Joomla Software solutions Template

Payday loan

ПОЛИТИЧЕСКО И КУЛТУРНО МОГЪЩЕСТВО НА БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР СИМЕОН /893 – 927 г.

Политическия и културен възход на българската държава в края на IX и началото на X век са закономерни исторически процеси. Те са свързани преди всичко с успешно проведените от княз Борис културно – политически реформи като въвеждането на християнството за държавна религия, създаването на българската църква и спасяването и разпространението на славянската азбука. От друга страна от съществено значение е укрепването на централната власт и еволюцията, която преживява държавната структура от федерация към централизъм този факт създава необходимите предпоставки не само за политическо укрепване, но и за едно постепенно и сравнително безконфликтно опознаване и сплотяване на двете основни етнически групи – славяни и прабългари. След всичко това България заема своето място на трета политическа сила на европейския югоизток, но за да се изравни в културно отношение с Византия са и били необходими допълнително време и усилия. Решаването на този проблем съставлява основната насока във външната политика на цар Симеон.

Управлението на цар Симеон или “Златния век” е едно от най – големите постижения на обществото ни в периода на Първата българска държава.

Този период от историята ни е документиран чрез сведенията на археологията, сравнителното езикознание и хрониките на старите автори, сред които основно значение имат сведенията на Лъв Граматик, Лъв Дякон, Йоан Скилица, Михаил Сирийски, Теофан Изповедник, Лаудпрауд, Регинон и други.

През 889 г., след плодотворно за България управление, княз Борис I се оттегля от престола. Той поверява властта на първородния си син Владимир Расате. Сведения за неговото четиригодишно управление черпим от немския летописец Регинон и от Теофилакт Охридски. Владимир е първият от четиримата синове на Борис – Гавраил, Симеон и Яков. Той е роден преди покръстването и е възпитаван според езическия закон. Още в самото начало на управлението си той показал, че няма качествата и способностите на своя баща и според свидетелствата на Регинон се отдал на празен и разгулен живот, занемарявайки държавните дела. Новият владетел променил насоките на българската външна политика и сключил съюзен договор с немския крал Арнулф. Значително по – рязка била промяната във вътрешната политика. Той не само спрял християнизацията в страната, но открито започнал да толерира прабългарските езически вярвания. Тези действия на княз Владимир не само застрашавали делото на неговия баща, но и създавали условия за вътрвшнополитическа дестабилизация. Поради това княз Борис свалил сина си от престола и жестоко го наказал.

Възкачването на Симеон на трона става по време на църковния събор през 893 г., когато е свален първородния син Владимир Расате /889 – 893 г./ и е ослепен, заради опита му да възвърне езическата религия. Освен това събора взима още две много важни решения – преместването на столицата от езическата Плиска в християнския Преслав, както и приемането на славянския език за официален и църковен език, което затвърждава новата вяра и ограничава византийското влияние по линия на църквата. Данни за църковния събор черпим от Регинон.

Решенията на този събор като цяло утвърждавали реформите на княз Борис I и създавали условия за политическо и духовно развитие на България.

С възкачването на Симеон на българския престол начело на държавата застава изключително ерудиран политик. Според Николай I Мистик, който нарича българския княз “дете на мира”, рождената година на Симеон е 863 – 864 г. Следователно Симеон е отгледан и възпитан като християнин. Около 878 г. той отива да учи в прочутата Магнаурска школа, където получава най – блестящото за времето си образование под ръководството на самия патриарх Фотий. Свидетелство за това е съобщението на кремонския епископ Лаутпрауд: “Още като малък Симеон бил изучил във Византия ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел”. С високата си образованост Симеон не отстъпва на Лъв IV Философ и Константин VII Багренородни. За голямата му начетеност говори и факта, че е бил наричан “semigrecus” /полугрък/. През 886 г. се връща в България, смята се, че това е свързано със свалянето на патриарх Фотий и с идването на Кирило – Методиевите ученици в България. Предполага се, че до 893 г. Симеон е участвал в книжовния кръг на Наум в Плиска. Според някои учени той е подготвен за духовен глава на българите. Симеон е третият син на Борис I и не е ясно защо е бил предпочетен за престола. Високата образованост на българския княз създава у него убеждението, че единствения начин да се преодолее заплахата от Византия е ако България издигне културното си ниво до това на империята.

