Home Литература Николай Хайтов - Дервишово семе - Трагичният възел на любовта и омразата в човекшата душа

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Николай Хайтов - Дервишово семе - Трагичният възел на любовта и омразата в човекшата душа ПДФ Печат Е-мейл

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ТРАГИЧНИЯТ ВЪЗЕЛ НА ЛЮБОВТА И ОМРАЗАТА В ЧОВЕШКАТА ДУША

Драматичната изповед на героя от разказа на Николай Хайтов -„Дервишово семе”, провокира у читателя размисли върху ролята на съд­бата и хуманните ценности в човешкия живот. В монологичната форма на повес­твованието убедително звучи споделена­та мъка, наслоявана през един дълъг житейски път. В съдбата на главния герой откриваме трагизма на изпепелената човешка душа, устремена изначално към щастието, но принудена да премине от рая на споделената любов към ада на болката и омразата, за да достигне до момента на пречистването, като сто­ри добро на най-големия си враг.

В повествованието си Хайтов тръгва от мотивите за рода и родовите ценнос­ти, но набелязва като избор на основен драматичен конфликт съдбовните пре­вратности на любовта и омразата вътре в душата на човека като индивид, част от родовата общност, но и личност, не­зависима по отношение на емоционалния си избор. Сърдечните чувства се оказват водещ мотив при определяне на човешката участ. Сърцето е господар на времето. То е символен израз на емоционални­те преживявания. Героят на разказа споделя: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах!”

Изборът, който сърцето прави, е доми­нантен и предопределя поведението и възприятията на Рамадан, както и взаимо­отношенията му с другите герои. Омразата се ражда там, където е било опреде­лено място за любовта и нейната митич­на сила. Тя изригва и залива всичко по пъ­тя си. Под пепелта й се оказват реалните ценности в битието на човека - семейст­во, деца, дом, плодовете на труда. Рама­дан е дълбоко наранен в най-съкровените си чувства и пориви: „... то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Щастието е част от житейския кръговрат. Отнето, то нарушава хармонията и животът спира. Съдбовната нишка е прекъсната. Нито в моралните закони, нито в религиозните догми може да се намери оправдание за стореното зло. А Рамадан го измерва дълбоко в сърцето си. И там открива само омраза, която разпалва адски огньове и ко­ято времето не успява да угаси: „Чучело видял ли си натъпкано със слама?... Моя­та слама беше злото!... Злото, дето ще­ше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И де­нем, и нощем...” Вътрешният ад на Хайтовия герой разрушава и духа, и тялото му, отнема жизнените му сили. Приливите на омраза се готвят да унищожат до­ри най-значимото за родовата традиция — възможността да се продължи Дервишовия род: „... най-сетне сламата в чуче­лото се подпали, треска ме затресе и се разболях. Тогава дедо се у плаши. Не за ме­не, а за Дервишовото семе.” Драмата на човешката личност, подложена на силно изпитание от обстоятелствата, е голяма. Без значение са чувствата и преживяванията на човешкия индивид, същ­ността на болката и страданието му. Животът е предопределен от една извечна функция на универсалното битие и за нея се грижи старейшината на рода. Затова и Рамадан разбира „Коя? Каква?” е избрана да бъде негова жена чак вечер­та. Ритуалните детайли не са от особе­но значение: „Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът ...” Оказва се все пак, че интересът към другия в то­зи наложен съюз е жив и изненадата рад­ва сърцето на младото момче.

