Joomla Software solutions Template

Payday loan

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ – „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ВЪЗЕЛЪТ НА СЪДБАТА

Патриархалните родови закони имат сво­ите нравствени опори в почитта към роди­телите, съвестта, достойнството и честта. Всичко това е подчинено на святото задъл­жение да се продължи родът във времето. В годините, когато така безцеремонно се рушат изпитаните през вековете духовни устои, светът на Хайтовите герои излъчва някаква особена, почти екзотична светли­на. Може би защото успяват да запазят сво­ята идентичност, независимо от социални­те обстоятелства, при които живеят. Те ся­каш са извън динамиката на времето, т.е. тяхното битие е надисторично.

Моралът на рода спазва установени пра­вила, според които родителите женят де­цата си. Счита се, че по-богатият житейски опит на възрастните е реално основание за по-сполучлив избор. Но има и друг морал - на любовното чувство. Той позволява на девойката да избяга при своя избраник или момъкът да открадне любимата си. В съз­нанието на родопчанина открадването на момата за булка не е такова престъпление, каквото на нас ни изглежда. То повече на­помня за древен ритуал преди женитбата, който доказва силата на мъжа и неговата готовност да направи всичко за обичаната от него девойка. Продължението на рода е прадревно желание с природна сила. „Кражбата” на невеста е част от тази насле­дена виталност.

Задомяването на Рамадан, почти дете, е следствие от заплахата за прекъсване на ро­довия корен. А женитбата задължително да­ва „плод”, в който възкръсва родовото начало. Приемствеността между поколе­нията е опазена. Рамадан е единствената надежда за продължението на рода. Той няма право на личен избор. Принадлежи на прадревните сили на родовия приро­ден разум.

„За такива работи тогава не питаха, де­то се женеха, ами старите си го правеха са­ми. ” Този порядък е приет безусловно, тъй като родовият свят е подреден по закони­те на патриархалната йерархия между по­коленията - младите са длъжни мълчаливо да спазват законите на рода и да се подчиняват на по-възрастните. Това е ед­наква участ за всички. Отделният човек не може да я промени. Съдбата би могла да бъде тъжна или щастлива. Всичко е въпрос на избор - сполучлив ли ще е той, или не­щастен.

В разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” съдбата е събрала две деца, момче и момиче, които знаят защо са заедно, но все още са в детството си и природният закон за продължение на рода е неизпълним. Изборът на дядото наистина се оказва сполучлив. Те са щастливи един с друг. Детството им се насища с нещо но­во и странно. Рамадан и Силвина продъл­жават да си играят, но в същото време ос­тавят за другите и особено за себе си илю­зията, че живеят като мъж и жена. Какво друго, освен игра, е първата брачна нощ за тези деца? Наивен е опитът за измама, че момичето е станало жена. Родът все още не може да бъде продължен, защото зако­ните на природата не са подвластни на за­коните на рода. Героят е разбрал, че: „Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза -не е никакъв мъж!”

Възвишен и чист е светът на влюбените. Светлината наоколо е и светлина в душата: „...старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше.”

Оттук започва истинският разказ. Оттук са отправени и скритите послания на писа­теля. АЗ-повествованието не е случайно из­бран похват. Авторът сякаш изцяло се отъж­дествява със своите герои и разказва като собствено преживяване за чуждата съдба.

Летният ден е толкова дълъг, че влюбени­ят няма търпение слънцето да залезе: „...та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да й раздухвам миглите.” Това е изповед на влюбеното му сърце, което не се интересува от суровите повели на рода. В този момент героят сякаш чува гласа на извисената си душа. Изживяно е опияне­нието от най-истинското сливане на двама души. Не е родово-семейно задължение, не е телесно-еротично привличане, а хар­монично духовно единство. Любимата е почти обожествена - косите й са ту руси, ту „червеникави, като че греят”, ту „жълто злато като живо заиграваше по тях”. Един-единствен път спохожда такова чувство човека и остава завинаги. До края на дните си влюбеният го носи в най-скритите кътчета на душата си и то става част от не­говата истинска същност.

