Joomla Software solutions Template

Payday loan

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ЕДНА ДУША НА КРЪСТОПЪТ

Душевното страдание е най-изпепеля­ващата и самоунищожителна болка, ко­ято разяжда човека отвътре, променя погледа му към света, нещата и хората, изправяйки го пред дилемата да избира между доброто и злото при своята реакция към тях. Неслучайно повечето творци, оставили име в ли­тературата, разнищват чо­вешката душа именно 6 миго­вете на страдание, когато чо­век е раздвоен и е длъжен да направи своя избор за по-на­татъшния си път. Универсал­ната валидност на това със­тояние на духа обаче се изживява различно от героите на отделните автори в зависи­мост от тяхното светоусе­щане, духовна нагласа, манта­литет и ценностна система. Ако в моменти на върховно изпитание и на страдание болезнено-чувствителните и гравитиращи към крайности­те герои на Достоевски изби­рат самоунищожението, то в българската литература при героите на Йордан Йов­ков например, страданието пречиства, извисява и нравс­твено преражда човека. Николай Хайтов избира друг ъгъл на полезрение към стра­данието - като към предизвикателст­во, което пробужда неподозирана сила у човека. Героите му от „Диви разкази” преодоляват мъката си с достойнство, с гордост и с непогрешим усет за вечни­те закони в природата и в човешкия жи­вот. Техният житейски кръстопът неведнъж е белязан от безизходицата 6 да­ден момент, но способността им стоически да носят своя кръст им помага дори в раздвоението между прошката и възмездието да остават нравствено монолитни личности.

Финалната сентенция на разказа „Дервишово семе”: „На това крьстопътче тъпча сега и не виждам накъде да хвана”, съдържа целия трагизъм в живота на глав­ния герой Рамадан. Той плаща висока це­на на родовата традиция и на усилията да запази човешката си индивидуалност. Не само в края на разказа, когато е при­нуден да избира дали да отмъсти на чо­века, погаврил се с любовта му, или да остане Верен на същата тази любов, но и в целия разказ Рамадан най-често е на кръстопът. Душата му е разпъвана на кръст още по време на неизживяното докрай юношество, когато в ролята си на преждевременно станал съпруг изби­ра влюбването и нежността пред наси­лието над крехката Силвина. Драматич­ното противоборство у него се развих­ря с опасна сила, след като не успява да опази любимото момиче от чуждото насилие. Заставен от дядо си под клетва да отложи отмъще­нието си с години, той си на­лага с нечовешко усилие да из­пълни дълга си към семейно-родовите закони и да продължи рода. Дълъг път извървява Рамадан до последния кръсто­път, пред който го изправя неговата трагична любов и на който той -добрият и ви­соко нравствен човек- ще ос­тане вероятно дотогава, до­като съдбата се разпореди.

Рамадан е типичен Хайтов герой, който в твърде ранна възраст и в много сгъстен ин­тервал от време трябва да понесе силата на първата си любов и изключително жес­токата раздяла с нея и с надеждата си за щастие. В ис­тинския смисъл на думата той и Силвина са жертви на родовия морал, изрично защи­таващ преди всичко интересите на об­щността, а не чувствата на отделна­та личност. Онова, което за семейно-родовата общност е безсилие на невъзмъжалото момче да изпълни съпружеските си обязаности, от чисто човешка гледна точка и особено от позициите на съвременния читател, е всъщност отрицание на грубата сила и отказ от насилие над момичето, в което се влюб­ва за цял живот. Още при този пръв кръстопът в живота си юношата Рамадан проявява своята чувствителност и доброта, разминаващи се рязко с общо­приетото и осветено от родовия мо­рал консуматорско отношение спрямо жената. За него Силвина не е вещ, не е средство за продължение на рода и за за­пазване на толкова таченото от дядо му „дервишово семе”, а любимата девой­ка, излязла сякаш от приказките и от мечтите му. Колкото по-възторжено, чисто и светло е любовното чувство между двамата съпрузи-полудеца, тол­кова по-поругаваща и убийствена е про­дажбата на Силвина от по-големите й братя и последвалото й отвличане. Страданието и потресът от раздяла­та превръщат Рамадан в мъж, и то без­крайно озлобен и нещастен, доста по-рано от естественото му физическо възмъжаване.

При първия си кръстопът в живота - между любовта и примитивното кон­суматорско отношение към жената - Ра­мадан избира нестандартния за среда­та си път и скъпо заплаща за това. Той отказва да препотвърди безусловно традиционните повели на семейно-родовата общност, и не само в душата си, но и с цялото си същество въстава срещу тях. Докато дядото е загрижен единствено за продължението на рода, Рамадан отстоява и изстрадва право­то си на любов, на личностно предпочи­тание и на свободата, ако не веднага, то поне в бъдеще да се разпорежда сам със себе си и със своите чувства. Той временно тръгва по отъпкания от предци­те си път, временно се подчинява на изис­кванията на родовия морал и на волята на дядо си да запази и да пренесе през вре­мето с потомците си „дервишовото се­ме”. Жертвата е пренесена, повторна­та женитба без любов е осъществена, новият наследник на рода се появява на бял свят, а в предсмъртния си час дядо­то му връща свободата да отмъсти на Руфат за кражбата на Силвина.

