Joomla Software solutions Template

Payday loan

Цар Калоян

/1197 – 1207/

Третият от братята, които застанали начело на освободителната борба на българския народ в края на XII век, се казвал Йоан, но като най-малък го наричали гальовно и Йоаница. Официалното му име било Калоян (Хубавия, Добрил Иван). С него се подписвал под документите, излезли от владетелската канцелария. Византийските историци го наричали „Скилойоан\\" (кучето Иван) заради жестокостта му към ромейското племе. Сам той се назовавал „Ромеоубиец\\" и заявявал, че мъсти на византийците заради онова зло, което някога император Василий II причинил на неговия народ.

Роден с около 1168-1169 г. Името му се споменава за първи път в историческите извори във връзка с подписването на Ловешкия мир през 1187 г. — една от клаузите му предвиждала Калоян да отиде като заложник в Константинопол, за да служи като гарант на мира. Престоял във византийската столица около две години - време напълно достатъчно да изтърпи униженията на византийското високомерие и да се превърне в заклет врат на ромеите. Дълго след това в Константинопол се сочел „домът на Иваница\\", т.е. къщата, в която заложникът Калоян прекарал най-тежките години от своя живот. Калоян сполучил да избяга от византийски плен едва в края на 1189 г. Оттогава цар Асен го държал постоянно при себе си и го направил свой помощник. За съдбата на младия Калоян разполагаме само с откъслечни данни - знаем например, че след смъртта на цар Асен Петър „взел Калоян за помощник в държавните дела и за участник в управлението\\" на страната. Скоро цар Петър станал жертва на поредния преврат. Калоян изпреварил заговорниците и бил коронясан за български цар - началото на 1197 г.

Опозицията се смирила под силната и властна ръка на новия владетел и цар Калоян съсредоточил усилията си за осъществяване докрай на големите цели на освободителното движение: международно признание на възобновената българска държава и присъединяването на всички земи, населени с българи, под скиптъра на търновския самодържец. При решаването на тези задачи цар Калоян проявил изключителна упоритост и бляскави качества на държавник и дипломат. Нито бързо променящата се политическа обстановка, нито съблазнителните предложения, които идвали от различни страни, били в състояние да го отклонят от преследването на голямата цел. Още през 1198 г. цар Калоян станал душата на една антивизантийска коалиция, в която били привлечени Иванко, управителят на Пловдивската област, и самостоятелният владетел в Македония Добромир Хриз. За византийците съюзът между Калоян и Иванко (убиеца на цар Асен) представлявал пълна изненада, но в името на висшите държавни интереси цар Калоян трябвало да потъпче човешките си чувства и превърнал Иванко в страшна заплаха за ромеите. Коалицията не просъществувала дълго - скоро Иванко паднал във византийски плен, а Добромир Хриз (след като станал императорски зет) минал на страната на Константинопол.

Без да губи време, цар Калоян се заел с организирането на нова коалиция: на негова страна минали бившият византийски протостратор Мануил Камица, родопският владетел Йоан Спиридонаки и отново Добромир Хриз. С изненадващи удари цар Калоян успял да превземе последователно крепостите Констанция (при днешния Симеоновград) и Варна - последния византийски бастион в Северна България. Тази крайморска крепост се защитавала от многоброен гарнизон, набран от западни наемници, които се славели като „най-храбрите\\" сред ромейската войска. „Механиците\\" на цар Калоян построили невиждана обсадна машина, която на широчина била колкото външния ров, а на височина стигала крепостните стени. С нея българските войски постигнали две цели - използували я едновременно като мост над рова и като стълба до зъберите на стената. На третия ден от обсадата войските на цар Калоян нахлули в града и над Варна се развяло знамето на българския владетел - 24 март 1201 г. За последвалите събития нека дадем думата на византийския историк Никита Хониат: „Без да се уплаши от светостта на деня (било Великден) и без да се засрами от името Христово, което той (т.е. цар Калоян) произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които беше заловил живи, и хвърляше пръст, докато изпълни рова. Така мястото стана общ гроб. След като разруши крепостните стени, той се завърна в Мизия, като отпразнува деня с такива жертви и кървави помани.\\" Изтребването на византийския гарнизон едва ли трябва да се отдаде само на жестоката природа на цар Калоян - както ни уверява Никита Хониат. Първопричината следва да се търси в упоритата съпротива на ромеите и отказа им да се подчинят под властта на цар Калоян.

В края на 1201 г. между България и Византия започнали преговори за мир. Инициативата принадлежала на цар Калоян, който се убедил, че на този етап е невъзможно да постигне заплануваните цели. От друга страна, цар Калоян се опасявал за северозападната си граница, където се засилвал маджарският натиск. Мирът бил сключен в началото на 1202 г. - при преговорите Калоян поставил въпроса за признаването на царското му достойнство, но настояванията му останали без отговор. Все пак преимуществото останало на страната на Калоян - византийската власт на север от Балкана била ликвидирана, а крепостта Констанция (форпост южно от Стара планина) му позволявала да контролира събитията в Тракия.