Ето тази малка светла вселена в душите на влюбените разрушават Руфат и братята на Силвина. Отнемат хармонията в живо­та на Рамадан и Силвина, предопределят трагедията в тяхната съдба. Злото сякаш е победило доброто. Омра­за и желание за мъст завладява душата на Рамадан. Честта му е потъпкана, а чувство­то за справедливост изисква възмездие, мъст за насилието. Непреодолял примитив­ното в себе си, Рамадан робува на старозаветното: „Око за око, зъб за зъб.” Празно и пусто е в ограбената му душа. Вместо свет­ло опиянение, сега черна злоба е обсебила чувствата и мислите му. Невероятно силен е контрастът в душевните състояния - от светлината на небесното чувство до мрака на адовите бездни. Няма какво друго да крепи желанието за живот, освен злото. В него той вижда спасение: „...когато жалба­та ти дойде много, само злото те подпира и спасява. ”

Когато злото се всели в човека, помисли­те стават страшни, нечовешки и жестоки: „И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в коре­ма, за да не умре веднага, да се мъчи. Как чер­вата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам... Триста пъ­ти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. ” Рама­дан е на път да погуби душата си с тия мис­ли, защото звярът се е събудил в природа­та му и иска мъчителна и бавна смърт за онзи, който го е наранил. Но самото жела­ние за мъст е пагубно за душата. Руфат ся­каш съзнателно засилва тези страховити на­мерения : „ Около месец и нещо Силвина ни­кому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто, та не смееше да се покаже.” През малкото пенджерче успява да види Рамадан как Руфат „подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...” Злото, споходило душата, ражда ново зло. Страданието е болезнено, а чувството за мъст - разрушително. Неизбежно идва и болестта: „...треска ме затре­се и се разболях.”

Но Рамадан все не успява да осъщест­ви жестоките си намерения. Най-напред, защото дете му се родило. После чака „да подрасне детето, да го отбие майка му”. После - „да проходи”. А докато проходи, и Силвина - „и тя с дете на ръце!” Нов жи­вот е създаден. Той потиска отмъстител­ните страсти на душата. Красивата свет­лина на чувството измества мрачните по­мисли. Ще възкръсне любовта, но вече в друг порядък. Не за да създава семейство, то вече е създадено, а за да спаси човека от звяра в душата му. Женят го, родът продължава да подрежда живота на Рамадан по своите закони. Но авторът не спомена­ва даже и името на жената. Тя е продъл­жила рода, дала е така жадуваните от дя­дото внуци, но не е обичаната жена. За децата също не се споменава почти ни­що. Знаем само, че са се изпоженили и имат свои деца. Значи родът е продължен. Дервишовото семе е опазено, но сърцето е останало извън емоционалния уют на дома. То остава завинаги при Силвина, при любимата - единствено обичаната в жи­вота жена.

Възмездие има, но то не е акт на жестоко лично отмъщение. Съдбата наказва Руфат:

„...взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да из­бие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на лег­ло.” Злите мисли, носени дълго в душата на Рамадан, наказват и него. Силвина е съп­руга на Руфат. Тя не прекрачва границата между реалното човешко чувство и нравс­твения закон за чест и вярност: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. Друго е разбирането за любовта. Силвина е превъзмог­нала личното си страдание и чуждата бол­ка не може да изкупи преживяното от нея през целия живот.

А Рамадан все още не е готов да обича неприятеля си и да се моли за него. Далеч е той от всеопрощаващата любов на Силвина, макар че и в неговото съзнание мисълта за отмъщение е вече грешна. Над омраза­та и жаждата за мъст е истинският път за душата, който спасява човека от злото и греха.

Любовта на Рамадан към Силвина нрав­ствено пречиства душата му и той преодолява злото в себе си. Любовта го прави си­лен и вътрешно свободен да погледне от­страни страшния „възел” на съдбата си. Ра­мадан е открил в нравственото милосър­дие истината за човешката природа, заста­нала на кръстопътя на родовия закон и лю­бовта.