Home Литература Елисавета Багряна, Вечната, Святата, Стихии

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Елисавета Багряна, Вечната, Святата, Стихии ПДФ Печат Е-мейл

ЖЕНАТА И БЪЛГАРСКАТА ВСЕЛЕНА. Елисавета Багряна, „Вечната“, „Святата“, „Стихии“

Векове наред българката е живяла на тази кръстопътна земя. И нейният дух е бил терзан от войните и кръстоносните походи. И нейните пориви са оставали безименни, нечути, ненаписани... Новата българска литература обаче, която компенсира много пропуски и дава глас на хайдушки легенди, мистични поверия и притаени шепоти, намира една потомка, носеща в кръвта си спомена за своята далечна прабаба, готова да изрази почти всичко стаено и премълчавано за природата на жената, за нейната орис и мъка в тези географски предели... Елисавета Багряна почти символично проживява близо столетие и се превръща сама в история на българския поетичен дух. „Има нещо странно във възрастта на Багряна в една литература, в която на четиридесетгодишния Вазов казват „дядо“. (Милена Цанева)

Литературният дебют на Багряна през 20-те години – от „Вестник за жената“ и „Златорог“ до „Вечната и святата“ – показва колко условен е терминът „поколение“. Към кое поколение може да бъде причислена тя, по която са въздишали Йовков и Димчо Дебелянов, Боян Пенев и Раде Драйнац? Тя, която надживя много поколения и си остана вечно млада, която до вчера се движеше по улиците на София? За нея тезата за ускореното развитие на българската култура не важи, защото тя носи в себе си родовата памет и културата на вековете. Нея проблемът за ограничената регионалност и котловинност на нашите писатели, срещу което се бори Пенчо Славейков, не я засяга, защото самата тя е кръстопът на паралели и меридиани, израз на волност и свобода, на стремеж към необята, към непознатото и неизвестното. „Никога преди това на български не е създавана поезия с такава вътрешна свобода на израза и на духа! Никога преди това словесната простота и душевната свобода не са се съчетавали по така естествен начин. Никога преди това духът на българския поет не е бил така свободен и в същото време словото да му се подчинява с такава лекота.“ (Светлозар Игов)

Същевременно поезията на Багряна демонстрира едновременно приемственост и различие, синтез и полемика с традициите. Лириката ù би останала неразбрана, непрочетена истински, ако тази нейна особеност остане извън полезрението на изследователя. Появата на нейната дебютна стихосбирка през 1927 г. е своеобразен акт на независимост от литературните школи и протегната ръка към най-добрите постижения от миналото. Също като Славейков, Багряна се връща при изворите на фолклорното, използва мотиви от народни песни, образи, извайвани от народния поетичен гений. За да покаже духовния ръст на жената, специфично женското, тя спори с Ботев и Яворов, с тяхната любов и ненавист, с тяхната „мера според мера“:

Аз искам само, само да обичам,

жадувам искроструйно, светло вино;

от всяка тъмна мисъл се отричам,

край своя враг беззлобно ще премина.

(„Вик“)

Поетесата превръща обичта в своя жизнена позиция. Женската ù природа копнее за пищни празненства, скъпи гости и звънки полилеи. Тя сякаш не е чела Елин Пелин, не е чувала и простодушните призиви за „догонване“ на напредналите народи. Аристократка по дух, европейка по мислене, лирическата ù героиня пази дълбоко в сърцето си образа на своята малка родина, който се персонифицира с облака, меда и виното („Моята песен“), но принадлежи на други, транснационални модели на мисленето. Космополитното у Багряна съвсем естествено търси опора в изконни неща и на първо място това е жената – вечната, святата, стихийната, необузданата.

Още заглавието на стихосбирката – „Вечната и святата“, състоящо се от две членувани прилагателни без съществително, подсказва концептуалната роля, която образът на жената има в тази лирика. Това е заглавие идея, отворен кръг на внушението, в който се напластяват щрихите на един неумиращ образ:

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали

и все едно – дали Мария, или Анна е,

и все едно – да молите и плачете, –

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни,

последния въздъх и стон изпуснали.

