Joomla Software solutions Template

Payday loan

Цар Михаил Асен

/1246 – 1256/

Михаил Асен е син на Иван Асен II от брака му с Ирина Комнина, дъщеря на епирския владетел Теодор Комнин. Повечето изследователи го броят за първо дете на този брак и отнасят раждането му към 1238-1239 г. Идването му на престола било подготвено от амбициозната му майка, която сигурно имала пръст в насилствената смърт на по-големия му брат Коломан. В официалните документи този владетел се величае като „цар Михаил Асен, син на великия цар Асен и внук на стария цар Асен\\". Изглежда, че възцаряването на Михаил Асен (края на август 1246 г.) не срещнало никаква съпротива — след смъртта на Коломан той останал единственият наследник на Асеневци по мъжка линия. Тъй като бил малолетен, управлението на държавата било поверено на регентство начело с царицата майка Ирина. Но на Михаил Асен не било съдено да царува щастливо и безоблачно над българите. Известието за новата промяна в България възбудило духовете на съседите - всеобщо било убеждението, че щом държавата се управлява „от второ дете, което няма понятие от война\\", значи е настъпил часът за разграбване на българското наследство. Пръв се възползувал от критичното положение на българите никейският император Йоан Дука Ватаци - според уверенията на византийските историци случило се така, че вестта за убийството на Коломан и възцаряването на Михаил Асен заварили императора „случайно\\" (!) на българската граница. Веднага бил изготвен план за действие и войските на императора навлезли в българските предели. Големи и прочути градове, като Сяр, Мелник, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Просек, Цепина, Станимака и др., се подчинили под властта на императора. Правителството в Търново не разполагало с възможности да промени положението и се съгласило на мир, според който България загубила почти цяла Македония и по-голяма част от Тракия - границата с Никейската империя минавала по горното течение на река Марица. Мирният договор бил сключен с посредничеството на царица Ирина, която се безпокояла повече за съдбата на брат си Димитър (деспот в Солун), отколкото за унижението, нанесено на българите. От притесненото положение на Михаил Асен не закъснели да се възползуват и северните му съседи - маджарите завладели Белград и Браничево, а владетелят им си присвоил титлата „крал на българите\\", сякаш да подчертае неспособността на приемниците на Иван Асен II да се разпореждат с обширното му наследство. Към маджарите се присъединили и сърбите, а като връх на всичко над България продължавал да тежи татарският васалитет - Михаил Асен трябвало да плаща годишен трибут на татарския повелител.

Неблагополучията във външната политика се отразили и вътре в страната — поговорката, че „Яремът на подчинение пред стари царе е по-приятен и по-лек от тези на царе, които са още деца\\", имал конкретното си оправдание при управлението на Михаил Асен. Регентството на майка му царица Ирина малко се интересувало за добруването на поданиците - последните негодували, като заявявали, че „биха се показали по-глупави и от най-глупавите, ако се съгласят да останат цял живот без владетел\\", тъй като това означавало умножаване на нещастията им. Изглежда, че още в първите години на управлението на Михаил Асен майка му била отстранена от регентството - в него започнал да се разпорежда „високият севастократор Петър\\", зет на Михаил Асен, женен за сестра му Теодора. Царица Ирина била принудена да постъпи в манастир - домашните ни извори я споменават като „Ксения монахиня\\", но без задължителната титла царица. Сякаш с това са произнесли присъда над гордата ромейка, която никога не станала съпричастна на народа, който я приел за своя владетелка.

Цели седем години името на Михаил Асен не се споменава в историческите извори - „българите мирували\\" отбелязват по този повод със задоволство византийските историци. Иначе не можело и да бъде - унижена и разпокъсана, България оставала с надеждата, че след възмъжаването си Михаил Асен ще бъде в състояние да надделее над многобройните си противници.

Годината 1253 бележи активизирането на българската политика. Михаил Асен, след като отчел правилно съотношението на силите в Европейския югоизток, решил да удари по най-слабата от тях - Сърбия. През юни 1253 г. бил сключен договор с Дубровник, който предвиждал военни действия срещу сърбите. От текста на договора съдим доколко амбициозни били плановете на съюзниците - те се надявали с „божията помощ\\" Михаил Асен да стане господар на цялата „Рашка земя\\", т.е. Сърбия. Всичко обаче свършило без особен резултат - войските на Михаил Асен се задоволили с едно дълбоко вклиняване в сръбска територия, където опустошили района около река Лим. По същото време (или малко след това) Михаил Асен активизирал политиката си и по посока на северозапад. През 1254 г. маджарският крал Бела IV се оплакал на папата, че държавата му отвсякъде била заобиколена с врагове - между тях са посочени и българите, които напирали от юг.

