Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ

Приемник и продължител на българската държавна традиция в Източна Европа била държавата на волжките българи, създадена в района на вливането на река Кама във Волга и поради това се нарича Волжка или Волжко-Камска България. Някой автори погрешно свързват нейното основаване с групата на втория Кубратоя син Котраг. Вероятно отделни прабългарски групи са се придвижвали към Волга още след разпадането на Велика България или са живели там като самостоятелна група, отделена от основния прабългарски масив. Свидетелство за това са откритите напоследък в района на град Самара два могилни гроба със монети на имератор Ираклий и сина му Ираклий Константин (613-641). Решаващо значение имали българите-преселници от района на Северен Кавказ през първата половина на VIII век. Тяхното оттегляне на север станало във връзка с хазаро-арабската война от 735 г. Арабският пълководец Мерван  успял да нахлуе в Хазария през кавказките проходи и да проникне дълбоко на север до земята на буртасите – угрофинско племе, което по-късно се сочи като съсед на волжките българи. Мерван следвал пътя по десния бряг на Волга и вероятно именно тогава, бягайки от арабската войска, значителна маса българи и племена от българската група проникват до средното течение на реката. Доскоро техните следи до VIII век  оставаха неизвестни. Предполагаше се, че те са водили подвижен начин на живот и не са създали постоянни селища и некрополи. Едва напоследък в района на град Самара, при големия завой на Волга, бяха открити група гробни паметници, които се датират в VIII век и се приписват на прабългарите, означавани като паметници от Новинковски тип. Това са гробове с трупополагане под ниски могили. Скелетите са ориентирани предимно в сектора север-изток. Гробния инвентар съдържа коланни украшения, накити, оръжие, оръдия на труда, глинени съдове. Някой от предметите имат точни аналогий в южните степни райони и показват, че тази група население е поддържала тесни връзки със сродниците си от старите земи.
През IX век придвижващите се на север прабългари достигат района, където Кама се влива във Волга, и започнали да изоставят навиците на подвижния начин на живот. Този процес бил ускорен от контактите им с местните уседнали племена от угрофински произход. Докато в най-ранните доислямски паметници, какъвто е Болше-Тарханският некропол, почти липсват следи от местно население, в по-късните (Танкеевски некропол) се наблюдава силното му присъствие. То се изразява изключително в полагането на предмети като гробен инвентар – главно глинени съдове,- изработени в стила на местната традиция. По отношение на погребалния обред бил възприет обреда на пришълците, които се изявили като по-активна страна в асимилационния процес.
Консолидирането на новодошлите и местни племена в обща държава започнало през IX век, но подробности за този процес липсват. От по- късни сведения може да се разбере, че съперничеството между по-значителните племена забавяло създаването на единна и силна държава. Ето защо в първия век от съществуването си Волжка България била зависима от Хазарския хаганат. В началото на X век начело стоял владетелят Алмуш (Алмас). Неговият син бил заложник в хазарската столица Итил, а дъщяра му била взета насила за жена на кагана. След найната смърт каганът поискал сестра и, но Алмуш отказъл, омъжвайки я за Аскал – един от тримата първенци в държавата, предводител на племето ескел (есегел). Това била решителна стъпка за демостриране на независимост. Разграничавайки се от кагана, той приел тюркската титла елтебер. Алмуш потърсил и външна подкрепа и я намерил при арабите – традиционни врагове на хазарите. Още преди това приел мюсюлманството вероятно под вилянието на мюсюлманите в столицата Итил и като мярка за разграничаване  от юдейската религия на хазарския каган. Българското пратеничество заминало за Багдад в 921 г. през Средна Азия и изложило пред арабския халиф Ал Муктадир молбата на Алмуш да му помогне да построи крепост “срещу царя на юдейте” (хазарския хаган) и да изпрати мисионери за налагане на исляма. През 922 година в резиденцията на Алмуш пристигнало ответно арабско пратеничество. Неговото пребиваване е подробно описано от секретаря му Ахмед ибн-Фадлан, който е оставил най-достоверните и най-детаилните сведения за волжките българи.

