Joomla Software solutions Template

Payday loan

Пенчо Петков Славейко 

1. Жизнен и творчески път:

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 Април 1866г. в гр. Трявна и е най – малкият син в семейството на Петко Славейков. Учи в Трявна и Стара Загора, където преживява Освободителната война и спомените от опожаряването на Стара Загора по – късно стават основа за написването на поемата “Кървава песен”.

През следващите години семейството живее последователно в София и Пловдив. През 1883г. Пенчо е един от водачите на прочутия ученически бунт в Пловдивската гимназия.

На 11 Януари 1884г. юношата заспива върху ледената пързалка на р. Марица и заболява тежко. След продължително лечение в София, Лайпциг, Берлин и Париж частично се възстановява като остават затруднен вървеж и труден говор. След депресията Славейков осъзнава, че страданието е най – великият учител. Още по време на лечението си започва да се самообразова изключително интензивно и след завръщането си в България издава първите си сатирически произведения и стихосбирката с интимна лирика “Момини сълзи”. Една година след излизането й Славейков изкупува всички непродадени екземпляри и ги изгаря.

В началото на 20в. поетът създава нова тенденция в националната ни литература като създава и публикува в сп. “Мисъл” голяма част от своите философски поеми: “Сърце на сърцата” (посветено на Пърси Бис Шели), “Cis Moll” (Бетховен), “Успокоения” (Ленал), “Микел Анжело” (Микеланджело), “Фрина” (най – известната куртизантка в Атина), “Симфония на безнадеждността” (Прометей).

През 1892г. Славейков заминава да следва философия и история на литературата в Лайпциг с помоща на д – р Кръстев. Там се учи от философа неокантианец Фолкелт, фолклориста Вунд и поета Хайнрих Хайне. Запознава се с творбите на Киркегор и възприема ученията на Шопенхауер и Ницше за свръхчовека и страданието. В Лайпциг пише по – голяма част от битовите си поеми: “Ралица”, “Бойко”, “Чумави”, “Коледари”, “Луд гедия”, “Змейново любе” и “Неразделни”. Създава и  голяма част от лирическите си миниатюри, които влизат по – късно в стихосбирката “Сън за щастие”.

През 1898г. Славейков се завръща в България и работи последователно като учител и директор на Народната библиотека и Народния театър. Включва се активно в кръга “Мисъл” като търси нови таланти и пише критически статии за утвърдените творци. През 1911г. завършва поемата си “Кървава песен” и антопологията “Немски поети”.

На 10 Април 1911г. Славейков е уволнен от всичките си длъжности и обиден, с разклатено здраве заминава за чужбина. В края на Август 1911г. пристига в Цюрих, където го посреща Мара Белчева. Здравето му силно се влошава и двамата търсят подходящ санаториум за лечението му в Италия. След три – месечен престои в Рим и Флоренция, в края на Май 1912г. двамата пристигат в селището – курорт Брунате близо до Комо. Там на 28 Май 1912г. жрецът – воин умира и бива погребан в местното селско гробище. През 1921г. останките му са пренесени в София.

1. Поезия:

Славейков въвежда в българската литература модернизма и неговото първо проявление – индивидуализма. Той е фигура на Прехода, чрез който се осъществява естетическият прелом в българската литература от реализъм към модернизъм. Влияние върху неговото творчество оказват:

• Философията на Ницше и по – точно неговото съчинение “Залезът на Боговете”;
• На професора по естетика Йоханес Фолкелт;
• На любимите си поети: Гьоте, Хайне, Пушкин и Адам Мицкевич;

Творчеството на Славейков е жанрово и проблемно многообразно. Той е майстор на най – краткия жанр (лирическата миниатюра) и на най – дългия (поемата). Основен обект на изображение на неговата лирика е човешката душа. Това определя и двата основни мотива в творчеството му – свободата и самотата. Самотата за него е символ на избраничество, но често може да означава жестоко страдание, чийто проекции в литературата му са образите на гроба и пустинята. Самотата разграничава твореца от обикновения човек.

Свободата Славейков я вижда в два плана:

• Като разкъсване на връзките личност – общество (“Стодвадесет души”, “Харами” и “Бачо Киро”);
• Като възможност душата да се отдели от всяко влияние и човекът да се превърне като “месия”. Това превръща човека в елитарна личност и привърженик на “чистото изкуство” (без национални или социални влияния);

1. Стихосбирката “Епически песни”:

Първата книга от тази стихосбирка излиза през 1896г., а втората със заглавие “Блянове” през 1898г.  Двете книги са редактирани и издадени отново през 1907г. под името “Епически песни”:

• Автобиографичният очерк “Олаф ван Гелдерн” – заглавието му идва от холандска хартия, а стилът се нарича мистификация (създаване на въображаемо същество, което е едновременно автор и персонаж на творбата). Славейков си служи с ирония, за да опише себе си и излага най – голямата си мечта – съня за щастие след смъртта. Тук той разкрива своето уважение към баща си и своите учители. Сюжетен център на очерка е проблемът за творчеството и твореца;
• Философските поеми – тук централно място заема мотивът за страданието като път към съзнанието. Останалите идеи вложени в тях са:
• За силата на красотата на човешкото тяло (“Фрина”) и антропоцентричната идея, че човекът е равен на Бог, когато твори (“Симфония на безнадеждността”, “Микел Анжело”);
• Идеята за безсмъртието на изкуството (“Сърце на сърцата”);
• Идеята за духовно и нравствено усъвършенстване чрез успокоение (“Фрина”);
• “Cis moll”:

