Joomla Software solutions Template

Payday loan

Критичен поглед върху Немирството на парите на Милтън Фридмън

Увод

Авторите с либерална ориентация са постигнали съгласие по много въпроси: приватизация, дерегулация, намаляване на данъците, свобода на размяната и др.

Но има една област, в която различията изглеждат сериозни - тази на паричната единица.        Нека вземем, например, позициите, защитавани от трима известни икономисти, считани за либерали.

Милтън Фридман отстоява възгледа за автоматичен режим на емитиране на пари, т.е. монетарните власти обявяват предварително процента на нарастване на паричната маса и се ангажират да го поддържат в условията на плаващ валутен курс. Жак Руеф защитава идеята за връщане на златния стандарт под формата на ангажимент на Централната Банка за обмяна при фиксирана цена на националната парична единица срещу злато. И накрая Фридрих Хайек е за “денационализация на паричната единица” – преустановяване на държавния монопол върху емисията на пари и даване на свобода и възможност на производителите и потребителите да емитират пари. Казано по друг начин, той препоръчва създаване на конкурентно начало при емитирането на пари, както при производството на всички останали стоки. Описаните досега мнения са твърде различни и именно затова е особено интересно да се потърсят причините за тези различия и да се запитаме дали въобще съществува либерално виждане за монетарните системи. В този смисъл, трудът на Фридман поставя редица въпроси, които са били важни за обсъждане години наред от различни икономически школи.

Изложение

За да илюстрираме двусмислията, които съществуват в тази сфера, нека разгледаме един специфичен въпрос - този за валутните курсове, т.е. съотношението, в което се намират валутите на две различни страни. Много често се счита, че привържениците на плаващия валутен курс са истинските либерали, защото въвеждат принципа на пазарно определяне на цените в монетарната политика (валутният курс се определя като цената на дадена парична единица, изразена чрез друга). В действителност няма нищо либерално в система, в която цената на паричната единица действително варира, но самото създаване на тази паричната единица е резултат от намеса на държавата. С други думи, подходящо е да разгледаме паричната единица по същия начин, както това се прави в други области: за да бъде една система либерална, не е достатъчно цените да се определят от пазара. Необходимо е правата на собственост да бъдат много точно дефинирани и защитавани и индивидите да бъдат свободни да участват на пазара като продавачи или купувачи на основата на свободно договаряне. Очевидно, монетарните системи не отговарят на либералните принципи и следователно не могат да бъдат оптимални при положение, че плаващите валутни курсове са държавен монопол и държавата ползва специални привилегии (например, намеса при определянето на валутния курс и контрол върху търговията с други валути). Междувременно трябва да се внимава с прибързани изводи, че фиксираният валутен курс е за предпочитане. В действителност, доколкото съществуващите монетарни системи са на национална и обществена основа, т.е. обикновено съществува държавен монопол за емитиране на пари във всяка една страна и монетарните власти не са в състояние да възприемат задължителната дисциплина за фиксиран валутен курс, за предпочитане е изборът на плаващ валутен курс (този вариант е “второто” най-добре решение). За да се убедим в това, достатъчно е да разгледаме натрупания през последните десетилетия опит и многобройните случаи, при които правителства, които претендират, че защитават фиксирането на валутния курс, но същевременно пристъпват към прекомерно емитиране на пари, не правят нищо друго освен да въведат пагубен за икономиката контрол върху валутния курс под претекста, че по този начин се решават “несъществуващи”(или съществуващи)  проблеми на платежния баланс.

Вследствие на тези разсъждения може да се каже, че истинският дебат за структурата на монетарните системи не е между привържениците на фиксирания и плаващия валутен курс, нито се отнася до правилата и целите на монетарната политика. Същината на въпроса е самото естество на паричната единица и начина на нейното емитиране. Именно по тази причина, също би било погрешно да се каже, че възприемането на златния стандарт е единствената действително либерална позиция. Разбира се, златният стандарт има сериозно предимство – това, че се основава на ясна, точна и разбираема дефиниция на паричната единица, като и се придава определена покупателна способност (определена стойност в злато). Но преди всичко е редно да се уточни точно за какъв златен стандарт става въпрос. В действителност съществува съществена разлика между системите, при които гаранцията за конвертиране на паричната единица в злато  се дава от централната банка – т.е. обществена организация, която съгласно естеството на своята дейност не поема отговорност и може да промени стойността на “националната” паричната единица, когато това е целесъобразно, или от система, при която гаранцията за конвертируемост се дава от частен емитент, който гарантира с договор стойността на паричната единица и следователно е отговорен за това.