Приемането на исляма било важна стъпка за обединяването на различните племена в един етнороден масив с българско народностно съзнание. Той съдействал и за нарастване на политическата независимост на държавата. След превземането на хазарската столица Итил от русите през 965 г. Волжка България станала независима държава и започнала активна външна политика. Намирайки се в пресечната точка на пътищата от древноруските княжества към Средна Азия и от Черно море към Кавказ и Урал, тя се превърнала във важен политически и икономически фактор в Източна Европа. След оттеглянето на русите волжките българи поставили под свой контрол речния път по Волга и степния сухоземен път от Европа към Азия. На левия бряг на реката, близо до останките на бившата хазарска столица или в нейните рамки, бил основан град Саксин, в който живеела голяма българска колония. Каспийско море, наричано през X век Хазарско море, е наричано от автора на първия тюркски речник Махмуд Кашгарски Българско море. Около 970 г. група българи-мюсюлмани, наречени в източниците билери, се преселили в Унгария и основали на брега на Дунав град Пешт – бъдещият Будапеща. Техните следи се проследяват до XIV век.
Волжка България поддържала активни взаимооношения с Киевска Русия и североизточните руски княжества. След падането на Хазарския каганат двете държави си съперничали за политическо и икономическо лидерство в Източна Европа. Тесните връзки между тях породили легенди за много ранни контакти между българи и руси. В Никоновската летопис е отбелязано, че легендарния Кий, основателят на Киев, предприел поход срещу “волжките и камските българи”. Първите действителни контакти датират от 985 г. Киевсият княз Владимир организирал поход срещу българите и извоювал победа, след което между двете страни бил сключен мирен договор. На следната 986 г. в Киев пристигнали български пратеници, които убеждавали княз Владимир да приеме исляма. През XI век отношенията между двете страни били подчинени на взаимоизгодните търговски операции. През 1006 г. българското пратеничество пристигнало в Киев с много дарове и с молба да им бъде разрешено да търгуват в градовете по Волга и Ока. Руските търговци получили от своя страна разрешение да търгуват в столицата Болгар. През 1024 г. Суздалското княжество било спасено от глад благодарение на доставената по Волга пшеница от Волжка България. Търговията с русите процъфтявала през следващите десетилетия чак до 1088 г. когато български търговци били бити и ограбени в град Муром. На молбата им до руските князе Олег и Ярослав да се вземат мерки за тяхната сигурност не било обърнато внимание. В отговор българската войска превзела и ограбила Муром, а околните села били опожарени. През 1107 г. българите обсадили град Суздал, но претърпели поражение.

Българо-руските отношения се активизирали през XII век във връзка с образуването на Владимиро-Суздалсокто княжество. Двете съседни държави си оспорвали правото на контрол върху търговските пътища. Първото сериозно сблъскване е датирано от руските летописи в 1120 г. Повод било отравянето на куманския вожд Аепа от българите. Княз Юрий Дългоруки, женен за дъщерята на Аепа, им нанесъл голямо поражение. През 1172 г. княз Андрей Боголюбски изпратил войска срещу българите, която превзела един град и няколко села. Две години по-късно Андрей Боголюбски бил убит чрез заговор, в който участвала и неговата жена-българка поради злините, които преди това били сторени на нейните сънародници. През 1184 г. русите неуспешно обсаждали “великия град” – столицата на Волжка България. Взаимни нападения, съпроводени с разоряване на градове и села и отвличане на пленници, са отбелязани от руските летописци до навечерието на монголското нашествие. В същото време има сведения за мирни контакти, изразяващи се в заселване на българи-търговци в погранични руски градове и на руски майстори-занаятчии в българската столица. През зимата на 1229 г. българското жито, докарано с кораби по Волга и Ока, спасило русите от гладна смърт, а великия княз Юрий Всеволодович получил личен дар от 30 крини жито. Тази решаваща помощ била повод да се сключи мирен договор за 6 години, според който на търговците от двете страни се давало право да търгуват свободно и се разменят пленниците.

Мирните отношения между българите и североизточните руски княжества били краткотрайни. Още през 1223 година монголо-татарите победили руско-куманската войска при река Калка и поставили началото на завладяването на Източна Европа. Волжка България била покорена през 1236 г. от монгоска войска, командвана от хан Бату (Батай). Столицата Болгар (Булгар) наречен още “Великия град български”, била превзета и опожарена. Българските земи били включени в западния дял на Монголската империя, обособена като самостоятелно владение – улус, управлявано от Чингисхановия син Джучи и известно още под името Златна орда. Непосредствено след оттеглянето на монголите местните князе обявили свойта независимост, което станало причина през 1240 г. за повторното покоряване на столицата. Българските вождове Баян и Джику обещали да се покорят и надарени богато, се върнали в земите си. И други първенци запазили владенията си, но останали васали на Златната Орда. Част от населението не приело монголската зависимост и емигрирало, отделни български групи се озовали чак в далечна Норвегия.