Любовта се ражда най-напред с красо­тата на момичето:,,... видех момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива! Всичко започва като игра, в която неусетно се завърз­ват сърцата на Рамадан и Силвина. Чис­тотата на чувствата им е почти по детски затрогваща. Силвина носи и едно ярко излъчване. Там, където е тя, има свет­лина и красота: „Старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки...” Най-силно въздей­стват косите й: „Имаше едни коси; ей, оттук ако ги видиш — руси! Ако се помес­тиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш — жълто злато като живо заиграваше по тях!” Влюбеният Рамадан се захласва сякаш от самото слънце, огряло и къща­та, и сърцето му. Любовта го озарява и той й дава най-нежен израз, защото ду­шата му е чиста и чувствителна: „Имах си една закачка, речи го, игра, като се съ­будя сутрин, миглите й да раздухвам!” Дори небесното светило не може да се мери с любимата. Любовта между Рама­дан и Силвина до края остава при извори­те на най-искрените чувства, незатъмнени от първичната страст. Те съхра­няват тази любов в сакралното прост­ранство на сърцата си цели четириде­сет години, въпреки превратностите на човешката им орис. Тя е в очите на Сил­вина, когато търси с поглед да зърне Ра­мадан. Тя е в мислите на Рамадан дори когато изгаря от мъка и омраза към онзи, който е отнел щастието му. Всеки ден, където и да е, той бърза да се прибере и да види поне за мие Силвина през дупката на плевнята. Заради този скъпоценен миг все стиска зъби и търпи до жадуваното отмъщение: „Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм ре­шавал да го свърша, но когато си помис­лех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах...” Едно необичайно прозорче спасява душа­та на Рамадан поне за кратко време от мъките, на които е подложен. Изглежда абсурдно, че след като е била негова и по закон, и ред, сега Силвина принадлежи на друг. Целият ред на духовни ценности е разрушен. Връща се към първичния хаос, от който се раждат злобата и омраза­та, а човекът Рамадан се превръща в чу­чело без сърце и душа. Дори в миговете на надежда, че може би ще бъдат скоро заед­но след толкова години, омразата още го­ри 6 душата на Рамадан отвътре и само милостта на Силвина я възпира да не се излее върху вече страдащия виновник за техните дълговременни терзания. Бо­лестта на Руфат е като наказание от природата за злото, което носи в себе си, но това не удовлетворява Рамадан. Той жадува пълно отмъщение над омразния душманин и най-вече - да прегърне своята Силвина, да живее с нея както мъж с жена. Но помежду им е „вдървеният Ру­фат, лежи, не мърда”.

Всичко, което се случва в битиен план през годините, преминава покрай героя на Хайтов, без той да усети смисъла му. Присъствието на жена, деца, внуци не докосва сърцето му. Той дори не ги назо­вава с имена или поотделно. За него те са само изпълнен дълг към рода и продължението му. Спазена е волята на традици­ята. Но за Рамадан Дервиш сякаш е без­паметно участието му в традиционни­те побели на рода. Запазена е само лю­бовта, както и омразата в сърцето, сплетени в трагичен възел, за който сякаш няма разплитане, няма истинско освобождаване на духа.

Със злото в душата си Рамадан гори най-вече себе си. Изгаря на кладата всеки път, Когато си представя своя враг Руфат, когато крои планове за отмъще­ние: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше! Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъ­бите ми скърцаха. Докато най-сетне сла­мата в чучелото се подпали.

Невъзможната любов между Рамадан и Силвина не топли истински сърцата, защото там има премного лед и скреж. Те са само сенки, претопени от неспра­ведливата съдба до мига, когато пада изгнилата ограда и се възражда надеждата. Но дали и те самите нямат вина за съдбата си? Наивният детски поглед към живота и света не предопределя ли и пос­ледствията, които раняват за дълго? Без­помощни ли са срещу обстоятелствата, Които ги разделят така безмилостно? То­ва са все сложни въпроси без еднозначен отговор, за които читателят е провокиран от изповедта на героя разказвач. Удивително е обаче, че Рамадан и Силвина успяват да съхранят най-ценното у себе си - любовта, а Силвина - и една надмогваща омразата милост, която я из­висява над първичното чувство за мъст. Неслучайно тя спира Рамадан да излее жаждата си за отмъщение над Руфат: „Стига ни вика, че сме тука. Ако той бе­ше звяр, не ставай и ти!”. В името на любовта си към Силвина героят е готов да прекрачи ненавистта си към този, който го е държал дълги години ту в огън ,ту в лед: „...видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хва­щам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера...

Драматична е съдбата на Николай-Хайтовия герой, но той я приема накрая с примирение и надежда, че може да се случи очакваното чудо — да доживее от­ново щастието си. А дотогава той оста­ва в сложния възел, забързан много отда­леч и белязал живота му с любов и омра­за, еднакво силни и паметни.

 

WWW.POCHIVKA.ORG