Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИСТИНАТА ЗА ТИШИНАТА И СПОКОЙСТВИЕТО В НЕНОВИЯ ДОМ

(4 глава)

Възрожденският дух на Любен Каравелов предопределя критичното му от­ношение към епохата, хората и техни­те нрави. Повестта „Маминото де­тенце” третира актуални проблеми, свързани с възпитанието на детето и факторите, които влияят върху него. Обект на изображение, но и на изобли­чение е домът на Нено и Неновица. Те са представители на онази бездуховна и лишена от ценности прослойка на обществото, която авторът истински презира. Животът на Неновото семейство е скучен, монотонен, безце­лен и без духовни интереси. Материал­ното благополучие и телесното им блаженство са единствените амбиции, ко­ито имат. Всичко това противоречи на Каравеловото разбиране за живота, дома и семейството.

Четвърта глава на повестта предс­тавя очаквания резултат от Възпита­телните „уроци” на родителите чорбаджии. Тогава, когато е трябвало да нау­чат единственото си дете - Николчо, на трудолюбие и морално поведение, на уважение към родителите и към други­те, те предпочитат сянката на кичестата круша и тишината и спокойстви­ето на монотонното си съществуване. Нехайството им към съдбата на Никол­чо, поверен на човек, наречен Нищото, не може да даде положителни резулта­ти. Истината за тишината и спокойс­твието - единствените привилегии в този дом, се появява точно в този мо­мент - синът се е превърнал в крадец на семейното наследство. Тази жестока, но закономерно последвала истина е кул­минацията в деградирането на Никол­чо. Вече е късно обаче да се поправи сто­реното, защото „дървото трябва да се изправя, дорде е младо.”

Повлиян от общественото мнение, от слуховете, които се носят из града, и от първото предупреждение на Али ага, Нено решава да окаже възпитател­но въздействие върху своя син. Нравоучителният урок съвсем естествено за­почва с любимата тема за този дом - парите. Но вече е късно да се внушава на Николчо, че парите се печелят трудно. Не думите на бащата, а делата му, житейските уроци, които е давал на де­тето си, са му внушили,че „щото се печели лесно, то се и харчи лесно”. Ролята, която заема бащата, суровото и сери­озно изражение на лицето му, говорят за загрижеността към неморалното по­ведение на сина: „Жив ще те одера. Ако бъдеш такъв, то хич да те няма.” Нено изпитва срам и гняв от непристой­ното поведение на своя син. Тук личи ирония, защото родителят с нищо не е помогнал детето му да е по-различно, напротив, всичко - Животът под дебе­лата сянка, експлоатирането на чужд труд, мързелът, себелюбието, страст­та към материалното, егоизмът - всич­ко това вече е формирало характера на „маминото детенце”. А бащата не може да повярва, че „синът на Нено чорбаджи ходи по кръчмите”. Николчо е пораснал и е престанал да гони врабчетата, но понеже е свикнал да прави „нищо”, сега пи­лее времето си „по кръчмите, по жени”, по среднощни гуляи. Дълбоко в себе си Нено усеща невъзвратимостта на де­морализиращия процес у сина си, зато­ва е силно разтревожен. Тревогата му е показана чрез множеството възклицателни и въпросителни изречения, изпъл­ващи нравоучителната му реч. Но по­вечето Въпроси не намират отговори­те си, защото не достигат до адреса­та, за когото са предназначени.

Надеждите на чорбаджията, че разго­ворът на четири очи между баща и син ще повлияе на Николчо, са напразни, за­щото той няма респект от родители­те си. Не са го научили на това от ма­лък, когато са го Викали при себе си с при­мамливото обещание да получи пари: „ Баща ти те вика да ти даде ново гроше”. Не е достатъчно само това, че баща му го вика. „Грошето” го респектира повече от родителя. И сега, когато чорбаджи Нено се опитва да го отучи от разсипничество и от порочния начин на живот, Николчо не чува и дума. Отново, както някога, врабчетата, „които се борели на крушата”, предизвикват по-голям инте­рес за сина, отколкото „вълнуващите” слова на притеснения родител.