През втората половина на XIII век столицата Булгар се превърнала в един от важните градове на Златната Орда. Там са немерени екземпляри от най-ранните сребърни и медни монети, сечени от Ордата. Били издигнати няколко големи обществени сгради и бани. Според източници от онова време градът е наречен “златен трон” поради факта, че там се намирала лятната резиденция на хан Бату, и се издигнал до втория по значение център на Ордата след столицата Сарай. През XIV век значението му намалява, а след превземането му и опожаряването му от русите през 1434 г. постепенно бил изоставен. Като нов център се издигнал град Казан – център на Казанското ханство, пресъединено през XVI век към Русия.

Етническия състав на Волжка България до X век бил разнороден. Арабски източници споменават за 3 основни племена – берсула, есегел и булгар, към които други източници прибавят племената сван и баранджар. Племето берсула се свързва със страната Берсилия и берсилите в земите около Каспийско море. Името на племето сван се транскрибира като суваз-сувар (савир) и се приема за предшественик на днешните чуваши. Името баранджар се свързва с града Беленджер, превзет от арабите по време на войната срещу хазарите през първата половина на VIII век. Тези племенни наименования още веднъж потвърждават предположението, че основмия състав на дошлото от юг население е живеело първоначално в района на Кавказ и Каспийско море. След X век се налага общото име българи. В арабски източници е употребено името нукрат булгар – сребърни българи. С това име волжките българи са споменати в някои руски летописи.
Основа на стопанството на Волжка България било земеделието. Арабският автор Ибн-Русте пише по този повод: “Българите са народ земеделски и отглеждат всякакви видове зърно: пшеница, ечемик, просо и други”. От своя страна Ибн-Фадлан добавя: “Храната им е просо и конско месо, но и пшеница и ечемик в големи количества, и кой каквото посее го взема за себе си.” Пшеницата заедно с меда били продукти, давани в качеството на данък на владетеля. Сведенията на Ибн-Фадлан се отнасят за началото на X век и показват, че още в ранния период от историята си населението на Волжка България се занимавало изключително със земеделие. Редица съвременни изследвачи специално са отбелязвали слабите следи от номадски бит в най-ранните археологически паметници. Стопанският просперитет на държавата обаче се е дължал на търговията. Поради специфичното си географско положение българските земи притежавали редки експортни стоки, търсени и високо ценени в ислямския свет. Освен това кръстовищното място на държавата било удобно за посредническа търгвия. Не случайно Ибн-Фадлан отбелязва: “У тях има много търговци”. Общността на религията давала на българските търговци предимство и достъп до пазарите на големите средноазиатски градове.

Съществувал оживен търговски път от столицата Булгар до Хорезм. Арабски автори дават подробни сведения за състава на експорта. Сред най-ценните стоки били кожите от бобър, белка, лисица и заек, както и кожи от домашни животни. Изнасяли се още овце и рогат добитък, орехи, стрели, кожени шапки, солена и сушена риба, рибешки клей и прочутите обувки от юфт, наричани в Средна Азия “булгари”. Накой от тези стоки – ценни дивечови кожи и овце – идвали от русите, тюрките (оглузите) и северните “диви” племена вис и йура и чрез българско посредничество намирали пазар на изток. Още в началото на X век, през царуването на Алмуш, била възприета паричната система на Арабския халифат и били отсечени първите собствени монети. Това позволявало на бългаските търговци да намират за своите стоки куповачи във всички части на необятната държава.

Характерна черта на устройството на Волжка България е обособяването на големи поселищни центрове, наричани с някои уговорки градове. Още през X век съществували два града – Болгар и Сувар,- които си съперничели и за известно време сечели собствени монети. Традиционно се приема, че единствената столица на държавата е бил Болгар, разположен на левия бряг на река Волга недалеч от вливането на Кама. Напоследък бе издигната теза за отъждествяването на Болгар с Биляр (Буляр), днешното Билярско градище, разположено на около 50 километра източно от реката. Според компромисната теза Болгар на брега на Волга е бил столица до средата на XII век, след което неговите функции поел Биляр, наречен в източнците “Великия град” . Тези три главни града имали укрепления от земни валове и ровове. Обштествените сгради – джамии, мавзолей, бани и кервансарай – били изградени от дърво или от тухла и камък. Масово строителство на такива сгради било предприето в Болгар към средата на XIII век, когато за кратко време станал резиденция на хан Бату.