Междувременно маджарският крал Емерих се възползувал от заангажираността на цар Калоян и успял да си присвои Белград и Браничево, а град Ниш бил предоставен под властта на сръбския жупан Вълхан, който бил маджарски васал - 1202 г. На следващата година силна българска войска, подкрепена от куманска конница, изтласкала сърбите от Ниш. Последвали ожесточени сражения с маджарите по река Морава, завършили с голяма победа на цар Калоян, който успял да възстанови властта си над Белградската и Браничевската област.

В края на 1199 г. цар Калоян получил писмо от римския папа Инокентий III - римският първосвещеник изразявал надеждата, че българският владетел ще се присъедини към апостолическия престол. Доколко Инокентий III бил сигурен в успеха на своето предложение, личи от факта, че според очакванията му цар Калоян (папата го нарича „благородния мъж Йоаница\\") в скоро време трябвало да стане предан син на Римската църква.

Много били съображенията, които накарали българския владетел да не се отзове на папското предложение. Най-важното било, че той се надявал да получи „корона и достойнство\\" (т.е. международно признание) от Константинопол. След като се убедил, че византийският император никога няма да се съгласи на подобна концесия, цар Калоян си спомнил за папското предложение. Първото писмо на цар Калоян до папа Инокентий III е написано цели три години след получаването на папското послание - защото „мнозина идвали в земята му да го излъжат, но ние умеем добре да се пазим\\". В тези думи на българския владетел се крие едно предупреждение, което е характерно за политиката на цар Калоян спрямо Римската курия - българският владетел давал да се разбере, че в никакъв случай няма да жертвува интересите си в името на една само празна благословия. Впрочем тази политическа линия не представлява някакво откритие - в преговорите с Инокентий III цар Калоян поел по отъпкания вече път на българската дипломация, трасиран навремето от княз Борис. Накратко, целите на тази политика се свеждат до следното: да се плати Изтокът с помощта на Запада и в настъпилите политически усложнения да се извоюва международно признание на българската държава. В този дух с и категоричното желание на цар Калоян, формулирано в първото му писмо до папата: „Първо молим от Римската църква корона и достойнство, според както имаха нашите стари царе. Един бе Петър, друг бе Самуил и другите, които ги предшествуваха на царството, както намерихме записано в нашите стари книги.\\" Впечатлява фактът, че цар Калоян отстоява правата си върху царския престол с доводи от чисто историческо естество, в смисъл че нему по право принадлежала короната на старите български царе, на които той се явявал законен наследник.

Зад посланията, разменени между Търново и Рим, не е трудно да прозрем намеренията на папата и българския владетел. В случая Инокентий III едва ли се с вдъхновявал само от християнския си дълг - не по-малко важни ще са били политическите мотиви с оглед амбициите му да наложи влиянието си в православния Изток. А за цар Калоян връзките с Рим представлявали само средство за реализирането на амбициозната му политическа програма. През 1203 г. преговорите с папата навлезли в решителната си фаза. Сега цар Калоян настоявал не само за „корона и достойнство\\", но и за патриаршеска титла на българския първосвещеник, защото „царство без патриарх не бива\\". Българският владетел не пропуснал възможността да окаже натиск върху Инокентий III, като му подхвърлил (не без умисъл, разбира се), че получил следното предложение от византийския император: „Ела при нас и ние ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх.\\" Калоян уверява папата, че отхвърлил това съблазнително предложение, тъй като желаел „да бъде роб на св. Петър и на твое светейшество\\". Но зад тази нелишена от реторика декларация прозира намерението му да застави Инокентий Ш да определи окончателно намеренията си спрямо българите - внушението е, че времето изисква незабавни действия, които са в интерес както на едната, така и на другата страна.

През есента на 1204 г. папският пратеник кардинал Лъв се отправил за България, където трябвало да извърши формалния обред около коронясването на българския владетел и да връчи на търновския архиепископ Василий палиум, т.е. знак за пълнота на пастирските му пълномощия. Когато римските пратеници стигнали до българската граница (на южния бряг на Дунав ги очаквали българите), маджарският крал Емерих наредил делегацията да бъде задържана. Той известил българския владетел, че ще пусне кардинал Лъв само ако Белград и Браничево бъдат върнати на маджарската корона. Цар Калоян не се поддал на провокацията и отнесъл спора пред арбитража на Инокентий III. Папата осъдил сурово самоволните действия на крал Емерих - той го заплашил с отлъчване от църквата в случай, че пратениците му не получат свободен достъп до България. По-важна за нас е онази част от папското писмо, в което се разглежда териториалният спор между България с Маджарско. Инокентий III отхвърлил обвиненията на крал Емерих, че Калоян бил незаконен владетел в собствената си земя, т.е. обвинението, че с узурпатор без нрава върху царския, престол. След като припомня съдбата на българската държава и как впоследствие тя паднала под властта на византийските императори, папата продължава: „...напоследък двама братя, сиреч Петър и Йоаница, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на своите бащи... и ние положително твърдим, че те са възвърнали по-голямата част от страната по бащино право\\". Затова, заявява Инокентий III, „ние възнамеряваме, по подобие на нашите предшественици, да го коронясаме за цар не върху чужда, а върху собствена земя\\".