(„Вечната“)

ЖЕНАТА И БЪЛГАРСКАТА ВСЕЛЕНА.

Жената в това програмно за сборника стихотворение е поставена в критична ситуация – в мига на раждане, който граничи с мига на смъртта. Това раждане-умиране, обичайно за тази, която дава живот, е изходна точка за постигане на Смисъла. Жената е съзнателно, активно деиндивидуализирана. В началото е назована с личното местоимение „тя“, а малко по-долу е оспорена дори възможността да получи име. И същевременно липсата на конкретност се компенсира от един удивителен парад на прилагателните, който извайва контурите на типичното, постоянното, вечното: безкръвна – безплътна – безгласна – неподвижна –  бездиханна. Към тях се прибавят близките по значение причастия „притворени“ и „хлътнали“, а образът на умиращата добива завършен вид още в първата строфа посредством определенията „тънки“, „стиснати“ и „скръстени“.

На пръв поглед жената е прекрачила във вечността, след като е осъществила своята земна мисия. Но философският подтекст на творбата гласи друго – жената не умира, менят се само формите на нейното присъствие на този свят. Жената не умира благодарение на родовата си памет, закодирана във вените ù, и на безсмъртната си кръв. Същият мотив намира продължение в „Потомка“:

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Съвсем съзнателно още в началото на това стихотворение е отречена възможността за друг начин за съхранение на фамилно-родовата памет освен генетичния и кръвния. Нейната далечна прабаба подобно на поетесата (да си припомним причините за разтрогнатия ù брак с капитан Иван Шапкарев) е „избягала в среднощ дълбока / с някой чуждестранен, светъл хан“. Посочвайки своя прабългарски, а не славянски корен, поетесата открива една същностна черта, непроменена във времето, която сродява двете жени – авантюристичния им дух, който е останал незасегнат от законите на патриархалното. Лирическата героиня и нейната древна предшественичка се стремят към необята на хоризонта, жадуват конския бяг, свободата и волността.

Идеята за неумиращото женско начало е получила бляскава поетическа реализация във втората строфа на стихотворението „Вечната“. В критичната ситуация на сблъсък между живота и смъртта побеждава животът. Решението е намерено отвъд границите на екзистенцията. Безсмъртната кръв на майката е преминала в нейната рожба и така душата ù е отседнала на тоя свят завинаги. Безсмъртието се осъществява благодарение на пълната повторяемост на видимите черти – „името, / очите, устните, косите – на незримата“. Столетия са минали, а всичко остава същото – благоуханната пролетна нощ, любовните трепети, горещите целувки, копнежът за сливане на телата и за продължение на живота. Идеята за вечност се реализира на няколко нива: на битийно ниво – чрез имената Мария или Анна и чрез унаследяването на родовите белези; на духовно ниво – като субстанция, която приема различни форми; на екзистенциално ниво – като характер, пориви, чувства и стремления. Акцентът е поставен върху последното. Неслучайно стихотворението започва с определенията „безкръвна“, „безплътна“ и завършва с „незрима“. Към тях може да се прибави внушението на заглавието, изразено посредством субстантивираното прилагателно „вечната“. Оформя се един кръг от внушения и назовавания на характерните белези на жената, при който съзнателно се бяга от всякаква конкретизация. Жената няма постоянно име и постоянно тяло, постоянни чувства и постоянен любим. Природата ù е изменчива и е вярна единствено на заложеното в гените и в кръвта ù. Тя обича „безнадеждно и смъртно увлечена“ (INTERIEUR), въпреки че си играе с чувствата на любимия. Тя всъщност обича не някого или нещо, а самата любов. Страстта ù няма адрес, защото Той няма „ни образ, ни име“ („Април“).