По понятни причини Михаил Асен следял с най-голямо внимание събитията в Никейската империя. Там на 3 ноември 1254 г. починал император Йоан Дука Ватаци. Последвало стремително навлизане на българските войски в никейска територия. Събитията от есента на 1254 г. напомнят много действията на Йоан Дука Батаци през лятото на 1246 г. с тази разлика, че войната, започната от Михаил Асен, се радвала на голяма популярност сред българите. Крепостите Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида и др. (всички те се намирали в Родопите) преминали веднага на страната на Михаил Асен. Обяснението за победите на българското оръжие намираме в признанието на византийския историк Георги Акрополит: „Тамошните жители били българи и на драго сърце преминавали на страната на своите съплеменници, и се отърсваха от ярема на чуждоезичните.\\" Ударът на българите заплашвал да помете властта на императора във всичките му балкански владения. Той знаел много добре, че „тези области се обитавали от българи, които се били отделили отдавна от ромеите, покоряването им не било заздравено и те винаги таяли омраза към ромеите\\".

Новият император Теодор II Ласкарис побързал да прехвърли войските си на Балканите. Той се разположил на лагер при Одрин и търсел среща с войските на Михаил Асен, които разорявали близката околност. Българските съгледвачи навреме известили Михаил Асен за приближаването на императорската войска, но тъй като известието не било потвърдено, българският цар решил да остане в лагера си при река Марица. След като взел необходимите мерки за осигуряването на лагера и изпратил напред силни постове, Михаил Асен посрещнал нощта с мисълта, че утрешният ден трябва да реши на кого ще принадлежи правото да владее Тракия. Съгледвачите на Теодор II Ласкарис лесно открили местоположението на българите и било решено без всякакво забавяне да се нападне. Преди да стигнат българския лагер, византийците се натъкнали на предния отряд. В настъпилото разбъркване част от българските войници успели да се измъкнат и побързали да предупредят Михаил Асен, че ромейските войски настъпват към стана. Страшната вест довела до паника сред българските редици - границата била далеч, а освен това местността била непозната. Пръв побягнал Михаил Асен с най-близкото си обкръжение — нямало време даже да оседлаят конете си. При отстъплението Михаил Асен попаднал в гъста гора (било нощ) и мнозина пострадали, наранени от клоните на дърветата - сам българският владетел също бил ранен. Позорното бягство на Михаил Асен трябва да се отдаде на юношеската му неопитност - тя заедно с прекаленото му самочувствие помогнала на Теодор II Ласкарис да спечели (почти без усилие) голяма и шумна победа. Наближаването на зимата не попречило на императора да потегли на поход с намерението да си върне отнетите крепости — само яката крепост Цепина удържала на ударите и над нея продължавал да се вее пряпорецът на българския цар. От разказа на византийския историк Георги Акрополит, който участвувал в кампанията срещу българите, можем да останем с погрешното впечатление, че пътят на Теодор Ласкарис представлявал непрекъснат триумф: крепостите една след друга отваряли вратите си пред победителя, а населението го посрещало с ръкопляскания и акламации. Всъщност картината изглеждала другояче - например част от ромейската войска, която бързала на помощ на императора при Цепина, се разбягала само при слуха за приближаването на българите, като захвърлила целия си обоз.

Събитията от началото на 1255 г. свидетелствуват, че Михаил Асен не успял да намери достатъчно средства, за да се противопостави успешно на Теодор II Ласкарис. Прибързаните му действия, вдъхновявани, изглежда, от импулсивния му характер, били лишени от ясна стратегическа идея и често го поставяли в положението на човек, който върви след събитията и не е в състояние да ги контролира. Той даже не направил опит да подпомогне българите от Сяр и Мелник, които се надигнали срещу никейците. Вместо това Михаил Асен се увлякъл по кроежи, свързани с привличането на руския княз Ростислав Михайлович, който се разпореждал като независим владетел в северозападните български земи. Всичко завършило с брак между цар Михаил Асен и дъщерята на Ростислав Михайлович и с планове за съвместни действия срещу маджари и никейци.

