Joomla Software solutions Template

Payday loan

При представитавителството един правен субект извършва правни действия от името и за сметка на друг правен субект.Съществуват различни причини за съществуването на института на представителството. В един случай правните субекти нe винаги могат самостоятелно да осъществяват правата си.  Поначало, както правоспособността, така и дееспособността са дадени на субектите, за да участват лично в гражданско-правния оборот. Понякога обаче, поради липса на дееспособност, се налага правните действия да се извършват чрез представител. В други случаи причината за използването на представителството е времето (пространството) или липсата на компетентност в някои случаи за ефикасната и качествена защита на субективните права са необходими и професионалнизнания и умения. Ето защо закона предвижда възможност за опълномощяване на лица, които притежават такива възможности - именно адвокатското пълномощно.

Относно оформянето на по - точно определение за представителството яснота внася Закон за задълженията и договорите, като казва, че едно лице може да представлява друго лице или по силата на за кона, или по волята на представлявания, като последици от правните действия, които извършва представителя възникват направо за представлявания.

Характерно за представителството е че трябва да са налице две първоначални правни събекти между които да възникне съответно правоотношение и в последствие - представителство. От една страна единият правен субект - т. нар. представител трябва да притежава качествата правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. От другата страна стoи съответно лице - т. нар. представляван, който в не малко случаи не притежава дееспособност и деликтоспособност.

Също така характерно за института на представителството е, че представителят трябва да осъществява правни действия в интерес представлявания, което ще означава че представителя е длъжен да се стреми крайният резултат  от действията му от името и за сметка на представлявания да имат положителен характер за последния. Нещо повече правните последици възникват направи и непосредствено  в патримониума на представлявания.

Друга осонебост е че по принцип представителството възниква, за да могат да бъдат реализирани съответни материално - правни

действия, но няма пречки представителните отношения да възникнат и за осъществяване на процесулани действия (адвокатът е процесуален представител на своя довереник).  Извършвайки правни действия, представителят формира своята воля, но със съзнанието, че волеизявява от чуждо име, че извършените от него правни действия ще попаднат в правната сфера на представлявания. Всъщност, извършвайки тези правни  действия, не е необходимо представляваният да знае за извършването им (напр., ако представляваният е недееспособен).

В картината на правоотношения при представителството (която ще разгледаме по - подробно малко по - надолу)  нещата никога не се изчерпват само с възникване на представителство между два правни субека, винаги се намесва и трето лице, което е страна по ново правоотношение заедно спредставителя. Крайният резултат от новото правоотношение между представителя и третото лице ще породи краен резултат за представлявания, като това задължително трябва да се случи със знанието на третото лице. Т. е. третото лице, с което договаря представителя обаче, трябва да има съзнанието, да знае, че се действа от чуждо име. Знанието и на представителя,и на третото лице е предпоставка за настъпването на правното действие в правната сфера на представителя (това е т.нар. contemplatio domini). Действителността на извършените правни действия се преценява от гледна точка на действията на представителя – така напр., ако неговата воля е опорочена, опорочена ще бъде и волята на представлявания. В закона няма текст, който да предвижда как и по какъв начин представителят трябва да съобщи на третите лица, че действа от чуждо име. Но при всички случаи представителят трябва да  доведе това до знанието на третите лица. Оборването на тази презумпция става по два начина - мълчаливо и изрично. Мълчаливо ще бъде например, ако представителя е работник или служител на представлявания. А, за изричното известяване - това важи за извършване на правни актове, които представляват разпореждане с права. Следователно третото лице може да бъде уведомено за това, че се действа от чуждо име от самия представител или от представлявания.

Нека внесем повече яснота по въпроса за представителното правоотношение (представителна власт). Както казахме вече това

е правоотношение между представителя и представлявания. Но то е и предпоставка за съществуването на представителството.Под представителство се разбира една правна фугура, която съдържа поне две правоотношения и поне три лица. Една страна по тези две правоотношения съвпада - това е представителят. Но двете правоотношения имат различно съдържание - представителното правоотношение е едностранно и по него се създава представителната власт на представителя, докато по външното правоотношение (с третото лице) представителят сключва сделката – съдържанието на външното правоотношение и по този начин замества страната (представляваният). Тоест можем да кажем, че външното правоотношение между трети лица и представител е „косвено” правоотношение между трети лица и представлявания.