В тази папска декларация се съдържа най-бляскавата апология на българската народностна кауза и на политическите амбиции на търновските царе - и то произнесена от най-високия авторитет през средновековието. Няма съмнение, че тази дипломатическа победа се дължала най-вече на цар Калоян, който успял да извлече от преговорите с Рим онзи политически актив, до който българите се домогвали вече от десетилетия.

На 15 октомври 1204 г. кардинал Лъв пристигнал и Търново. На 7 ноември той миропомазал архиепископ Василий за примас на българската църква. На следващия ден (8 ноември 1204 г.) била извършена тържествената церемония около коронясването на българския владетел - от името на папата кардинал Лъв провъзгласил Калоян за крал (rex), поставил на главата му корона и му връчил скиптър и знаме.

Формално погледнато, изглеждало, че въпреки настояванията си Калоян не се сдобил с онези правомощия, за които се застъпвал пред римския престол: да припомним, че той настоявал да получи титлата imperator (тя е равностойна на титлата цар) и патриаршеско достойнство за своя първосвещеник. В отговор Калоян получил кралска титла, а архиепископ Василий бил миропомазан за примас. Несъответствията във външната, чисто представителна страна на титлата, дадена на българския владетел, могат да бъдат разбрани, ако се съобразят с теократичната доктрина на Римската църква, съгласно която папата (живият наместник на Христос на Земята) разполагал с духовната власт в християнския свят. Принципът на единоначалието предвиждал същото положение и по отношение на светската власт - титлата император се полагала единствено на императора на Свещената Римска империя. Останалите светски владетели имали право на кралска титла, която по своята представителност отстъпвала значително на императорската. Но тези тънкости нямали за българите никакво значение - на церемонията на 8 ноември 1204 г. Калоян се сдобил с царска титла - същата, с която се величаели „първопрестолниците\\" от Преслав и която била отказана на Петър и Асен. А папската благословия придала на акта на коронясването достатъчно авторитет, щото правомощията на Калоян да са вън от всякакво съмнение. Това личи от последвалото писмо на Калоян, в което той известява папа Инокентий III, че кардинал Лъв го коронясал за „император\\", т.е. за цар. В случая Калоян благодари за нещо, което никога не е получавал, а Инокентий III, макар и да не удовлетворил изцяло желанието на българския владетел, предпочел дипломатично да не разисква тази тема и се успокоявал с утешението, че независимо от високата цена Римската църква успяла да постави под своята юрисдикция обширното и могъщо царство на българите. Унията, сключена между България и Рим, имала йерархичен характер: българите признали върховенството на папата, но не променили с нищо православните си обреди. Цар Калоян се подписал под един златопечатник, в който тържествено се заклевал във вярност пред Римския престол, но задълженията му имали чисто декларативен характер и не го обвързвали с нищо нито пред Рим, нито пък към рицарите от IV кръстоносен поход, които не без съдействието на папа Инокентий III се установили в Константинопол.

Историята на този кръстоносен поход е добре известна, а още по-ясни са истинските цели на предводителите му, които с помощта на Венеция успели да превърнат „кръстоносната глупост в търговско предприятие\\". На 13 април 1204 г. отрядите на западните рицари нахлули в Константинопол и го подложили на грабеж, който няма ранен в историята на средните векове.

Още преди падането на византийската столица цар Калоян влязъл във връзка с водачите на похода - Съветът на бароните изслушал предложението на българския владетел, който им обещавал помощ от 100 000 бойци, ако му признаят царската титла - февруари 1204 г. Предложението било отхвърлено, което до голяма степен предопределило отношението на цар Калоян спрямо западните пришълци.

Скоро след падането на Константинопол Калоян отправил до кръстоносците предложение за мир. Отговорът бил надменен и пълен с предизвикателство: кръстоносците му напомнили, че се разполага в земя, която доскоро принадлежала на византийския император, следователно Калоян трябвало да се откаже от престола. Отправена му била заплахата, че скоро войските на кръстоносците щели да подложат на опустошение цяла Мизия.

Към това време се отнася срещата на цар Калоян с рицаря Пиер дьо Бращьо, който бил прочут със своята храброст и исполинския си ръст. Роберт дьо Клари (един от летописците на похода) разказва следната любопитна история: цар Калоян запитал рицаря нямат ли достатъчно земя там, откъдето са дошли, че са тръгнали да търсят нова Родина. Латинците попитали българите дали са чували за Троянската война. Отговорът бил, че българите знаели добре тази история - през XIII век в България била много популярна т.нар. Троянска притча, в която се описвали събитията около превземането на Троя. Кръстоносците заявили, че са потомци на същите онези троянци, които някога били изгонени от Отечеството си и сега се върнали да дирят бащините си права. Обяснението прозвучало толкова наивно, че дълго след това българите с учудване клатели глави.