Скоро след своето възцаряване, Симеон започва първата си война с Византия, която е свързана със самоволното преместване на българското тържище от Константинопол в Солун и облагането на българите с по – тежки мита, причина за което е изгонването на византийските духовници от България и замяната им с български. През 894 г. българският княз предприема военни действия и навлиза в Македония. Императорът поверява войската съставена предимно от неговата гвардия на стратилата Кринит. В сражението византийската армия претърпява пълно поражение. Голяма част от хазарите от гвардията са върнати на императора с отрязани носове. След победата Симеон се връща на север, тъй като не бил подготвен за по – продължителна война, а освен това имал конфликт с маджарите, останал още от баща му.

Византийската дипломация следва традиционната си политика да привлича на своя страна съюзник, който да нападне врага в гръб. Затова тя изпраща при маджарите Никита Склир с богати дарове за предводителите им Арпад и Кусан и успява да ги спечели за съюзник срещу България. Идеята на византийците е едновременно да изпратят тяхната флота по Дунав, която да прехвърли унгарците през реката, а от юг да потегли византийска армия командвана от Никифор Фока. Действието се развива през 894 – 895 г., но до война не се стига, защото при Симеон пристига квестор Константинаки. Той започва преговори и предупреждава за опасността от север. Българският владетел го заподозрял в шпионаж и го хвърлил в затвора. След това унгарците преминават Дунав и опустошават една голяма част от днешна Добруджа. За да предотврати повторно нападение Симеон укрепва десния бряг на голямата река, но унгарците отново преминават в сражение с българските войски и извоюват победа. Симеон е принуден да се скрие в крепостта Дръстър. Маджарите пристигат до Преслав, ограбват околностите му и се връщат обратно. Византия, която се стреми към мир с България изпраща Лъв Хиросфакт да се споразумее с българския владетел и прибира войските си. Симеон затваря и него в крепостта Мундрага. През това време той изпраща пратеници при печенегите, с които сключва съюз през 896 г. През същата година българите, заедно с новите си съюзници изтласкват маджарите в Централна Европа, където остават и до днес. Така, като повтаря военния ход на империята, Симеон принуждава Византия да се съгласи с българските условия на договора. В Константинопол пристига Лъв Хиросфакт заедно с кавхан Теодор, за да получи българските пленници. Това е придружено от сключването на примирие, което продължава съвсем кратко. През лятото на 896 г. българските войски нахлуват във византийска територия по посока на Константинопол. Ромейските войски са командвани от доместика Лъв Катакалон. Решителното сражение се води при Булгарофигон /Бабаески/. Византийската войска е обърната в бягство. Прекратяването на военните действия става с мирен договор, който урежда взаимоотношенията между двете страни и премехва основната причина за войната – българското тържище е върнато в Константинопол. Така с кратки прекъсвания се води първата икономическа война в Европа, която завършва с успех за българската войска. Освен това империята се задължава да плаща ежегоден годишен данък на България. Това в голяма степен издига авторитета на българската държава на европейската политическа сцена.

Сключеният през 904 г. мирен договор подтвържадава първият голям военен успех на България и същевременно бележи началото на осемгодишен мирен период във взаимоотношенията между България и Византия – сведения черпим от така нареченият Наръшки надпис. Този период дава възможност на българския княз да осъществи няколко линии от своята вътрешна политика. На първо място се засилва строителната дейност. Освен това в културен аспект Симеон подпомага развитието на книжнината, затова този период се отбелязва като “Златен век” на българската култура.

Към края на IX век България завзема обширна територия от 30 крепости югоизточно от Драч /Дуръс дн. Албания/. Целта на Симеон е присъединяването на нови славянски племена  и изтласкването на империята към Адриатика. Византия си връща крепостите, като не е ясно какво е получил българският владетел в замяна на това. Наскоро след това империята е притисната от арабите, които превземат Солун, а България се разширява териториално на запад – границата минава на около 20 км. От втория по значение византийски културен и стопански център. Сведения за това черпим от така нареченият “Наръшки надпис”.

В края на IX и началото на X век Византия е в криза. Империята води неуспешни войни с арабите, което влияе на политическата обстановка в нея. Последователно са извършени опит за убийство на императора и бунт на източните войски. Освен това Лъв VI Мъдри изпада в конфликт с патриарх Николай I Мистик във връзка с тетрагамията. През 912 г. умира императорът, а неговият син Константин VII Багренородни е малолетен и властта е в ръцете на чичо му Александър – брат на Лъв VI Мъдри. Симеон изпраща пратеници до Александър, но той ги отпраща. Това кара българският владетел да започне да се готви за война. Междувременно след последвалата смърт на Александър, властта преминава в ръцете на регентство, начело с Николай I Мистик. Той изпраща последователно две писма до българския владетел, без да успеят да отклонят намеренията му.

