Home Литература Любен Каравелов - Маминото детенце - Силата на сатирата срещу пороците

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Любен Каравелов - Маминото детенце - Силата на сатирата срещу пороците ПДФ Печат Е-мейл

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ - „МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ

СИЛАТА НА САТИРАТА СРЕЩУ ПОРОЦИТЕ

В своята повест „Маминото детенце” писателят хуманист и демократ Любен Каравелов, притежаващ изострени сетива за отрицателните явления във възрожденското общество, избира сатирата - най-силното оръжие срещу изявите и пороците на онези, които престъпват и личния, и обществения морал.

Обект на сатиричното изображение е житейската философия на консуматора, несъвместима с ценностния свят на бъл­гарина, на когото са чужди паразитизмът, разпуснатите нрави, самоизолацията от обществения живот и който трайно е узаконил някои патриархални норми при възпитанието, необходими за личностно­то изграждане. Своето разбиране за пъл­ноценен и полезен живот, своята вяра в младото поколение, с което свързва възрожденските си въжделения, Каравелов утвърждава чрез отрицанието - критикувайки и изобличавайки житейската по­зиция на морала на Нено, Неновица и Николчо - герои, съставящи основния персонаж в повестта.

Изобличителният патос в творбата е постигнат чрез пародийното изображение на героите в битов и социален план. Традиционните представи за домашен ред и семейно благополучие, за родителска от­говорност и морални устои във възпита­нието, за влиятелния местен първенец, доказал прогресивни убеждения на дело - всичко това приема изражение като в криво огледало. Осмисленото с труд същест­вуване и строгостта на нравите, характерни за българския патриархален дом, са заменени от стремежа към тишина и спокойствие, от безпаметно безделие, кое­то поражда духовна ограниченост и пус­тота. Повестта е категорична присъда над родителската двойка Нено и Ненови­ца, отговорни за моралния упадък на ед­инствения им син, усвоил собствените им пороци. Според обекта на изображение и според етапите от развитието на ос­новния проблем - родители и деца, сме­хът на Каравелов приема богата нюансировка. Например писателят искрено се за­бавлява, обръщайки се към Казанлъшката гюловица, която поради неотразимото си въздействие върху нравите на обществото и най-вече върху мо­ралното развитие на Николчо, влиза в ро­лята на важен одухотворен персонаж. Нейните „алкохолни искрици подклаждат „психологически революции в историята ни, тя е могъщ стимул на чревоугодните желания на чорбаджи Нено, тя възпламенява за подвизи Николчо - любителя на приключения. Нейната „приятност е имал удо­волствието да изпита и самият повествовател. Но ако писателят я възприема като част от безобидното сетивно насаждение на живота, за неговите герои гюловицита се превръща в пагубна страст. Развлекателният смях във въведението на повестта постепенно приема хапливи и злъчни нотки при изграждане на предс­тавата за Нено и Неновица. Тяхната духовна ограниченост и дебелашко самодо­волство, безгранична ленивост и парази­тизъм намират адекватно отражение в отблъскващата им външност, в безпар­донното им отношение Към социално низ­шите, в мислите и поведението им.

Писателят, изразител на позитивното в ценностната система на народа ни, ратуващ за приемственост на утвърдените добродетели при прехода от патриархалния ред към новото време, още в Първа глава недвусмислено изразява своето отношение Към тяхното изкривяване. Колкото по-възторжено и възви­шено, изпълнено с умиление е описанието на трудовия живот на Казанлъшките мо­мичета през месец май, толкова по-сар­кастична е интонацията на автора, докато портретува своя герой, без да пес­ти средствата на комичното. Гротеската активно участва във външното изображение на Нено, превърнал се в карикатура на социалния тип. Огромното му атрофирало тяло, находчиво сравнено с две лебеници една върху друга, комично е пристегнато от малко, „на червени пръчици еле­ченце (ефектът се засилва от употреба­та на умалителни имена). Детайлите от портрета - нос, уши, уста - са изобразе­ни чрез сравнения от животинския и битово-прозаичния свят („урязалки козина - мустаците, „подлоги - ушите и носът). Присъствието на героя в този блеснал от светлина и наситен от движение майски ден има единствено материален израз. Ус­тата, сравнена с „някаква си дупка, е намек за безгранична лакомия. Очите са сма­лени до размерите на две черни точки -зад тях отсъства пространството на духа. Няма нищо по-отблъскващо от лое­ната топка, каквато представлява чорбаджи Нено, от тази ужасяваща статичност на тялото му, тънещо в безде­лие, в блажена дрямка, прекъсвана само от позивите на стомаха му.