Приведеният по-горе епизод свидетелствува добре за намеренията на западните рицари, които след завладяването на Византия не скривали плановете си, че същата съдба очаква и българската държава. Цар Калоян, който не си правел илюзии относно целите на новите си съседи, взел своевременно мерки за защита. Скоро получил и помощ - и то оттам, откъдето най-малко я очаквал. Гръцката аристокрация от Тракия, недоволна от властта на кръстоносците, се обърнала за помощ към българския владетел - ромеите се заклели да почитат Калоян за свой император и господар, ако им помогне да се освободят от угнетителите си. Споразумението било скрепено с договор - цар Калоян обещал помощ и се заклел тържествено, че ще се грижи за ромеите като за собствени поданици - началото на 1205 г. Калоян побързал да изпрати ромейските пратеници по родните им места със заръката час по-скоро да се подготвят за въстание.

В началото на 1205 г. кръстоносците прехвърлили по-голямата част от войските си през Проливите и започнали завладяването на малоазийските владения на Византия. От това се възползувало гръцкото население в Тракия - първи се вдигнали на бунт жителите на Димотика, впоследствие гражданите на Одрин и в кратко време цяла Тракия била очистена от кръстоносците. Изненадан от събитията, император Балдуин побързал да събере разпръснатите си сили и без да чака пристигането на малоазийските си отряди, потеглил да усмирява непокорните градове - под знамената си той имал 140 рицари. От тази цифра най-малко можем да съдим за броя на императорската армия, тъй като всеки рицар имал около себе си десетина оръженосци и пажове, а освен това армията включвала и много помощни войски - следователно посочената по-горе цифра трябва да се умножи многократно.

Когато кръстоносната армия наближила Одрин (29 март 1205 г.), над кулите на града се развявали знамената на българския цар Калоян, на които личали кръстът и ключовете на св. Петър. Един от участниците в тези събития – маршал Жофруа дьо Вилардуен, разказва в своята \\"Хроника\\":

“...Когато утрото дойде, при пълна дневна светлина, те яздиха и се явиха пред Адрианопол. И те го намериха много добре защитен, и видяха флаговете на Йоаница, кралят на Влахия и България, на стените и кулите, и градът бе много силен и много богат, и много пълен с хора. Тогава те атакуваха с много малко хора, пред две от вратите, и това беше във вторник по времето на Цветница (29 март 1205 год.) Така, че те останаха пред града в течение на три дни, в голямо неудобство, и немного на брой...”

Блокадата на Адрианопол обаче продължила без резултат. Пристигнали и италианските подкрепления, водени от небезизвестния Енрико Дандоло, който преди време \\"пренасочил\\" Четвъртия кръстоносен поход от Египет към Византия.

“...Тогава дойде Енрико Дандоло, Дожа на Венеция, който беше стар и видя, че не успяват. И той доведе със себе си толкова много хора, колкото има, и те бяха напълно многобройни както хората които бяха довели император Болдуен и граф Луи, и той се разположи на лагер пред една от вратите...”

Скоро след това цар Калоян пристигнал в околностите на Одрин с многобройна войска, в която имало 14 000 кумани. Маршал Вилардуен е удивен от числеността и многообразието на противника:

“...Йоаница, кралят на Влахия, дойде в подкрепа на Адрианопол с много голямо войнство, като доведе със себе си власи и българи, и четиринадесет хиляди кумани, които никога не са били кръстени...”

Йоаница, както го нарича навсякъде в своя труд летописецът, пресметливо разположил войските си на лагер на около един ездитен преход от лагера на латинските рицари. Последвало едно добре организирано разузнаване с бой, при задача да не се навлиза в сериозни схватки, проведено от куманската лека конница и донесло необходимата информация относно военната дисциплина, бойният дух, въоръжението и маневреността на кръстоносците.

\\"...Тогава пристигнаха новини, че Йоаница, кралят на Влахия, приближава към тях, за да освободи града. Така, че те преустановяват своите работи с цел, и така бе разпоредено, че маршал Жофруа и Манасес (?) от л, Исл да се заемат с охраната на лагера, и че император Болдуен и целия остатък от войнството трябва да излезе от лагера ако стане така, че Йоаница дойде и предложи сражение.

Така те останаха до срядата на Пасхалната неделя (началото на април), и Йоаница не разполагаше с време да се приближи, ето защо той се разположи на лагер на около пет левги от нас (около 30 км). И той изпрати неговите кумани в ход пред нашия лагер (13 април), и вик се вдигна из целия лагер, и нашите хора излязоха оттам без ред, и преследваха много глупаво куманите почти цяла левга, защото когато решиха да се върнат, куманите започнаха да ги обстрелват ужасно, и раниха голямо количество от техните коне.

След като нашите хора се завърнаха в лагера, и бароните бяха извикани във военната квартира на император Болдуен. И те направиха съвещание, и всички казаха, че се бяха заели много глупаво с едно преследване на хора, които са така леко въоръжени. Накрая взеха решение, ако Йоаница се появи отново, те да излезнат по -, и да приемат в множество сражение пред лагера, и да не се придвижват оттам. И те обявили това сред цялото войнство, че нито един да не пристъпва тази заповед, и да напуска поста си поради какъвто и да е вик или шум, който може да достигне до неговите уши. И това беше определено, че маршал Жофруа е длъжен да поддържа охраната от страната на града, с Манасес от л, Исл.