При Симеон България достига своето най – голямо могъщество. Делото му няма единна оценка в нашата историческа наука. Една част от учените смятат, че целта му е била цариградския престол, но не може да се отрече, че той е искал един нов ред. Той не се задоволява с титлата “княз на българите”, която е получил от своите предци. Симеон се провъзгласява за “василевс на българите”, а след това си дава титлата “василевс на българи и ромеи”, където българите са водещи. Крайната цел на българския владетел е да унищожи източната римска империя и да създаде Българо – византийска империя с център Константинопол.

Втората война на Симеон с Византия продължава почти до края на живота му. През август 912 г. той прави ров около Цариград от Влахерните до Златните врати. След това предлага мир, като иска титлата василевс /цар, император/ на българите. Започват преговори, които от българска страна са водени от кавхан Теодор. На Симеон са оказани големи почести. Неговите синове обядват с Константин VII Багренородни. След това се пристъпва към провъзгласяването на Симеон за василевс на българите. Церемонията е ръководена от патриарх Николай I Мистик, който символично коронясва Симеон вместо с корона със своя епириптарий. Постигнато е споразумение за брак между престолонаследника в Константинопол с една от дъщерите на Симеон, което му давало възможност да получи титлата василеопатор, която от своя страна му давала възможност за намеса в политиката на Византия. Стремежите на Симеон са разрушени от връщането на императрицата майка Зоя Карбонопсина през октомври 913 г. тя отстранява Николай Мистик от регентството и през февруари 914 г. взема властта в свои ръце. Зоя Карбонопсина отхвърля договора с българския владетел за сватбата и не признава коронясването му за василевс на българите. Това принуждава Симеон да поднови военните действия срещу Византия. През 914 г. той нахлува в темите Тракия и Македония и завладява Одрин. Напада също така и Драчка и Солунска теми и започва да се готви за решително сражение с Византия. Военните действия в земите на империята продължават и през следващата година.

През 917 г. империята успява да сключи мир с арабския халифат. Тя започва да търси съюзници за борба с България. Византия се опитва да привлече на своя страна сърбите, унгарците и печенегите, но плановете на империята не остават скрити за българския цар. Предупреден от княза на Захълмие Михаил, той успява да привлече маджаририте на своя страна, а относно печенегите , Симеон си е осигурил добри отношения с тях посредством династически бракове, според сведенията на Николай Мистик. В резултат на тези действия на българския владетел, византийската империя не успява да получи реална помощ.

Решителната битка между България и Византия се състои на 20 август 917 г. при крепостта Анхиало – до река Ахелой. Начело на българската армия стои Симеон, а на византийската великия доместик Лъв Фока. Сведения за сражението черпим от Йоан Скилица и Лъв Дякон. Ромейската войска претърпява съкрушително поражение. Византия прибягва до дипломация – Николай Мистик изпраща до Симеон послание, за да оправдае военните действия и да омилостиви гнева на българския цар, но войските на Симеон навлизат дълбоко във византийската територия. При Катасирти, близо до Константинопол се състои сражение между остатъците на византийската армия начело с Лъв Фока и войската на Симеон. Византийците отново претърпяват поражение и пътят към Константинопол е открит, но българският владетел искал преди да нападне Константинопол да стане пълен владел на Югоизточна Европа. Затова се насочва към Сърбия. Българските войски залавят княз Петър Гойникович и на негово място поставят Павел Бранович.

През същата 918 г. войските на Симеон навлизат в Елада, разрушават Тива и пленяват голяма част от местното население, а друга прогонват.

През 919 г. в Константинопол е извършен преврат. Властта е превзета от друнгаря на флота Роман Лакапин, чиято дъщеря Елена се омъжва за Константин VII Багренородни и така Роман Лакапин получава титлата василеопатор, а през септември 920 г. кесар и по – късно е обявен за съимператор и пръв император.

