Joomla Software solutions Template

Payday loan

Войната и насилието през погледа на Йовковия герой

Йордан Йовков е един от класиците в българската литература, създал неувяхващи произведения с трайно идейно естетическо значение. Неговите творби са значителен пренос не само в нашата, но и в световната литература и продължават да оказват трайно въздействие върху читателя. Творчеството на Йордан Йовков издържа изпитанието на времето, то и сега вълнува с едно основно, завладяващо чувство – обич към човека, възторг от прекрасното към човека. И ако ние отново се връщаме към неговите разкази, то правим това привличано от човеколюбието и истините за човешки живот, който лъха от тях. С тези черти на своето творчество той е извънредно актуален и днес.

Хуманизмът – тази основна черта на Йовковото творчество намира различна изява в различните му произведения. Преди всичко той именно като хуманист казва “не” на войната. Наистина това “не” не е така категорично, зелено, социални, както при Елин пелин, то е по-прикрито и все пак ясно изразено, присъства на всякъде в творбите му.

Йовков отрича войната чрез човека, чрез неговата мъка, страдание, чрез нещастията, която тя му причинява. Голям психолог, той вниква в душата на своите герои във войнишки чинели, показва ги в походи, преди атаки и в сражение, чрез самите тях и терзанията им, казва категорично “не” на войната. В произведенията си “Земляци” писателят показва целият трагизъм на народното страдание. Сравнена с “някаква зла и враждебна стихия” войната е жестока и безмилостна, няма по-голямо бедствие от нея. Тя откъсва обикновените хора от техния мирен труд, от роден дом, от близки. Героите му тръгват на война така, както биха тръгнали след ралото, за да изорат нивата , за да засеят, те тръгват изпълнявайки своя дълг към родината, но чрез страданието им, чрез мислите, които ги връщат към родните места, писателят отрича войната. Земляците ни затрогват. Те нито за миг не забравят дълга си, но изпитват истинска мъка, откъснати от земята, очакваща техните ръце, за да я обработват. Йовков съзнателно избягва разкриването на ужасите на войната. Той съсредоточава вниманието си върху човека, върху преживяванията му по време на войната. До късна нощ земляците стоят будни, настъпващата пролет ги вълнува, те остават нервни, по цели часове мълчат, унесени от спомени. Мислите ги носят на крилете си далеч, там в родното село, където дърветата вече са разцъфнали, ливадите са покрити с гъста трева, а реката е пълноводна. В писмата си те дават нареждане, съветват и така им се струва, че сами участват в труда и изпитват наслада от него. Ето го Йовков хуманистът. Чувства се голямата му обич към хората, разбирането на техните и вникването в сложните им преживявания.

Страстният човеколюбец Йовков откриваме и в разказа “Последна радост”, една творба химн на човещина и красота, произведение, в което писателят показва как хората, въпреки безумието и страданието остават човеци. Антивоенната същност на разказа не бива да търсим само в неговия финал. Действително там се чувства най-добре, но тя пронизва цялото произведение. Не случайно писателят се спира подробно на живота на малкия добруджански град, на спокойния живот на обикновените хора, на най-колоритната фигура Люцкин. Героят му живее с безкрайно щастие от близостта на хората, на които доставя радост. Той знае тайните на младежта, знае кому какво цвете да даде и с наивните тълкувания да зарадва, да успокои, обнадежди. Цялото му щастие е в цветята и в това, чрез тях да прави щастливи и другите. Войната му отнема това щастие. Писателят като че ли внушава мисълта – загиват хора, които трябва да живеят, защото носят красота, правят с постъпките си живота по-хубав, хората по-щастливи. И тук по един своеобразен начин стига до отричането на войната, на която гледа като на голямо бедствие, а това е отношението и на самия народ. Този кратък, простодушен и мечтателен човек е хвърлен в ужаса на войната, трябва незаслужено да изпита всички нейни страдания. Едновременно насмешка, съжаление и мъка буди у нас Люцкин с бледото измъчено лице, с треските от дървения кръст на войнишкото кепе. Физическите страдания за него не са толкова страшни , мъчи го мисълта за цветята и колко е щастлив когато получава бялата хризантема. Тя го връща към миналите хубави дни, затова е така разгневен и дори се разплаква когато му я смачкват. Чрез неговата мъка Йовков обвинява войната – тя ограбва човешката радост, тя лишава човека от щастие. Много силен и незабравим е контрастът между жеста на мъртвия Люцкин, протегнал ръка към бялото цвете и разсъжденията на полковника, според който, ако можел да стане, би отново полетял срещу врага. С рядко умение внушава мисълта, че войната е ненужна, тя лишава хората от най жадуваните от тях неща, унищожава възможността им да осъществяват своите мечти. Писателят – човеколюбец и в най тежките моменти не загубва своята вяра и нравственост и сочи, че животът винаги се оказва по-силен от смъртта. За разлика от другите си произведения с военна тематика в “Последната радост” Йовков стига до пряко обвинение. Там ние откриваме много ярки силни картини на глада, холерата, смъртта на бойното поле. Така още повече е засилено страданието и ужасът, противоречието между войната и човека. Йовков винаги търси човешкото в неговите различни прояви. Така единствено можем да разберем отсъствието на омраза във военните му разкази. С много човещина той разказва за войната. За него няма врагове, а избити хора. С тези си особености военните произведения на Йовков разкриват най-трайната черта в творчеството му – неговият хуманизъм. Големият писател – хуманист обича своите герои, страда заедно с тях, скърби и винаги иска да ги спаси от злото. Във всяка своя творба той мълчаливо противопоставя действителността, в която живее, на една друга по-добра, за която мечтае и в чиито осъществяване кара да вярват и героите му. Ако зависеше от него – човеколюбеца, той би превърнал в щастливи години целият живот на хората.