Joomla Software solutions Template

Payday loan

ГЕРОИТЕ НА "ПОД ИГОТО" МЕЖДУ ВЪЗТОРГА И ПОКРУСАТА

В националното културно съзнание има книги-жалони, обречени на вечен живот и постоянно преоткриване. Тези книги тотално поглъщат нацията в себе си, ровят в дълбокия пласт на душата й и поради това, че тяхното звучене е тъждествено на полифоничното и многоаспектно понятие българин, те остават в народностната съдба далеч не само като откритие, а и като неизбежния, обречен, генериращ модел на национално поведение. Обявени за "най-българските" книги, "Под игото" на Иван Вазов и "Бай Ганьо" на Алеко Константинов не толкова ни съпътстват, колкото ни възпроизвеждат. Българите се раждат от тях, излизат от техните страници и правят родина, след това вписват родината в света, но душата е неизменно една, и светът за тях е неизменно един.

Както подчертава Милена Цанева романът "Под игото" е резултат от сливането между високата героично-одаична линия на "Епопея на забравените" и делнично-битовата линия на повестта "Чичовци". Така повествованието на романа се движи в щирокия диапазон между патоса и смеха. Действително, че в "Под игото" свободата като проблем е в основата и на историческото, и на народопсихологическото битие на българина. Когато Бойчо Огнянов пристига в Бяла черква изборът вече е направен - той е между безславния рабски живот и геройската смърт. Това , че личността му е предпочела смъртта пред живота, изцяло го отделя от родовия колектив, каквото е обществото на малкия градец. Хората от този колектив нямат лично мнение, нито повод да се делят помежду си, техният стремеж е да са като всички хора, а в началния контекст на "Под игото" ще рече да са роби. Преди Бойчо Огнянов да се впише в градеца никой от жителите му няма и мисъл да увековечи името си в слава и жажда за безсмъртие. Неизвестните начало и финал на робството така са заключили народностната душа, че робията се приема като вечното изначалие. Бойчо Огнянов се различава от другите поради индивдуалната си осъзнатост, в границите на която се включват понятия като чест, достойнство, героична смърт. С други думи разгръщайки се "Под игото" разгръща и своята голяма цел - да покаже как свободата трябва да се вмести поробеното родово съзнание, като новият стремеж на човека е да се издигне над наждите на стомаха и кожата, телесното, материално-сетивното да се потъпче в името на духовното, да се направи избора между "човек ли е той или скот".

Действително, че индивидуалистът Бойчо Огнянов е изключителен като герой, защото не се вписва в общоприетите, в случея рабски, закони на обществото, нехае за последствията за себе си и прегръща смъртта като единствена възможност за победа на идеала. В различни моменти от биографията си героят на "Под игото" влиза в различни рамки, в различни очертания. Той може да бъде възрожденски интелигент, бивш и настоящ учител, изпълнител на главна роля в любителско представление, който не е убивал муха, не е виждал кръв и естествено губи самообладание пре среща с насилника. И същевременно той идва от осемгодишно заточение, сражавал се е в една от най-силните български чети, готви борба. Свободата е проблем между тялото и духа. Там, където тялото надвишава силата на мисълта, се появява робството.Още в самото начало на текста светът е видян като трапеза, където поглъщащото, здраво тяло властва над хармоничните природни закони. Подробното описание на Марковата подредба на стаята за гости загражда територия, в която предметите са наситени с преживяно време и спомени и се оказват скъпа неразделна част от стопанина си. Яденето и предметите от бита в "Под игото" задават най-естествената реакция на народопсихологичното съзнание в романа - обсебващият стремеж да скъташ дом, имот, жена, деца, да нахраниш и удовлетвориш тялото, за да ти е спокойна и душата.

В главата "Тлака в Алтъново" човекът, като вписване в света, фигурира основно чрез телесните си функции.Човешкият портред задължително е представен като тъждество с определено животно. Дивото видимо превъзхожда цивилизованото и в това диво, неопитомено пространство на автентичния поробен род, отведнъж се вписва свободата, с която ще се сдобие народът. Смърт, победа, свобода - знаците на новото време трудно, плахо си пробиват път в робското пространство. Дилемата между тяло и дух е представена в своята великолепна органичност в главата "Силистра-йолу". Тъкмо дивата, прекрасна зелена морава е обявена за обетованата земя, за дълбоката същност на народностния живот. Вписал се в красотата на първичната природа, легнал пред бъклица вино, българинът стига до дълбоката си непобедима и оцеляваща мъдрост : "Един народ поробен, макар и безнажедно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца." Поглъщащото тяло е обгърнало душата и я е свлякло до хтоничното, до вегетативните функции, изживяващи се от всички като веселие и хармоничност на духа. В сърцето на този природен празник, разиграващ се вън от дома, след като тялото е удевлетворило себе си, може вече да се поговори и за свобода. Не само да се поговори, но и ритуално да се постигне като действие, в което тялото представя свободата. Размахали вилици и ножове из въздуха, героите имитират битката с турците. Великата, патетична идея за свободата е гротесково осмислена до телесно-ритуалното, което се осъществява само в сферата на безопасността, когато тялото може да бъде само полято с вино, но не и реално съсечено от свободата. Единствените в тази сцена, които говоря за идеи са Бойчо Огнянов и Кандов. Дружината, нахранила телата, попила виталната земна сила, ревяща бунтовни песни, навлиза в града и материализира свободата в тяло, звук и сеир.

