Home Литература Елин Пелин - Ангелинка - Анализ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Елин Пелин - Ангелинка - Анализ ПДФ Печат Е-мейл

Разказът “Ангелинка” от Елин Пелин

Според християнството на Възнесение Господне /Спасов ден/- 40-ият ден след Възкресение- Исус Христос напуска земята и пред погледите на своите ученици се възнася в небесата, защото е завършил изкупителното си дело и за да подготви Небесното царство за последователите си. Като потвърждение на онова, което е проповядвал Божият син, този акт ознаменува пред цялото човечество призванието, целите и  надеждите на християните за един по-добър свят в очакване на Второто  пришествие и спасението на хората.

В разказа "Ангелинка" Спасов ден отбелязва началото на един нов живот за бедното селско сираче, което до момента на срещата с Ангелинка и леля Дъмша е герой единствено в мечтите и виденията си. Животът е  суров с малкото пастирче, но като компенсация му дава големи мечти, които го докосват до красивото и доброто, а така провокират чувствителната му чиста душа да прояви прекрасното  в себе си. Нов дух, нова сила, нова вяра в собствените сили, нови надежди за бъдещето- това е Спасов ден, денят на спасението за изкупилия със сирашкото си страдание своето бъдеще юноша. Макар героят да се чувства "слаб и недостоен", срещата с Ангелинка /от "ангел"- свръхестествено същество, божи вестител; добър  дух, идеално въплъщение или олицетворение на нещо/ дава тласък на момчето да се прояви като героя на собствения си живот, защото този, който разказва за миналото си, е имал по-късно своите  победи.

Повествованието се води от от 1.л., ед.ч.- т.е. от името на разказвача, който е вече зрял мъж и си спомня за своето детство. В творбата е отделено еднакво място за мечтанията на героя, за очакването на гостенките и за сбъдването на желанието- това именно са трите основни момента в сюжетното развитие.

Главен герой на разказа е дванадесетгодишното пастирче, което е на служба в дома на добрата селска жена леля Станка, но художествената творба е  озаглавена "Ангелинка", защото името на красивата като ангелче героиня  се превръща в знак на прекрасното, към което се стреми чистата детска душа.

При осъзнаването на света момчето се опира не само върху усвоеното от живота чрез личния опит, но и върху народните приказки и християнските легенди. Приказните и легендарните елементи в  текста са свързани с представата за леля Дъмша и Ангелинка като за Богородица и ангелче, а в магията  на нощната планина юношата изживява себе си като герой. За децата леля Дъмша е "далечна, всемогъща и непостижима вълшебница, която живее някъде си в някакъв приказен град " и държи сметка за всички техни добри и лоши постъпки.Те си я представят с образ "прекрасен и усмихнат, обкръжен от светъл ореол ". Детските им наивни погледи я виждат "в оня лазурен небесен мир", където поставят Господ и "скърбящата негова майка-пречистата света Богородица"; тя седи в небето на своя "слънчев трон".

Според представите на селските деца Ангелинка е "създание, кротко и добро, русокосо като звездица". Малчуганите осмислят библейските двойки Бог Отец-Бог Син и Богородица-Исус Xристос чрез човешката двойка Дъмша-Ангелинка, защото двете гражданки персонифицират наивната им представа за съвършенството. Майката и дъщерята са реално съществуващи хора, но те са недостижими в своята красота, доброта и благородство.

Повлияно от "вълшебните приказки на пастирите",  в нощите,"изпълнени с видения и страх", момчето "вижда" Ангелинка в своите представи "мъничка, хвърчаща, прилична на някакво бяло врабче, с лице, сияещо и усмихнато като на ангелчетата, изписани в черковата". Детските му разбирания за света са формирани от приказките и легендите.Така се раждат и юначният покровител, и огненият змей, и страшните магии, и непознатите земи. По този начин се проявява  истинската същност на мечтателното селско момче. То е чувствително, романтично, благородно, добро, смело и решително, но суровият сирашки живот, който води, не му позволява да прояви и осъществи най-доброто от себе си. Нужен му е подтик, за да стане герой на собствения си живот.