Така премина тази нощ до утрото на четвъртък на Пасхалната неделя, когато те слушали литургия и обядвали. И куманите достигнаха техните палатки, и възникна вик, и те бягаха към оръжието си, и излязоха от лагера с всичките свои батальони в множество, както се бяха съвещавали отпреди...”

Това се случва на следващия ден (14 април) по обед.

Ясно е каква стратегия са приели да следват рицарите. Друг е въпросът дали са се придържали към нея. Българските войски през това време подготвили ями - за тежката конница на латинците, маскирали ги и поставили в засада своите отряди от тежка пехота и тежка конница. Оставало само леката конница на куманите – тези, дето никога не са били кръстени, да подведат високоинтелигентното и благородно западно рицарско войнство в \\"чувала\\". След което да затворят \\"входа\\"...

Прекалено високата самонадеяност и липсата на елементарна дисциплина, изиграли съществена роля в последвалите събития:

“…Граф Луи излезе първи с неговия баталион, и започна да преследва куманите, и убеждаваше императора да го последва. Уви! Колко лошо те се придържаха към установеното предишната нощ! Защото те преследваха куманите поне две левги, и завързаха спор с тях, и ги преследваха дълго. И след това куманите се обърнаха обратно срещу тях, и започнаха да викат и да ги обстрелват...”

Увлечени в преследването (то продължило 2 левги, т.е. повече от 10 км), рицарите разстроили редиците си, а връзката между отделните части се прекъснала. Куманите сполучили да увлекат челния отряд до мястото, където цар Калоян бил съсредоточил основните си сили. Мястото на засадата било избрано сполучливо - то било сравнително тясно и не позволявало на рицарската конница да се разгърне. Същевременно местността изобилствувала с води и мочурища, които силно ограничавали подвижността на тежковъоръжените рицари - българските войски били „скрити в долове, в потулени и гористи места\\", където отрано „приготвили примките, засадите и клопките\\".

Още по-сполучлив, трябва да признаем, бил маньовърът на цар Калоян, който довел до обкръжаване на императорската армия. Няма съмнение, че рицарската конница представлявала страшна сила, която била в състояние да преодолее всеки противник. Преди да влезе в сражение, тя се построявала в четири отряда, които се движели един след друг - императорът стоял винаги начело на третия. Обикновено челният отряд имал задача да пробие фронта на неприятелските редици, а останалите довършвали сражението.

От описанията на битката при Одрин става ясно, че скритите в засада български войски ударили неприятелите в гръб - следователно бил обкръжен не само първият, но и вторият и третият отряд, начело на който яздел сам император Балдуин. Трябва да оценим по достойнство вярното тактическо решение на Калоян, което довело до обкръжаването на почти цялата рицарска армия - само четвъртият отряд под командуването на Енрико Дандоло (дожът на Венеция) останал извън смъртоносния обръч. Жофруа дьо Вилардуен пише:

„...На наша страна имаше баталиони, съставени и от други хора, не само от рицари, имащи твърде малко знание относно боравенето с оръжие, и те пребледнели като восък и като се изплашили, били победени. И граф Луи, който беше първи в атаката, бе ранен на две места твърде тежко, и куманите и власите започнаха да нахлуват в нашите редици, и графът падна, и един от неговите рицари, чието име бе Жан от Фриас (?), се спеши, и го постави на своя кон...”

Частите на граф Луи дьо Блуа били обкръжени, а около пристигналият му на помощ император Балдуин, който не успял да пробие обръча около графа, се сключил още един обръч – така рицарите в двете групи, изолирани една от друга, постепенно, до настъпването на нощта били унищожени. Друг един съвременник на тези събития – Робер дьо Клари, пише по този повод: “Загина цветът на латинското рицарство в този бой”. Маршал Жофруа дьо Вилардуен, отговарящ за охраната на лагера откъм града, отделя следните редове за това трагично за него събитие, в своята \\"Хроника\\":

“...Този бой продължил дълго време. Имаше някои, които се справиха блестящо, и имаше някои, които побягнаха. Накрая, да не дава Бог това нещастие да се повтаря, те бяха победени. Там на полето останаха император Болдуин, който никога не би побягнал, и граф Луи, император Болдуин бе заловен жив, и граф Луи бил убит.

Уви! Колко пълна беше нашата загуба ! Там бяха изгубени епископ Петер от Витлеем, и Стефан от Перш, брат на граф Жофруа, и Рено от Монтмирал, брат на графа на Невер, и Матийо от Валинкур, и Робер от Ронсоа, Жан от Фриас, Уолтър от Ньоили, Ферри от Йер, Жан неговият брат, Юстас от Ермон, Жан неговият брат, Болдуин от Ньовил, и много още, за които книгата тук не споменава. Онези, които бяха способни да избягат, се спасиха в лагера...”