Още на паратекстово ниво е въведен мотивът за съдбата, защото творбата е посветена на Бетховен и неговата симфония  №5 “Съдата чука на вратата”. Началото на творбата представя лирическия герой пред отворения прозорец, опитвайки се да опознае себе си на фона на космическата хармония. Хаос владее  съзнанието му, защото са отнети сетивата му и по този начин е лишен от възможността да твори. Страданието обаче не го пречупва, а го прави по – силен. Аргументите му (“и Омир бил е сляп”) го водят към прозрението, че човекът трябва да вижда и чува с душата, а не със сетивата си. Глухият може да твори божествена музика, защото геният на човека е в душата, а тя никога не умира.

Поставен е проблемът за мисията на човека на изкуството. Той е длъжен да преодолява всичките си страдания и чрез духа си да се превърне в творец – “най – висша степен на човека”.

Формата на творбата е монологична и това позволява героят най – пълно да разкрие вътрешната си борба. Чрез този монолог Бетховен дава пример за това, че има нещо по – силно от съдбата – волята на човека и неговият творчески дух.

• “Сърце на сърцата”:

Чрез образа на английския поет Шели, Славейков осмисля необходимостта човекът да се издигне над битовото и да открие истинския смисъл на живота. Основната опозиция тук е между разум и сърце. Изведен е образът на идеала, който всеки човек трябва да носи в душата си. На пръв поглед Шели е победен от бурята (символ на тленното и физическото), но сърцето му остава живо и пулсирайки в сърцата на всички хора да раздава вечната любов. Така се затваря мотивът поставен в заглавието на творбата – сърцето, а не разумът, е висшата сила;

• Фолклорни (битови) поеми – тези поеми са съвкупност от модерни виждания за литературата и фолклорен език. Сюжетите обикновено са взети от народния бит като основната тема в тях е любовта. Според Славейков любовта в българските народни песни е чисто езическа и е единственият светъл лъч в човешкия живот. Той смята, че, реалист във всичко друго, в любовта българинът е идеалист:
• Поемата “Ралица”:

Тя е най – отдалечената от фолклора, но е запазила стилистиката на фолклорния език. Зазглавието поставя образа на Ралица като централен. Уникалната красота на девойката е разкрита в пространната експозиция. Използвани са фолклорни епитети и сравнения като: “вечерница в небото” и “цяло село лудо бе по нея”. Още тук обаче се загатва за предстоящата трагедия. Прекалената хубост не е на добро според народния морал. Липсата на мярка поражда зло, въплатено в образа на Стоичко Влаха.

Завръзката на трагедията е срещата между Стоичко и Ралица. Тя е предадена чрез максимално наситен със смисъл диалог. Стоичковото посягане над душата на Ралица е насилие над свободната воля. Славейков смята, че сърцето не може да бъде притежавано и затова героинята му отстоява правото си на свободен избор с прочутите думи: “Сърцето силом се не взема/ не е то пита, то се не ломи!”.

След този момент фабулата се отклонява в друга посока. Славейков ни показва семейното щастие на Ралица и Иво. То е построено според фолклорната формула за патриархално – идиличното, но и то е прекалено и затова е невъзможно. Злото, въплатено в образа на Стоичко, чака благоприятния случай до онази зимна вечер, когато вихърът отново се появява в творбата, за да предскаже нещастието.

Сюжетен център на поемата и кулминация в творбата е убийството на Иво. Тук е използвана ретардация и времето е отмерено до секунда. Славейков обръща внимание на всеки детайл: втасването на тестото, закъснението на майката, свенливите любовни фрази. Такъв тип повествование е по – характерно за епоса. Думите на Стоичко: “Мен нейни думи – тебе моя нож.” Сякаш са продължение от диалога му с Ралица. След тях времето отново започва да тече бързо. Мракът се е раздвижил и е взел своята жертва. Поемата обаче не спира в този решителен момент, защото не Иво, а Ралица е главният герой. Творбата има за цел да покаже как тя ще посрещне това изпитание. Притихването на вятъра бележи постепенното навлизане на тревогата, на паническия ужас за съдбата на любимия. Тишината винаги е по – страшна от писъка. Авторът не развива по – нататъка образа на Стоичко, а фокусира вниманието си върху Ралица и нейното сърце. То е сравнено с чашка на цвете – свива се и заживява със спомена. Опора за Ралица става нейното сираче. То й дава сили да излезе “ненадломена от живота – с несломено сърце”. Любовта и доброто побеждават и дават сили на героинята да продължи да живее и да се бори.