Преобладаващият тип селища се разполагали обикновено край постоянни водоизточници. Много от тях били изградени върху естествени укрепени площадки, чиято достъпна част била защитена с ров или вал. В централната част на държавата били издигнати землени укрепления, които се тълкуват като своеобразни замъци – седалища на местни първенци. В тях при нужда околното население могло да намери приют и защита, особено през годините на българо-руските вражди. Отделни уязвими участъци от границата били укрепявани със землени валове, някои от които достигали дължина до 9 километра. Според един арабски хронист през зимата българите живеели в дървени жилища, а през лятото – в юрти от плъст. Ибн-Фадлан отбелязвам, че всички българи живеели в юрти и дори дворецът на българският владетел бил юрта, но много голяма – побирала 1000 души, застлана с арменски килими и по средата бил разположен трон, покрит с византийски брокат. След X век според арабски източници волжките българи живеели в дървени къщи. Тези сведения се потвърждават от разкопките в Болгар и Биляр.

Сред другите дялове на материалната култура на първо място трябва да се отбележат данните за облеклото. Според арабски сведения българите носили дълга връхна дреха, подобно на хазарите, печенегите и огузите. Ибн-Фадлан пише, че те носели шапки (“каланис”). Характерна част от облеклото били кожените ботуши, известни на изток с името “булгари”. Изобщо основните елементи на облеклото имали специфични етнографски особености. Широко разпространено било нападателното и предпазното въоръжение. Ибн-Русте пише по този повод: “Българите яздят на кон, носят ризници и имат пълно въоръжение”. Тази информация се допълва от археологическите находки. На много места са открите мечове, саби, ножове, кинжали, бойни брадви, копия, стрели, останки от колчани. Добре било развито грънчарството. В богатата керамична колекция от съдове се проследяват няколко грънчарски традиции – резултат от преселвания на етнически групи и от търговско-политически контакти: местна уралско-камска, салтовска, средноазиатска. Засвитетелствани са производствени съоръжения за обработка на черни и цветни метали. При разкопки са открити разнообразни накити от злато, сребро и бронз. До X век формата и технологията на металните и костните предмети имат точни аналогии в културата на Хазарския каганат. След приемането на исляма рязко се засилва влиянието на материалната култура от мюсюлманска Средна Азия.

В продължение на повече от три века волжките българи създали политическа стабилност и икономически просперитет в граничната област между Европа и Азия. Тяхната история оставила траен спомен. Част от днешното население на Република Татарстан в Руската федерация се смята за техен законен потомък.

Мръсен е смехът на оня, който се радва на чуждата болка

IYI
Верността със злато не се мери, защото ако ти дадеш сто, противникът ти ще даде двеста и ще ти забие нож в гърба. Търси, сине, хора близки по кръв и мисъл, прави ги свои побратими, чрез велики дела.
…ти знаеш това, аз само ти го припомням. И друго: ти разширяваш границите, но завладявай толкова, колкото можеш да задържиш.
IYI
Колко е самотен човек, който е принуден да принуждава другите. Всяка дума–заповед ни отдалечава от тия, които са ни подчинени – дори когато ги награждаваме…, защото властта е власт тогава, когато награждава и наказва
IYI
Пак ще летим на бойните си коне, допрели лица да буйните гриви; пак ще прегазваме вражи воини, размахали саби над главите им. Ромеите ще отстъпват пред нашия устрем. Ще станем голяма, силна държава. Три такива държави ще има в света и една от тях ще е България.
IYI
Тайната на смелостта е да надвиеш страха и като постъпваш тъй, че никой около тебе да не се досети какво изживяваш.
IYI
Разликата между умните и глупавите хора не е тази, че умните вършат само умни неща, а глупавите само глупави. И умните могат да грешат, както и глупакът в някои случаи измисля нещо умно. Умният човек обаче се старае една и съща своя глупост да не повтаря поне по един и същи начин
IYI
Миговете неусетно се стапят в дни, във всеки изгрев се виждат отблясъците на залеза…
IYI
Белият и синият цвят са свещените цветове на небето, цветовете на Тангра. Зиме небето е сиво, но затова пък всичко наоколо се белее така силно…
IYI
Ханското лице е като месечина зад облак. Ще се струпат още облаци и то съвсем ще изчезне, ще остане само името, ще останат само знаците, по които всички са се отличавали от другите творения на Бога-небе.
IYI
Но Тангра вижда всичко. Тангра бди! Както в сражение е меч срещу меча, копие срещу копието, така и в мир – вяра срещу вяра, свой Бог срещу чужд Бог!
IYI
Разпънатият бог учи слабите са стават още по-слаби, а силните да се превръщат в слаби – покорството е самата същина на тая странна вяра