Тържествуващ, цар Калоян оглеждал полесражението, осеяно с труповете на „непобедимите\\" рицари, а малко след това пред него бил доведен като пленник и самият император. Гордият Балдуин украсил триумфа на цар Калоян. На следващия ден цар Калоян започнал преследване на отстъпващите латински войски, но дори бързата му конница не могла да догони бегълците, които изминали разстоянието от Одрин до Константинопол само за два дни — обикновено този маршрут се преодолявал за пет дни. Жителите на Одрин, макар на думи да признали властта на цар Калоян, отказали да го пуснат в крепостта. Оттогава се появили първите пукнатини в българо-гръцкия съюз, който се разпаднал окончателно през следващата година. Междувременно цар Калоян станал пълен господар на положението в Югоизточна Тракия - през април-май 1205 г. той завладял „цялата земя\\", а куманските му съюзници стигнали до стените на Константинопол. До края на май положението оставало същото - Калоян сторил в латинските земи „всичко, което желаете\\". В началото на месец юни куманите се оттеглили на север - българският владетел трябвало постоянно да се съобразява със „сезонния\\" начин на воюване на този народ - когато настъпвали горещините, куманите се оттегляли на север, където имало достатъчно паша за конете.

При все това през юни 1205 г. цар Калоян пренесъл театъра на военните действия в югозападна посока - под прицел били взети владенията на солунския крал Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Пръв изпитал силите на българите градът Сяр. Рицарите водили бой в околностите на града, но при отстъплението заедно с тях в Сяр влезли и българските войски. Само цитаделата на крепостта останала в ръцете на латинците - започнали преговори, които завършили с клетвено обещание на Калоян да осигури на рицарите свободно да се оттеглят до българо-маджарската граница. Но когато гарнизонът сложил оръжие, българският владетел се съгласил да пощади живота само на „бедните и незначителните\\", а всички знатни рицари били предадени на смърт.

Кампанията през 1205 г. приключила със завладяването на Пловдив - бедните жители на града и богомилите отдавна изявявали желанието да минат под властта на българския цар. Възпротивила се гръцката аристокрация начело с Алексий Аспиет. Калоян превзел Пловдив, като го предал на „плячкосване и на острието на меча\\". Укрепленията му били сринати и „единствената гледка, която развеселявала погледа на минаващите, бил Алексий Аспиет, който висеше обесен за краката\\", коментира събитието Никита Хониат.

След тези събития цар Калоян побързал да се завърне в Търново, където гръцките интриги сеели своята отрова - в столицата назрявал бунт срещу царя. фактът, че византийските историци са премълчали подробностите около заговора, подсилва съмнението, че в него главни действуващи лица били гръцките емигранти и военнопленници - между тях на първо място е стоял безсъмнено Константин Торник, който намерил убежище в България и дълго време бил считан за доверено лице на Калоян. Заговорът бил потушен с бързи и решителни мерки. Прозрял най-после истината за мнимите си гръцки съюзници, Калоян се провъзгласил за техен непримирим враг: „решил ла води безпощадна, непримирима и убийствена война срещу ромеите, казвайки, че не може да търпи повече коварството им, неверния им нрав и променящото се често, ежечасно тяхно поведение\\".

В началото на 1206 г. (три седмици след Коледа) цар Калоян изпратил силна войска на юг, която при Русион сполучила да разбие армията на Тиери дьо Термонд. Това предвещавало ново напрежение в българо-латинските отношения. През февруари цар Калоян се появил с куманите в Тракия и превзел Неапол, Апрос, Редесто, Пандор, Хераклея, Чорлу и Антира. Регентът на империята Анри бил „твърдо опечален и разтревожен, понеже не разполагаше с достатъчно хора, за да защищава земята си\\" - съобщава Жофроа дьо Вилардуен, като допълва, че освен Константинопол латинците държали само градовете Виза и Селимврия.

През кампанията си от 1206 г. цар Калоян започнал да преселва жителите на завладените гръцки градове в България - действията му представлявали отговор на гръцката измяна. Ромеите пък побързали да се обединят около видния византийски аристократ Теодор Врана, който бил назначен от латинците за управител на Одрин. През лятото на 1206 г. Калоян обсадил последователно Одрин и Димотика. От този конфликт се възползувал Анри, регентът на империята - с малко сили той се осмелил да излезе от Константинопол и да се притече на помощ на същите онези ромеи, които дотогава латинците безпощадно изтребвали. Раздвижването на враговете му принудило Калоян да вдигне обсадата на Димотика и да изгори многобройните си обсадни машини.

Военните действия през 1206 г. приключили с ново нахлуване на Калоян в Тракия - през септември. Този път укрепленията на Димотика не издържали и жителите му били преселени в България.