През есента на 920 г. Симеон напада Византия и достига до Дарданелите. Уплашена Византия се опитва да го спре с писма и предложения за среща. През 921 г. Николай Мистик изпраща на Симеон писмо, в което предлага сродяване между него и Роман Лакапин, но българският цар отказва. През 922 г. българските войски превземат Виза и опожаряват околностите на византийската столица. Симеон разбира, че за да превземе Цариград му е нужен и морски съюзник. За целта през 922 г. – 923 г. изпраща пратеници при египетския халиф Убайдаллах Ал Махди от династията на Фатимидите. Предложена е съвместна обсада на Константинопол, като българите осъществяват блокадата по суша, а арабите по море. В случай на успех плячката се разделя по равно, като арабите получават в допълнение Южна Италия и Сицилия, а Константинопол става българско владение. Халифът приема предложението, но при обратния път българските и арабските пратеници са заловени от византийците и осъществяването на целта пропада. Симеон не се отчайва и полага усилия да се свърже с ръководителя на арабската флота, акустирала през същата година на Егейското крайбрежие – Ал Дулафи, но и този опит е неуспешен. Симеон решава да сключи примирие с империята и потегля за Цариград, където се разполага на лагер край Влахерните врати. На 9 септември 923 г. се състои среща между двамата владетели край брега на Златния рог. При раздялата Симеон обещава мир, но на следващата година го нарушава, което в голяма степен е израз на политическото могъщество на страната.

През последните години Византия се опитва да използва Сърбия, за да отвлече вниманието на българския владетел. Тя изпраща Захарий, братовчед на Павел Бранович, за да го свали от престола. Българския цар изпраща войска и Захарий е заловен и изпратен в България. Тогава византийската дипломация успява да насочи срещу България и Павел Бранович. Симеон качва на престола на Сърбия Захарий, но през 923 г. и той проявява враждебност към него. Симеон изпраща войска начело с кавхан Теодор Сигрица, която е разбита. След примирието с Византия през 924 г. Симеон решава окончателно да се справи със Сърбия и изпраща срещу нея силна войска. Захарий бяга в Хърватско, а сръбските жупани са заловени с хитрост и откарани в България. След това Сърбия е присъединена към територията на България, което в най – голяма степен свидетелства за политическото и културно могъщество на българската държава и напълно отговаря на имперските амбиции на Симеон.

След като не получава титлата “василевс” на българи и ромеи и не успява да направи така, че духовният глава на българската църква да получи титлата патриарх от Византия, Симеон решава да се обърне към папата. През втората половина на 926 г. в България пристигат пратениците на папа Йоан X Епископ, Маделберт и Йоан дук на Кума. Те имат прерогативи да извършват двата ритуала. Докато траят приготовленията избухва войната с хърватите. През май 927 г. българската войска е победена. Хърватският учен Мандич смята, че войната е загубена на 27 май , а Симеон умира на 3 юни, но това становище не е прието. Българският цар вероятно е умрял след остър сърдечен пристъп на 27 май 927 г. За смъртта на Симеон се носят какви ли не легенди, като една приписва неговата смърт на “сърдечна болест”, друга на имититативна “черна магия”, направена по заповед на Роман Лакапин. Смята се, че преди смъртта му папските пратеници възкачват за патриарх Монтий, който по – късно е заменен от Дамян.

Вследствие на войните, които води Симеон, България се разширява изключително, а също и огромната плячка при бляскавите победи носи добри доходи на феодалната аристокрация. България се превръща в най – могъщата военна сила в региона и всички нейни съседи треперят пред политическата мощ на страната. Освен това като прибавим и духовната база от управлението на княз Борис, то се създават достатъчно предпоставки и за един културен разцвет.

Макар и по – малозначителни, войните имат и негативни последствия – държавата се изтощава, много селяни са разорени, което води до закрепостяване и задълбочаване на феодалните взаимоотношения. И все пак положителните последици доминират – постига се в най – голяма степен народностно обединение, защитени са политическите и търговски интереси на държавата, обединени са славянските племена, а българската църквата получава пълна независимост и статут.