На второ място, няма основание да се смята, че една “добра” парична единица трябва задължително да има златен еквивалент. В система, в която има свобода на договарянето, и други парични единици могат да се появят по съвсем спонтанен път. Като се има в предвид, че става въпрос за различни парични единици е нормално обменният курс между тях да бъде плаващ. Оптималната организация на валутите по света твърде вероятно налага плаващи валутни курсове между валутните зони, в които циркулират парични единици, дефинирани на различна основа. Но за да се отговори в най-висока степен на нуждите на потребителите (това, което позволява дадена парична система да бъде определена като оптимална), очевидно е необходимо да има свободен достъп за навлизане на паричния пазар, т.е. да се сложи край на монопола на държавата и на централната банка върху емисията на пари.

Като се върнем на цитираните в увода  икономисти, може да се каже, че и за тримата е характерно желанието да се ограничи или премахне правото на държавата върху емисията на пари, като или се въведе регламент за емитирането на пари (Милтън Фидмън) или се въведе конвертируемост на паричната единица в злато (Жак Руеф), или пък просто се премахнат монетарните власти (Фридрих Хайек). Но само последното предложение създава свобода за навлизане на паричния пазар на други участници освен държавата, т.е. създава конкуренция.

Трудът на Фридман  влиза в ро­лята на лидер сред господстващите икономически концепции, претендиращ за „званието" - „истинска теория и надежден ком­пас за една ефективна икономическа политика".

Причините за тази ориентация са много, но сред тях могат да се откроят такива като: актуалността на неговия  предмет на изследване, а именно кризисните процеси в съвременната икономика, харак­теризиращи се с едно съчетаване на високите темпове на инф­лация с постоянно растящата безработица на фона на едно за­бавяне на темповете на икономически растеж; разочарованието от господстващия теоретически подход в икономическата ми­съл при анализирането на икономическите процеси и явления и др.

Фридман  пледира  за връзка на неговите  постановки с постановките на известни представители на икономическата мисъл, като А. Смит, Д. Рикардо, Д. Юм, Р. Канталион и др. Той  се опира на техните разбирания за количествената теория за парите, за естествения ред в природата и обществото, за ог­раничените възможности на човека да влияе върху икономичес­ките процеси и най-вече, на техните възгледи за необходимост­та от стабилно парично обръщение.

Като всяка икономическа теория, монетаризмът не може да бъде политически и идеоло­гически неутрален. Неговата структура, предмет и методология на изследване са определени в крайна сметка от поставените за решаване идеологически задачи в определена обществено- икономическа система.

Фридман се опитва  да даде ново теоретическо обяснение на жизнеспособността на индустриалното общество, на неговата вътрешна устойчивост и ефективност като стопанска система и да покажат конкретни средства и начини за неговото непрекъснато развитие и усъвършенстване.

Малко по –късно, теорията на Фридман, като идеология, политика и практика търпи развитие и обра­зува различни направления: „класически" монетаризъм, „глоба­лен" монетаризъм, концепцията за „номиналния" доход, хипотеза­та за естественото равнище на заетостта и други.

В края на 60-те години и първата половина на 70-те години се формира едно относително самостоятелно направление на монетаризма, т. нар. „глобален монетаризъм".

Според представителите на т. нар. „глобален" монетаризъм, реално отразени в труда на Фридман,  наред е националната валута и чуждестранната валута оказва влияние върху вътрешното парично обръщение.

Като призна­ва интернационалния характер на процесите, протичащи в сферата на паричното обръщение, Фридман вижда  борбата с инфла­цията във въвеждането на един ред в световната валутно-финансова система.

Той  поддържа  общо монетаристката концепция за недопустимостта на държавната на­меса в икономиката.

Като изхожда от някаква съществуваща вътрешна „ефективност" и „стабилност" на частния сектор, Фридман  разглежда държавното регулиране на пазара (в това число и на паричното) като източник на неуправляеми „стопански шоко­ве".

Според него, именно фиксираните валутни курсове ще дове­дат до световна интеграция на частния сектор.

Системата на плаващите валутни курсове  - фактически се явява наложени от правителството ограничения, докато систе­мата на фиксираните валутни курсове има допълнителни въз­можности да прояви гъвкавост.

Това според него  ще осигури оптимално разпределение на ресурсите и ще доведе в дългосро­чен план до повишаване на благосъстоянието на всички нации и народи.

