Joomla Software solutions Template

Payday loan

ХУМАНИЗМЪТ В РАЗКАЗИТЕ НА Й. ЙОВКОВ

Хуманизмът е дълбоко присъщ на българската литература ,защото неините творци са водени от действена любов към човека.През Възраждането и първите десетилетия след Освобождението хуманизмът на българските писатели своеобразно се пречупва през националното и социалното ,кръвно се вплита в техния демократизъм ,защото любовта е "центрирана" към човека от народа и народните маси като цяло ,дори в епоха на социална поляризация.

Й.Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/,който обръща поглед към човека като индивидуалност ,към неговия нравствен свят.Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха-творец.Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в. ,след войните ,които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото ,обезценяват човешките добродетели.Критическият реализъм притъпява социалния си патос ,за да задълбочи психологическата си проникновеност.Символизмът е в криза ,особено след първата световна воина ,когато под напора на събитията един след друг неговите последователи не без драматизъм се ориентират към реализма.Изгрява талантът на Хр. Смирненки ,който поставя началото на ново изкуство ,съзвучно с времето.

В този обществен и литературен контекст се утвърждава разказвачът Й. Йовков ,човек с фина душевност ,деликатен и самовлъбен.На грозното в действителноотта той противопоставя красотата ,на обезчовечаването -култа към човека ,на дисхармонията в обществото -хармонията в човека.Красотата в творчеството на Йовков е позиция ,от която оценява света и човека ,основа на неговата нравственост и естетика ,на светогледа му.Тя е дълбока свързана с хуманизма на писателя ,с убежденията му ,че човекът е прекрасен ,той има своето право на щастие и свобода на духа.В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно -историческото и непреходното ,в националното и общочовешкото.Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя.Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света.То е естественото ,природното и родовото и е в съгласие с "вроденото" в човека.Доброто е в основата на цялостния човешки харакктер.

Й. Иовков разкрива хората такива ,каквито са ,с техните слабости и добродетели ,защото човек се реализира и в доброто и в лошото ,но винаги трябва да му се вярва.Рано илк късно всички проявяват своята съвест ,която изкупва греха ,съхранява духовните ценности и личността.Йовков връща загубените морални стойности в живота ,изпитва ненавист към насилието и свято преклонение пред човека ,убеждава непрестанно ,че дори и в трудни мигове на изпитание хората не трябва да загубят своята човечност ,доброта и съвест.Това разбиране на автора за живота се разкрива в разказите”Кайпа”,”Одрин” ,”Последна радост” ,чрез които Йовков отрича безскруполността ,безчовечността и жестокостта ,които поражда воината.Тя е безсмислена ,ненужна ,води само към смърт ,тъга ,нещастие ,превръща се в трагедия.Злото /в лицето на войната/ съществува наред с доброто.Злото трябва да се знае ,за да се превъзмогне ,внушава Йовков ,а хората да се устремят към духовна красота и съвършенство и с помощта на своите нравствени ценности да достигнат до общочовешки истини и идеали.

В зрелите произведения “Последна ,радост” ,”3емляци” ,”Белите рози”-се откроява специфичното в Йовковото отрицание на войната.То се ражда не в самоизчерпващото се фрагментарно описание на мирното всекидневие и зловещата смърт  ,а в полета на непрестанното им контрастно изображиение.Това напрежение е фонът ,на които изпъква съхранената човечност и стремежът към живот на Йовковите герои.

Селяните от Брешлян/”Земиуляци”/ не стигат до обобщения за характера на войната и нейната същност ,но те и противопоставят земята ,незасетите нив ,копнежа за дом и спокоен живот.Самият писател е далеч от национал -шовинистичните позиции на управляващите и слива творческата си оптика с жтейската мъдрост на обикновените войнишки маси.За хуманиста Йовков истинският подвиг -това е моралната издръжливост на селяните ,облечени във войнишки шинели ,това е странното приспособяване на живота към смъртта.Копнежът по мирния живот е изразен в украсата на землянките ,в стремежа към домашен уют в тях /маси ,легла ,полици ,импровизирани печки ,огледала ,дори литография в рамка/.Чрез тези детайли Йовков утвърждава идеята ,че на войната героите гледат като на тежка работа ,на продължение на трудовия бит и с цялата си човешка същноот не могат да я приемат.Земляците водят двойнствен живот -телом са на фронта ,но духом се връщат в родното село ,към кърската работа.Мъдростта им се изразява в умението да съхранят изконните човешки ценности в уоловията на един жесток абсурд ,на едно безумие.

Контрастното противопоставяне на красотата на човека и ужаса на войната е залегнало дълбоко в същността на образа на Люцкан от разказа Последна радост”.Авторът прави от добродушния ,наивен и безгрижен като "пткчка божия" мечтател ,източник на вдъхновена поезия ,превръща неговата възторжена любов към цветята в химн на любовта и красотата.Досегът на Люцкан с красотата е предопределен от доброто ,много често разкрито от "възторжената" му мечтателност.Неговата доброта му позволява да прецени кога да даде бял нарцис в знак ,че има студено сърце ,и кому да даде знак за обич.Героят е щастлив ,когато общува с цветята ,с тяхното емблематично значение ,защото така общува с хората.Той продава цветя ,не за да печели ,а да доставя радост на другите.В личността му са заложени красотата и човечността ,доброто и стремежа да бъде достигнато ,любовта и мечтата.Чрез образа на героя Йовков внушава ,че този банален ,грозен свят може да бъде и романтичен ,защото има хора като Люцка ,изпълнени с поетично очарование ,издигнали се високо над делничното.

