Joomla Software solutions Template

Payday loan

П. СЛАВЕЙКОВ - ”СЪН ЗА ЩАСТИЕ”

П.Славейков същевременно копие за литература възпитаваща “човека в българина” ,търсеща “человека в звяра”.С цялостния си творчески път поетът утвърждава философското разбиране за личността ,чийто дух е във вечно брожение и ако копнее понякога за покой ,"то не е ,за да се успокои в него ,а да изпита и неговата мъка”.В статията “Българска поезия" той пише с пдаменно чувство аа единство и цялост на духа.Всъщност с цялата си поезия П.Славейков утвърждава съзарзеталността на духа -към “другия бряг”.

Осмислен като копнеж за постигане на жадуваната хармония на духа, “другият бряг” се декодира и като крайна цел на жизнения път на вътрешно извисената личност.А пътят кьм него може да се разчете и в конкретно творчески аспект чрез лирическия сборник на П.Славейков "Сън за щастие”.Този сборник ,е "една лирическа поема с пролог -бодростта и вярата в зорите на ранна младост -и епилог -самотният гроб на бляновете” /по Б.Пенев ,"Лирическите песни на Славейков”/.Същевременно критикът забелязва ,че "Сън за щастие" внушава усещането за вътрешен драматизъм ,изразен както чрез текстовете на отдедни е лирически минатюри ,така и чрез цялостната им композщия т.е. смислово и композиционно творбите в зборника изграждат поетическата метафора за едно пътуване ,чието начало и край са точно фиксирани.Максимално условното пътуване е пътя към "другия бряг” ,към "брега" на духовната хармония ,сродяваща човешкото с божественото.

Отправна точка /началото/ на пътя е кодирана в първата творба и декодираните значения в нея насочват към смисъла на цялото ,.т.е. на мегатекста "Сън за щастие".В първата картина на творбата доминира усещането за “над-пейзажност” ,отвеждаща към абсолютната хармония ,към състоянието на божествен покой:

"Ни. лъх не дъхва над полени,

ни трепва лист по дървеса...”

Сякаш токущо е приключил актът на Сътворението и неговото божествено дело се оглежда с цялото               си великолепие и красота.Съвършенството на природното пространство се открива в усещането за първичната чистота и божествената хармония.

Удвояването на небето чрез огледалото на водата /росата/ е "удвояване" на пространството чрез оптическата илюзия за "свят в света".В чистото огдедало на водада /море: роса/ ,небето се преобразява във въздушната вода.Водата ,която отразява небето ,се превръща в дълбочина на небето ,в небесна дълбина ,която испълва цялото пространство.В същото време властва съзнание за единство на света ,което се проецира в образа на един съвършен свят ,създаден от ръката на Твореца като антипод на хаоса и затова притежаващ всички белези на божествената хармония.

Великият архетип на начеващия живот внася във всяко начало психическа енергия ,която се персонифицира в образа на лирическия Аз ,въведен в света на творбата с поетически тласък ,който оживява всички сетива.Лирическият Аз уподобява библейския архетип на човешкия образ ,който хармонично се "вписва" в сътворения по божествено вдъхновение свят.От една страна той е тъждествен с Адам като подвластен на греха -на страданието и смъртта ,а от друга -на Спасителя ,защото въплъщава идеят за смисъла на живота ,а чрез него и на самия човек.Този витален човешки образ с "бодра душа" допълва хармонията на света ,но и внушава "свежестта" на света ,така че се постига общо дихание на човека и света:хармонията на света едновремно е около и в лирическия Аз.

Духовната субстанция на Аз-а се процира в/у парадигмата на пътя като начало и цел на човешката мисия в света.Семантично обвързан с мечтанието ,пътят отваря света на една душа ,която разкрива своя свят -света на жадуваната хармония на духа ,на копнежа по "другия бряг".Мечтата "за лек път ,за почивка тиха" поражда желанието за покой подхранвано от усещането на сладостта да се живее и от илюзията за очаквано щастие.Тя вдъхва живот на устрема  кьм живот и същевременно идентифицира личността чрез света на нейното мечтание:

"За лек път ,за почивка тиха

през ясна вечер в родний кът,

където ме с милувка чака

на мойто щастие сънят."

Тези основни ценности на Пенио-Славейковият битиен идеал имат един по-известен екзистенциално-духовен смисъл -те са копнеж по преодоляване на фйзическата тежест на бита към духовно-битийна лекота ,към едш хармонично-спокоен поглед и към разбиране на живота -елементи от които се изгражда "сънят за щастие".

Ведра перспектива на ранния човешки порив в началото на книгата ,образът на Пътя към края вече се появява в друг емоционален контекст:

"Пътя,по който възпирах

мамен към бъдеще славно-

с листи увяхнали вече

той е затрупан отдавна.”

Малко преди края на книгата отново се появяваобразът на Пътя ,но                в носталгичната светлина на спомена:        "Докле е младост,леко път се ходи..."

Естественият предел ,края на пътя е гробът ,който в цялата поезия    на Пенчо Славейков е видян като последен и вечен покойВ завършващия стих "сънят" /блян ,мечта ,мираж/ съдържа и едно метафизично определяне на живота.Обвързан смислово и граматически с "щастие” ,финалът на творбата формулира като крайната цел на пътя ,така и смисъла на цялото заглавие на сборника.То може най-общо да се сведе до разбирането за смисъла и целта на човешкия живот като едно”пътуване" към щастието.Така ключовата формула ,"Сън за щастие "дешифрираме като разбиране на жизнената мисия на лирическия Аз ,поел пътя към "другия бряг".