Авторът противопоставя понятията  на селските деца за техния "свещен идеал" и реалния облик на леля Дъмша по принципа на очаквано- реално  /читателите, а и самите герои остават с излъгани очаквания/. Докато все още не са срещнали добрата жена, малчуганите си я представят с "прекрасен и усмихнат" образ, "обкръжен от светъл ореол". Когато я виждат, въздействието от душевното излъчване е по-силно и измества впечатлението от физическия образ, защото външният й вид не отговаря на очакванията и  носи разочарование на пастирчето. Дъмша е описана като "голяма черна пеперуда", с "лице сухо, кокалесто с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи." Портретното описание е съчетано с коментар за гласа: "Тя говореше громко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера!". Контрастно са разкрити грубоватият и грозноват външен вид, от една страна, и мекият и благ характер, от друга. Леля Дъмша   гледа "приветливо" и "в нейния кротък поглед " има толкова много обич, простодушие и доброта, че момчето е покорено от това излъчване и "непобутнато от никого" пристъпва, за да целуне "жилестата й ръка смирено и страхопочитателно".

В повечето  разкази на Елин Пелин действието се развива на открито, но в "Ангелинка" главният епизод е ситуиран  в "тъмната къща", защото тя се превръща в  пространствен символ на безрадостния селски живот и на света като цяло, с неговата сивота, грозота и безличие. Ангелинка се появява като  "слънчево петно", защото е лъчът светлина, надежда  и красота в живота на бедното сираче. Тя и майка й са образи на реализираното СЪВЪРШЕНСТВО, на онова Прекрасно, което е нужно на човека, и е резултат от сливането на Красивото и Доброто.

Истинската Ангелинка също се различава от въображаемата. Когато я вижда, героят се чувства слаб и недостоен, защото пред него в човешки образ се изправя Прекрасното: "Тя беше по-малка от мен, цяла облечена в бяло, отрупана със сини и червени панделки, с мека златна коса, пусната свободно по плещите, също превързана с панделки. В нея нямаше нищо земно." Сърцето на пастирчето  е изпълнено с безмерна радост, защото Ангелинка създава у него усещане за божествено присъствие и изживяно щастие: "Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам, и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика."

Главният герой е обикновено селско момче с необикновени пориви и чувства. Бедното сираче пасе овцете на чуждите хора и всяка събота носи храна на говедарите в планината. Нощите, прекарани близо до небето- "под самите звезди", са вълшебни и заради приказките на пастирите, и заради "върховното планинско мълчание", и заради "лекия шум на самодивските хора ", и заради "тайнствените гласове на нощните птици ". Само в такива нощи- приказни и чудни, момчето може да мисли за Ангелинка, защото приказната атмосфера предразполага деликатната му душа към безстрашие, подвизи и възвишени чувства. Мислейки за царицата на своите мечти, пастирчето се вживява в различни роли: "юначен покровител", войн, който побеждава "огнения змей", човек с необикновени умения /сваля с поглед орел от небето, развързва "страшни магии"/, смел владетел на незнайни земи.

Колкото по-щастливо е малкото влюбено момче в полета на фантазията си, толкова по-нещастно е то в реалността. Елин Пелин не пропуска да отбележи психологическото  състояние на героя във важни моменти. Юношата е наранен от факта, че името му е пропуснато в писмото. Той- "чуждият в тази къща"- може би най-нетърпеливо възприема всяка дума от писмото, защото го чете лично: "засричах, премалял от вълнение". Сирашкото сърце, и без друго пълно с мъка, събира в този момент "всички нещастни сълзи "; "скрит от щастливите на земята ", той излива "изблика на всичката си непоносима горчивина" пред единствения си приятел - магарето. Още по-нещастно е малкото пастирче, когато, зарадвано от новината за посещението на гражданките, се сеща, че на Възнесение ще бъде в планината и няма да види гостенките. Бързо се сменят в детската му душа различни чувства, израз на дълбоки преживявания: от "не можах да скрия горестта си и още на портата заплаках като момиче, с безпомощни сълзи" през "мъжът, когото тя утешаваше с такъв нежен укор, се разплака повече.Той се захлупи върху главата на магарето и едвам  можа да каже от хълцания: -Аз отивам в планината и няма да видя леля Дъмша." до  "Аз смуших магарето и хвръкнах  успокоен и пълен с надежди." Дори само една сцена е напълно достатъчна, за да се анализира сложното психологическо състояние на малкия човек  между мечти и реалност, обикновено и изключително. Всяко нещо бързо може да наруши крехкия покой и реда в детската душа и всяко нещо може да роди след хаоса на трагичните чувства нов ред и нов покой, създадени от радостта.