Нещо съществено важно – представителното правоотношение има овластяващ характер – т.е. създава се представителна власт, възложена на представителя. А, представителното правоотношение облужва правните действия по представителството.

 Но относно въроса за конкретизиране същността на представителната власт правната доктрина не дава единствен еднозначен отговор. Известни за различни теории, като достойна за по – остойно разглеждане е Теория за динамичната правоспособност. Според нея представителната власт се съставлява от взаимоотношенията между дееспособността на представителя към правоспособността на представлявания, но единствено в граници които са очертани в самото представителство. Именно според тази теория представителната власт представлява юридически факт.

Според други теории представителната власт не е юридически факт, възниква от такъв. Т.е представителната власт е следсвен резултат от посочени в правото обстоятелства от обективната действителност.

Представителната власт представлява субективно право, титуляр на което е представителят. Съществува обаче една особеност по отношение на защитата. Докато при останалите субективни права е налице възможността за съдебна защита по исков ред, при представителството представителят няма такива правомощия. Това е така, защото представителната власт е едно непритезателно субективно право, сходно с потестативните. Това са всъщност правата на овластения, от което следва, че представителната власт представлява субективно право при упражняването на което отсрещната страна  търпи уражняването.

В заключение на фмирането на определение за понятието представителна власт можем да заявим, че това е непритезателно, непостативно субективно право, на което противостои правното задължение на представлявания да търпи правните действия на представителя.

Друга особеност в характеристиката на представителната власт е, че всяко субективно право в оснава си наличен интерес. Но при представителството едно лице има субективно право, но то е дадено в интерес на друго лице (представлявания).

Също така представителната власт е сходна с потестативните права, тъй като и неиното съдържание се изразява във възможността да се предизвика правна промяна в правната сфера на друго лице (отново в този случай е представлявания).

Оттук следва и изводът, че ако няма валидно възникнала представителна власт, няма и представителство. Съществува изключение тогава, когато едно лице действа без представителна власт, по – късно лицето, за когото е сключили сделката (е действало) я потвърждава.

Неизяснен остана въпроса за същността на представителството. За да решим и тази задача трябва да имаме предвид характеристиката, че правните действия, които извършва представителят, са задъжителни за представлявания и настъпват в неговата правна сфера по право. Те имат действите (въздействие в някои случаи) само за представлявания освен когато липсва признаване от страна на представлявания и мнимият представител поиска правните последици да настъпят за него. Този ефект настъпва по две линии: първо – волеизявление на представителя, второ – изричната правна норма на чл. 36, ал. 2 ЗЗД, според която последиците от правните действия, които извършва представителят възникват направо за представлявания.

Схващанията за същността на представителството са различни:

1. Фикционна теория – според нея по силата на една правна фикция, волеизявлнието на представителя се счита за волеизявлвение на представлявания.
2. Репрезентационна теория – според нея при сделките, сключени чрез представителство, меродавна е само волята на представителя – чл. 36, ал. 2 ЗЗД
3. Теория на сътрудничеството – според това схващане, за да се породи ефекта на представителството, трябва да е налице както волята на представителя, така и волята на представлявания.

В Закона за задълженията и договорите, именно чл. 36 отразява репрезентационната теория относно същността на представителството: „Едно лице може да представлява друго по разпоредба на закона или по волята на представлявания”, като се посочват и специфични характеристики. А, именно, че дееспособността се преценява от гледна точка на представителя и по този начин, ако той е недееспособен и сключената от него сделка е нищожна. Но трябва да се има предвид, че представителят трябва да е дееспособен в момента на упражняване на представителната власт. Също така пороците във волята също се преценяват с оглед действията на представителя. Нещо повече – за да бъдат търсени определени правни последици, те също се преценяват от гледна точка на знанието на представителя. От това не следва обаче, че дееспособността и знанието на представлявания са лишени от правен ефект. Волеизявлението на представлявания е от зачение, когато възниква представителството. От друга страна, наличието на знание или незнание у представлявания, че насрещната страна (третото лице, с което преговаря представителя) е несобственик. В случая, ако представителя не  е знаел, че третото лице е несобственик на веща (обект на сделката), а представляваният е знаел, то тогава се зачита незнанието на представителя.