Фиксираните валутни курсове, според Фридман  са в състояние сами по себе си да създадат предпос­тавки за  автоматично уравновесяване на платежните баланси.

В стремежа си да приспособи своята теория за анализа на кон­кретните социално-икономически проблеми на индустриално развитите страни, Фридман е пирнуден  да преосмисли и осъвремени представите си за предмета и задачите на количест­вената теория за парите.

Той и неговите последова­тели разглеждат теорията за парите не като теория за търсенето на пари, а като теория, призвана да даде отговор на следните въпро­си: как изменението на цените и равнището на производството се „скриват" зад изменението на номиналния доход, как външните фактори въздействат върху равнището на номиналния доход, „каква е траекторията на движението на икономиката при краткос­рочното и дългосрочното равновесие..."

Според М. Фридмън ед­на такава теория би следвало да се базира на предположението, че в краткосрочен период състоянието на икономиката съществено зависи от способностите на индивидите правилно да прогнозират икономическите процеси и явления, т. е. с други думи, от съвпаде­нието между прогнозите на индивидите и действителните социално-икономически резултати.

Основа на монетаристката концепция става теорията за „но­миналния доход", предложена от М. Фридмън в началото на 70-те години на 20  век. Тя представлява едно съединяване на традиционните за неокласическия синтез макроикономичес­ки модели с редица специфични постановки, отразяващи монетаристките представи за измененията на паричната маса в об­ръщението и процентните ставки в условията на краткосрочно­то неравновесие.

М. Фридмън използва като изходен момент за своя макромодел шест уравнения,  позволяващи, от една страна, да се предположи, че целите са фиксирани, в ре­зултат на което изходният модел се превръща в обикновен кейнсиански модел, позволяващ да се определи равновесното значение на дохода и процента.

Но, от друга страна, тези урав­нения дават възможност да се предположи, че реалният доход се определя екзогенно и съответства на равнището на произ­водството, при едно пълно използване на всички налични ре­сурси, в резултат на което моделът се превръща в неокласически, позволяващ да се определи равновесното значение на цени­те и процента.

Но и в двата случая, както посочва самият М. Фридмън .,... не може да се получи отговор на въпроса за това, как могат едновременно да се изменят и цените, и равнището на производството."

Моделът на М. Фридмън за „номиналния доход" и получени­те от него резултати се явяват квинтесенцията на методологи­ческите и теоретическите постановки на монетаристите при предлаганите от тях подходи и методи за изследването на ико­номическите процеси и явления.

В основата на този модел лежи предположението за една вътрешна устойчивост на съвремен­ната западна икономика и предпоставката за устойчивостта на функцията на търсенето на пари - разглеждана от монетаристи­те като условие за постоянната еластичност на търсенето на па­ри.

В модела не се засягат редица въпроси като: влиянието на паричната политика върху структурата и равнището на процен­тните ставки върху съвкупните разходи, процесите,  извършва­щи се в отделните сектори и отрасли на икономиката, меропри­ятията на кредитно- паричната политика и др. Важността на тези въпроси е подчертана и от самия М. Фридмън. Според него „... изменението в предлагането на нари ще въздейства преди всич­ко на финансовия пазар, а значително по-късно и върху пазара на стоките и услугите..."

Основният практически извод, който монетаристите извеж­дат от модела за „номиналния доход" се свежда до т. нар. „пра­вило иа Фридмън", съгласно което за осигуряването на устойчиви цени и стабилен икономически растеж, е необходимо и достатъчно да се поддържа темп на нарастване на паричната маса в обръщението на равнище от 3 до 5% в годината.

Теорията на Фридман се нуждае от следното осъвременяване: глобализацията на финансовите пазари все по-твърдо ще детерминира характера на парично-кредитната и фискалната политика, традиционно разглеждани като най-важни инструменти за държавно въздействие върху икономиката. От друга страна, все по-често ще се създават ситуации, когато запазващите се национални институти на паричната, бюджетната и други системи няма да могат да регулират ефективно с инструментите на националните политики. В тези условия непостигане на целите и/или дестабилизация на икономическото развитие може да се дължи на различни причини: намаляваща способност на държавата да събира данъци, защото да се прави това при мобилните капитали е значително по-трудно отколкото преди; нарастваща конкуренция около разместването на производствата, което често води до влошаване на екологичните и социални стандарти и т.н. Глобалният характер не може да не окаже влияние и върху способността на държавата да осигури социална защита на своите граждани. Сериозна заплаха произтича и от неконтролираните трансгранични потоци от краткосрочни финансови ресурси.