1. Стихосбирката “Сън за щастие”:

Книгата е реплика на първата му стихосбирка “Момини сълзи”. Първите творби се появяват през 90’те години, а цялата стихосбирка с оригиналното заглавие излиза през 1907г. в гр. Тутракан. Първоначално са подготвени 103 лирически миниатюри, но от тях излизат 93. Те са подредени така, че да изградят пътя на човека през живота.

Лирическата миниатюра е жанр, чийто първомайстор е Хайнрих Хайне. Това е кратка емоционално наситена лирическа творба и се характеризира със следните особености:

• Синтетичност (голям обем от чувства, съчетан с малък обем от думи);
• Субективност – чувствата и настроенията не се декларират пряко, а са прехвърлени на някаква природна картина или друг фрагмент от действителността;
• Съзерцателност – стремежът да се улови скритата страна от действителността и да се удължи отлитащото време. Затова много от картините са статични, но изпълнени със затаена емоция, която читателят трябва да улови;
• Хармония между вътрешния и външния свят;
• Стилизация на природни картини и чувства – показване само на най – важното;
• Преминаването от пейзаж към емоционално състояние;

Важна роля играе заглавието на стихосбирката. Сънят и блянът са основни категории в романтизма и индивидуализма. “Сън за щастие” Славейков нарича своя стремеж към нирвана след смъртта.

• “Ни лъх не дъхва над полени”:

Стихотворението е програмно и е поставено на първо място в стихосбирката. В него като основна категория е заложен пътят на човека през живота. В първата строфа лирическият герой се обръща към света, за да започне живота си. Създадено е чувството на покой чрез сонорните “р”, “л” + “н” и чрез вокализа на “ъ”.

Втората строфа вече назовава лирическия субект – “аз”. Тъй като тази строфа характеризира зрялата възраст, процесът на живеене е изразен чрез глагола “дишам”. Душата е милвана от мечтата и това е най – поетичното й определение в българската литература. Два пъти е употребена думата “път” като в първия случай е форма на човешко съществуване, а във втората си употреба символизира стремежа за щастие.

Третата строфа синтезира посланията на двете предишни, но и променя смисъла на всички понятия. Пътят преминава в почивка, лятното утро се превръща в лятна вечер, а необятното пространство се свива до “роден кът”. Пътникът се е завърнал в него, но там не е очакван от майка или близки, а от “съня за щастие” – най – хубавата мечта за покой след смъртта. Както и в останалите лирически миниатюри и тук основното чувство е самотата;

• “Спи езерото; белостволи буки”:

Това е най – статичното и внушаващо самота стихотворение, типично за своя жанр. Творбата е отпечатена първо в сп. “Мисъл” в цикъла “Самотен” през 1899г. Стихотворениието започва с анжамбман, което е първото и единствено нарушаване на спокойната структура на творбата. Статичността е внушена чрез използването на глаголите “спи” и “шептят” и причастията и прилагателните “замряло”, “тихи” и “тъмни”. Ниската глаголна температура също понижава динамиката и тук основно чувство е самотата, но то е пренесено от автора върху природния обект и така е станало по – въздействащо;

• “Самотен гроб, самотен кът”:

Последната творба от стихосбирката затваря житейския път на човека. Пътят вече не съществува като категория. Главен образ е гробът, а главно чувство – самотата. Внушена е идеята, че това, което човекът със сигурност постига, изминавайки пътя си, е познанието за самотата (8 пъти се повтаря “самотен”). Глаголът “дишам” от първото стихотворение е заменен с глагола “немее”. По този начин лирическият аз ритуално обявява творческата си дейност;

1. Стихосбирката “На острова на блажението”:

Последната книга на Славейков, вдъхновена от швейцарския художник Арнолд Бьоклин и неговата картина “Островът на мъртвите”. Стихосбирката на Славейков е антологична и включва творби от различни творчески периоди. Тя е най – голямата мистификация в българската литература. Композицията е странна – поредица от кратки очерци за измислени творци и към всеки очерк са приложени по няколко стихотворения, които всъщност са писани от самия Славейков. Имената на творците са фолклорно стилизирани: Боре Вихор, Нено Вечер, Стамен Росита, Иво Доля и др. Измислените автори и техните имена са народни литературни маски. Най – много биографични данни за Славейков откриваме зад маската на Иво Доля. На него са приписани и най – добрите стихотворения: “Баща ми в мен” и “Псалом на поета”.

Стихотворението “Псалом на поета” използва традиционния мотив за раздялата с живота и за оставянето на завет. Страхът от смъртта е напълно елиминиран чрез идеята, че творческият дух е вечен. Героят иска да се отстранят всички лицемерни страсти и безмислени ритуали. Смъртта е осмислена като раздяла с дребнавото й преминаване към някакво тайнствено място наречено остров на блажените. Показано е ново отношение към жената, която вече е приятел и съидейник. Гробът има важна символична роля. Фактът, че е с прозорци, говори, че поетът, който е виждал по – добре от другите приживе, трябва да вижда и след смъртта. Желанието на лирическия аз да се слее с природата, да заживее в хармония с нея и да остане вечен се нарича пантеизъм, а всяка поезия, свързана с природата – пантеистична.