Първоначалният божествен природен ред на Сътворението е пресътворен в антисвят ,в свят-пустиня.Това е светът на смъртта /гроба/ ,разпознат чрез лирическия Аз /"аз зная"/ и като свят на страданието и на мъката.Според Хераклитовата философия всичко ,което съществува ,преминава в своята противоположност -от живота идва смърта ,от будността -сънят будността т.е. потокът на съзидание и разрушение никога не спира и това е едно вечно възобновяваща се драма.Внушението за съвършена хармония м/у Аз-а и света се потвърждава и от охраняващия кръг /”пустиня около  немее”/ -традиционно средство с/у хаоса изобщо и с/у хаотичните състояния на духа.Кръгът е символ и на индивидуализацията ,а напрежението в случая се поражда от четирикратната употреба на определението “самотен” само в първата строфа на творбата.Пътят на лирическия Аз кьм "другия бряг" ,отвеждащ нагоре към жадуваната хармония и съвършенството на духа се превръща в своеобразен “тест за смелост” на личността поела по пътя към себе си ,защото срещата със себе си означава акт на себепостигането и поема функцията на ключа към истинското познание отвеждащо до идеята за общата същност на човешкото и божественото.

Смисловите трансформации се включват в общия емоционален свят на самотата ,отчуждеността и страданието на лирическия Аз ,за да проявят основните параметри на личността му.Чрез страданието на Аз-а ,породено от горчивото прозрение за цената на духовния полет на човека-полет към "другия бряг” ,се наслагват внушенията за смисъла на усилията към "богоподобие" ,както и внушенията за ценността на страданието към спасение. Така стойностите на "изкушението" и "спасението" се изравняват ,което означава повече от жизнена философия и добиват универсалността на религия.

Светоусещането на твореца намира своя конкретен лирически изказ в екстазното чувство-"Как е хубав ,боже ,твоя дивен свят!” /"Зад горйте тъмни ясен ден се кани"/ ,или в самовгдъбяването ,в което също се проявява удивлението от съвършенството на природния свят ,но вече в проекцията му в "пейзаж на душата" /"Спи езерото" ,"Вият се облаци черни"/.В пъстрата емоционална гама /радостта прелива в тъга ,надеждата се разтопява в покруса ,усещането за лекота и бодрост се обгръща от тягостно чувство на умора и печал/ се открояват трайни чувства ,изразени чрез отношението живот-копнеж ,страдание като израз на философски осмисленото възприятие на света.

Обяснението на тази философия търсим и в творческата биография на поета: като бог човекът притежава силата да властва /идеята на Ницше за свръхчовека/ ,но като спасител. /Христос/ той е обречен на страдание /Шопенхауер/."Скрижалите" на Пенчо-Славейковата философия -"живей ,люби ,страдаай” са пречупени през призмата на неговото етическо съзнание за жизнената мисия на индивида в света.Така се създава едно ново евангелие ,в което основните ценности са способността на човека да властва най-напред над себеси /"...на своита воля наи-напред надви/ и туй надви на другите душата"/ и да превръща любовта в ценност чрез изстрадването и.В това именно се открива и възможността за достигане до "другия бряг”.Богоподобието на човека ,изразено в способността на неговия дух да търси пътища към истината ,любовта и красотата ,поражда неутолимия копнеж за духовно извисяване ,но придава и смисъл и значение на живота.А чрез себеосъществяването на личността ,поела по пътя към другия край ,става възможно и приобщаването на другите.

Едно от най-интересните стихотворения от цикъла "Сън за щастие” ,което разкрива единението на природата с вечно търсещата душа е “Спи езерото”.Творбата е кратка ,но широко обхватна в духовното си богатство.Нея Н.Георгиев нарича"простичка” ,”сложна ,спокойна и напрегната творба”.Две са образните единици в стихотворението -езерото и буките.Те ни въвеждат пряко и непосредствено в описваната картина ,където унесеното спокойствие на езерото сс пречупва в тихата победа на успокоението.В ясните ,светли и свежи тонове се открива забележителната възможност на природата да бъде в хармония с чувствата и терзанията на човешката личност ,която търси в уединението отговорите на много въпроси.

Особено характерни са мотивите за успокоенаето и за движението -”белостволи буки над него свождат вити гранки”.Чрез внимателните отсенки на словото /двойно съседно определение-"тихите му тъмни глъбини”/ ,поетът чертае трепетно движение в строгите граници на равновесието и с пречупването му утвърждава и внушава красотата на спокойствието /1-ва кулмлнация/.Шепотът над тихите глъбини /"Треперят , шептят белостволи буки”/по обратен път изгражда поетическия образ на успокоението.Поантата /края на творбата/ внася промяна в мотива за движението:езерото се сепва от леко падащ лист ,лист ,който се отронва.Дума ,родена от вътрешната логика на творбата ,подчертава по контрастен път раздвижването и чрез връзката м/у третия стих на първата и 3-ия стих на втората строфа.Така образите се срещат ,разминават се и окончателно се събират в /”тишината на копнежа” и “копнежа на тишината”.

Жизненият път на Пенчо Славейков има стойността на нравствен подвиг.Този “жрец и войн на живота" ,по думите на Димчо Дебелянов ,не само продължава поетическите традици в българската литература ,но ги обогатява художествено и идейно ,вдъхновявайки им “европейски дух” и “модерно разбиране” за чистотата на изкуството.Мащабните нравствени обобщения и дълбоките психологиуески анализи в поезията му пресътворява индивидуалния човешки свя и носят богато философско съдържание.Оригиналната и творчески разкрепостена поезия на Пенчо Славейков представлява своеобразен мост м/у реалистично демократичната литература и символизма.