По времето на цар Симеон България освен политически, има и културен възход. Симеон създава преславската цивилизация. Много учени смятат, че устройството на Преслав, строен 28 години е наподобявало това на Константинопол. Преслав е провъзгласен за българска столица и княжеска резиденция на събора през 893 г. Очевидно Велики Преслав в симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за римляните е Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничаща на византийската, която се състои от “външен” и “вътрешен” град. Площта му е едва 5 км², което говори, че е бил предназначен главно за княжеска резиденция. Най важните сгради във “вътрешния” град са дворците. По времето на Симеон е построена нова тронна зала, източно от стария дворец, представляваща изключително архитектурно постижение ненадминато през цялото Средновековие. Близо до царските дворци във “външния” град е изградена прочутата кръгла църква, наречена още златна, защото централния и купол бил покрит със злато, нейната композиционна структура не била повторена в нито една друга храмова постройка. Тя е забележителен архитектурен паметник от началото на X век със своите изключителни мозайки. Във “външния” град има още жилища и работилници. Вън от крепостните стени са разпръснати църкви и манастири. В столицата е имало два водопровода.

По времето на Симеон църковното строителство в България претърпява голямо развитие. Появява се кръстокуполната църква, която носи в себе си божествената хармония – кръста и купола, като символи на вярата и вселената и се превръща в характерна култува сграда. Постепенно изчезват големите комплекси и започват да се строят малки интимни сгради. Интересна черта на българското църковно строителство е богатството на форми и обеми, постигнато чрез свободното и оригинално съчетаване на елементи от различни планове и устройства. Наред с църковното се развива и манастирското строителство. Най – много манастири имало в Преслав – от археолозите са намерени останки от осем манастира. Обикновено те са били жилищни пространства свързани с църква. Манастирите не са били толкова религиозни убежища, колкото средища за книжовна дейност. Археологическите разкопки откриват в манастирите ателиета за изработка на рисувана керамика, накити, кръстове, стъкло, гравирани костни предмети. Намерени са и късове от плочки с кирилското писмо. Това до голяма степен е свидетелство за духовния разцвет на страната.

Голям напредък се забелязва в занаятите. Произвеждат се предмети за нуждите на двореца, феодалите, манастирите и за размяна. Разгръща се грандиозно каменно строителство. Камъните се използват за материал и за украса. Организира се производството на строителни материали, металообработване, ковачество, стъклопоставяне.

Голямо развитие претърпява декоративната скулптура. С голямо разнообразие на форми и орнаменти, тя е тясно свързана с архитектурата. Преславската скулптура следва традициите на византийския изток, като внася и нови оригинални мотиви. Намерени са архитектурни детайли с фигури на животни, растителни орнаменти и други.

От художествените изкуства, формирали преславския художествен стил най – голям дял има така наречената “рисувана керамика”, наричана с пълно основание от учените “преславска художествена керамика”. Тя служи предимно за облицоване и за вътрешна украса. Наблюдават се много християнски сюжети. Много от запазените плочки имат кирилски и глаголически надписи. Тези ценни културни находки свидетелстват за културния разцвет на страната.

Извънредно голямо развитие получили литературата и книжнината. Развитието им се осъществява главно в двете книжовни школи в Преслав и Охрид. Голяма част от произведенията са на религиозна тематика и целят да утвърдят новата вяра и да популяризират обредните и етичните начала на християнството. Има и много творби посветени на делото на братята Кирил и Методий. Старобългарската литература се отличава с жанрово богатство и разнообразие. Основните произведения са жития на светци, похвални слова, полемични съчинения срещу еретици и догматични трактати. Голяма част от тях са преводни, но има и оригинални творби. Освен църковната се развива и светската литература – съчинения по философия, естествознание, риторика, граматика и други. Разпространяват се и сборници със смесено съдържание. Наред с официалната литература се развива и апокрифната /тайна/ литература.

Водеща роля в развитието на книжовното дело в България има Климент Охридски. Проиведенията му са свързани с популяризирането на християнството сред населението в югозападните райони на страната. Данни за неговото творчество получаваме от охридския епископ Теофилакт, който е автор на неговото житие. Климент съставя сборник от така наречените “Общи поучения”, които могат да се приспособят към един или друг празник. Автор е на много поучения и похвални слова, сред които изпъква похвалата за Кирил Философ като едно от най – оригиналните и стойностните произведения на старобългарската литература, имайки свое място в съкровищницата на българската литература. Има и много преводи, сред които е “Цветният триод”. Въобще Климент развива многостранна дейност в написване на собствени произведения, преводи, популяризиране на писанието и на християнството. С името на Климент се свързва и опростяването на глаголицата и на новото име на азбуката – “кирилица”. През 893 г. е ръкоположен за епископ. Климент умира на 23 юли 916 г. и е погребан в манастира “Свети Панталеймон” в Охрид. Благодарение на тази си многостранна дейност Климент получава популярност не само в страната, но и в чужбина – предимно в Русия. Другият ученик на Кирил и Методий в България Наум, е известен като основоположник на църковната хемиография и азбучния акростих. През 905 г. на преклонна възраст се оттегля в манастир край Охрид. Умира 23 декември 910 г.

