Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИВАН ВАЗОВ - „ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ”, „НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА”

ДУШАТА НА ПОЕТА - МЕЖДУ РАЗОЧАРОВАНИЕТО И НАЦИОНАЛНАТА ПОЧИТ

Лиричните настроения в творчество­то на Иван Вазов през последните две десетилетия на XIX век са силно повли­яни от личните преживявания на поета, раздвоен между героизма на миналото и срама от настоящето. Времето жи­вее с контрастните измерения на епо­хата в душата му. Те внасят вътрешен смут и противоречие ж духовните нагласи и поетичните настро­ения на Вазов. Съдба­та на родината е лич­на драма за поета. Следосвобожденската действителност го тревожи с бързо променящите се цен­ности в нравствения свят на българина. „ Всичко мило нам и род­но” не вълнува съвре­менниците на Вазов. Новото поколение се отдалечава от духов­ните трепети в пат­риотичната душа на твореца. Поетът е дълбоко покрусен. В съзвучие с изпитано­то разочарование на­писва стихотворени­ето „Линее нашто поколенье” (1883 г.).

Минало и настояще са конфликтно противопоставени с нравствения облик на две поколения, живели преди и след Освобождението. Вазов не крие разоча­рованието си от новото следосвобожденско поколение:

Линее нашто поколенье,

навред застой, убийствен мраз;

ни топъл луч, ни вдъхновенье

не пада върху нас.

Несъгласието на по­ета с нравствената де­валвация на човешките ценности определя ли­ричната гама на минорните настроения: „нав­ред застой, убийствен мраз”. Противоречието между творец и дейст­вителност е лично преживяна драма от душа­та на Вазов. „Линее наш­то поколенье” - изповяд­ва поетът. Лаконичността на стиха крие дълбоко стаена болка, изразена с глаголната форма „линее”. Сегаш­ното време на действи­ето говори за необра­тими драматични про­цеси, наблюдавани в на­ционалното съзнание на българина: „ни топъл луч, ни вдъхновенье”. Светлината - характерен художествен елемент на Вазовото метафорично възприятие на духовното у човека - липсва. Това е знак за задълбо­чаваща се драма на духа. Националното съзнание е в криза: „ни вдъхновенье/не па­да върху нас”. Тревога изпълва душата на Вазов. От нея идва и драматичната кон­статация за бъдещата участ на българската душевност:

Къде вървим, не мислим твърде,

посока няма в наший път,

спокойно бият тесни гърди,

кога от злоба не кипът.

Твърде различен е съвременникът на Вазов по национални духовни стремле­ния, съпоставен с предосвобожденския българин. Времето е без цел, а новото поколение - без път и посока към бъде­щето: „посока няма в наший път”. Бездуховността на епохата разкъсва връзката между поколенията, обезсмисля историческия път на България. И Вазов зове, подобно на Паисий, за ново възраждане на духа и нови пориви в „тесни гър­ди, кога от злоба не кипът”:

Стресни се, племе заменяло!

Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!

След теб потомство иде цяло -

какво ще да му завещайш?

Идеята за националната отговор­ност пред бъдещето на родината по­велително звучи в глаголната форма: „Стресни се...!” Кризата на духа е изра­зена като незнание за себе си и потреб­ностите на времето. Поетичната риторика в стиха: „живейш ли, мреш ли...!”, открито заявява възмущението на Вазов, който насто­ява за ново отношение към национални­те бъднини. За духовния просперитет на идващото „потомство... цяло” буди съзнанието на своите съвременници Вазов, издигайки глас в защита на съ­буденото чувство за лична отговор­ност пред националните потребности на времето и епохата:

Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?

Ил нямаш ти задачи славни

и цяло бъдеще с борби?

Приликата с Паисий е очевидна. Възрожденски е патосът на Вазовия зов. Той убеждава, изисква и настоява за ду­ховна промяна на българското съзнание не само с приведените поетични аргу­менти, но и с възходящо градираната, трикратно повторена лирична „форму­ла” на избора: „Ил твоят път..., Ил ня­маш... „. Няма колебание в душата на пое­та. Бъдещето на България и трудната борба за него със „задачи славни” е най-достойният избор за Вазов и неговите съвременници. Това е единствената ал­тернатива за духовна промяна на следосвобожденския българин: „Ил нямаш ти задачи славни и цяло бъдеще с борби?” Поетичното обръщение е директно, персонално насочено към всеки бълга­рин, но и към цял народ. То е пристрас­тно развълнувано. Посланието е с дълбоко патриотично съдържание, в което надежда и нескрита тревога звучат с еднаква сила.