В началото на 1207 г. Калоян привлякъл за свой съюзник Теодор Ласкарис, който междувременно се обявил за император в Никея - Мала Азия, След като координирали предварително условията си, съюзниците започнали едновременно настъпление в Тракия и Мала Азия. Калоян се появил с войските си пред Одрин, решен да превземе на всяка цена непокорната крепост - обсадният му парк наброявал 33 каменометни машини, а специално подготвени хора трябвало да разрушат крепостните стени. И този път цар Калоян бил подведен от куманските си съюзници - след като разграбили околността, те се оттеглили на север, тъй като наближавали летните горещини. Това нарушило плановете на българския владетел и той вдигнал обсадата.

До началото на септември не разполагаме със сведения за действията на цар Калоян, но няма съмнение, че той следял внимателно противниците си и предприемал съответните мерки - сигурно е узнал навреме за срещата между новия император на Латинската империя Анри и солунския крал Бонифаций Монфератски. Тя станала в началото на август, а решението било да започнат съвместна война срещу българите.

Последвали събития, които внесли съществена промяна в начертаните планове - на 4 септември 1207 г. Бонифаций Монфератски загинал, пронизан от българска стрела, и главата му била изпратена на Калоян. Българският владетел се възползувал от новосъздаденото положение и в края на месец септември обсадил Солун. Войската му била „повече от пясъка в морето\\". Под знамената му се стекли българи, кумани, хазари, алани и руси; както отбелязва един съвременник, „потомци на всички родове, които е откърмила северната страна\\".

Пред Солун се състоял голям военен съвет, на който били уточнени подробностите около предстоящия щурм - октомври 1207 г. Планът на цар Калоян предвиждал всяка кула да се атакува от отделен полк, който с помощта на две стълби трябвало да овладее част от крепостните стени.

След това цар Калоян се оттеглил в шатъра си - по обичая на българите млади юноши стояли на стража около царската палатка, където свещите не угасвали през цялата нощ. След полунощ в българския лагер настъпила суматоха - стенанията на ранения цар Калоян били примесени с обвинения срещу куманина Манастър. Калоян го обвинявал в предателство и повторил няколко пъти, че копието на Манастър му нанесло смъртоносна рана. На другия ден (преди свечеряване) цар Калоян починал в големи мъки. Военачалниците му, които „много го обичали и не пожелали да оставят тялото му на поругание\\", отнесли със себе си мъртвия цар, като изкормили трупа и го осолили, за да не се разложи по време на дългия път.

Няма съмнение, че цар Калоян станал жертва на заговор, в който главно действуващо лице бил куманинът Манастър. Фактът, че още призори той побягнал от българския лагер, подсилва подозренията, че в комплота срещу царя взела дейно участие куманската аристокрация. Но нишките на заговора водят и до търновския дворец и царевите сродници, включително и до съпругата на Калоян, която била „скитка\\", т.е. куманка.

От трагичния край на българския владетел се възползували жителите на Солун, които приписали чудодейното си избавление на св. Димитър Солунски, който на бял кон влетял в шатъра на цар Калоян и го пробол с убийственото си копие! Подобни наивни обяснения са нещо обичайно в средните векове, но те не са в състояние да прикрият истината. Поредният преврат пред стените на Солун сложил край на едно великолепно царуване; „юначният\\" Калоян загинал в разцвета на силите си, на път да осъществи една от вечните мечти на българското оръжие.

Когато през 1972 г. археолозите попаднаха на гроба на цар Калоян (в търновската църква „Св. 40 мъченици\\"), останките от погребението впечатляваха. Това на първо място се отнасяше до ръста на цар Калоян - той бил висок около два метра, следователно фигурата му се откроявали значително сред неговите съвременници. Впрочем по всичко личи, че необикновеното телосложение било характерна черта за първите Асеневци. При археологическите разкопки в търновската църкви „Св. Димитър Солунски\\" (през 1906 г.) археологът М. Москов разкрил две много интересни мъжки погребения - покойниците имали близо двуметров ръст. Според него ставало дума за Петър и Асен - те били ктитори на храма и затова погребенията им са в най-представителните места на църквата. От друга страна, пък знаем (това дължим на сведенията от византийски източници), че братовчед им Иванко бил висок на ръст. Както личи от погребението в църквата „Св. 40 мъченици\\", Калоян не правел изключение сред сродниците си. Внушителният му ръст бил съчетан с една необикновена физическа красота (за това настояват антрополозите) и не случайно съвременниците му го наричали Калоян, т.е. хубавия Иван.

Византийските хронисти се надпреварват да изтъкват жестоката природа на българския владетел, който „разрушил всички ромейски владения със страшни войни и ги направил пустини, като ги измъчил с всякакъв вид злини\\". Те провъзгласяват цар Калоян за „най-злия враг на ромеите\\" и „мъж на кръвта\\", който „непрекъснато измислял все нови и нови начини за умъртвяване\\". Упрекват го в излишна жестокост, защото си „въобразявал, че унищожаването на ромеите щяло да му донесе сигурност, като смятал, че от това ще стане страшен и ще спечели по-скоро приятелство, отколкото омраза\\". Обвиняват го също, че „се сближил със скитското племе (т.е. куманите) и свързал с тях роднинство, като възприел и характера на зверската им природа и се наслаждавал на убийствата на ромеите\\".