Нечовешкият начин на живот и промените ,които настъпват в човешката душа ,са начини ,чрез които Йовков отрича войната.А ключовите моменти в живота на героя по време на война са подареното цвете и смъртта му -идея за вечно живия порив към красотата.За да конкретизира мотива за бедствеността на войната Йоков на моменти внася наименованието на поемата ,съставена от гороя:"Люцкан гори в пламъци!" .Усещането за обреченост и трагичност е и в променената външност на героя.В. образа му ярко и пълнокръвно резонира отчуждението от хората и красотата ,което носи войната.Единствената радост за Люцкан през всичките тези изнурителни походи е бялата хризантема ,символ на красотата и невинността на човешката душа ,на добротата и човеколюбието.В тази хризантема той вижда очарованието на безвъзвратно останал в миналото свят ,пълен с красота и човещина свят ,който не смъртта го владее ,а истинския и красив живот ,изпълнен с радости и безгрижни дни.Това малко цвете връща силите на Люцкан ,вдъхва му вярата ,че този ад ,наречен война ,ще има край.Зад образа на непознатия войник ,стъпкал бялата хризантема ,стои войната ,ужасът и покварата ,а зад образа на Люцкан -нейното отрицание -мирът ,красотата ,доброто.В тази сцена на символизиран сблъсък ,на един своеобразен военен акт ,изпъква нечовешката трагедия на войната и хуманистичното и отричане от Йовков.Болезнената потребноот на героя от обич и доброта се превръща в странно примирение с външния свят ,което насочва погледа към вътрешната хармония и нравствена чистота.

До Гунчо и неговото семейство /разказа “По жицата”/ застава Моканина със своето голямо човешко сърце ,което може да превърне чуждата болка в своя.Страданието в разказите на Йовков ражда неповторимата нравствена красота в човека.Моканина умее да разпознава страданието и знае ,че то идва по неизвестни пътища ,за да изпита човешката доброта.Постепенното "узнаване" е всъщност конкретизация на човешкото измерение в чуждия свят и отъждествяването на Гунчо с идеята за екзистенциалното страдание.Страшна е мъката ,която завлдавя душата на Моканина при въпроса на болната Нонка за бялата лястовица-”Ще я видим ли ,чичо?”.0съзнаването на трагичното безсилие предизвиква в героя мощен изблик на дълбока съпричастност към човешкото нещастие: Боже ,колко мъка има по тоя свят ,боже!”.Моканина би могъл да отрече ,но сърцето го заболява и заради Гунчо ,и заради Нонка.Вълна от съчувствие и човешка жал съдържат задъханите му и забързани думи ,отправени към момичето:"Ще я видите ,чедо...".Бързо и накъсано говори Моканина ,за да увери момичето ,че това ,което казва ,е истина ,че бялата лястовичка -символ на човешката жажда за щастие -съществува.Любовта ражда "лъжата" тя носи успокоението.Добротата на героя е              в умението                  му да разбере ,в благородството и             духовната му щедроот.Добротата                ражда красивата му постъпка -да съхрани жива надеждата за бялата лястовица -символ на човешката жажда за малкото ,за жизнено важното ,сърдечното ,необходимото.Когато се окаже непостижимо ,то се превръща в блян ,в мъчителен копнеж.Така Йовков казва своето "не" на човешкото нещастие ,мъка ,така протестира ,обвинява и се бори. Силата на разказа е в духовния потенциал на героите ,в изключителната нравствена красота на "малкия човек” ,който носи в себе си неподправена доброта и съчувотвие към чуждата болка.

Докато човешките добродетели при Вазов имат смисъл само с оглед на върховната мярка на националната кауза ,то в "Старопланински легенди" героите са равноправни в екзистенциално -хуманистичен план.Затова твърдим ,че героят на Вазов е Българинът ,а героят- на Йовков е Човекът.

Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои ,която довежда със себе си преоценка на собственото битие.Срещтата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил /разказа “Шибил”/ ,защото тя пробужда любоввта ,а с нея човешкото начало в разбойника.Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка.Красив е Шибил със смелостта си ,когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък ,красива е и природата.Йовков търси не само физическата красота ,но и вътрешното обаяние,оная мъчно уловима и непозната сила ,която увлича и покорява:”Каква чудновата бърканица от жена ,дете и дявол"-мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване ,ставане.Красотата на Рада ражда любовта ,а тя променя Шибил.Любовта извисява духовно човек.Чрез нея Йовков внушава:всеки човек е способен да обича.

Писателят-хуманист говори с вълнение за красотата -любов ,за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ ,зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела ,за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето. Образът на Индже /разказът “Индже”/ въплъщава свързването на нравствено и естетическо.Героят чрез народа търси себе си ,търси пречистване и душевен покои ,опорна точка в живота си.В Индже е въплътено юначество ,въплътена волност ,младост и безстрашие.Той е силен , млад и красив.А това ,според Йовков ,е предпоставка за добро и красота.

Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.