Следва да разгледаме различните видове представителство, в зависимост от различни критерии. Правната доктрина посочва два основни вида представителство между субектите на правото: законово и договорно. При законовото представителната власт възниква въз основа на правна норма. Типичен пример е задължението на родителите да представляват непълнолетните си деца. При договорното е необходимо наличието на пълномощно, на сделка между представителя и представлявания. В този случай източник на представителна власт е субекта, който може да бъде представяван. Тук като критерий разпознаваме основанието за възникване на представителна власт, т.е. източникът на представителна власт. В единия случай имаме доброволно представителство – налице е съгласието (волеизявлението) на представлявания при учредяване на представителната власт. Той дава съгласието си или едностранно (чрез упълномощяване), или чрез договор. Доброволното представителство означава, че: представлявания сам определя кой да го представлява; от представлявания зависи какъв ще е обемът на представляваната власт, която ще има представителя; от волята на представлявания зависи и до кога, за какъв срок ще бъде представителната власт, т. е. Представлявания може по своя воля да прекрати по всяко време представителната власт. Ако в един договор например не е посочен срок, през който да продължава, то тогава представителството е безсрочно. Това обаче не означава, че представителната власт на представителя е вечна, а просто , че не е уговорен срок.

Характерно за доброволното представителство е, че то не е свързано със задължение за представителя да извършва действия, за които е овластен. т. е. И за представителя това представителство е доброволно.

Приложен, същият критерий – дали представителната власт възниква по волята на представлявания или не, дава основание за обособяване и на т. нар. Задължително представителство.

Tакъв вид представителство възниква в случаите, когато не е необходимо съгласието на представлявания. Но не е редно всички такива случаи да се поставят под общ знаменател, тъй като при някои хипотези може да се иска някакво съгласие от представлявания (напр., при осиновяването законът изисква съгласието на осиновяващия, че иска да бъде осиновител – 54 СК). Задължително представителство има, когато:
възниква въз основа на съдебно решение; когато възниква въз основа на административен акт и при представителството на родителите по отношение на малолетните им деца;
При задължителното представителство за представителя възникват задължения да извърши действията, за които е овластен. Тук, за разлика от доброволното представителство, законът определя обема на представителната власт и основанията за прекратяването й. Можем да направим заключениео че на законовото представителство съответства задължителното, а на договорното – доброволното.

Друг критерий за разделението на представителството е вида на правните действия, които може да извършва представителя, въз основа на това представителството се дели на:
активно представителство – когато представителят е овластен само да извършва правни действия за представлявания;
пасивно представителство – когато представителят е овластен само да приема от името на представлявания волеизявленията, насочени към него; и смесено представителство – тогава, когато представителят е овластен както да извършва действия, така и да приема волеизявления за представлявания;

Трети критерий, който можем да обособим (и с дста голямо значение) е обема на представителната власт. От гледна точка на обема разграничаваме пълна представителна власт – тогава, когато има задължително представителство (напр. възможността на родителите да представляват малолетните си деца във всичко и пред всеки, с ограничението, съдържащо се в 73, ал. 2 СК, т.е. при отчуждаването на недвижими и движими вещи, когато се иска и разрешение от РС и то само, когато има очевидна нужда или полза от такова отчуждаване). Т. е. При пълната представителна власт за представителя съществува правната възможност да предприема всички правни действия, упражнявайки субективни права на представлявания, с изключение на личните непрехвърлими права. 
При ограниченото представителство, обаче възможни са различни по обем и вид ограничения в представителната власт на представителя. Представителната власт може да е дадена само за извършването на едно конкретно посочено правно действие (напр. само да се продаде недвижимо имущество ).
Представителната власт може да е дадена само за извършването на определен вид правни действия – напр.  само да дава под наем лично имущество. Представителната власт може да е дадена на представителя в такъв обем, че той да може да извършва всякакви правни действия, но само по отношение на точно определено имущество.
Възможно е също така да има ограничение на представителната власт и по отношение на територията, за която е дадена тя – напр. в търговското представителство – дадено лице става търговски представител на “Лукойл” само за Северна България, а друго - само за Южна България.

Някои автори правят разграничение на представителството на:
пряко представителство и косвено представителство – това представителство обаче не е същинско представителство, тъй като при него не се извършва представителство от чуждо име с пряк ефект.

С оглед на това, че е възможно да има множество представлявани или множество представители, представителството се дели на: еднолично представителство – тогава, когато един представител представлява няколко различни лица. Тук правоотношенията са отделни. При множество представители чл. 39 ЗЗД приема, че може всеки от тях поотделно да упражни представителната власт, а може и всички заедно да я упражняват. В другия случай имаме - колективно представителство – когато е предвидено, че множество представители ще упражняват само заедно представителната власт – напр.  Чл. 31 ЗЮЛНЦ, който предвижда, че управителният съвет представлява сдружението с нестопанска цел и определя представителната власт на отделни негови членове.

