакинства и 76 неженени българи, мюсюлманските домакинства са нарастнали на 268 и 128 неженени мюсюлмани. Като се имат впредвид същите данни обаче може да се оспори твърдението на Б. Цветкова за „гибелно обезлюдяване”. Още повече, че липсват статистически данни за периода преди завоеванието и трудно може да се направи съпоставка.

Въпреки това, предвид значението на града и факта, че Търново близо две столетия се е развивал като столица на Второто българско царство, може да се стигне до извода, че преди османските нашествия на Балканите, българските семейства в старопрестолния град са били (грубо казано) около 2000 (за сравнение – след 1480 г. са били 372). Според археологическите данни градът има възможност да осигури жителство на около 10 000 души.

Важен момент се явява и въпросът за приемствеността между новите и старите жители на Търново. Отговор могат да дадат османските регистри на отделните махали – в тях фигурират 14 лица, за които е записано „син на пришълец” и не се споменава бащиното му име. Този пропуск може да е резултат или от невежеството на регистратора, или умишлена мярка за заобикаляне на установени феодално-административни правила при самоволно напускане на селяните от определени селски ленни владения. В случая с Търново само едно лице е със споменато бащино име – „... Койо, син на Михо пришълец”. Тези 14 търновски граждани, придошли най-вероятно от селските райони, показват именно приток на селско население в Търново през втората половина на 15 век.

Плевен посреща османското нашествие като един добре укрепен и високо развит в стопанско и обществено отношение град. Плевен последвал съдбата на Търново. Османската власт го запазила като административно средище за близките села. В регистрите са записани само 11 български и 9 турски домакинства, което говори за един силно обезлюден град, загубил връзката между старото и новото гражданство.

Средновековната крепост Баба Вида (дн. Видин) е пред-ставлявала укрепен замък, обграден от открит град (защитната стена, обграждаща градските квартали е от османско време). Застроената площ е била значителна по размери и е имало възможност да осигури жителство на няколко хиляди души. От края на 14 век до 80-те години на 15 век градът е постоянна цел на различни завоевателни стремежи – антитурски коалиции, целящи изтласкването на  османските завоеватели от Европа, кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд, кръстоносците на полския крал Владислав Ягело и, разбира се, османските завоеватели. След окончателното му падане под турска власт през 1444 г. градът остава почти обезлюден – 10 – 20 български семейства, спасили се по селата след наказателната акция на османците.

Към 1454 – 1455 г. градът наброявал около 187 български домакинства и 37 вдовици, турските домакинства били 159. данни за населението на Видин имаме и от 1542 г. Тогава българските домакинства били 296 (включително и власи), 13 вдовици и 29 пришълци. Очевидно Видин далеч не е достигнал жителството си от времето на Второто българско царство и както повечето български градове след падането си под османска власт се развива с изключително забавени темпове.

Пловдив е превзет от турците през 1364 г. Дори и под османска власт той запазва значението си на голямо областно средище. За разлика от останалите големи български градове обаче за него няма данни със статистическа стойност за броя на населението му през 15 век.

Градът представлявал особен интерес за ленновладелците. От тази гледна точка е било необходимо да се набере работна ръка от българското население за обработване на ленната земя. Затова може да се предположи, че макар и силно ограничен, броят на българите, ангажирани в ленните стопанства в Пловдив не е бил за пренебрегване. В един от данъчните регистри от 1490 г. е записано, че от Пловдив заедно с вилаета и с. Черновой е събран данък от 821 български домакинства. Това обаче означава, че броят на семейства-та от самия град е включен в тези 821 домакинства и не може да се изведе като отделна цифра.

Регистърът на Джизието от 1634 г. споменава за 210 християнски домакинства (без гръцките, арменските и еврейските) в Пловдив, което може да означава, че към края на 15 век броят им е бил по-малък от тези 210. Една друга съпоставка на данните от 1490 и тези от 1885 г. сочи, че в Полвдив и областта за този период българското население се е увеличило 28,4 пъти.

Крепостта на гр. Боруй (дн. Стара Загора) е разрушена от османските турци през 1364 г. След османското завоевание градът губи цялото си българско население (през 15 и 16 век в него живеят едва няколко български домакинства). Чак към 1634 г. в регистъра на Джизието фигурират само 50 български домакиства. Тези данни (от Стара Загора и Пловдив) показават значителната степен на обезбългаряване на цяла Северна Тракия и заселването й с турско население през 15 и 16 век.