Освобождението от дадената клет­ва и възстановеното равновесие в рода оставят обаче Рамадан сам с нещасти­ето му, с озлоблението и с нечовешко­то страдание да гледа в съседния двор тържеството на съперника си и траге­дията на любимата жена. Вторият кръс­топът в живота на Рамадан е още по-болезнен и по-продължителен от първия, защото е изцяло под сянката на злото и жаждата за отмъщение. Рамадан изживява тайно и мъчително своята драма, когато ден и нощ наблюдава през проби­тата от него в плевнята дупка бурно­то съпружество на Руфат и Силвина и когато злото все повече изпълва душа­та му. В горестната си изповед пред раз­казвача, героят сам се сравнява с „чучело, пълно със слама”, само че неговата слама е злото, което единствено го държи на крака, кара го да яде, пие, оре и работи подобно на другите, но душата му в то­ва време се разтерзава. Може би в това образно сравнение Хайтов перифразира мисълта на Балзак, че „страданието е же­лезният прът, който скулпторите поста­вят в глинената маса, и че то я поддържа, то е силата.” Във всеки случай, „сламата-зло”, изпълваща и измъчваща Рамадан, не го довежда до престъплението и не го опустошава в нравствено отноше­ние. Родовите ценности за семеен дълг, приличие и морал, поне докато децата му са още малки - го спират пред реши­телната крачка. Оказва се че дори кога­то героят ги проблематизира, оспорва или подлага на преоценка, той пак не ги отхвърля, защото те са дълбоко вкоре­нени у него.

Животът обаче постепенно променя ситуацията и в развитието на дейст­вието в разказа Рамадан стига до тре­тия, пак драматичен, но в същото вре­ме и парадоксален кръстопът. Той е ис­крено убеден, че трябва да отмъсти на насилника, който навремето му е от­нел любимата жена и му е погубил жи­вота. Рамадан е в пълното си право да се разплати най-после с него, защото така му диктуват и поруганата незабравена през годините любов, и нещас­тната съдба на измъчваната от съпру­га си Силвина, и вроденото му чувство за справедливост. Отмъщението се превръща в единствен негов нравствен императив и се препокрива освен това и с представите на родовата среда за чест и дълг, които не се афишират от­крито, но се подразбират. Съдбата оба­че решава друго- престъпникът Руфат тежко заболява и остава напълно без­помощен на ръцете на Силвина. От лю­бов, милост и състрадание към нея Ра­мадан започва отново да отлага отмъ­щението си и самоотвержено й помага да се грижи за съпруга си. Любовта му към Силвина се оказва по-силният нрав­ствен императиви надделява над жаж­дата за отмъщение. Той не може да от­мъсти на насилника, защото повече от всичко държи на някогашната си любима, която през всичките тези години е била и е останала смисълът на живота му.

Когато душата е на кръстопът - осо­бено на кръстопът като този, пред кой­то застава Рамадан в навечерието на старостта, човек проявява своя истин­ски морален облик. Любовта не би има­ла такава решаваща и притегателна си­ла за героя на Хайтов, ако този герой не е високо нравствена и благородна лич­ност, подчиняваща се на висшия ети­чен закон да прави добро, а не зло, дори на врага си. Всъщност не е ли най-голя­мото възмездие за стореното някога зло да пренебрегнеш и да изоставиш възможността за отмъщение? Руфат е по своему наказан, защото е изпаднал до положението да дължи своето същес­твуване на грижите и милосърдието на човека, на когото цял живот се е надс­мивал и когото е наранявал. В странна­та си мисия на болногледач на Руфат, Рамадан неведнъж се доближава до съд­боносния кръстопът на отлаганото и незабравеното отмъщение, в който то си оставало-ясната наглед посока. То­гава му се приисква да възтържествува над повалилия се от болестта насилник или поне да му демонстрира любов­та си към Силвина, но тя го спира. Сил­вина се оказва достойна за благородст­вото и вътрешната сила на човека, ко­гото тя също не престава да обича през изминалите страшни за тях години. Ду­мите й: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!", скрепяват още повече любовта и единомислието, които ги свързват. В устата на Силвина и в поведението на Рамадан повествователят сякаш потвърждава известната мисъл на Марк Аврелий: „Истинският начин да отмъстиш на врага си е да не приличаш на него.”

Героят на Хайтов завършва своята пълна с отчаяние изповед със съзнание­то за безизходицата, в която е изпад­нал, но от изминатия до този момент път става пределно ясно, че Рамадан не ще кривне към злото. Нравственият му избор вече е сторен и той няма да се раз­мине с любовта, добротата и опроще­нието в тяхно име. В „Дервишово семе”, както й във всички останали разка­зи от сборника „Диви разкази”, трагиз­мът и величието на необикновените в своята духовна чистота герои ги приближават към идеала за човечност и дори ги митологизират, но това не буди съп­ротивата на запленения от тях чита­тел.