На човек му настръхва косата, когато чете ужасите, на които цар Калоян подложил тракийските градове: „българите в съюз с куманите извършиха такива работи, които нито ухото е чувало, нито окото е видяло, нито нечие сърце почувствувало. Много големи, прочути преди това многолюдни селища, угледни ниви и цветущи ливади, високи дворци и красиви къщи — всичко това беше станало убежище само на дивите животни. А кой човек ще оплаче със сълзи отвличанията, набезите, изхвърлянето на улицата на малки деца и избиването на възрастни хора\\", възкликва византийският историк Никита Хониат. Имаме всички основания да не вярваме на по-голямата част от записаните по-горе обвинения. Защото „жестокостта\\" на цар Калоян е в повечето случаи предизвикана, пък и направо бледнеела н сравнение с погромите, които кръстоносците устроили над жителите на Константинопол, а след това и над тракийското население. Същият Никита Хониат признава, че когато латинската армия напуснала Аркадиопол, „в него останал да вилнее само вятърът\\", а жителите на града и околните селища „били предадени на заколение по-скоро като стадо овце или волове, отколкото като християни\\".

Няма съмнение, че част от разрушенията трябва да припишем на куманските съюзници на Калоян, които били прочути със своята свирепост: те опустошавали всичко по своя път, „а понякога принасяха в жертва на своите божества някои пленници, отличаващи се по хубост, като ги обесваха или бичуваха... и не остана място, незасегнато и пощадено, понеже земята беше изпълнена с безброй злини и беше изпълнена от самата гибел\\".

От някои признания на същите тези византийски историци става ясно, че цар Калоян действувал решително и сурово само по отношение на ромейската аристокрация, а в отношението си спрямо обикновения народ се отличавал с необикновена справедливост. Не случайно бедните жители на Тракия първи му изразявали покорност и бързали да го признаят за свой господар. Да припомним също, че след обсадата на Сяр Калоян заповядал да избият пленените рицари, но опростил бедните и незначителни хорица, на които осигурил свободен път до Маджарско.

Еретиците (богомили и павликяни) също се радвали на уважението на цар Калоян, който ги имал за съюзници и нито веднъж не ги подложил на гонение.

Истина е, че понякога Калоян действувал сурово, но действията му са оправдани предвид духа на епохата, която диктувала поведение, различно от съществуващите днес морални норми. А изблиците му на жестокост можем да отдадем на чисто физиологически причини - при огледа на черепа на цар Калоян личеше една жестока рана на тилната част, получена от бойна брадва в младежките му години. Ударът е бил много силен и е нанесъл трайни увреждания. При опипването на вътрешната част на черепа се докосваше един ръб, който е притискал силно мозъка на цар Калоян - антрополозите бяха единодушни, че понякога този натиск е предизвиквал жестоки болки, които са могли да доведат и до умопомрачение. Вероятно по време на тези пристъпи цар Калоян е изпадал в онези състояния, за които говорят византийските историци. Но това били моментни припадъци, които не могат да повлияят върху цялостната преценка за неговата природа - тя се отличавала с необикновена справедливост, особено по отношение на народа.

Малкото, което знаем за вътрешната политика на цар Калоян, го представя като мъдър и далновиден управник. Той залягал много за „натрупването на благодат\\" в Търново - на езика на средновековните хора това означавало събиране на мощи на светци, които дарявали града с „чудна и несъкрушима сила\\" и го правели неуязвим от вражи нападения. През средновековието славата на един град се оценявала (не на последно място) по християнските реликви, които съхранявал в своите църкви. Ръководен от тези съображения, цар Калоян пренесъл в Търново мощите на Иларион Мъгленски, на Михаил Воин и на света Филотея - все български светци. Пак при управлението му била построена и патриаршеската църква „Възнесение Господне\\" (на Царевец) - „майката на всички църкви в българското царство\\". Към управлението на цар Калоян трябва да отнесем и един от строителните периоди на църквата „Св. 40 мъченици\\", която е приютила и неговия гроб.

Няма съмнение, че цар Калоян заслужава да се брои сред първите пълководци в средновековната история. Годините на управлението му са запълнени с победни и паметни сражения. Най-забележителна е победата му при Одрин на 14 април 1205 г., спечелена срещу елитните войски на западните рицари. С победата на българите при Одрин бил завинаги погребан митът за непобедимостта на рицарската армия, а цар Калоян, се покрил със заслужена военна слава. Пак на цар Калоян трябва да отдадем заслугата, че съкрушил завинаги мощта на Латинската империя и тя престанала да се брои за първа сила в Европейския югоизток.

Най-големи са постиженията на цар Калоян в дипломатическото поприще. На него принадлежи заслугата за извеждането на възстановената българска държава от политическата изолация и утвърждаването на международния й авторитет — и то по време, когато двете части на европейския континент се бяха вплели в смъртоносен двубой. Големите дипломатически способности на цар Калоян спечелиха на България онзи политически престиж, който се оказа напълно достатъчен, за да се превърне държавата на българите в решаващ фактор за съдбините на Европейския югоизток.