В правната доктрина се обособява и т. нар. представителство с клауза delcredere – това е една гаранционна клауза, с която представителят се задължава да обезпечи изпълнението на задължението от страна на третите лица, с които той договаря напр.Чл.354(ТЗ). Интересен е въпросът за представителството на юридически лица. За него се срещат различни схващания. Преобладаващото мнение обаче е, че при юридическите лица става дума за едно особено задължително представителство. Други автори пък отричат да има представителство при юридическите лица, основавайки се на органичните теории за същността на юридическото лице.

При юридическите лица представителството може да се нарече условно органно представителство, тъй като обикновено изпълнителният орган на юридическото лице има представителни функции. Този термин “органно представителство” обаче може да доведе до заблуждение, че органът представлява юридическото лице. Но органът сам по себе си не представлява юридическото лице, а е част от неговата структура. Представително отношение ще има между физическото лице/физическите лица, което изпълнява функциите на изпълнителния орган и юридическото лице. Това важи и тогава, когато член на изпълнителния орган на юридическото лице е друго юридическо лице (тогава представител ще бъде физическото лице, което представлява юридическото лице в изпълнителния орган на това юридическо лице). При представителството на юридическите лица законът определя органите, които могат да представляват юридическите лица и обема на тяхната представителна власт.
При представителството на юридическите лица особено важно място заема регистрацията на изпълнителните и представителни органи, тъй като те са един от елементите, които задължително подлежат на вписване в устава на юридическото лице, имащ конститутивно значение.
Тук възниква въпроса за това, дали е възможно изпълнителният и представителен орган на юридическото лице, да извършва действия, които се различават от решенията на общото събрание на юридическото лице? Ще доведе ли това до недействителност на сделката? Отговорът е, че това няма да доведе до недействителност на сключената сделка, като тук значение има и добросъвестността на третите лица.
На последно място трябва да се каже, че представителният орган на юридическото лице може да упълномощи и други лица да извършват действия от негово име (т.е. от името на юридическото лице).

Още по – интересен е въпросът за договарянето сам със самия себе си. При представителството може да се стигне до договаряне сам със себе си, тъй като представителят може да извършва едновременно и действия от свое име, и действия от името на представлявания. И ако представителя направи сам тези две волеизявления, може да се стигне до сключване на договор между представителя и представлявания, т.е. да се договаря сам със себе си. Договарянето сам със себе си е допустимо само тогава, когато става в интерес на представлявания.
Друга хипотеза на договаряне сам със себе си е, когато един представител представлява две лица. Тук отново се правят две волеизявления от името на двете представлявани лица. Договор ще се сключи, ако представителят е действал в интерес и на двамата.
Чл. 38, ал. 1 ЗЗД установява обща забрана да се договаря сам със себе си, освен, ако представляваният е дал съгласието си за това. Договарянето сам със себе си е възможно само при доброволното представителство. В съдебната практика обаче има едно решение на ВС от 1991 г., според което и родителите, чието представителство е задължително, биха могли да договарят със себе си, щом като сделката е в интерес на децата им, които представляват. От 38, ал. 1 ЗЗД личи, че съгласието на представлявания трябва да е дадено предварително. Но всъщност няма пречка съгласието на представлявания да бъде дадено последващо – чл. 42, ал. 2 ЗЗД – лицето, за когото е било действано без представителна власт може да потвърди сделката.
Има и случаи, когато представителят, макар и да договоря със себе си, всъщност не се оказва точно така – това са хипотезите, когато представляваният е определил точно клаузите на сделката. Тук съгласието на представителя е единственото волеизявление, което е необходимо той да направи, за да бъде сключен договора (т.е. не е необходимо да се прави второ волеизявление от името на представлявания).
Извън ЗЗД също има изключения, които допускат договарянето сам със себе си. Напр. в чл. 358 ТЗ (встъпването в изпълнителната сделка по комисионния договор). Или при ЕООД/ЕАД, когато едноличният собственик на капитала сключва договор с дружеството си. Задължително обаче е този договор да бъде сключен в писмена форма, тъй като има опасност по този начин, чрез източване на капитала, да бъдат ощетени третите лица (кредиторите), тъй като няма да могат да се удовлетворят.