Големият принос на Багряна в нашата лирика, както отбелязва един от първите ù и най-проникновени критици Иван Мешеков, е в разкриването на „типа жена на крайности и противоположности. Тип на ирационална, импулсивна натура с почти единствена, но силна страст – афект: тъмната хипнотична сила на любовта и съблазънта... Такава натура се отдава ярко на своето жизнено и творческо чувство – непосредно, цяла, без остатък и безогледно, докато това чувство се изчерпи и превърне в своята противоположност“. Същевременно поетесата проявява удивителна склонност към преодоляване на жизнено-битийните полюси, към тяхното обединяване и преливане в диалектическо единство. „У нея липсва доведеният до крайност у Яворов и символистите дуализъм дух–тяло, земя–небе, грях–святост, светлина–мрак – пише Светлозар Игов. – Багряна не познава досадата от тялото и телесното, доведена до крайност у Николай Лилиев и преобразена в метафизичната предметност на Далчев. Багряна живее в и възпява материалния свят, тя обожествява телесните форми. Но това не е и пренебрегване на духовното, не е абсолютизация на материално-телесното, както у Кирил Христов. Самата тя казва, че не приема „тялото без дух“ („Реквием“). И – възприемайки материалния живот в цялото богатство на неговите форми – тя достига и до пределна лирическа одухотвореност.“

Стремежът на Багряна във „Вечната и святата“ е не само да разкрие превъплъщенията на жената и волността на нейния дух, но и да иконизира образа ù, да му придаде сакралност и ненакърнимост. Позоваванията на антични и библейски мотиви („Амазонка“, „Любов“) работят в тази посока. Изборът на имената (доколкото ги има в такъв тип лирика) е подчинен, както у Славейков, на художествената идея – да създаде представа за святост. При Славейков Ралица, Иво, Явор, Неда, Калина отвеждат към изворите на фолклорното, към чистата народна душа, която поетът се стреми да изрази, към нейните вечни духовни стремления. При Багряна Мария, Анна, Исус, Магдалина приближават до сакралното, до вечното.

Неслучайно подзаглавието на стихотворението „Святата“ гласи „Старинна икона“. Отново раждане, но вече Божие, стои в центъра на лирическия свят. Любовта, люлката и разпятието са трите големи изпитания, които жената е обречена да премине и изстрада. „Вечната“ и „Святата“ са концептуални за сборника творби, те дават неговото заглавие, очертават и двата основни образа на жената, които в зависимост от гледната точка могат да бъдат разглеждани различно – диахронно или синхронно, във вековете или в трансцедента, в постоянната променливост на женската природа или в иконичната ù застиналост. Отново личи умението на Багряна да помирява и събира противоположностите в диалектическо единство.

„Стихии“ е своеобразен духовен автопортрет на поетесата. Затова и критиката, чертаейки контурите на Багрянината чувствителност, пределите на лирическата ù поносимост, волно или неволно цитира, преповтаря казаното от авторката за самата нея – волна, скитница, непокорна, родна сестра на вятъра, на водата и на виното. Метафората „родство със стихиите“ пък се е превърнала в своеобразно критическо клише. Онова, което най-релефно характеризира творбата още от първия ù прочит, е усещането за неудържимост, отприщеност и необятност, за необратимост на природните и духовно-емоционалните процеси. Формата на риторичния въпрос, в която е „отлята“ всяка строфа, сполучливо го подхранва. Образният паралелизъм между природното и човешкото е непринуден и естествен като поетическия изказ, като великолепно намерените дактилни рими в края на всеки стих.

Над всичко обаче се откроява усещането за родното. То недвусмислено показва, че космополитната душа на Багряна има своите дълбоки корени в националната душевност. Погледната в развоя на българската литература, представата за родното търпи интересни метаморфози във времето. За най-яркия представител на възрожденската културна генерация Иван Вазов родината може да бъде разпозната исторически и географски. На въпроса „Де е България?“ народният поет отговаря:

Тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица тихо шава

низ тракийска низина.

Там, де Вардар през нивята

мътен лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при охридски вълни. 

Там роден съм. Там деди ми

днес почиват под земля.

Там гърмяло тяхно име

в мир и в бранните поля.

