Joomla Software solutions Template

Payday loan

Нацията е исторически продукт на взаимното влияние на политически, икономически и културни фактори и специфичен начин да се мисли човешкото своеобразие. Националната държава е политическата организация, към която нацията се стреми и в името на която воюва. Национализъм- неговата  основна цел е установяване на нови връзки между започващите да се отварят локални човешки общности, между ставащите подвижни човешки същества. Основният ресурс на национализма е сходството в историческата съдба, близостта на говоримия език, на обичаите и на вярванията.

Национална  държава и национална идентичност

Нация се мисли по-скоро като общност от граждани, модерно образувание, а национална идентичност- като принадлежност и съпричастност на гражданина към националната държава. Когато национализмът е основният двигател на борбата за освобождаване и създаване на национална държава- неизбежно акцентира върху етническата общност, която по своя език, култура, религия се различава от заобикалящата и доминиращата я група и търси основанието на своето бъдещо съществуване като самостоятелно политическо цяло в миналото си. Нация е обединилата се в името на своето бъдеще народност, национална идентичнаст е естествено дадена от акта на раждането в съответната етническа среда. Националните държави трябва да запазят своите граници и чисто пространствени и разбрани като суверенитет, като поле на действие  на националните институции, правила, норми, ценности и т.н. – разграничавайки се от другите нации и национални държави. Те трябва да подхранват чувсвото за национална общност чрез позоваване на собственото си съществуване във времето, да захранват усещането за принадлежност чрез предоставяне на достатъчни опори за идентификация с националното цяло. За да може гражданинът на националната държава да приема не само като естествена, но и като ценна своята принадлежност към тази нация. За да може да се гордее със своята нация и да работи за нейното устойчиво възпроизводство и развитие, за нейното благо. Националната гордост добива две характерни форми на проява: патриотизъм и национално достойнство. Патриотизъм- индивидът и/или групата отстоява и утвърждава ценността на националните постижения, без да отрича или отхвърля постиженията на други нации. Национално достойнство- индивидът и/или групата съхранява чувството си на национална принадлежност, независимо от несполуките на националната общност, които са станали обект на присмех, на негативни обобщения, на словесни атаки- без това да предизвиква агресия към изразяващите ги хора или институции. Идентичност- всеки от нас има различни идентичности- едни от тях са естествено дадени други-естествено се придобиват.

Националната идентичност е най-значима, защото обозначава принадлежността към най-широката човешка общност, в която индивидът се вписва естествено, и без която той би станал “никой”- разделеният на национални държави свят не допуска свободно реещи се същества.

Модерната държава е национална, независимо дали я мислим като продукт на модерността или като поставяща началото на модерната епоха със своето конституиране като национална. Националната държава създава своите институции, сътворява правилата на отношенията между своите граждани. Тези институции и правила, които се създават, за да поддържат и да възпроизвеждат националната държава, фактически са универсални, всеобщи принципи на устройството на всяка национална държава, независимо от местната култуна традиция. И въпреки че не е работа на националната държава да създава културна традиция , е безспорно, че националната културна политика, националната образователна политика влияят върху съществуващите културни традиции, както и върху начина, по който мислим културното различие.

Когато се говори за национална култура:

-                      или се подставя етническата под националната

-                      или културната традиция на доминиращата етническа група се мисли като представителна културна традиция

-                      или се въобразява производството на национална амалгама от наличните културни традиции, а тя е възможна само ако съжителството означава съвместно живеене, а не разграничаване и самозатваряне

Национална държава и мултикултурно общество

От друга страна, защото е национална, модерната държава има мултикултурно общество. Тя конструира една нова общност, тъкмо защото общностите, от които е съставена, имат свои специфични исторически формирани особености- те са етнически, често пъти етнорелигиозни, по правило и езикови. Националният език и националната образователна политика имат за цел да направят всеобщо достъпно публичното пространство на националната държава, а като страничен продукт фактически призвеждат доминираща културна традиция. Тоест националната култура се оказва наследник на културната традиция на доминиращата етническа група. Другите културни традиции са не само изтласкани от публичното пространство, но и белязани като “не-културни” традиции или поне културни традиции, които нямат място на територията на тази национална държава. А техните “носители” се превръщат в малцинства.

Ако в публичното пространство се поддържа равенство на индивидите независимо от техния произход и избрания от тях модел на поведение, ако те се отнасят един към друг като равнопоставени, т.е. като граждани, а отношенията им се регулират от формализирани норми, то културната специфика сякаш неизбежно се изтласква в частните пространства, където означава за споделящите я индивиди не-признаване на значимостта на тяхната културна специфека.

В края на 20в. Отношението национална държава-малцинства се проблематизира по нов начин. Националната държава, която по определение се надстроява над етническите различия и утвърждава представата за единно национално цяла, заедно с това произвежда етнически малцинства.