Откъсването от труда, осмислящ човешкото съществуване, е най-благопри­ятна почва за появата на пороците - вну­шава Каравелов още в Първа глава на повестта, но алчността и скъперничеството са много по-страшни, когато се отразяват върху социалните отношения. Със силата на саркастично-изобличителния смях писателят осъжда жестокостта на Нено към ратаите - породена от експлоататорската му същност и изкривената представа за пестеливост. Пори­цава неговата родителска безотговор­ност - чорбаджията е поверил грижите на единствения си наследник изцяло на слу­гата Иван, допускайки лъжата, безделие­то, безцеремонното отношение към по-низшите в обществото. Така подлост­та се е загнездила необратимо в детското съзнание.

Особено язвителен е авторът към „нежната Ненова половина, чийто образ е паро­дия на изконната представа за съпруга и майка. Неновица, обратно на порядките в патриархалното общество, е поела стар­шинството в дома. Грижите и отговор­ността й за него се свеждат до непрес­танното уголемяване на богатството и запазване на така ценните „тишина и спокойствие. Чрез косвено сравнение с чети­риногите животни, угоявани за Коледа, Ка­равелов подчертава физическата й урод­ливост, не по-малка от тази на Нено и в съответствие с отблъскващото й ду­шевно уродство. Нейното скъперничество, алчност и жестокост  към ра­таите прозират зад дребножитейските й занимания. Писателят открито я иро­низира, наричайки я „гениална економка, „знаменита жена (със „зрели и практически мисли), „ благочестивата съпруга.

Със завидно умение на комедиограф авторът инсценира диалог между Нено и Неновица на сянка под кичестата круша във Втора глава на произведението. Пъл­ната „хармония между блажено почиващи­те съпрузи е нарушавана единствено от жегата, мухите и мисловните напъни на чорбаджийката, свързани с ползата от го­лемия кестен и с опит за тълкуване на пасажи от Светото писание. „... Всяко дърво, което не пренася кестени, трябва да се отсече и изгори... – разсъждава практичната съп­руга, перифразирайки думите на поп Илия, а читателят ги възприема като алегори­чен изказ на авторовата присъда над нея и себеподобните й.

Издънките на такова дърво са гнили и сеят зараза. Те не могат да приемат жиз­нени сокове от нездравото стъбло, както и Николчо не може да получи положителен житейски пример от своите роди­тели. Затова авторът засилва критическия си тон в епизодите, в които „нежната майка, „благочестивата съпруга с безотказ­ното съгласие на „ вулканът Нено сама по­сява корените на злото у сина си. Чорбаджийският син твърде лесно свиква с чув­ството за безнаказаност, с покровителството на „нежната майка при всяко свое провинение, и когато е ухапал до кръв Ни­щото, и когато обира последователно собствените си родители, и когато заради безочливата му лъжа „измекяринът и измекерките били мъчени, биени, изпитвани... в конака.

С безочливо договаряне със сервилния даскал Славе, чорбаджийската двойка пости­га пътя на моралното разложение на Николчо и в „разсадника на образованието, в кой­то за четири години той научава „Помилуй що  боже и „Верую. Тази твърде крехка връзка с Бога обаче няма да отклони Николчо от пагубната страст към гюловицата, към Евините дъщери в метоха, към кражбите и измамите, защото за разлива от роди­телите си, поклонници на „тишината и спокойствието, синът се е оформил като „лю­бител на различни приключения. Всички него­ви пороци, усвоени в резултат на обърна­тите ценности в дома на чорбаджи Нено, са отречени и в християнския морален ко­декс. Към прегрешенията на маминия син закономерно се добавят и най-непрости­мите злодеяния: кражбата в собствения дом, която се обръща в косвено отцеубийс­тво. Каравелов не само че не проявява съчувствие към озлочестената родителска двойка, но с неудържим смях описва неадекватните реакции на двамата, свидетелс­тващи за загубата на всичко човешко у тях. Не за морала на своя син са разтревожени Нено и Неновица, а за неприкосновеността на чорбаджийското имане. Към страхо­вете на казанлъшкия първенец се добавя и опасението му да не загуби благоразполо­жението на Али ага — турчина, който, па­радоксално за един поробител, е поел роля­та на морален съдник на Нено. И в това се крие косвеното обвинение на писателя за инертността на обществото, което още не е изградило у себе си активна гражданска позиция и непримиримост към моралното разложение в него.

С драмата на героите, ярко очертана в Четвърта глава на повестта, авторът успява да постигне своята цел - да разкрие гибелните последици от неправилно­то възпитание, за назидание на героя и поука за читателя. Тъжният и жалък край на Николчо, който умира в мизерия някъде из Влашко, е закономерен резултат от влия­нието на семейното му обкръжение. Тази смърт естествено се вплита в художествената логика на творбата. С нея авто­рът достига поантата на назидателния тон, посочвайки последствията от „погрешките и на родителите, и на децата.

Творбата на Каравелов продължава и днес да бъде строго и властно предупреждение за всички, които се отклоняват от правилния път, и ако нравоученията на възрожденския писател предизвикват не до­сада, а вглеждане и анализиране на анало­гични житейски ситуации, това се дължи на развлекателното, бликащо от смях по­вествование.

 

WWW.POCHIVKA.ORG