За Ботев, чиято идейна нестандартност и поетическа самобитност са вън от съмнение, родината е едновременно географско и духовно понятие. Тя е бащата, майката, либето, невръстните братя и страдащото отечество, любовта към народа и омразата към неговите вътрешни и външни врагове. В сложния комплекс от чувства, настроения, метафори, космическа мащабност на образите и изключителни параметри на художественото мислене по своеобразен начин се носи песента на жътварката „От Цариграда да Сръбско... от Бяло море до Дунав“. Вижда се, че опорите на традиционната пространственост не са изоставени независимо от оригиналната им интерпретация. За Пенчо Славейков и писателите от кръга „Мисъл“, носители на модерните европейски веяния, родината е пристанът на духа, държавата на духа или както се изразява Яворов – „кръст на дух свободен“ („Нощ“), „откровителния дух: на словото – на битието вечно ново“ („Родина“). Същевременно нейните знаци са неразгадаеми във времето и пространството, „потирени“ сред безброя от имена. За поетите от 20-те години, преживели потреса на кървавите септемврийски събития, отечеството е „безсмислена Химера“ (Гео Милев), гротесково изкривена, разкъсана, поругана цялост (Фурнаджиев). Малко встрани от тях стои „аполитичният“, „херметичният“ Далчев, за когото родината е съдба, страдание, мъдрост.

При Багряна родното е синтез на няколко начала – на природа, история, съдба, традиции, фолклор, език, бит, душевност. Поетесата дава ярък израз на драматичната българска участ в „Моята песен“. Неповторимо е усещането в „Стихии“. Голямото изкуство, с което ни покорява творбата, се състои в умението да се предадат автентичността на преживяването, неповторимостта на родния град, на родния въздух. И в този аспект още едно малко отклонение. Известно е пренебрежението на символистите към визията, към пейзажа в неговите конкретни форми. Поетите на 20-те години, с изключение на Далчев, се връщат при земята, при първично-природното, при непосредствено-сетивното. „Очите ни търсят конкретното, яркото, ръцете ни искат да пипат, краката ни търсят да стъпят на земята“ – пише Фурнаджиев в сп. „Нов път“ (1924). В поезията на Багряна природата нахлува мощно с огромно разнообразие от цветове, форми, движения, с цялото богатство на действителността и въображението. Псевдонимът, който си е избрала, великолепно ù приляга. Умение на голям художник се изисква да предадеш порива на вятъра в първата строфа на „Стихии“. Детайлите са намерени с поразителна точност, яснота, пластично разнообразие и убедителност. Само човек, съпреживял пълноценно пролетното топене на снеговете и надарен с богато въображение, може да предаде как Бистрица излиза от коритото си и завлича „къщиците и градинките, и добитъка на хората“. Но най-завладяващо е видението в третата строфа – оригиналната, неподправената, самобитната атмосфера на българската изба с нейните огромни взидани бъчви, с влагата, която лъха от тях, с кирилските надписи (именно кирилските) „черното“ и „бялото“ (неслучайно членувани), с посланията на дедите, чийто дух витае във въздуха и споменът за които се е съхранил тук за векове.

Внушението за необратимост, за неудържимост върви във възходяща посока. Неудържим е вятърът, пролетната река, закипялото вино... Но на върха на градацията стои поетесата – още по-неудържима, копнееща по непостижното, просторното, бленуваща недостигнатото, невъзможното. Така усещането за родното се прелива в стремеж към безграничното, а единството на дух и тяло, на емоционално и мисловно обединява човешкото и природното, регионалното и космополитното, ограничено-локалното и глобалното. Налице е художествено мислене от нов порядък, поезия с национален корен, която е асимилирала множество културни влияния и е придобила европейски и световен универсализъм.

Освен жива история на българската литература Багряна е и кръстопът на българския дух, а поезията ù – пресечна и отправна точка към поезията на други народи, свободна зона за общуване между културите. За съжаление поетесата не надскача класическия си сборник „Вечната и святата“, но го допълва, обогатява и му придава допълнителна значимост дори само с дълголетното си присъствие в националния ни духовен живот. Тя надживя неколкократно рано загиналите български поети и по-твърди правилото, че българската орис винаги оставя на сто трагично покосени воини един, който да ги води през времето и да пази душите им.

 

WWW.POCHIVKA.ORG