Вълнението от предстоящата среща намира израз в поведението на  момчето "рано сутринта на Възнесение"  преди всичко в това, че то няма търпение да стигне до селото: "аз се спуснах бързо по стръмния планински път ". В мислите му отново са двете гражданки, а душата му се вълнува и тръпне в очакване. Бързането, песента и събраната иглика подсказват възторга и нетърпението, подсилени от утринния звън на камбаната, който придружава момчето чак до селото. Писателят подчертава важността на чувствата на малкото пастирче, които  градират с пристигането му: "от вълнение нямах сили да вляза в къщи. Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата, която носех."

Пониженото самочувствие и усещането за нищожност /"Усетих се слаб и недостоен"/, изразени на няколко места в текста, са показателни за живота, който води малкото сираче. То е "боязливо" дори в мига, когато изживява най-голямо щастие, защото не е навикнало да бъде щастливо. Всичко, което се случва,е прекалено хубаво, за да бъде понесено от изстрадалото му сърце. По време на срещата момчето намира сили да изрази чувствата си към Ангелинка  чрез цветята, които слага в скута й "като на жертвеник", и чрез цялото си поведение в сцената (пастирчето влиза в тъмната стая, целува ръката на леля Дъмша, подарява цветята на Ангелинка  и смутено от собствената си постъпка , избягва при овцете). Бедното селско дете благоговее пред Прекрасното и се страхува да не го оскверни.

Срещата с Ангелинка и леля Дъмша, и съприкосновението с красивото и доброто в тяхно лице, е от ония незабравими събития в човешкия живот, които могат да дадат нов тласък на съдбата, защото вадят от застоя на обичайното и подтикват към проявяване на душевната сила и  богатство. Писателят подчертава, че дълго време след това в гърдите "под скъсаната овчарска абица" продължава да бие "едно мъничко сърце, безкрайно влюбено". Споменът за случилото се никога не напуска някогашното пастирче. В противопоставянето вчера-днес се сливат реално и вълшебно, защото разказвачът не може да разбере със сигурност дали това е било истина, или съновидение, т.е. нереално. Преживяното се струва на разказвача като сън, защото, опознавайки света през годините, зрелият вече мъж е разбрал, че красивото и доброто, чистото и благородното, които е носил в детската си душа и е видял осъществени в образите на леля Дъмша и Ангелинка, се срещат много рядко в света на възрастните. Разбрал е, че прекрасното е идеал, затова и не е сигурен дали наистина го е срещнал.

Добрата  леля Станка (обикновена селска жена, което е подчертано с името, поведението  и портрета й) е източникът на първите най-силни импулси при формиране на приказната представа за двете гражданки. Момчето се отнася към благодетелката си  почтително, но и едновременно с това шеговито-критично, понякога  я иронизира. Пастирчето обича добрата жена. Тя самата също го обича и се грижи за чуждото дете като майка. Но леля Станка е една обикновена селска жена. Тя е образ на обичайното, битово-всекидневното; тя е от реалния свят. Действителността- и с доброто, и с лошото, което носи в себе си, не е магия, но също може да бъде красива. За момчето Станка  е сигурност в един суров свят, в това е нейната красота, но то има мечтателна душа, смело сърце и носи порива към необикновеното. Точно заради това, на границата между детството и възмъжаването, юношата се нуждае от предизвикателство, но в  равното, подчинено на труда селско битие, не съществуват възможности за изява на храбростта и дързостта на героите от приказките. Затова именно образите на чудните гражданки  провокират юношата. Обратно на Станка,  леля Дъмша  е различното, непознатото, изключителното както в плана на материалните притежания  /има собствена къща и е осигурена/, така и в социалното  и семейното битие- тя е гражданка от столицата, вдовица на човек със заслуги, майка на изключително красиво, почти вълшебно дете. Онова, към което човек се стреми, защото е необикновено и го няма във всекидневния живот, момчето от село намира  именно у Дъмша и Ангелинка.

Формата на разказването  /1л.,ед.ч.,т.е. "аз"повествование/ влияе върху атмосферата на художествения текст и върху неговите внушения, като създава усещането за изповед на интимно-лични състояния, за които може да  разкаже най-ярко и най-вярно  този, който ги е преживял, а не този, който ги е наблюдавал отстрани. При това повествованието е от герой без име, защото на негово място  може да бъде всеки.

Чрез разказа "Ангелинка" Елин Пелин споделя свой важен извод за живота- копнежът по красивото и доброто  е въпрос не на съдба, а на  личен избор, който човекът прави, ако има сетива да ги открие. Ако  срещне и изживее красивото и доброто, всеки може да се възнесе на небесата на щастието и да постигне своето спасение.

 

WWW.POCHIVKA.ORG