Съдбовната обвързаност на българина с бита и неговата изстрадана сигурност, ражда и подхранва идеята за дядя Иван, не ние да рискуваме себе си, децата си и събраното от нас, а друг да свърши работата. Всички желаят свободата, но цената й включва не кръв и жертви, а запазване на дома, превърнал се в израз на най-святото съблюдаване на изконни национални норми. И не е очудващо, че един от най-достойните патриоти в романа - чорбаджи Марко, разпалено ще убеждава : "Бунт, такова нещо не дай Боже, то щебъде пропаст, няма да остане камък тука".

Робството, родило мъдростта - "Покорена главичка остра сабя не сече", изработва и друга същностна черта в народния ни характер - съмнението във всичко, което не е проблем на духа и бита, а какво остава за борбата, която освен, че може да разруши домашното огнище, но и в буквалния смисъл представлява смъртта, като единствена възможност за постигане на идеала. На красивата, но опасна смъртоносна идея за свобода, се оказват верни до край хора безбитни, дето няма къде да се върнат и от там какво да изгубят - Огнянов, Кандов, Соколов, Рада. Те безрезервно могат да станат идеалисти и авторовата гледна точка съвсем естествено да ги обяви за герои. В техните души драмата на бита не може да роди нито страх, нито предателство. Абстракцията на отечеството е силният коз, неизкушаван от деца, разплакани жени, от покъщина събирана с ручеи пот. Невъстаналата Бяла черква, видяла съсечените от ордите жертви, бързо заключва в избата на поп Ставри радетелите на свободата и се покорява на общото решение : " да изяви покорство и верноподанически чувства от страна на Бяла черква и да проси защита". Единствената жертва, дадена от градеца е чорбаджи Марко и той е само арестуван, а не убит от турците. Него всички жалеят, защото има дом и семейство, а пък радетелите на свободата всички проклинат, защото те освен безбитния си, бездетен живот нищо повече не губят. Едни от последните думи на Соколов към Огнянов са, че: " България цяла сега ни проклина за нещастията си". И наистина във финала на романа цула Бяла черква се е струпала около Стевчов, приемайки робската му философия за единствено възможна.Отчаян, безутешен опит на свободата да разговаря с тялото, уседнало в бита, в малките замни улички, където победата е бърза и лека, защото е на приказки. Малцина разбират, че можем да спечелим симпатията на света поне с грозните си нещастия и кърви, защото това е все пак знак за съществуване, и нищо по-точно намерено от Вазовата метафора, с която се осмисля историческото време, а и национална душа в "Под игото" - " пиянството и лудостта на един народ". Зад величието и екстаза на националния устрем към своята свобода, стои и трагичното усещане, че съпричастието със свободата е пиянство и лудост, нещо необичайно, отклонение от нормалното, миг на възнасяне и презрение на тяло, бит, имотец.И повествованието не закъснява да призими духа с констатацията, че въстанието е крах на най-светлите надежди, че борбата се обръща на панически страх. " Страшно пробуждане", в което печаливша се оказва единствено робската философия на примирението. Турските зверства в мирно време са за предпочитане пред кървавата сеч заради свободата.

Веднага след края на главата "Пиянството на един народ" започва междутекстовото поле, което пряко отпраща към Библията. Неговата смислово пораждаща функция който най-точно може да бъде характеризиран като развенчаване на мита за масовия героизъм. Рязката смяна на повествователния регистър започва с главата с многозначителното заглавие "Плесница". Като че ли Вазов готви читателя за моралната плесница на предателството. На мястото на опиянение от надежда и полудял по бляна за свобода народен дух идва низостта и продажността на духа. Малцината герои са обградени отвсякъде с дребни души. Тази мрачна картина на предателство и отричане от своя бог в междутекстов план е решена от автора чрез препращане към библейската история за Авраам, който е готов да жертва единствения си син по повеля на божеството. В главата "Аврам" Вазов ни представя историята на българския Лъжеаврам. Смисловите стойности на библейския текст са преобърнати, като думите на предателя : "За такава свята работа който се жали, от бога ще бъде проклет" още повече подчертават неговата низост. Вдъхновеният свят на полуделите, опиянените и прогледналите е изчезнал и на тяхно място са дошли мъртвите духом.

Изпуснало душата да литне до самозабрава, до безтегловност, тялото твърде бързо се връща в реалното нормативизирано укритие на дома. Затова и пълните с възторг, с молитвена надежда думи на чорбаджи Марко : "Лудите, лудите, те да са живи!" във финала на романа лесно се преобръщат в : "тоя луд беше единственият човек, който се усмели да протистира". И в двата случея лудите - лудия Мунчо, символизират нарушенията в нормативизираното пространство. В първия случей възхитинелното извисяване на духа над бита и робството, а в другия протеста на един идиот срещу силата на поробителя, когато всички останали са се скрили по домовете си, окончателно смирили се с робската си участ. Естествено, че Мунчо е обесен на касапницата и робското битие е възтановено.

В "Под игото" родът наистина дабива народа, но цената на раждането са само изкланите индивидуалисти странници. Изборът на народа е вътре в домовете, а не навън при смъртта. Платената с чест и кръв "свобода и смърт юнашка" се оказват тежко нещо за болшинството. С това се захващат само малцина, само героите и тъкмо чрез тяхната смърт ставаме народ.