След падането на София под османска власт през 1382 г. част от българското население е избито, а друга част – принудително изселено. Завоевателят превърнал града в средище на вилает и започнало постепенното му заселване с турско население. Крепостните стени на града са разрушени още преди 1433 г.

До 1443 г. в София започнало бавното заселване и на българи. Постепенно градът си възвърнал градския стопански живот от преди завоеванието. През 1443 г. обаче кръстоносците на Янош Хуниади завладяват София, българското население застава на страната на кръстоносците и отхвърля султанската власт. След неуспеха на кръстоносците край Ихтиман цялата ярост на османците се стоварва върху българското население в София. Градът е тотално обезбългарен и населен с турци, разрушени са редица жилищни и обществени сгради. Вследствие на тези събития в ленните описи от 1444 – 1445 г. е отбелязана една съвсем безлюдна мезра, която липсва в предходния опис на Софийско. Освен нея в областта има още няколко такива мезри.

Сведенията за броя на българските домакинства в София през 15 век са откъслечни и непълни и не могат да ни дадат представа за броя на българското население в града през този период. Преброяванията направени през 1520 и 1530 г. показават, че тогава в София живеели постоянно само 238 български домакиннства, на фона на два пъти повечето турски домакинства – 471. Тази цифра е обяснима като се има впредвид пълното обезбългаряване на града на два пъти през 14 и 15 век.

Подобна е и съдбата на много други по-малки или по-големи градове в българските земи след завладяването им от османските турци в края на 14 век. Тези унищожителни процеси на места протичали толкова бурно, че довели до пълното обезлюдяване на някои градове, които до края на 15 век не успяват да си възвърнат предишните блясък и жизненост. Като цяло притокът на българско население към градовете, претърпяли частично или пълно обез-българяване, през 15 век е много бавен и силно ограничен. Най-често това се случвало при удовлетворяване на нуждите на османската администрация от българско население за работна ръка. До 16 век са много малко градовете възвърнали своето население в състав близък до този от началото на 14 век. Такъв е случаят с Никопол.

Става ясно, че османската стратегия за обезбългаряване дава резултат. В своята монография „Българската народност през 15 век” (изд. 1972 г.) Хр. Гандев твърди, че от българските територии са изселени, пленени и убити около 680 000 души. В по-късното издание от 1989 г. на същата книга той споменава значително по-малкото    360 000 души. Независимо от това българската народност понася изключително тежко османското завладяване на Балканския полу-остров.

Самото завладяване на Балканите не е еднократно събитие, а е бавен и постепенно извърващ се процес. Причините за това могат да се търсят в преходното състояние на османското общество между родово-племенното и феодалното ниво на обществено развитие. Освен това за пълното завладяване на Балканския полуостров се изисква значителен човешки потенциал, който, за момента, в османските военни редици липсвал. Друга основателна причина за бавното сломяване на съпротивата на балканските народи били татарските и други нашественици от Мала Азия застрашаващи Османската държава. Не на последно място стои отчаяната съпротива, която османските турци срещат при сблъсъка си с Европейския континент.

Това не попречило на османците да продължат завоевателните си походи на Балканите, а само ги забавило. Тактиката на завладяването била една и съща всеки път. Нашествениците избирали области и градове, където ще срещнат по-малка съпротива. Установявали мирни отношения и коалиции със съседните народи (области) и по този начин набелязаните цели били постигани. След завоеванието следвали масови грабежи на цялото градско и селско население. Самите граждани били или избивани при военните действия, или пленявани и продавани като роби. Една част от населението оставала за да послужи като работна ръка на Османската държава или ленновладелците. С плячката от завладените територии османците финансирали следващите си военни кампании.

На следващия етап от пълното завладяване на новите територии стои обезлюдяването им – отвеждането на местното население (в случая с българските земи – българско) в плен и робство на юг и югоизток в Мала Азия. Това позволявало не само да се намалят шансовете за сформиране на бунтовнически групи, но и давало възможност за постепенното колонизиране на тези територии с турско население и пълното установяване на османската власт. В разрушените и полуразрушените крепости се поставяло стражево поделение или малък гарнизон за да се държат под контрол отбранителните съоръжения.

Точно тази система на разграбване, обезлюдяване и отслабване на страната за 80 – 90 години обезбългарява значителни по площ територии от някогашното Българско царство и нанася жесток удар на целия Балкански полуостров.