Междувременно Михаил Асен привлякъл на помощ един кумански отряд (около 4000 конници) и го изпратил да разорява Тракия. Куманите постигнали известни успехи (разбили при Димотика войската, командувана от Мануил Ласкарис и Константин Маргарит), но това не променило съществено положението. С голяма армия император Теодор Ласкарис се прехвърлил през Проливите с намерението да търси решително сражение. Вестта за предстоящото нахлуване изплашила Михаил Асен и той се решил на стъпка, която се оказала съдбоносна за неговия престол. В императорския лагер при река Регина (Еркене) дошли пратеници на Михаил Асен, които от името на своя господар съобщили, че е изпратена делегация, която трябва да сключи мирен договор. Скоро в ромейския стан пристигнала делегация начело с царския тъст Ростислав Михайлович и „най-знатните у българите\\". В началото на преговорите Ростислав Михайлович отказал да плати контрибуцията, която Теодор II Ласкарис предявил към Михаил Асен. Впоследствие обаче несговорчивостта му се заменила с учудваща благосклонност и пратеникът на Михаил Асен сложил с лека ръка подписа си под мирния договор, предвиждащ двете страни да се задоволят с границите до избухването на конфликта през 1254 г. - даже крепостта Цепина, която била в български ръце, трябвало да се предаде на императора. От свое име и от името на Михаил Асен руският княз дал клетвено обещание за гарантирането на мира - юли 1256 г. Учудващата отстъпчивост при воденето на преговорите не бива да се отдава на лекомислието на Ростислав Михайлович - няма съмнение, че той бил подкупен от Теодор II Ласкарис. За това съобщава направо Георги Акрополит - подаръците, поднесени на руския княз, били неизброими, в това число коне, тъкани и други ценни предмети. Можем при това положение да си представим как е звучала прощалната реч на Ростислав Михайлович след подписването на мирния договор - с вдъхновение, почерпано от мисълта за огромното богатство, спечелено за сметка на българите.

Престъпната „дипломация\\" на Ростислав Михайлович и лекомислието на Михаил Асен довели до там, че с цената на един подпис били унищожени придобивките за България, спечелени във войните между 1254 и 1256 г. Тържествувал, разбира се, император Теодор II Ласкарис, за когото Регинският мир представлявал „велик дар, спечелен над кучето, което се съедини с лъвчето и мечката\\". По-нататък в посланието си императорът твърди, че „кучето било обезглавено, лъвчето се спасяваше с бягство, а мечката най-неочаквано стана посредник между двамата\\". Алегорията в тези слова е съвсем прозрачна: под „кучето\\" трябва да се разбират куманите, дошли на помощ на българския цар, „лъвчето\\" е Михаил Асен (намеква се за паническото му бягство при река Марица), а „мечката\\" е без съмнение Ростислав Михайлович, на чиято бездарна и користна дипломация българите дължали унижението, нанесено им с подписването на Регинския мир.

Скоро след отпътуването на Ростислав Михайлович до императора достигнали слухове, че българският цар отхвърлял условията на мира, подписан от неговия тъст. Това известие е доста неясно, въпреки че Георги Акрополит го коментира нашироко. Няма съмнение, че Михаил Асен трябвало да се съгласи с условията на договора - поне изворите не свидетелствуват противното. Но слуховете за възмущението, с което била посрещната вестта за Регинския мир, ще са били истински - негодувала онази част от българската аристокрация, която преценявала действията на царя като истинско поражение. Начело на опозицията застанал царевият братовчед Коломан, който успял да нарани смъртоносно Михаил Асен. Скоро след това царят починал от раните си - есента на 1256 г.

Съдбата не се оказала благосклонна към Михаил Асен и още в младежка възраст (17-18-годишен) той станал жертва на поредния заговор. Чудно е защо в документите на българската църква той се величае като „великия цар Михаил Асен\\" - този епитет най-малко подхожда на безличното му царуване. Византийският император го нарича „лъвче\\", но с един оттенък на ирония, който трябва да признаем за справедлив. Младежките пориви на Михаил Асен го тласкали неудържимо към действия, но той явно нямал качествата на великия си баща, за да ги доведе до естествения им завършек.