Широката книжовна дейност на кирило – методиевите ученици в България спомага изключително за културния разцвет на страната и за достигането на така наречения “Златен век” на българската кутура.

Важно място в развитието на старобългарската литература има Константин Преславски и неговите най – известни произведения  “Учително евангелие”, в което са включени 51 поучителни беседи, подредени по църковния календар, преведен благодарение на настояванията на Наум. Друг негов труд е “Историкии” – първата историко – летописна творба на християнска България, а поетическите му възможности намират най – ярко отражение в знаменитата “Азбучна молитва”, където под формата на акростих е вградена българската азбука. През 906 г. по настояване на Симеон превежда четирите слова на Анастасий Александрийски срещу арианите. Произведенията и усилията му са насочени към утвърждаване на християнската религия. Голям е приносът му като помощник на Климент и Наум за утвърждаване на делото на Кирил и Методий и като един от основоположниците на българската химническа поезия, което в голяма степен подпомага културния разцвет на страната.

Друго голямо име в българската литература е Йоан Екзарх. Според данните с които разполагаме той е от приближените на Симеон и е много добре образован. Най – вероятно е получил своето образование в Константинопол. Занимава се с философия, граматика, поетика проповедническа и преводаческа дейност. Пише и оригинални творби. Неговите произведения са насочени към по – образованите хора в България. Основните му произведения са преводът на “Богословието” /небеса/ от Йоан Дамаскин – едно съчинение, което третира въпросите на религията, природните науки и древната философия. Този превод на такъв сложен текст е изключително трудна работа главно поради неоформеността на българския език. Другата му основна творба е сборникът “Шестоднев”, който разглежда основите на християнската философия и обяснява библейското сказание за сътворението на света, отразена в конкретната българска действителност.

Сред големите старобългарски книжовници трябва да отбележим името на Черноризец Храбър и неговото произведение “За буквите”, запазено в по – късни преписи. Това произведение представлява защита и възхвала на Константин Кирил Философ, свързано с нападките на триезичниците срещу славянската писменост. Насочеността на творбата не е религиозна, а политико – културна. Тя третира и конкретните проблеми на българското общество в края на IX век.

Голяма роля за развитието на българската писменост има и цар Симеон. Той изпълнява предимно координираща и ръководна роля. Симеон е автор на “Златоструй” – подбрани слова с предговор от самия цар. Има и два сборника с енциклопедично съдържание, съставени под негово ръководство, съдържащи обяснения на неясни неща и думи от евангелието, и други свещени книги. Други известни книжовници от този период са презвитер Григорий, Тудор Докс, презвитер Йоан и други, за които знаем твърде малко или почти нищо. Книжовната и културна дейност като цяло в българската държава по времето на цар Симеон помага изключително за политическия и културения възход и превръща България във водеща духовна сила сред славянския свят.

Продължителните военни действия на цар Симеон на различните фронтове предизвикват недоволство сред българското население. Има  сведения за големи маси българи, които бягат от Симеоновото управление във Византия. За това научаваме от писмата на Роман Лакапин до цар Симеон, в които той говори за 20 000 българи, избягали във Византия. Отрицателните последици от неговата външнополитическа дейност не могат да дадат цялостна характеристика на неговото управление. По – важно е, че при Симеон България заема своето подобащо място в Европа. Благдарение на многобройните войни територията на страната била увеличена и в границите и попадат много славянски племена. Границите на България били от Черно до Адриатическо море и от Коринтския провлак до Карпатите. Симеон принуждава Византия да се примири, че българския владетел ще носи титлата василевс.

Изобщо цялото великолепие, духовният и политическият престиж, които българската държава постига се дължи в най – голяма степен на личността на Симеон. Като амбициозен владетел и талантлив пълководец, цар Симеон превръща българо – византийските отношения в определящ фактор за политическата съдба на европейския югоизток, а България издига до върховете на военно – политическо могъщество в Европа. Изобщо неговото управление е връх не само в историята на Първата българска държава, но и в средновековната ни история като цяло.