Контрастно противоречиви са чувст­вата на поета и той тръпне пред неиз­вестното бъдеще на днешното и идва­щото поколение. За тях и за съдбата на България е съкровената молитва на Вазов, изповядана В интимната откровеност на стиховете:

Недей оставя, мили боже,

без лампа твоя свят олтар,

без химна твоето подножье,

без вяра живата си твар!

Вълнението расте с всяка една от из­речените думи. В тях е скрита обичта на Вазов към българското. Там е невиди­мият „свят олтар” на вярата му в духов­ното бъдеще на родината. Поетът е искрен и в надеждата, и в тревогата, ко­ито засилват драматичния трепет на лиричната му изповед. Трикратната анафора: „без лампа...,  без химна..., без вяра...”, чертае емоционалната скала на вътреш­но ескалиращо чувство. То просветлява душата с молитвения зов за „химн” и „вя­ра” - националните светини, опазили духа на българина във всички съдбовни прев­ратности на историческия му път. Ва­зов вярва в духовното оцеляване на на­цията. Изповедните слова в поетичния монолог на разтърсената от вълнение душа преливат от надежда. Авторът пожелава светла бъднина за историческите перспективи на България:

Недей оставя без звездица

моряка, в нощний мрак остал,

без утро мъничката птица,

народите - без идеал.

Националната кауза - художествена цел на Вазовите поетични пожелания, на финала на стихотворението „Линее нашто поколенье”: „Недей оставя.../... народите - без идеал”, е достойно защи­тена от следосвобожденското поколение в Сръбско-българската война през 1885 г. За проявения героизъм на бълга­рите, защитили родната земя, Вазов написва стихотворението „Новото гро­бище над Сливница” (1885 г.), включено в стихосбирката „Сливница” (1886 г.).

Лиричната интонираност на стиха в „Новото гробище над Сливница” вну­шава настроения, близки до заупокойната молитва към паметта на загинали­те. Дълбока е скръбта на поета, непрежалима е загубата на родината. Болката на всички българи изплаква Вазов:

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ!” навеки си казахте -

... до втората тръба.

Нов подвиг и ново безсмъртие, запла­тено с живота на безименни герои, увенчават бойната слава на България. В боя при Сливница е защитена националната чест. „Химнът” и „вярата”, за които гово­ри Вазов в стихотворението „Линее нашто поколенье”, са духовни светини не само възкресени в душите, но и опазе­ни от ново посегателство. Идеалите на предосвобожденското минало за „свобо­да и смърт!” възкръсват в новия жертвен порив на защитниците на Сливница. Те умират за България, защитили честта й. Епичният героичен летопис има сво­ето продължение. Той е трагичен. Смъртта и човешката саможертва са приемствена връзка между поколенията. Подвигът на Перущица и трагизмът на Априлската епопея възкръсват в героиз­ма на българските синове в боевете край Сливница. Патриотичната саможертва на поколенията преди и след Освобождението е с еднакви национални стойнос­ти. Тя е в името на България. Извоювана­та свобода и защитената национална чест в Сръбско-българската война са историческите знаци за духовното безсмъртие на знайните и незнайни синове на родината. По величие и достойнство духът на България се изравнява със свет­лата памет на загиналите:

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойни, майко, бяха!

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх!

В „диалог” с родината Вазов изповяд­ва болката на цял народ. Обръщението: „Българио,... майко,...!”, е по човешки ин­тимно с искреността на споделената скръб. В него е почитта към родината, но и неизказаната докрай покруса от смъртта на българските достойни си­нове. Образът на родината, на майка България остава В душите им до пос­ледния миг живот. Пред тяхната свет­ла памет, сляла се с духа на родното, тъжи поетът:

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

от вашето „ура”.

Тъга и възторг, преклонение и болка сплитат „венец”от звукове и „песен жи­ва” изразява почитта на Вазов към заги­налите. Душата пее и страда. Различни гласове звучат в жалбата на поета: „ди­вий ревна битката гръмлива,/... екота на Витоша бурлива,/... вашето „ура”.” Вът­решният поетичен свят е огласен от „рева” на битката, трагично резонирала в „екота” на Витоша, за да се слее с героичното „ура” на защитниците на Сливница. Поетично озвучена е новата героична страница в историята на Бъл­гария. За Вазов тя е свята духовност - памет за идните поколения:

И тоз венец - той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.

Цялата българска земя е обгърната от прощалната песен на покрусената Вазова душа с духа на загиналите за България. Поетът се прекланя пред веч­ната слава на героите, за която „тая песен вечно ще гърми”. Тя ще звучи и в съзнанието на следващите поколения, ще пее за саможертвата на духа, въз­пята от Вазов в елегичния „марш” на българската бойна слаба „Новото гро­бище над Сливница”:

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

Юнаци, лека нощ!