из Димитър Мантов – “Хан Крум"

IYI

Защото миналото всъщност непрекъснато се превъплъщава, без напълно да изтлее
IYI
Само безумецът размахва меч. когато срещу него не стои никой!
IYI
Незнайни са пътищата на съдбата. Ако Тангра е решил да ги съедини, мечът едва ли ще ги разедини
IYI
Най-добрите закони не са друго освен измамен полъх на вятъра, щом няма желание да бъдат изпълнявани
IYI
Огънят е наш приятел и съюзник, но не го ли опазиш, позволиш ли му да лази, дето поиска, превръща се в най-лчт враг. Така е и с виното. То весели сърцето, дава отмора, но прекалиш ли с него, впива се като змия в пазвата ти...Всичко зависи от човека
IYI
Няма по-страшна крепост от човека, когато брани земята, върху която се е родил и която го храни
IYI
Насочеше ли поглед нагоре, човек започваше да се чувства дребен, нищожен, за да изгуби скоро представа за собствената си личност и да се почувства като частица от великото цяло, наречено вселена
IYI
За българина боец, който се ражда и умира като войн, поваленият не е враг, понеже оръжието е изтръгнато от ръцете му

из Иван Богданов – “Хан Крум"

Къща върху която падне гръм се изоставя. Това е проклятието на Тангра, който вижда всичко.

Човек, върху когото падне огънят на ханския гняв, се превръща в пепел, а вятърът разнася пепелта по четирите посоки на света.
IYI
Черният цвят е цветът на нощта, знак на небитието. Всички ние идем от нищото, а то е тъмнина, и се стремим към неясната далечина, която е светлина - жълтата светлина на запалената в мрак свещ, на раздухания огън, който ни осветява така, че Тангра ни вижда отвън и отвътре, от близо и далеч, защото ...
... ако някой търси истината, бог вижда и ако някой лъже, бог вижда...
IYI
Да, по-лесно е да посъдиш дръвче, отколкото да го отгледаш, по-лесно е да забиеш копие в земята и да кажеш "тая земя е моя !", а по-трудно е да оградиш същата тази земя с яка стена, да я направиш неуязвима за вроговете и после, не само да я увеличиш, но и да заставиш съседите си да те почитат като нейн владетел.
IYI
Небето мълчи. Винаги мълчи.
За него хората говорят.
А слънцето ... Да се вярва ли на слънцето?
(и на слънцето нямай вяра...)
IYI
Възмъжаването стана тогава, когато птиците от забава станаха повод за научаване на стари мъдрости и за сравнение с хората.
IYI
Незнаещият е избавен от хиляди беди.
IYI
Една погрешна стъпка води друга и в такива дни се разбира кой е умен - онзи, който се старае да поправи грешката си, докато глупавият се стреми да се оправдае.
IYI
Успокоението идва после, когато смутното време отмине - ако няма беди, няма и герои. Освен това за миналото всеки съди мъдро.
IYI
Лоша е онази шега шега, в която няма половин истина...
IYI
Познатият крив път е по-кратък от непознатия прав път.
IYI
Слънцето е едно, ала за всекиго грее различно
IYI
И медът започва да нагарча, когато го вземаш за лекарство.
IYI
Човекът се опознава при общуване - конят в път.
IYI
Петната на змията са отвън, а на човека - отвътре
IYI
Лисицата не може да проумее храбростта на лъва, както и лъвът не може да проумее извратливостта на лисицата.
IYI
Обратният път винаги ни се струва по-кратък.
IYI
Стопанина го е яд за онова, което е отнесъл вълкът, а вълка за онова, което е останало в кошарата.
IYI
За глухия няма гръм, за слепия няма светкавица.
IYI
Птица, ранена от лък, се бои от всяко криво дърво.
IYI
Щастлива е къртицата, че живее под земята и не вижда света
IYI
В чуждите народи и хора харесваме онова, което самите ние не притежаваме.