За човек, който прекарва дните си в безделие, парите се превръщат в само­цел. Те са необходими, за да си осигури охолен живот. Обсебен от желанието да разполага с тях, Николчо разбира за скритото имане на майка си. И макар че е учил вероучение при даскал Славе, не е разбрал смисъла на Божите закони. „ Не кради ” и „ Почитай майка си и баща си” не са му познати като нравствени ка­тегории, затова с лека ръка посяга на спестяванията и завещаните от пред­ците й пари. Обирът поставя Неновица на изпитание. За нея това е най-голя­мата трагедия в живота й, защото е свързано с трите жизнени начала, кои­то тя стриктно следва по всяко вре­ме. „Осиромашахме, пропаднахме, изгубих­ме се... Отидоха ми паричките.” Неновица е крила „татовите жълтици” и „мамини­те парици” от всички в семейството. Дори и Нено не е знаел за тях. Това гово­ри, че в този дом има тайни, че сплоте­ността и доверието не са познати доб­родетели. Още една причина, обяс­няваща пагубния ефект върху възпита­нието на детето им.

Спокойствието и тишината най-после са нарушени, заменени са с тревога­та, разочарованието, гнева, обидата и престъплението. Това е закономерна развръзка на поведението на героите дотук. Тъжно е обаче, че чорбаджийката скърби повече за откраднатите жълти­ци, отколкото за пропадащия син. „Про­паднахме, изгубихме се” би звучало правди­во, ако се отнася до Николчо, защото в този момент те „изгубват” сина си. Той окончателно деградира, дори по-късно си позволява да вдигне ръка над собствена­та си майка. Заслепена в родителската си обич към детето, Неновица и сега не допуска или се прави, че не допуска, че кражбата е не­гово дело. Тя обвинява несправедливо на­емните работници, които може да са бедни, но не са престъпници, защото из­карват прехраната си с труд, а не са свик­нали да получават всичко наготово ка­то чорбаджиите. Освен това тя е поощрявала разгулния живот на Николчо, като дълго му е давала пари за това, как­то сама признава. Както някога му е поз­волявала да пие от гюловата ракия, след като го тегли сърцето, така и сега тя продължава пагубното възпитание. Кра­децът приема думите на майка си като спасение и лъже, че „измекярите” са отк­раднали скритото имане. Това добавя още вини и грехове към Николчо и роди­телите му. Детето им е свикнало да бъде ненаказано, да обвинява другите за своите грешки, да бъде оневинявано и защитавано Но колкото по-голям става, толкова по-големи са и грешките му. Затова те се превръщат в грехове.

Случилото се в дома на чорбаджиите събужда съвестта на самодоволните родители. Общественото мнение също ги подсеща за ново отношение към по­расналия Никола. Загрижеността им майсторски е внушена от писателя, кой­то често рисува променливото израже­ние на лицата им. В блажените часове под сянката лицата им са били спокойни и доволни. Сега са „бледни и безпокойни”, навъсени и сериозни. Безспорно спокойс­твието и тишината са отстъпили своето място на тревогата и пред­чувствието за несъзнателно допуснат грях спрямо собственото дете.

Най-сетне диалогът, който водят Не-но и Неновица, съдържа нещо смислено. Липсват празните реплики, с които об­съждат дебелината на сянката и изсту­дяването на ракията. Сега те говорят за настоящето и бъдещето на сина си: да го трепят или по-добре да го оженят? Не Николчо е за убиване, а тези, които са го превърнали в паразит и безделник. Правилно Али ага казва: „За убиване са та­кива бащи.” Затова решението бързо е избрано: „...да го ожениме.” Но това няма да изправи дървото, а ще погуби един не­винен човешки живот, защото „маминото детенце” е твърде голямо, за да се сдобие с нов харак­тер, с ново отношение към живота.

Писателят представя Нено и Неновица В четвърта глава на повест­та променени, различни от първоначал­ните им образи. Напрежение и тревога раздвижват статичния им живот. Заг­рижени и притеснени, ленивите им те­ла забравят предишното блаженство и спокойствие. Но Каравелов не им съчувства, защото единствената и глав­на причина за горчивия миг, който им поднася съдбата, са самите те. Зато­ва заслужават страданието си.