РОДНО И УНИВЕРСАЛНО В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

В българската култура името на Пенчо Славейков се свързва не само със смяната на литературните поколения през 90-те години на миналия век, но и с процеса на отваряне на българската култура и литература към света и приобщаването им към европейските духовни ценности.Чрез делото на целия кръг "Мисъл" се превъзмогва домашната литературна традиция и българската литература започва да се съотнася към ценностите на света.Ученик на немската индивидуалистична философия, у нас пръв Славейков заговаря за художествен мироглед, под който той разбира осъзнати естетични идеи и идеали.Статиите "Блянове на модерния поет", "Българската поезия - преди и сега", литературния автопортрет от "На острова на блажените" чертаят новата програма на литературата ни, сред която по думите на Славейков днешният човек "ще се бори в битките на бъдещето".

Последното десетилетие на века се отличава с отказ от задължителните колективистични ценности, като родина и народ, за сметка на отделната личност, която има право на собствен избор.Родолюбието и гражданският дълг, които са критерии за стойностно битие, отстъпват вече място на красотата, съвършенството, творческото начало, превръщащо отделната личност в божественост.Тъкмо с творчеството на Пенчо Славейков започва първата вълна на българския модернизъм, сменящ изцяло ценностите на възрожденската традиция и приобщаващ българската литература към съвременните европейски духовни тенденции.

Една от основните културни идеи на младия Славейков е връзката между родното и универсалното.Родното вече не се гледа като свръхценност, а като равностойна част от всеобщия духовен универсум на света или както самият Славейков твърди : "Да се извоюва човекът в българина".Това особено ясно личи в две емблематични за българската литература творби - "Майка ми" от Иван Вазов и " Баща ми в мен"от Пенчо Славейков. Във всички културни традиции майката е символ на родовото, съхранява традиционното начало.Затова и цялото Вазово творчество , изградено върху архитипа на майката, опазва българския периметър и го отчленява от всеки небългарски свят.Бащата, обратното, символ е на действеното, активното, преобразяващо света начало.Факта, че Славейков се отръща не към майката, а към бащата говори, че той ще гледа на миналото, на родното активно, преобразяващо и ще извлича от тях нови смисли.

Славейков проявява основния си стремеж като художник на словото - да съедини националното с общочовешкото. Едни от героите на неговите произведения са взети от българската реда, а други от са заети от световната културна история.

Съотношението между родно и универсално е особено ясно показано в битовите поеми на Славейков, където личността присъства колкото с етническите си възможности, толкова и с идивидуалното си право на избор и лично битие и ценности.Поемите "Ралица" и "Бойко" са изградени върху характерни особености на българската народна любовна песен.Двете поеми съхраняват усещането за хармония на патриархалния бит и я утвърждават като висша морална и нравствена гледна точка.Патриархалното битие е спазено с безупречна точност: напиването на вода, хорото, любовта на двамата млади лика прилика, сватбата и даровете, почитта на младите към старите.Разложението и разпокъсването на патриархалната хармония идва не отвътре, а отвън- чрезнеизтляващата тъмна любов на Стоичко Влаха, убийството на Иво и самотната съдба на Ралица.Първият удар срещу патриархалната традиция иде от срещата при извора между Ралица и Стоичко Влаха, чийто образ е по принцип външен, чужд на патриархалния модел и като такъв е превърнат от поемата в един разрушител на властващата и съществуваща патриархална хармония.Концентрираната тъмна и разрушителна сила в образа на Стоичко Влаха, от една страна, атакува и разхерметизира идиличния патриархален живот, но от друга задава на един типично битов персонаж, какъвто е Ралица, други потенциални извън битови възможности за развитие.У Ралица се активизират и психологически, но най-вече нравствено-етични аспекти, които не толкова преобръщат, колкото продължават патриархалния мироглед, според новите идеи на времето.

"...Сърцето силом се не зема.