Мултикултурно общество

От своето възникване и по своята същност модерната държава е мултикултурна- не като политическа организация, а като социална реалност. От една срана, тя е мултикултурна, въпреки че е национална, а от друга- тъкмо защото е национална държава. Но дълго време националната държава е ангажирана с проблеми на собственото си устройство и утвърждаване. Вътрешно – доколкото предполага изграждането на принципно нови национални институции, национален пазар, национално съзнание и др. Външно – защото динамиката на взаимовръзките и взаимозависимостите между изграждащите се и търсещите своето място национални държави непрекъснато променя облика на света през последните 2-3 века. Самият акцент върху националното във всички негови измерения изтласква на заден план многообразието на изграждащите националното единство групи. В такъв контекст е естествено институциите на националната държава да утвърждават националното единство и да забравят за културното многообразие.

Това е само една от причините от перспективата на националната държава да не се забелязват вътрешните културни особености. Друга не по малко значима причина е, че в самите основи на съвременната държава е положен принципът на равноправие и свободно развитие на човешката индивидуалност. Разбира се, този принцип не се реализира от само себе си в действителността на нито една национална държава.

Социални взаимодействия и културно различие

Културното различие не създава проблем във всекидневните социални взаимодействия в типологично различни ситуации:

-                      във взаимодействие си с друг мога да не забелязвам неговата културна определеност.

-                      Когато влизам във взаимодействие с представител на друга културна традиция

-                      Когато и доколкото избягвам взаимодействия с “ненормално” различния друг, разпознавайки го като “такъв”.

Дълбоко във всеки от нас е формирана да гледаме на другите по-скоро като носители на колективни идентичности, да се отнасяме към тях като към представители на добре оформени и относително затворени групи. Значително по-трудно е да се отнасяме към другия като човешка индивидуалност, която непрекъснато произвежда своятауникалност като по своеобразен начин модифицира различни колективни идентичности.

Защита на националните малцинства

Рамковата конвенция за защита на националните малцинства е опит за очертаване на възможностите да бъдат разрешени и двата проблема, които през понятието малцинство се талкуват като идентични. Трябва да се подчертаят две неща, които са особено важни:

1. Всички права, които РКЗНМ установява, са права, предоставящи възможност. По никакъв начин не се заявява, че трябва да има обучение на малцинствен език, че трябва да има радиопредавания на малцинствен език, че трябва да се езползва малцинствения език и т.н. Но ако дадено малцинство пожелае да направи радиопредаван на “своя език”, и т.н., на това не трябва да се пречи.
2. Всички постановления, отнасящи се до правата на човека- от Всеобщата декларация до националните конституции- заявяват равенство, независимо от пол, етническа принадлежност, изповедание... Но самото заявяване, че не трябва да се различават хората в своите права по тези признаци, означава, че различието по тези признаци е значимо за модерната държава. То е значимо както на равнището  на държавните институции, така и на равнището на междучовишките отношения.

Независимо от всички трудности, които възникват във връзка с прилагането на Рамковата конвенция, нейното подписване и ратефициране означава признаване на правото на съществуване на различие, политическо признаване. Но начинът, по който на всекидневно равнище се мисли “малцинство”, оспорва идеологията на признаване или най-малкото влиза в противоречие с нея. Така политическото признаване на правото на съществуване на различието заедно с това се оказва белязане на всеки, който е носител на съответно различие. Независимо какво значение има за него това различие, независимо как той самият мисли за тази своя особеност и т.н.

От друга страна, извоювалите правото публично да се признае тяхната особеност се оказват също така публично обособени не просто в една определена група, която в самото си наименование носи неравнопоставеност. Така политическото признаване на малцинство във всекидневно равнище от една страна, затваря етническото своеобразие, отвън, превръщайки всеки, който е негов носител, в “член на малцинството”, а от друга- самото признато своеобразие се превръща в негативно белязано поради негативния смисъл, влаган в думата “малцинство”.

Какво може всики от нас

Ако се запитаме, защо става така, че глобализиращите тенденции в политиката и икономиката се съпътсват със затваряне и белязване на малцинствени групи, на етнически различия, с акцентиране върху груповата особеност, а не върху индивидуалната специфика, можем да отговорим така:

-                      Няма как да прогледнем за индивидуалната специфика, преди да се срещнем с груповата особеност, а с груповата особеност се “срещаме”, когато опитът да наложим върху конкретен индивид групова идентечност се окаже неуспешен: но значи от една страна , трябва да имаме чувсвителност за “отклонението”, а от друга- трябва да имаме общо поле, в което да взаимодействаме.

-                      Няма как да сме отворени към индивидуалната специфика, ако не признаваме всяка една групова идентичност като имаща право на съществуване в своето различие, като равноценна на всяка една от “нашите” идентичности, ако и доколкото не влиза в протеворечие с установените в държавата правни норми.