Не се то пита, то се не ломи!"

Традиционният хармоничен битов персонаж, живеещ в пълно разбирателство със заобикалящият го социален колектив, се отваря към индивидуално задълбочаване и съответно към отстояване на собствената си личност.След разколебаното и разхерметизирано идилично пространство поемата отново се връща към патриархалната хармония, изразена чрез съвместния семеен живот на Ралица и Иво.Така поемата опоетизира и одухотворява патриархалната хармония, продължава я във времето, увековечава любовта като висша ценност на битието, еднакво значима винаги и вовек.

Оттук нататък външните удари към любовта - убийството на Иво, смъртта на ивовата майка и трагедията на Ралица са безпомощни да я сломят.В поантата на творбата властва авторовият глас, който проповядва "нравтсвеното възраждане на человека".Авторовият глас превръща патриархалното битово пространство във висши битийни стойности, извисяващи се над бита и над случайността.

Ако поемата "Ралица" одухотворява и извисява чисто битови житейски елементи до максимални нравствени ценности, то в "Бойко" се тръгва от предварително разбитата патриархална хармония, от пронизването на патриархалния бит с изключително трагично-психологически събития.Всеки момент от патриархалния бит е преозначен, превърнат е в психологическа напрегнатос и съдбовна обреченост.Поемата прави единствен опит да възстанови разбитата идиличност чрез женитбата на Бойко с Райка, но този опит не само, че предварително е осъден от авторовият замисъл на неуспех, но и подготвя по-нататъшното разрушаване и погиване на патриархалния модел."Виещото се над къщи зло", води до тоталното преорганизиране на идиличният вид в свръхнапрегнато, драматично ежедневие, чиито ритуални единици са "сълзите", "механите", "магиите", "клетвите".Патриархалният свят е окончателно загинал, дисхармонията пренасочва енергията към отчуждението, индивидуалните трагедии, смъртта.Простраството на бита се превръща в трагично битийно пространство, фиксиращо изключително индивидуални страсти и събития."Пустата обич" и тук тържествува, но за разлика от светлата, извисена обич в "Ралица" в "Бойко" любовта е тъмна, разрушителна, сляпа битийна сила, погубила птриархалния идиличен бит и превърнала го в низ от трагични ритуални действия.

Славейковите битови поеми са всъщност един диалог между света и духовната индивидуалност на човека, рушаща патриархалните условнасти и морал и водеща към проблемите на изведнъж озовалия се сам със себе си индивид.

Като представител на елитарния кръг "Мисъл" поетът става изразител на някои от водещите тенденции в развитието на българската култура.Те са отразени почти цялостно в творби като "Cis Moll", "Сърце на сърцата", "Микеланджело" и др.Стремежът към европеизация съвсем естествено се свързва с космополитизма и индивидуализма на новия герой, непознат до тогава в нашата литература.Пенчо Славейков е повлиян твърде силно от крайния иднивидуализъм на Ницше и от психоанализите на Фроид.Под тяхно въздействие се изгражда и представата за света като процес на непрестанно творческо горене и издигане в сферата на идеалното.Този е отправната точка и към осмисляне на причините за раздвояването на българското художествено съзнание на границата между двата века.А както личи - те са със социални и културно-исторически и главно естетически измерения.Драматичният сблъсък между реализма и модернизма се поражда не толкова от едностранчивия поглед на перфекционистите, обединени от съзнанието за високото призвание на изкуството, колкото от противоречивите влияния

Лирико-епическите песни и поеми на Славейков - и с български, и с чужди сюжите  - са свързани с еднакви или поне близки естетически и нравствени концепции.Навсякъде ни говори един и същи глас на Славейков, който в чуждите герои търси характерното и за българина, а в българските образи въплъщава общочовешкото, което включва, разбира се, и националното.В творчеството на Славейков националното и общочовешкото са в хармония,етично и естетично се сливат в един общ идеал.